Керелин Спаркс
Неочаквана любов (22)

Глава 22

Хедър се приближи до дъщеря си. Иън извади меча си, а Фиделия изкара пистолет от чантата си.

Фил надникна през щорите на прозореца до входната врата.

— Мъжът от куриерската фирма е.

Той натисна бутона на домофона.

— Оставете пратката на верандата.

— Може да е истинска доставка. — Иън облегна меча на рамото си. — Жан-Люк поръчваше някакви неща по интернет в неделя вечер.

— Какво става, мамо? — прошепна Бетани, хващайки ръката на Хедър.

— Това е… изненада.

Надяваше се да е приятна.

Фил продължи да следи какво се случва през прозореца.

— Дотук четири кутии. Вече си тръгва. Отдръпнете се. Слънцето е изгряло.

Иън се дръпна по-назад. Фил отвори вратата и лъч светлина озари пода на изложбената зала.

Над блестящия мрамор танцуваха златни прашинки в слънчевия въздух.

Хедър погледна към Иън, за да провери дали е добре. Очите му блестяха от влага.

Тя пристъпи към него.

— Боли ли те?

Той поклати глава.

— Мина доста време откакто видях за последно слънчева светлина. Никога не съм мислил, че ще я видя отново. Толкова е… красива.

Хедър се извърна. Беше трудно да остане предубедена към тези вампири. Лъчът светлина изчезна, когато Фил излезе и затвори вратата. Тя се измести до прозореца, откъдето охранителят бе надничал по-рано.

— Не бива да стоиш толкова близо — предупреди я Иън.

Да не би да мислеше, че пакетите ще избухнат, подобно на пикапа й? Хедър погледна през прозореца, за да се увери, че Фил е добре.

— Боже мой, той мирише кутиите.

— Фил може да надуши бомба — обясни Иън. — Моля те, отдръпни се назад.

— Фил може да надуши…

Въпросът й бе прекъснат, когато вратата се отвори и охранителят бутна едната кутия вътре.

— Тази е чиста.

После затвори вратата.

— За кого е?

Бетани се втурна напред, за да огледа пратката.

— Донеси я тук. — Иън прибра меча си и изкара по-малкия нож от чорапа си. — Ще я отворя.

Бетани бутна кутията към Иън точно когато Фил запрати втората вътре.

— Това е забавно! — възкликна тя и избута и втората пратка към Иън. — Отвори я!

Шотландецът вече беше срязал тиксото на първия пакет. Бръкна в пълнежа от стиропор и извади красива кукла, облечена в изискана рокля.

Бетани изписка и протегна ръце.

— За мене е!

— Боже мой — прошепна Хедър, приближавайки се по-близо.

Иън изкара няколко найлонови торбички, всяка от които съдържаше нов възхитителен тоалет за куклата.

— Оу, личи си, че моден дизайнер ги е избирал. Много модерни.

— Обожавам я!

Бетани се завъртя радостно, прегръщайки куклата.

Хедър се обърна към Фиделия.

— Не можем да задържим тези неща.

Възрастната жена изсумтя.

— Само се опитай да ги изкопчиш от дъщеря си.

Младата жена трепна.

— Доста е подъл и манипулативен.

— Бих казала, че е умен и щедър — измърмори Фиделия. — Но пък какво ли разбирам аз?

Иън изпразни първата кутия и намери няколко книжки с картинки. Хедър въздъхна. Жан-Люк щеше да бъде прекрасен баща, ако не беше чудовище. Внезапно си спомни, че Роман има син. Ами ако и Жан-Люк използваше същата процедура? Можеше ли действително да стане баща?

— Готово.

Фил внесе последните две кутии вътре, след което затвори и заключи вратата.

През това време Иън беше отворил втората пратка. Съдържаше античен комплект от ръчно изрисувани таро карти.

Фиделия ги притисна към гърдите си и погледна към Хедър.

— Ти си луда, ако го изпуснеш.

Младата жена й се намръщи.

— Не мога да бъда купена.

Иън отвори третата кутия и извади нещо, което беше изработено от богата черна тафта. Той го подаде на Хедър.

Беше черна коктейлна рокля и то точно нейния размер. Жан-Люк вероятно се опитваше да замести онази, която бе скъсал миналия петък. Тя се възхити на класическия стил и превъзходната майсторска изработка. Сигурно струваше малко състояние.

— Не можеш да бъдеш купена, а? — попита Фиделия иронично.

— Не. — Хедър постави роклята обратно в кутията. — Ще я върна.

Иън бръкна в четвъртата кутия, след което бързо я затвори. Леко изчервяване се появи на младежкото му лице и той бутна пакета към Хедър.

— Това е за теб.

— Какво получи, мамо?

Бетани танцуваше наоколо, размахвайки куклата си във въздуха.

Хедър извади нещо червено и дантелено. Сутиен. Натъпка го обратно в кутията.

— Нищо. Просто дрехи.

— О!

Бетани се извърна разочарована.

— Нека да видя.

Фиделия се приближи.

Хедър бръкна в кутията и извади друг от подаръците — черни дантелени бикини. Бързо ги напъха обратно.

Старата жена се засмя.

— Този Жан-Люк. Палавник е.

Хедър поклати глава. Поръчал е тези неща в неделя вечер? През цялото време ли е планирал да я прелъсти? Издърпа среднощно синя сатенена нощница, поръбена с дантела. Да, явно точно това е било в ума му.

— Ммм, muy romantico — прошепна Фиделия.

Младата жена затвори кутията, усещайки как се изчервява. Дори Иън и Фил имаха засрамен вид. И двамата изучаваха една сянка върху стената.

— Няма да задържа тези неща — заяви и събра двете си кутии спретнато една върху друга. — Отказвам да му бъда задължена.

Фиделия поклати глава.

— Не ме интересува какво казваш. Няма да върна новите си карти.

Всички продължиха към студиото. Пердетата бяха дръпнати върху френските врати по протежението на задната стена. Мебелите от кухнята бяха подредени в предния ъгъл далеч от шевната машина на Хедър. Можеше да шие цял ден, без да пречи на Фиделия да гледа телевизия.

Сутринта премина без други проблеми. Обядът се оказа малко зловещ, когато Иън влезе в кухнята, отпивайки нещо червено от една чаша.

Алберто се присъедини към тях малко по-късно.

— Имаш ли някаква идея къде е Саша? Не дойде на срещата ни.

Хедър сви рамене.

— На някакво спа в Сан Антонио.

— Обадих се там, но вече си беше тръгнала.

— О! — Хедър отхапа от сандвича си с пуешко, докато обмисляше. — Майка й живее наблизо. Саша може да й е отишла на гости.

Или може би избягваше Алберто.

Той се намръщи на сандвича си.

— Предполагам.

— Сигурна съм, че ще се върне навреме за благотворителното шоу — каза Хедър. — В никакъв случай не би го пропуснала.

Алберто кимна.

— Това ми напомня, че трябва да сложим подиум в изложената зала. Познаваш ли някой местен дърводелец?

Фил поклати глава.

— Не искаме някакви непознати работници да идват тук.

— Имам идея. — Хедър занесе чинията си в мивката. — Гимназията, в която преподавам, миналата година представи мюзикъл, за който построиха подиум на мястото на оркестъра. Мога да проверя дали все още го пазят.

— Добре — отвърна облекчено Алберто. — Виж дали могат да го донесат тук. Ще поработя върху списъка с поканите.

— Не повече от двадесетина гости — предупреди го Иън.

Италианецът се присмя.

— Това е смешно!

Вампирът повдигна вежда.

— Как може да кажеш това, след като видя какво се случи с Пиер?

— Но след като поканя членове на училищният съвет, кмета и градския съветник, ще надвиша тази бройка — протестира Алберто.

— Шоуто ще бъде в тесен кръг — повтори Иън. — Нареждане на Жан-Люк. Безопасността е на първо място.

Италианецът напусна стаята, мърморейки.

Всички останали се върнаха в студиото, където Хедър продължи работата си, докато Фиделия и Бетани пробваха всички нови дрехи на куклата. Беше почти шест часа, когато Иън се олюля и сграбчи края на работната маса, за да се задържи.

— Нещо не е наред ли?

Фил тръгна към него.

— Чувствам се… странно.

Хедър спря да шие и се загледа в него.

Иън се преви на две и изстена продължително.

Тя се втурна към него.

— Добре ли си?

— Не — той пристъпи напред и падна на колене. Дишаше трудно и пот изби върху челото му.

— Чувствам се много… — Покри лицето си със стенание.

Хедър коленичи до него.

— Можем ли да помогнем с нещо?

Той извика и се свлече на пода.

Тя погледна към Фил.

— Трябва да направим нещо.

Той поклати глава и се намръщи.

— Няма къде да го заведем. Слънцето ще го изпържи. И няма как да обясним ситуацията на някой лекар.

Иън изстена продължително.

— Но той страда — прошепна Хедър.

— Мамо, какво му има на Иън?

Бетани тръгна към тях, но Фиделия я дръпна назад.

— Не се притеснявай, миличка — отвърна Хедър. — Просто е малко… болен. Сигурно от нещо, което е ял.

Иън извика отново и изведнъж се вцепени. Стисна лицето си в ръце, докато кокалчетата му не побеляха.

— Какво можем да направим? — тя се надвеси над него. — Къде те боли?

— Навсякъде — прошепна той. — Лицето ми, имам чувството, че ще се разцепи на две.

Хедър докосна рамото му.

— Не бива да взимаш това лекарство повече.

— Трябва.

— Не, не трябва. Фил може да ни пази през деня. Не желая да страдаш заради нас.

— Не е само заради вас — изстена Иън. — Заради мен е.

— Какво искаш да кажеш?

Фил клекна до тях.

— Той ще остарява с по една година за всеки ден, в който използва лекарството.

Хедър не можеше да си представи защо някой би искал да остарее.

— Аз съм на четиристотин и осемдесет години — измърмори Иън. — Напълно пораснал мъж, затворен в тяло на петнадесетгодишен. Не мога да продължавам така.

— Но това те наранява — протестира Хедър.

— Не ме интересува. — Той извика отново и се преви на две. — Имам нужда да изглеждам по-възрастен. Искам да намеря истинската любов… като теб и Жан-Люк.

Тя понечи да опровергае твърдението, че чувства каквато и да било любов към Жан-Люк, но забеляза, че тялото на Иън бе спряло да се гърчи. Ръцете му бяха паднали от лицето му.

— Т-той не диша.

Фил притисна пръстите си към врата на вампира.

— Сърцето му е спряло.

— О, боже — Хедър падна назад по дупе. — Това не може да се случва — тя се изправи на крака. — Той не може да е. — Мъртъв? Не бяха ли вампирите по дефиниция мъртви? — К-какво ще стане с него?

— Не съм сигурен — Фил прокара ръка през гъстата си кафява коса. — Сещам се само за две възможности. — Може ефектът от лекарството да се е изчерпал и той да е потънал в дневния си мъртвешки сън, което би било добре, тъй като означава, че не усеща болка.

— А втората възможност?

— Лекарството може да го е убило — намръщи се Фил.

— Не! — Очите й се изпълниха със сълзи. — Не може да умре. Той просто искаше лице на по-възрастен и шанс да открие истинската любов.

По дяволите, тези вампири бяха прекалено човечни.

— Не мисля, че е мъртъв. Поне не и завинаги — промърмори охранителят, докато изучаваше неподвижното тяло. — Според опита ми, един наистина мъртъв вампир се превръща в прах.

— Кога ще разберем със сигурност?

Хедър избърса очи.

— Когато слънцето залезе. Ако е добре, сърцето му ще започне да бие отново — Фил посочи към лицето му. — Изглежда ли ти по-различен?

— Не. — Хедър се приближи, за да го разгледа по-отблизо. — Всъщност да. Мисля, че, челюстта му се е разширила малко и му е пораснала брада.

Фил кимна.

— Болки от растежа. Това е усещал. Болка равна на година остаряване. Струва ми се, че е и малко по-висок.

Хедър се намръщи на мъртвото тяло.

— Създателят на лекарството не е ли знаел, че това ще се случи?

Фил поклати глава.

— Роман никога не е усещал някаква болка. Разбира се, той вече е бил на около тридесет години, когато е бил преобразен. Предвид, че е напълно зрял, шокът не беше толкова голям за неговото тяло.

— Роман е опитвал лекарството?

— Да, след като се роди синът му. Взимаше го цяла седмица, за да помага на жена си с бебето, но косата му започна да посивява и те осъзнаха какво се случва.

Хедър се изправи на крака.

— Не мисля, че Иън трябва да го пие отново. Със сигурност има жени вампири, които ще го разберат и приемат такъв, какъвто е, нали?

Фил се изправи.

— Не знам, но мисля, че това е негово решение.

Хедър не беше съгласна и реши да поговори с Жан-Люк по въпроса, веднага щом му върнеше дрехите, които й беше купил. Мамка му, планът й да го отбягва беше отишъл напълно по дяволите.

Тя погледна надолу към тялото на Иън.

— Не можем просто да го оставим да лежи тук на студения твърд под.

Сините очи на Фил блеснаха с веселие.

— Той не усеща нищо, повярвай ми.

— Изглежда толкова неудобно.

Хедър огледа рафтовете и откри два топа плат от мека вълна. Постави единия под главата му за възглавница и разви другия, за да му направи одеяло.

После си взеха почивка за вечеря. Тя се обади на застрахователната компания, за да провери къщата си, а след това звънна на учителката по драматургия от гимназията. Лиз Шуман беше очарована да осигури подиума и да бъде един от моделите, които ще представят роклите на Хедър в шоуто. Лиз обеща, че новият й приятел ще докара подиума през уикенда, а в замяна Хедър й даде дума, че ще му връчи няколко билета за мероприятието.

След вечеря се върнаха в студиото при мъртвото тяло на пода. Тя завърши първата си рокля и погледна часовника. Часът бе седем и тридесет вечерта и слънцето щеше да залезе скоро. Хедър отправи безмълвна молитва Иън да се събуди, а после поклати глава в почуда. Случваше се. Вече не можеше да гледа на тези вампири като на чудовища.

И бе въвлечена в техния свят.

Жан-Люк се събуди с обичайния шок, който разтърси цялото му тяло и стартира сърцето му. Побърза да си вземе душ и да закуси, защото искаше да се увери колкото се може по-скоро, че нищо лошо не се е случило през деня. Дали Хедър беше добре? И как бе прекарал Иън първия си ден с лекарството, от което оставаше буден?

Облече сиви панталони и тъмнокафяво поло, нормални дрехи. Само се надяваше, че Хедър няма да го погледне по същия начин, както миналата нощ с отвращение и ужас в очите си. Трябваше отново да я спечели по някакъв начин.

Провери кухнята, но те не бяха там. Когато излезе, видя Фиделия да води Бетани към стълбите.

— О, Жан-Люк! — усмихна се тя. — Благодаря ти за прекрасните подаръци.

Възрастната жена притискаше кутията с таро карти към гърдите си.

— Обожавам новата си кукла — обади се Бетани и я вдигна във въздуха, за да може той да я види. — Името й е принцеса Катерина.

— Харесва ми.

Явно нещата, които беше поръчал в неделя вечер, бяха пристигнали.

— Знаеш ли къде е майка ти?

Бетани посочи надолу по коридора.

— Всички са в студиото.

Фиделия понижи глас.

— Чакат Иън да се събуди.

Жан-Люк се скова.

— Той не е ли… буден?

Бетани се засмя.

— Той спи прекалено дълго.

Фиделия трепна.

— Хайде, малката ми, да те заведем да се изкъпеш.

Тя побутна детето нагоре по стълбите.

Жан-Люк се втурна към студиото и спря.

Хедър беше коленичила на пода над Иън, обградена от Роби, Финиъс и Фил. Тя погледна към него.

Сърцето му подскочи. Очите й не излъчваха отвращение, но бяха изпълнени с болка. Милата й натура приемаше дилемата на Иън присърце.

— Трябва да говоря с теб.

Хедър се изправи и отдръпна встрани, за да могат да поговорят насаме. Не знаеше, че това е излишно, тъй като вампирите притежаваха супер слух.

— Как можа да му позволиш да направи нещо толкова опасно?

— Бях против — отговори Жан-Люк тихо. — Но в крайна сметка не можех да го принудя да се откаже. Решението беше негово.

— Но той можеше да се убие само за да получи шанс да открие истинската любов — Хедър избърса очи. — Тъжно е.

— Един благороден мъж би пожертвал всичко в името на истинската любов.

Тя го погледна с разширени очи.

— Когато Роман взе лекарството, също се събуди по-късно — Жан-Люк се обърна към Иън. — Вярвам, че той ще се събуди.

Тишината увисна помежду им, докато чакаха.

Роби се обърна към Финиъс:

— Отиди да провериш дали Фиделия и малката са добре. Ще те държим в течение какво става тук.

— Дадено.

Финиъс напусна стаята.

— А ти окъсняваш — измърмори Роби към Фил. — Няма нужда да оставаш.

— Напротив — възрази охранителят и скръсти ръце.

Хедър пое дълбоко дъх.

— Получихме кутиите с нещата, които си поръчал.

Жан-Люк се обърна към нея.

— Хареса ли ти роклята?

— Прекрасна е. — Тя избегна погледа му. — Но не мога да я задържа.

— Защо не?

Наказваше ли го?

— Не искам да съм… ти задължена. Вече ми даде страхотна работа и безопасно място, където мога да остана.

— Ти спаси живота ми, Хедър, аз съм ти задължен.

— О, сигурна съм, че можеше да се справиш с Луи и сам — махна небрежно с ръка. — Нали си европейски шампион по фехтовка?

— Но нямах шпага, забрави ли?

Тя се обърна към него, смръщена.

— Сигурна съм, че щеше да го победиш и без моята помощ. Ти си… muy macho, както би казала Фиделия.

— Благодаря, но няма нужда да изглеждаш толкова раздразнена от този факт.

Хедър скръсти ръце.

— Не мога да запазя роклята и другите… неща.

Той пристъпи към нея.

— Имаш предвид сутиените?

— Повече от един ли са?

— Три сутиена, три чифта бикини — той спусна поглед по тялото й. — Бях много внимателен в избора на правилния размер.

Тя се изчерви.

— Ще трябва да ги върнеш.

— Не, не трябва.

Когато Хедър отвори уста, за да протестира, той продължи:

— Заради мен ти и семейството ти сте в опасност. Заради мен къщата ти беше съсипана. По всяка вероятност всичко вътре ще има следи от дим и ще трябва да се смени. Това ще ти струва доста. С няколкото неща, които поръчах, не мога да ти се отплатя. Аз съм този, който ти е задължен.

Тя въздъхна и се предаде.

— Добре, благодаря ти.

— Как се чувстваш?

Не искаше да мисли, че е виновен за тъмните кръгове под очите й.

— Много съм уморена. Не успях да спя снощи.

— Извинявам се за начина, по който научи истината. Трябваше да ти кажа по-рано.

Хедър пъхна ръце в джобовете на дънките си и се загледа в пода.

— Защо не го направи?

Жан-Люк затвори очи за момент, чудейки се как да й обясни.

— Аз бях… очарован от начина, по който ме гледаше и говореше с мен. Сякаш бях нормален. Чувствах се отново като човек. С дом и семейство, и красива жена, която ме намира за привлекателен. Никога не съм имал това, когато бях смъртен.

— Никога не е имало жени, които да се хвърлят на врата ти? Трудно е за вярване.

— Никога не съм имал дом и семейство — той пристъпи към нея. — Отне ми доста време да разбера, че това е, което искам, повече от всичко друго.

Тя извърна поглед, но той видя проблясъка на сълзи в очите й.

— Би ли ми указала честта да ми позволиш да те ухажвам?

Хедър се засмя нервно.

— Звучиш толкова старомодно.

— Може би — усмихна се той иронично. — Но също така съм много решителен.

— А-аз не принадлежа на твоя свят.

— Можеш да принадлежиш на който свят си пожелаеш.

Тя разтри чело.

— Това е проблемът, не искам да принадлежа там, но и не искам да те нараня. Аз.

Иън подскочи и гърдите му се изпълниха с въздух.

— Той е жив! — извика Роби с усмивка.

— О, да!

Фил удари въздуха с юмрук.

Жан-Люк се усмихна.

— Слава богу.

— О, да, страхотно — Хедър подскачаше нагоре-надолу. — О, да!

Тя прегърна Жан-Люк през врата.

Сърцето му се изпълни и той отвърна на прегръдката й.

Хедър се отдръпна с възклицание.

— О, не исках… извинявай. Просто бях толкова щастлива и забравих.

— Че съм чудовище? — завърши той изречението й.

Бузите й се обагриха в розово.

— Не мисля.

— Какво стана? — обади се Иън и седна.

— Заспал си по време на работа. — Роби скръсти ръце и се намръщи. — Трябва да ти удържа от заплатата.

Иън погледна наоколо с объркан поглед.

— Аз… закъснял ли съм?

Роби се засмя и му подаде ръка, за да му помогне да се изправи.

— Притесни ни, момко. Как се чувстваш?

Иън грабна ръката на Роби и бавно се изправи на крака.

— Мисля, че съм добре.

— По-висок си поне с два сантиметра — обяви Фил.

— Наистина ли? — ухили се Иън. — Проработило е! По-възрастен съм с една година и съм дяволски гладен.

— Слизай долу да закусиш — нареди Роби.

— Бих желала да не взимаш повече това лекарство — каза Хедър. — Изглеждаше толкова болезнено.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — отвърна Иън. — Но няма да спра.

Двамата с Фил излязоха от стаята.

— Ще ви оставя насаме.

Роби се поклони и напусна студиото.

— Аз също трябва да вървя — отвърна Хедър и се отправи към вратата.

— Ами работата ти? — попита Жан-Люк.

— О… — Тя се обърна. — Завърших първата си рокля. — Посочи към манекена.

Той отиде до него.

— Виждам, че все пак си решила да не слагаш ръкави.

— Да. — Хедър се приближи. — Не стояха добре с корсажа, затова реших вместо това да добавя подходящ шал.

Той кимна.

— Добра идея.

— Чудех се… — Тя захапа долната си устна. — Кой прави ръчната изработка по моделите ти?

— Различни жени от Франция и Белгия. Зависи от какво имам нужда. Има една жена в Брюксел, която прави най-добрата дантела в света и още една в Англия, която изработва най-страхотната бродерия.

— О!

Да не би тя да подозираше, че има нелегален шивашки цех някъде?

— Считам ги за творци и им плащам много добре. Мога да те заведа да ги видиш, ако желаеш да се запознаеш с работата им.

— Н-не мисля — Хедър отстъпи назад. — Трябва да вървя, наистина съм уморена.

Той кимна.

— Имала си дълъг ден.

— Да. Лека нощ.

Тя буквално избяга от стаята.

Жан-Люк въздъхна. Отхвърли предложението му да я ухажва. Все още изглеждаше уплашена, но поне вече не бе отвратена. Имаше напредък, макар и малък.

Прекоси коридора до офиса на Алберто, където двамата обсъдиха благотворителното шоу. След това се телепортира в своя, за да навакса с работата. Бяха се събрали повече от сто мейла и поне дванадесет доклада от Париж, на които да отговори. Освен това бе господар на сборището в Западна Европа и бяха изникнали няколко спора за разрешаване. Взе си малка почивка след полунощ, изпивайки още една чаша синтетична кръв от запасите, с които разполагаше в офиса си. Беше малко след два часа сутринта, когато алармата се включи. Жан-Люк грабна меча си, изтича до спалнята на Хедър и отвори рязко вратата. Те спяха. Алармата не ги беше събудила, защото бе настроена да се чува само от вампири и кучета. А това означаваше само едно — в къщата се бе телепортирал вампир.

Жан-Люк отиде до банята и я провери. Беше празна.

— Какво става? — попита сънено Хедър.

— Нищо — прошепна той. — Просто проверявам дали сте добре. Заспивай.

Видя Роби в коридора и забърза към него, затваряйки вратата наполовина.

— Какво става?

— Беше Симон — обясни шотландецът. — Твърди, че й било скучно и затова излязла навън.

— Къде е ходила?

— Не ми каза — отговори Роби. — Телепортирала се е навън без никой да забележи, но когато е влязла отново, е задействала алармата.

Жан-Люк си спомни как Симон се хвалеше, че може да има афера с Луи.

— Възможно е да е компрометирана.

— Знам. Да я отпратя ли?

— Не. Искаме Луи да нападне, за да го хванем.

— Добре. Ще я наблюдавам.

Роби изхвърча надолу по стълбите.

Хедър надникна през полуотворената врата.

— Какво става?

— Всичко е наред — успокои я Жан-Люк.

Тя пристъпи в коридора.

— Чух ви да си говорите. Мислиш, че Симон може да е под контрола на Луи?

— Възможно е. Той обикновено използва смъртни, но би могъл да контролира и вампир, особено ако тя е недоволна от нещо.

— Като Симон — намръщи се Хедър. — Този контрол върху ума… Никога не си го използвал върху мен, нали?

Той се скова.

— Естествено, че не. Би било нечестно.

— Не съм искала да те обидя.

Погледът му се отклони към очарователно разрошената й коса и намачкана пижама.

— Ако беше под мой контрол, сега щеше да бъдеш в леглото ми.

— О!

— И щеше да си гола. А аз щях…

— Добре. Схванах картинката.

Той се усмихна бавно.

— Беше ли ти хубаво?

Тя го погледна раздразнено.

— Красива си.

Хедър изсумтя.

— Нямам никакъв грим.

— Ти си естествено красива.

— Няма да е за дълго. Ще остарея и ще се сбръчкам.

— Времето не ме плаши — той пристъпи по-близо. — Позволи ми да те ухажвам.

Хедър му оправи странен поглед, сякаш предпазливостта и желанието се бореха в нея.

— Ще си помисля.

Тя се вмъкна в спалнята и затвори вратата.

Да, той определено напредваше бавно.