Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рискована любов (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Undead Next Door, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Керелин Спаркс

Заглавие: Неочаквана любов

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 15.08.2014

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-27-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13837

История

  1. —Добавяне

Глава 14

Жан-Люк крачеше из кабинета си. Беше направил глупава грешка. Помисли, че гледката на играчките на дъщеря й, ще я зарадва. Със сигурност ощастливи Бетани. Ала Хедър… Беше успял само да я направи по-подозрителна. Тя бе умна. Не можеше да си позволи да я подцени отново. Освен това беше силно независима и не се впечатляваше толкова лесно от подаръци или големи жестове, колкото жените, които познаваше в миналото си. Изглежда въобще не се нуждаеше от подаръци. А от честност — единственото нещо, което не се осмеляваше да й даде.

Виждайки я в компанията на Симон и Инга, силните му чувства към нея се бяха затвърдили. Моделите бяха съвършени в смъртта, с красота — замръзнала за вечни времена, подобно на статуите на богините. Хедър бе жива — несъвършена и непредсказуема. В една и съща вечер тя се разтопи в ръцете му, целувайки го със страст и го наблюдава внимателно, изпълнена с подозрение. Беше избухлива и изпълнена с емоции. Вълнуваща.

Също така бе сладка, вярна и любяща. Наслаждаваше се да я наблюдава как общува с дъщеря си и Фиделия. Трите формираха наистина силен семеен съюз и той все по-силно искаше да бъде част от него.

Мисълта, че ще я загуби, караше краката му да се влачат тежко. Спря до прозореца, който гледаше към залата долу. Моделите му все още бяха изложени там, въпреки че магазинът беше затворен.

За какво беше всичко това? Тридесет години по-рано, той се наслаждаваше на изграждането на модната си империя и беше отдаден на финансовия си успех. Но някъде по пътя беше загубил нуждата да се доказва. Беше просто работа, с която запълваше времето си.

Искаше нещо повече, нещо отвъд самия него, Желаеше Хедър да се гордее с него. Страхът, който беше изпитала, когато си помисли, че ще пропусне представлението на дъщеря си. Жан-Люк копнееше тя да се чувства по този начин и на неговите събития. Вече не искаше да твори сам. Жадуваше тя да работи заедно с него. Нуждаеше се от компанията й.

Моделирането вече не беше достатъчно. Копнееше за повече. За какво му беше финансова империя, ако нямаше дете, на което да я остави? Искаше деца с косата на Хедър и нейните очи, благородно сърце и остър ум. Всичко, което трябваше да направи, бе да я опази от Луи и да спечели сърцето й.

Жан-Люк въздъхна. Толкова много ли искаше?

Забеляза Роби да влиза в магазина през предната врата. Вероятно беше оставил пикапа на Хедър паркиран отпред на алеята.

Иън и Финиъс се появиха, за да се срещнат с него. Жан-Люк реши да се телепортира долу, за да се присъедини към групата. След секунда се материализира долу в подножието на стълбите.

Ръката на Роби спря на средата по пътя към меча му.

— О! Това си ти. Гостите ти харесаха ли изненадата?

— Малкото момиченце беше възхитено, но може би накарахме Хедър да стане твърде подозрителна.

— Опасявах се от това. Тези модерни девойки са много по-умни — трепна Роби.

— Предпочиташ да са глупави ли? — изсумтя Иън.

Роби сви рамене.

— Опитвам се да избягвам смъртните като цяло — той се обърна към Жан-Люк. — Тъкмо казвах на останалите, че се нуждаем от повече камери за наблюдение. Когато проектирахме тази сграда, мислех, че ще пазим единствено теб.

Жан-Люк кимна. В момента имаше камери единствено във и пред офиса му и в спалнята му.

— Нуждаем се от камери във всяка стая.

— И пред всяка — добави Роби. — Знам, че Конър има резервни в наличност в офиса си в Роматех. Ще се телепортирам там и ще ги донеса.

— Също така трябва да купим и някаква храна преди разсъмване — предложи Жан-Люк. — Празните шкафове изглеждаха подозрителни.

Шотландецът се намръщи.

— О, не помислих за това. Пиер обикновено си поръчва. През деня е сам и не може да ни остави без надзор.

— Аз ще отида до магазина — предложи Иън. — Какво да купя — овесена каша и агнешко бутче?

— Пич, толкова си изостанал от двадесет и първи век — присмя му се Финиъс. — Трябват ти „Чийтос“, „Доритос“, „Орео“.

— Това храна ли е? — попита Иън.

— Да, по дяволите. Знаеш ли, вие от предните векове може да бъдете много непросветени. По-добре ме оставете аз да пазарувам.

— Ти си млад вампир? — попита Жан-Люк.

— Точно така. От една година. Семейството ми все още е живо, така че знам какво ядат.

Жан-Люк повдигна вежда.

— Твоето семейство здраво ли е?

— Е, леля ми е диабетичка и малката ми сестра е доста закръглена.

— Здравословна храна — Жан-Люк му подаде ключовете си от БМВ-то и няколко стодоларови банкноти.

— Донеси здравословна храна.

— Добре, плодове и зеленчуци и други глупости. Мога да се справя с това. — Финиъс тръгна към предната врата. — Жестоко, ще карам БМВ.

Вратата се тресна зад него.

— Докато го няма, ще се телепортирам до Роматех и ще донеса още камери.

Роби спря, когато чу свиренето на гуми отпред. Жан-Люк трепна.

— Той нов ли е в компанията? — попита.

— Д-р Фанг ли? — Иън се засмя. — Ангъс и Ема го намериха миналата година. Руснаците го бяха превърнали, но той не искаше да хапе хората. Така че Ангъс го нае.

— Ами Фил? — попита Жан-Люк.

— Напълно доверен — отговори Роби. — Той е охрана на Роман през деня в продължение на шест години.

— Познавам го от самото начало. Добър е — добави Иън.

Жан-Люк си спомни неловкия момент, когато Финиъс каза, че Фил мирише различно от останалите смъртни. Той също беше усетил нещо странно.

— Има ли нещо относно Фил, което трябва да знам? — попита той.

Лицето на Роби стана безизразно. Иън изведнъж изглеждаше напълно погълнат от изложените дамски чанти.

— Доверявам му живота на Хедър и моя собствен — добави Жан-Люк. — Трябва да знам.

— Това засяга само компанията — измърмори Роби. — Всичко, което мога да ти кажа, е, че Фил пази тайните ни, а ние пазим неговите. Сега отивам в Роматех.

— Връщай се бързо — каза Жан-Люк, наясно, че приятелят му се опитва да смени темата. — Веднага щом Финиъс се върне с колата, искам да проверим изоставените сгради в града.

— Ще дойда с вас — предложи Иън.

— Трябва ти и Финиъс да останете тук — отговори Жан-Люк. — Не може да оставим жените незащитени.

— Ще проверя периметъра — кимна Иън.

Той излезе навън, а Роби се телепортира, оставяйки Жан-Люк сам, да се чуди относно Фил. Каква тайна можеше да има един смъртен, та дори вампирите не желаеха да я споделят? Изкуши се да се обади на Ангъс, но проклетият шотландец щеше да си държи устата затворена точно, както прапраправнука си Роби. Поне и двамата с Иън се съгласиха, че на Фил може да се има пълно доверие.

В момента Фил и Пиер бяха в мазето и спяха в спалното помещение, предназначено за охраната. Като смъртни от тях се очакваше да спят през нощта, за да могат да охраняват през деня.

Вампирите бяха напълно уязвими по време на мъртвешкия си сън, така че отговорността за тяхната охрана беше огромна. Въпреки това дневните гардове много рядко се сблъскваха с някаква опасност. Враговете на вампирите също бяха мъртви през това време, а по-голямата част от света на смъртните не знаеше за съществуването им.

Алберто беше смъртен, който знаеше тайната на вампирите. Жан-Люк му се довери, след като италианецът му бе служил вярно в продължение на пет години. Споразумението беше добро.

Алберто пазеше тайните им, а в замяна получаваше възможности, които бяха рядкост в модната индустрия. Той организираше ревютата и дружеше със силни, влиятелни хора. Беше му позволено да представя свои собствени модели с предимството на дистрибуцията и маркетинга на Ешарп. Представяше Жан-Люк през деня. Трудолюбив перфекционист, който притежаваше само един недостатък. Беше обсебен от Симон и Инга. Когато научи, че двете са жени вампири, това само засили желанието му още повече.

Те се забавляваха да си играят с него, но тази вечер бяха прекалили. Жан-Люк не беше загрижен, че Алберто ще сподели с пресата вампирските тайни. Двамата с Роби можеха да контролират ума му и да изтрият всички спомени, ако се наложеше. Но щеше да бъде трудно да го заменят с друг след това.

Симон и Инга не осъзнаваха със своята суета, колко лесно заменими са всъщност.

Споменът за окървавените пръсти на Алберто го изпълни с гняв. Беше предупредил мъжа да стои далеч от Симон и Инга, но той явно не можеше да устои на изкушението на забранения плод. Иронията на ситуацията го връхлетя. Жан-Люк също не можеше да устои на забраненото. Щеше да бъде толкова по-удобно, ако си беше харесал вампирка, но не, той желаеше Хедър.

Телепортира се обратно в офиса си и се опита да свърши малко работа. Пиер беше оставил една фактура на бюрото му. Клавесинът, който бе поръчал, беше пристигнал през деня. Добре. Жан-Люк не се смяташе за велик музикант, но след четиристотин години практика се справяше задоволително.

Пиер беше оставил бележка, че е инструктирал служителите да поставят клавесина до малкото пиано в стаята за музика. Жан-Люк трепна при мисълта, че смъртни са влизали в мазето през деня, но Пиер непременно се е погрижил да видят само главния коридор и стаята за музика. Никой смъртен не би заподозрял, че в някои от помещенията са скрити вампири, потънали в мъртвешки сън. Въпреки това, Жан-Люк се чувстваше некомфортно при мисълта, че смъртни знаят за това мазе. Щеше да изпрати Роби при работниците, за да изтрие спомените им.

А Хедър? Тя вече знаеше, че има мазе. Колко дълго би могъл да крие тайните си от нея? Как можеше да ухажва една почтена жена с лъжи? Отказа да я вземе с него и Роби, за да търсят Луи в изоставените сгради, защото очакваше да са заключени. Двамата с Роби лесно можеха да се телепортират вътре, но не и ако Хедър беше с тях.

Когато намереха врага му и го убиеха, Хедър щеше да е свободна да продължи с живота си. Дали щеше да се наложи да я пусне и да изтрие и нейните спомени?

Мисълта да прекара вечността без нея, беше непоносима. Merde, идеята да изкара дори една седмица без нея беше болезнена.

Жан-Люк отиде до барчето и си наля чаша Криски. Сместа от уиски и синтетична кръв изгори гърлото му, но не притъпи болката.

Влюбваше се в Хедър и не знаеше как да се спре.

 

 

Хедър трепна, когато Бетани я ритна отново. Предвид, че спеше с живо торнадо и се тревожеше за къщата и Жан-Люк, почти не беше мигнала.

Фиделия изпъшка внезапно, от което Хедър съвсем се събуди. Тя погледна към часовника на шкафчето, където цифрите светеха в червено в тъмното. Пет и половина сутринта. Слънцето щеше да изгрее скоро.

Фиделия изстена отново, мятайки ръце и крака. Хедър се замисли дали да не я събуди, но наистина се нуждаеше от информацията, която сънят на Фиделия можеше да й предостави.

По-възрастната жена се изправи толкова внезапно, че Хедър ахна.

— Фиделия — прошепна тя. — Добре ли си?

— Очи, червени, светещи очи в тъмното. Опасност.

Това беше зловещо, но не разкриваше много.

— Нещо друго?

Фиделия се облегна на таблата на леглото с въздишка.

— Не можах да видя повече. Беше тъмно. Нощ. Чух ръмжене. И проблясъкът на дълги зъби.

Хедър потрепери. Стаята утихна, с изключение на бавното, равномерно дишане на Бетани.

Накрая тя стана и се протегна. Не можеше да остави един лош сън да я спре да живее. И след като не успяваше да спи, то би могла да се захване за работа. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да напазарува хранителни продукти.

— Искаш ли нещо от кухнята? — изсумтя тя. — Малко шампанско?

Фиделия се засмя.

— Добре съм. Ще поспя още малко. Ще стана, когато се събуди малката.

— Добре, спи спокойно.

Хедър влезе в банята. След бързия душ облече новото бельо, дънки и зелената тениска, които купи предишната нощ. Обу старите си спортни обувки и пристъпи в коридора. Един прозорец в края му пропускаше лека светлина. Луната беше наполовина пълна и звездите блестяха в чистото небе.

Тя се спря пред офиса на Жан-Люк. Дали той беше вътре? Така и не обсъдиха същината на работата й. Вниманието й бе привлечено от червената мигаща лампичка над главата й. Камерата за наблюдение беше включена. Гледаше ли я някой?

Спусна се по задното стълбище и надникна в главния коридор. Беше празен. Чуваше се слаб звук. Музика.

Погледна към вратата на мазето. След бърз оглед наоколо се приближи на пръсти към нея. Звукът от музиката се засили.

Хедър допря ухото си до вратата. Класическа музика. Пиано и нещо със звънлив звук. Клавесин? Сключи пръсти около топката на бравата и я завъртя. Леко поддаде, но след това се запъна. Беше заключено.

— Имаш ли нужда от помощ? — проговори дълбок глас зад гърба й.

Тя се обърна и видя Роби МакКей да стои в коридора.

— Аз… Добро утро. Търсех кухнята.

— Оттук. — Той се обърна и посочи вратата от другата страна на стълбището.

— О, да, точно така. Все още се уча кое къде е — тя се запъти към кухнята. — Мислех да направя списък с продуктите, които ще ни трябват. Шкафовете са празни, както знаеш.

— Сега вече са пълни. Купихме храна.

— О! — Тя се спря пред вратата на кухнята. — Е, благодаря ви. Много сте експедитивни.

Той скръсти ръце пред гърдите си и я погледна замислено.

— Снощи намерих чантата ти в пикапа. В офиса на охраната е. Сега ще ти я донеса.

— Чудесно. Може да ми се наложи да изляза по задачи.

Роби се намръщи.

— Ако имаш нужда от нещо, кажи на охраната. Заради собствената ти безопасност е най-добре да останеш тук.

— О! — Затворник ли беше? — Разбирам.

Хедър влезе в кухнята и се облегна на вратата, дишайки дълбоко. Напомни си, че не е затворник. Те просто се опитваха да опазят трите им с Бетани и Фиделия.

Както и тайните си. Любопитството уби котката, гласеше старата поговорка, като предупреждение. Ала тя не беше котка. Беше жена, която не се боеше да изрази себе си.

Щеше да разкрие всичките им тайни една по една.