Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рискована любов (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Undead Next Door, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Керелин Спаркс

Заглавие: Неочаквана любов

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 15.08.2014

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-27-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13837

История

  1. —Добавяне

Глава 6

— Хайде, миличка. Искам да те запозная с няколко човека.

Хедър поведе дъщеря си надолу по стълбите.

Бетани беше полубудна, когато отиде да я провери и смяташе, че ще е най-добре да запознае четиригодишното дете с новите им телохранители. Последното нещо, което искаше, бе дъщеря й да се уплаши, когато се събуди и намери непозната в стаята си.

Бетани стискаше здраво ръката на майка си, докато слизаше стъпало по стъпало.

Хедър спря в подножието на стълбището и се обърна с лице към дъщеря си.

— Миличка, имаме двама гостенина. Искам да се запознаеш с Ема, защото тя ще остане в стаята ти тази нощ.

— Защо? — попита Бетани, подръпвайки розовата си пижама.

— Просто, за да се увери, че ще си в безопасност. Нещо като твой личен ангел-хранител.

— О — премигна Бетани. — Тя има ли крила?

— Не, но е красива като ангел — Хедър поведе дъщеря си към всекидневната и забеляза Жан-Люк до холната масичка.

Той отстъпи назад и застана сковано до креслото.

Хедър присви очи. Забеляза наченки на вина в изражението му, преди чертите му да станат непроницаеми. Какво беше намислил? Тя погледна към масичката. Таро картите бяха подредени в спретнато тесте.

Младата жена се зачуди каква ли е била седмата карта. Беше ли я видял Жан-Люк? Премести погледа си от тестето обратно към него и осъзна, че той ги наблюдава любопитно.

— Доведох Бетани, за да се запознае с вас.

— Прилича много на теб.

— Да. Казват му генетика.

Хедър остана с впечатлението, че той не е бил често в компанията на деца.

— Миличка, това е г-н Ешарп.

— Здрасти — вдигна ръка Бетани.

Жан-Люк се поклони.

— За мен е чест да се запознаем, Бетхани.

Момиченцето подръпна пижамата на майка си и прошепна:

— Той говори смешно.

— Защото е от Франция. Като Бел — прошепна Хедър, наясно с ироничния поглед, който й отпрати той.

— И звярът ли? — попита Бетани.

Младата жена го изгледа също толкова иронично.

— Точно така.

— И той ли е мой ангел-хранител? — попита Бетани.

— Не. Само Ема. — Хедър се огледа наоколо, но гостенката й явно беше все още отвън на верандата.

— Аз ще пазя майка ти — обясни Жан-Люк.

— О — кимна Бетани. — Тогава ти ще спиш в стаята на мама.

Хедър се покашля.

— Това няма да стане.

— Ще удовлетворя желанията на майка ти. — Очите на Жан-Люк заблестяха, докато погледът му се спускаше по нея. — Най-пламенното ми желание е да я видя напълно… доволна.

Кожата на Хедър настръхна. Боже мой, той я разсъбличаше с поглед и то в присъствието на дъщеря й. Този човек наистина беше звяр. Бузите й пламнаха.

Жан-Люк само се усмихна.

Шумът от отварянето на входната врата я разсея и тя забеляза Ема да влиза.

— Проверих периметъра, след като Ангъс си тръгна — обяви новодошлата и заключи вратата.

— Чисто е.

Бетани обгърна с ръчичка крака на Хедър.

— Това ли е моят ангел-хранител?

— Да. Ема, това е Бетани. Исках да се запознаете, след като ще бъдеш в стаята й тази вечер.

— Разбира се — Ема се приближи, усмихвайки се на Бетани. — Мили боже, ти си красива като принцеса.

Бетани се изкиска и пусна крака на майка си.

— Бях принцеса за Хелоуин. Мама ми уши костюма.

— Сигурна съм, че е бил прекрасен.

Бетани вдигна поглед към Хедър.

— Тя също говори смешно. И тя ли е от Франция?

Ема се засмя и погледна Жан-Люк развеселена.

— Аз съм от Шотландия. Живея в замък.

Момиченцето пристъпи към нея.

— Аз имам замък в стаята си. Розов е.

Ема се наведе.

— Супер. С удоволствие бих го разгледала.

Бетани отново погледна към майка си и попита:

— Мога ли да й го покажа?

— Разбира се. — Младата жена протегна ръце за прегръдка. — Дай да те целуна за лека нощ.

Когато Бетани се хвърли в ръцете й, Хедър продължи:

— Не стой будна до късно.

— Добре — отвърна дъщеря й и се обърна към новата си приятелка. — Имам и къща за кукли.

— Видях я. — Ема хвана Бетани за ръка и я поведе нагоре. — Много е голяма.

— Вътре живее едно семейство — съобщи Бетани, докато изкачваше стъпалата едно по едно.

— Майка с малко момиченце.

— Разбирам — промърмори Ема.

— Имаше и татко — допълни детето, — но майката го накара да си тръгне.

Хедър се сви.

— Той си е добре — продължи Бетани, стигайки до последното стъпало. — Сега живее в гардероба.

Хедър покри устата си с ръка, за да възпре стона си.

— И това му е много — прошепна Жан-Люк.

Младата жена се обърна и го намери да стои точно зад нея. Топлина изгори бузите й. Най-накрая се беше примирила и бе приела закрилата му, но не се чувстваше комфортно, когато той научаваше толкова много неща за личния й живот.

— Може би сега разбираш защо отказах да остана у вас. Бетани преживя твърде много напоследък.

— От колко време си разведена?

— Мина повече от година откакто подписахме документите, но се преместихме тук преди почти две години — Хедър въздъхна и се насочи към дивана. — Майка ми тъкмо бе починала и ми беше оставила къщата. Слава богу, че имахме къде да отидем. — Тя седна на дивана. — Не всички жени имат този късмет.

— Не си имала чак такъв късмет с брака си.

Жан-Люк прекоси стаята и седна в креслото.

— Коуди е идиот, но не бих могла да съжалявам. — Тя взе кадифената възглавничка в скута си. — Имам Бетани.

Сълзи изпълниха очите й и Хедър премигна, за да ги прогони. Не искаше да бъде твърде емоционална в присъствието на този мъж, когото едва познаваше. Ала не минаваше и ден, без да благодари на бога за дъщеря си.

Точно заради Бетани бе продължавала да се бори, дори когато положението изглеждаше безнадеждно. Не си позволяваше да се предаде на отчаянието и самосъжалението, дори и да й се искаше, защото отказваше да изглежда слаба или несигурна пред Бетани.

Жан-Люк се наведе напред и облегна лакти на колената си.

— Ти си добра майка. Тя е късметлийка, че те има.

Наистина мило от негова страна да го каже. Би било толкова лесно да се увлече по такъв мъж, но тя все още знаеше прекалено малко за него. Затова беше тук на дивана, след полунощ, макар да беше изтощена. Имаше нужда да разбере повече за този размахващ меч, мистериозен мъж в смокинг, който настояваше да я защитава.

Хедър си пое дълбоко дъх.

— От колко време Луи убива твои приятелки?

— От доста дълго. — Мръщейки се, той задърпа черната си вратовръзка, докато не я развърза. — Но те уверявам, че няма да му позволя да нарани теб или дъщеря ги. Тази негова Якобинска диктатура приключи.

Намръщеното му изражение внезапно премина в израз на облекчение и надежда.

— Картата на смъртта. Разбира се, че означава неговата смърт.

— Моля?

Жан-Люк посочи към тестето с таро карти.

— Погледнах последната карта. Беше Смъртта. Не казах нищо, защото не исках да се притесняваш.

Хедър се изсмя.

— Тя не би ме уплашила. За последните две години съм я изтегляла много пъти от тестето. Всъщност картата не означава буквално смърт, а прераждане. Както смъртта на брака ми ми позволи да започна едно ново начало.

— Ааа. — Той кимна. — Това звучи много по-добре. Надявам се и аз да получа ново начало.

— Наистина ли?

Това бе странно. Нима не беше вече богат и преуспял? Но от друга страна, богатството и успехът невинаги означаваха щастие. Какво бяха казали картите за него? Горкият мъж беше самотен. Звучеше логично, ако избягваше да има връзки заради Луи.

— Ако се отървеш от Луи, ще си получиш живота обратно. И ще имаш своето ново начало.

— Не съм се замислял чак дотам — отвърна той, премествайки се по-напред в креслото. — Съжалявам, че сега си в опасност, а и в момента основната ми грижа е да те защитя.

— Но може би е за добро, че той се върна. Ще имаш възможност да разрешиш тази каша веднъж завинаги и ще си свободен да се наслаждаваш на живота си.

Както и да спреш да бъдеш самотен.

— Току-що описа едно примамливо за мен бъдеще, но все пак с удоволствие бих се отказал от него, ако можех да залича заплахите на Луи срещу теб.

Хедър преглътна с усилие. Колко самоотвержен и благороден беше този мъж. Изглеждаше прекалено добър, за да е истински. Какво бе разкрила таро картата „Луна“ — илюзия? И преди е била заблуждавана от мъжете, така че трябваше да внимава. Ала картата можеше да означава и нещо свръхестествено. Теорията за безсмъртието изплува отново в съзнанието й. Красиви безсмъртни мъже, които се опитваха да си отсекат главите. Тогава дали и Луи беше безсмъртен? Това със сигурност би обяснило имената, с които го нарече Жан-Люк.

— Ти си необикновена жена — прошепна той.

Със сигурност имаше необикновено въображение.

— Мисля, че съм напълно нормална.

— Не си. Усещам, че си… раздразнена от факта, че нахлух в дома ти, но нямаш вид на ядосана задето те изложих на опасност. Повечето жени биха били бесни.

— Но ти не си ме поставил в опасност. Луи го направи.

— Въпреки това повечето жени щяха да обвинят мен. — Жан-Люк потърка чело. — И щяха да ме накарат да се чувствам още по-виновен, отколкото в момента, но ти приемаш ситуацията с лекота и си оставаш позитивна. Също и смела.

Невероятните му комплименти стоплиха сърцето й, макар да й беше трудно да ги приеме напълно. Коуди си беше свършил добре работата, успявайки да я накара да се чувства нисша.

— Всъщност бях страхливка през по-голямата част от живота си.

— Видях те тази вечер как атакува Луи. Беше много смела.

— Опитвам се да се подобря. След смъртта на майка ми осъзнах колко много съм позволявала на страха да контролира живота ми. Той открадна мечтата ми. Уби родителите ми. Затова му обявих война.

Очите му блестяха с чувство, което тя успя да определи единствено като възхищение.

— Ти си боец. Това ми харесва.

Младата жена се ухили. Определено можеше да свикне с държанието му. Коуди винаги я унижаваше, за да се чувства самият той по-добре. Жан-Люк беше различен. От него се излъчваше тиха, самоуверена сила, която бе особено привлекателна. Разбира се, той беше привлекателен по принцип, осъзна тя с ирония. Караше я да се чувства добре в кожата си.

— Спомена, че страхът е убил родителите ти. Как така?

Усмивката й посърна.

— Дълга история.

И болезнена, но ако тя му се довереше, може би и той щеше да й разкаже повече за себе си.

Или просто щеше да го приспи.

— Бих желал да я чуя — отвърна й той, облегна се назад и зачака.

Трябваше да си признае, че й е любопитно как би реагирал. Затова пое дълбоко дъх и се хвърли през глава.

— Баща ми беше градският шериф. Той бе много добър в работата си, но майка ми живееше в постоянен страх, че може да го убият. Тормозеше го години наред да напусне.

— Той направи ли го? — попита Жан-Люк с видим интерес.

— Не. Баща ми искаше да остави следа след себе си и успя. — Хедър се усмихна, докато си припомняше. — Когато бях шестгодишна, едно малко момченце изчезна. Всички се опитваха да го открият. Нямаше бележка за откуп, затова баща ми реши, че просто детето е отишло в гората и се е загубило.

— Намериха ли го?

— Баща ми организира отряди за издирване, но без успех. Тогава потърси помощта на един медиум в съседното градче. Отнесе доста критики заради това. Имаше няколко възрастни жени в градчето ни, които смятаха, че Фиделия е някаква поклонница на дявола, но тя успя да помогне на баща ми да намери момченцето.

— Фиделия ли беше медиумът?

— Аха. На баща ми повече не му се наложи да използва помощта й, но майка ми беше развълнувана да намери някой, който може да й даде успокоението, от което се нуждае.

Хедър се облегна назад и се загледа в тавана, припомняйки си всичките пъти, в които майка й я беше мъкнала до старата, разпадаща се къща на Фиделия.

— Всяка седмица ходехме до тях и Фиделия й съобщаваше, че баща ми ще е в безопасност още една седмица.

— На определена цена — добави Жан-Люк.

Хедър се засмя.

— Да. Докато майка ми не почина, не бях осъзнала, че ние сме основният източник на доходи за Фиделия. Тя беше разорена, а аз имах нужда от детегледачка, затова се събрахме.

Жан-Люк кимна.

— Личи си, че я е грижа за теб и дъщеря ти.

— Така е, само трябва да успея да я опазя да не застреля някого, за да го докаже.

Жан-Люк се усмихна.

— Положителна черта на характера ти е, че вдъхваш такава лоялност.

Хедър си пое дълбоко дъх. Това бе най-хубавият комплимент, който беше получавала някога. Наистина можеше да се пристрасти към този мъж.

— Благодаря ти.

Той сви рамене, сякаш беше нещо съвсем нормално един мъж да изрича подобни мили думи.

— Разказваше ми за баща си?

— О, вярно. Когато бях на шестнадесет години отидох с майка ми при Фиделия. Учих за един тест в кухнята и внезапно чух викове откъм всекидневната.

— Спор? — попита Жан-Люк.

— Лошо предсказание. Фиделия се опитваше да успокои майка ми, но след десет години, през които са й гледали на карти, тя знаеше какво означава всяка от тях. Напълно беше откачила. Докато успеем да се приберем, майка ми изпадна в истерия. Обади се на баща ми и настоя той да се прибере веднага. Той знаеше, че тя е разстроена, затова мина през магазина, за да й купи цветя.

Хедър потърка челото си, внезапно почувствала нежелание да продължи с разказа си.

— Двама мъже с маски на лицата нахлули вътре, размахвайки пистолети. Баща ми се опитал да ги спре и бил… прострелян.

— Съжалявам.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ако майка ми не му се беше обадила толкова разстроена, той нямаше да бъде в онзи магазин. Нейният страх растеше и растеше, докато не се превърна в реалност.

Жан-Люк се изправи и започна да се разхожда из стаята. Изглеждаше потънал в мисли.

Хедър си пое дълбоко дъх, за да възвърне самоконтрола си. Беше постигнала твърде много в живота си, за да се превърне в хленчеща слабачка.

— Майка ти самообвиняваше ли се? — попита тихо той.

— Не, тази мисъл така и не й хрумна. Всъщност се чувстваше права, тъй като страхът й се е оправдал.

Жан-Люк поклати глава и продължи да крачи напред-назад.

На Хедър й се искаше да разбере какво си мисли.

— Страхът на майка ми се увеличи, но с нов фокус. Премина върху мен.

Той спря и се загледа в нея.

Хедър сведе поглед към възглавничката в скута си и подръпна ресните.

— Мечтата ми да напусна Шницълбърг и да стана моден дизайнер бе определена като прекалено опасна. Трябваше да си остана вкъщи и да имам безопасна работа. Момчето, с което излизах в гимназията, също беше прекалено опасно, защото той искаше да постъпи в полицията.

Тя заби пръсти във възглавничката, усещайки прилив на гняв.

— Позволих на майка си да ме командва. Беше много разстроена след смъртта на баща ми и аз исках тя да е щастлива, но това така и не се случи. Колкото повече давах от себе си, толкова повече изискваше. Дори ми избра съпруг.

— Коуди?

— Да. На него можеше да се разчита. Беше предсказуем. И дори по-контролиращ от майка ми. Чувствах се като в капан, сякаш всяка креативна частица в мен бе задушавана до смърт.

Жан-Люк седна до нея на дивана.

— Поне имаш красиво дете.

Хедър се усмихна. Боже, този мъж наистина умееше да казва правилните думи.

— Бетани е като мехлем за душата. Тя е най-перфектното създание.

— Какво се случи с майка ти?

— Фиделия й се обади една сутрин. Сънувала кошмар за автомобилна катастрофа. Същия ден майка ми трябваше да я посети, но Фиделия я умоляваше да си остане у дома. Така че майка ми отказа да шофира повече. Всеки ден ми се обаждаше да изпълнявам поръчките й, а аз си имах свой дом и две годишна дъщеря, за които да се грижа. Беше страшно дразнещо, но правех каквото мога.

— Имащ търпението на светец.

— Искаш да кажеш на изтривалка. Един ден майка ми излязла да вземе пощата — Хедър посочи към предния двор. — Пощенската ни кутия е отвън до тротоара. Котката на съседа изскочила на улицата точно, когато минавала някаква кола. Автомобилът завил, за да избегне котката.

— И е ударил майка ти?

— Не, шофьорът успял да спре навреме.

Хедър се обърна на дивана, за да погледне Жан-Люк.

— Майка ми толкова се уплашила и била така убедена в собствената си смърт, че получила сърдечен удар. Страхът я уби, а не колата.

— Колко ужасно.

— Да, беше. Бях опустошена, но в същото време получих и внезапно просветление. — Тя се наведе към него. — Бях оставила страхът да контролира живота ми. Той предизвика смъртта на родители ми. Той ме накара да взема всички грешни решения. Аз не живеех. Бях се затворила като страхливка в собствен затвор.

Жан-Люк присви очи.

— Разбирам. И то прекалено добре.

— И тогава обявих война на страха. Подадох документи за развод на следващия ден. Всички си мислеха, че се държа странно заради скръбта, но бе нужно нещо толкова ужасно като скръбта, за да ми отвори очите и да възвърна контрол над живота си.

Той положи ръка върху нейната.

— Осъзнала си какво трябва да направиш.

— Хмм… — Беше й трудно да мисли, когато стройните му пръсти бяха обвили нейните.

— Трябва да следваш мечтите си. Приеми работата, която ти предложих.

— Не искам да се чувстваш задължен към мен, заради ситуацията с Луи.

Жан-Люк заключи ръката й между своите.

— Предложих ти работата преди Луи да се появи. Ти имаш талант, Хедър. Не е късно мечтите ти да се превърнат в реалност.

— Как така винаги намираш подходящите думи? Не съм свикнала с мъже, които са толкова… проницателни.

Устата му потръпна в усмивка.

— Предполагам, че това е комплимент. Каквато и мъдрост да притежавам, тя е придобита от наблюденията ми над хората през годините. Те живеят и умират, животът им е толкова кратък и несигурен. Знам, че животът ти е прекалено кратък, за да го пропиляваш.

Тя се зачуди още веднъж колко възрастен беше той.

— Много си… мил — Хедър издърпа ръката си от хватката му. — Нищо общо с бившия ми съпруг. Кълна се, че този мъж е като… вампир.

Жан-Люк се скова.

— Не. Не е.

— Имам предвид като енергиен вампир. Напълно ме изцеждаше. Всичките ми мечти, самочувствието, вярата, цялата ми енергия бяха тотално изсмукани от мен докато не остана просто една изтривалка.

Жан-Люк я погледна смаяно.

— Така ли си представяш вампирите?

— Енергийните — да. Слава богу, че истинските, страховити чудовища, не съществуват.

— Ясно.

Жан-Люк разхлаби яката си.

— Но ти си нещо напълно различно.

Той я изгледа предпазливо.

— Как така?

— Ти ме изслуша. Прие историята ми и заключенията ми. Сметна мечтата ми за нещо ценно, което си струва и искаш да ми помогнеш. Не раздаваш заповеди, за да повдигнеш самочувствието си.

Тя докосна ръката му.

— Ти си много мил мъж, Жан-Люк. Благодаря ти.

Той положи ръка върху нейната.

— Вярваш, че съм добър?

— Да — усмихна се Хедър. — И не го казвам само защото си новият ми шеф.

Жан-Люк отвърна на усмивката й.

— Тогава ще дойдеш на работа в понеделник?

— Да. — Усмивката й се разшири. Тя следваше мечтата си.

— Радвам се.

Той стисна ръката й.

Имаше чувството, че сърцето й ще хвръкне до тавана, такава лекота усещаше. Приятелският блясък в очите му изглеждаше наистина искрен. Мили боже, нима най-накрая бе намерила идеалния мъж за нея? Мъж, който разбираше мечтата й и искаше тя да успее.

Погледът му се сведе към устните й и изведнъж се разгоря. Гърлото й пресъхна. Лекото, ефирно усещане, се засили и наелектризира. После натежа от желание.

С внезапна изненада осъзна, че той смята да я целуне. Вълни от усещания я заляха, докато сърцето й препускаше. Тя беше поласкана. Развълнувана. Изкушена. Ужасена.

Хедър скочи на крака.

— Време е за леглото. Имам предвид, че… — бузите й пламнаха — е време да ти пожелая лека нощ.

Тя мина покрай него и масичката.

Ешарп се изправи.

— Както желаеш.

— Лека нощ, Жан-Люк.

— Жан — поправи я той.

Все едно. Хедър забърза към фоайето. Предпочиташе името Жан-Люк. Караше го да звучи като някой капитан на космически кораб, но млад и с коса.

— Ако ти трябва нещо от кухнята, можеш да си вземеш.

— Ще се справя — отвърна той и я последва. — Двамата с Ема ще си тръгнем малко преди изгрев-слънце. Страхувам се, че ще трябва да се справяш сама през деня, докато Ангъс не изпрати телохранител.

— Всичко ще е наред.

Тя тръгна нагоре по стълбите.

— Ще се върна утре вечер точно след залез-слънце.

— Добре.

Сърцето й подскочи. Събота вечер в компанията на възхитителен мъж.

— Хедър, само момент.

Тя се спря с ръка на перилата.

— Да?

— Спомена, че Фиделия е намерила изчезналото момче. Ще ни бъде от огромна помощ, ако ни помогне да открием местонахождението на Луи.

— О! Това е добра идея. Ще й е по-лесно, ако се докосне до нещо, което му е принадлежало.

Очите на Жан-Люк грейнаха.

— Имаме меча и бастуна му, който използва за кания. Ще ги донеса утре вечер.

— Дадено.

Тя замлъкна, без да е сигурна какво да каже.

— Лека нощ — изстреля накрая и избяга нагоре по стълбите.

— Приятни сънища, Хедър.

Прошепнатите думи я последваха и настигнаха като нежна милувка.

Вмъкна се в стаята си с все още препускащо сърце. Ема я беше помолила да остави вратата леко притворена, но тя я затвори плътно. Имаше нужда от някаква преграда между себе си и Жан-Люк. Той беше прекалено привлекателен, твърде примамлив и дяволски мистериозен. Почти нищо не знаеше за него, с изключение на факта, че изглеждаше прекалено добър, за да е истински. Беше научил доста за нея тази нощ и въпреки това бе пожелал да я целуне.

Трябваше да му позволи, смъмри я вътрешният й глас. Не биваше да се плаши. Нима не беше обявила война на страха? Ала трябваше да внимава. Беше направила няколко наистина големи грешки по отношение на мъжете. Не се ли поучи от тях?

Той щеше да дойде отново утре вечер. Щеше да й се отдаде нова възможност да го опознае. И може би тогава щеше да му позволи да я целуне.