Керелин Спаркс
Неочаквана любов (10)

Глава 10

— О, ти успя — Хедър се порица на ум, задето прозвуча прекалено задъхана. — Аз… гладен ли си?

— Вече ядох.

Той се обърна към Роби, който беше заменил шотландския си килт с черни дънки.

— Ние ще сме добре.

— Тогава ще обходя периметъра. Добър вечер, г-жо Уестфийлд.

Той наведе глава за поздрав, след което се отдалечи.

Хедър забеляза, че тениската прилепва плътно към широкия гръб на Роби. Определено не се криеше оръжие под нея.

— Не носите мечове? — прошепна тя.

— Той има нож, прикрепен към глезена си — прошепна Жан-Люк в отговор. — А аз имам това. — Той потропа по земята с махагоновия си бастун. — Вътре има шпага.

Хедър се загледа в богато украсената месингова дръжка.

— Прилича на антика. — Беше ли и собственикът й такава?

Жан-Люк огледа тълпата.

— Облеклото ми явно е прекалено официално.

Хедър се усмихна. Сивият му панталон беше изискан, а синята риза отиваше на очите му.

— На мен ми изглеждаш добре.

— Госпожице? — прекъсна ги продавачът. — Ваш ред е.

— О — беше се разсеяла твърде много и не беше забелязала, че е дошъл нейният ред. — Един розов захарен памук.

Погледна към Жан-Люк докато вадеше пари от джоба си.

— Освен ако и ти не искаш един?

— Не. Позволи на мен.

Той изкара пет доларова банкнота от портфейла си и я подаде на продавача.

— Благодаря ти.

Хедър се намръщи докато взимаше клечката с намотания около него памук. Не беше сигурна дали искаше той да плаща.

Жан-Люк махна на продавача да задържи рестото и се усмихна.

— Това е за съоръжения за детските площадки, нали?

— Точно така — усмихна се тя в отговор.

Щедростта му беше насочена към детските градини. Не биваше да си въобразява нещо друго.

— Това приятелят ти ли е, Хедър? — изрева гласът на треньора.

Хедър трепна.

— Не му обръщай внимание.

Жан-Люк погледна към непознатия.

— Кой е този мъж? Каква е тази машина?

— Това е павилионът за потапяне.

— Аха, разбирам — кимна Жан-Люк. — Ако не се удави, значи е вещер.

— Не, просто е гадняр. Това е игра.

Вещер ли? Това звучеше средновековно. Още една точка за теорията за безсмъртието. Хедър посочи към пейката, където седяха дъщеря й и Фиделия.

— Чакат ни.

— Хей, г-жо Уест — поздрави я главният куотърбек на отбора по футбол.

— Здрасти, Тайлър.

Тя хвана ръката на Жан-Люк, но той не помръдна.

— Уау! — приятелката на Тайлър погледна към Жан-Люк и вдигна палци към Хедър. — Браво на вас, г-жо Уестфийлд.

— Благодаря — измърмори Хедър, дърпайки французина за ръката.

Този град беше прекалено малък. Той се наведе към нея.

— Познаваш всички тези хора?

— Те са ученици. Аз съм учителката им по история, а и всеки познава всеки в този град.

— Хедър! — изрева треньорът. — Откъде намери това глезено градско момченце?

Жан-Люк се вцепени.

— Това за мен ли се отнасяше?

— Не му обръщай внимание — примоли се Хедър. — Като мен. Правя го постоянно.

Жан-Люк изучаваше треньора, а после се обърна към нея е предпазлив поглед.

— Всеки мъж в този град те желае.

Тя се засмя.

— Да бе. Възрастните мъже от старческия дом получават сърдечен удар всеки път, когато мина покрай тях.

Погледът му се спусна по нея.

— Това мога да го повярвам.

Той луд ли беше? Беше облечена с изтъркани сини дънкови панталонки и следобедното слънце беше оставило кожата й почти толкова розова, колкото потника й. Косата й се измъкваше от конската й опашка и се къдреше около челото и врата й. Не приличаше на нищо, а Жан-Люк я гледаше така, сякаш беше толкова сладка, колкото розовия захарен памук, който държеше.

— Хей, ти, гражданчето — кресна треньорът. — На бас, че не можеш да ме потопиш!

Жан-Люк се обърна към павилиона, присвивайки очи.

— Защо не си вземеш топки, а? — извика отново мъжът.

Децата се разкикотиха.

— Пич, направо те затапи — измърмори Тайлър.

Челюстта на Жан-Люк се стегна. Хедър го дръпна за ръката.

— Хайде да вървим.

— Той обиди честта ми — отвърна той. — Би трябвало да го предизвикам на дуел.

— Какво? — тя се зачуди дали е сериозен. Все още ли се дуелираха във Франция? — Искаш да кажеш с пистолети на разсъмване ли?

— Винаги съм предпочитал шпаги.

Жан-Люк тръгна към павилиона.

— Чакай — Хедър го последва. — Не можеш да говориш сериозно.

Той се спря и ъгълчето на устните му се повдигната нагоре.

— Не се тревожи, cherie, вече не се дуелирам.

— О, това е добре.

Вече?

— Но този мъж открито ме предизвика и аз трябва да защитя честта си по някакъв начин.

— Това е лесно — Хедър посочи купчината с топки върху тезгяха. — Просто си купи няколко топки и го потопи.

Жан-Люк погледна към щанда.

— Това би било по-просто отколкото да го убия.

— Да, така е.

Тя не можеше да повярва, че води този разговор.

Жан-Люк се усмихна бавно, а очите му заблестяха. Боже мой, той дразнеше ли я? Бузите й се изчервиха.

— Веднага ще го потопя.

Плесна десет доларова банкнота на тезгяха и му дадоха две топки.

— О, най-накрая се сдоби с топки, а? — подразни го тренера, свали тениската си и я захвърли настрани. — Виж, Хедър, все още съм сух.

Гюнтер стегна ръце, за да покаже огромните си бицепси.

Последва звук от силен удар, когато първата топка на Жан-Люк удари целта и я отблъсна с поне тридесет сантиметра назад. Седалката, върху която стоеше тренера поддаде, запращайки го във ваната с вода.

Учениците изръкопляскаха! Гюнтер се мяташе и гърчеше във водата, която бе дълбока едва метър и половина, но за неговата височина беше твърде много.

— Яко — Тайлър потупа Жан-Люк по гърба.

— Да, нали? — обади се още едно момче.

— Пич, това е като… карма, сещаш се — каза Тайлър. — Треньорът винаги ме кара да тичам, докато не повърна.

Гюнтер се изкатери по стълбата. Косата му беше прилепнала по квадратната му глава и от банските му се стичаше вода.

— Голяма работа, захаросан задник! Просто имаше късмет.

Той натисна стола, за да е сигурен, че се е заключил отново и седна на него.

— Никога няма да успееш от…

Последва втори удар. Треньорът отново падна във водата. Учениците полудяха, подскачайки нагоре-надолу. Всички ръкопляскаха, а две мажоретки дори направиха няколко салта.

— Пич, страхотен си!

Тайлър вдигна ръка за „дай пет“ поздрав. Жан-Люк вдигна своята и изглеждаше малко изненадан, когато момчето я удари.

— От цяла вечност се опитваме да потопим тренера. — Приятелката на Тайлър надвика шума. — Но е толкова скъпо, че останахме без пари.

— Разбирам — Жан-Люк подаде на момчето пачка от двадесет доларови банкноти. — Всички трябва да продължите да играете.

— Пич, невероятен си — Тайлър се обърна към съучениците си, размахвайки парите. — Топки за всички, благодарение на новия приятел на госпожа Уест.

Хедър трепна. Сега целият град щеше да мисли, че това бе истина.

Учениците ръкопляскаха, наричайки французина най-готиния пич в града. Всички се наредиха на опашката, за да си купят топки. Тренерът изгледа гневно Жан-Люк, докато сядаше обратно на стола си.

— Копеле!

Ешарп се усмихна.

— Мисля, че моята работа тук приключи.

Хвана ръката на Хедър в своята и тя го поведе към дъщеря си и Фиделия.

— Осъзнаваш, че вече си герой, нали?

Той кимна и продължи да се усмихва.

— Това майско дърво ли е?

Хедър проследи погледа му.

— Не, това е флагщок.

— Ах, вярно. Сега е август. Винаги ли е толкова горещо в Тексас?

— През лятото да. А то продължава около 8 месеца.

Хедър изстена вътрешно, когато забеляза Били да идва към тях. Беше с униформата си и с обичайната клечка за зъби в уста.

Той спря пред тях и възнагради Жан-Люк с презрителен поглед.

— Хедър, искам да говоря с теб насаме.

— Защо? Нищо лошо не съм направила.

Били се намръщи.

— Искаш да говорим за бившия ти съпруг пред този чужденец ли?

Хедър трепна, припомняйки си странното държане на бившия си предната нощ.

— Какво е направил Коуди?

— Трябваше да го заключа снощи. Пелтечеше като идиот, настоявайки, че е хлебарка. Тази сутрин беше добре и го пуснахме. Твърди, че не помни нищо.

Хедър кимна. Сърцето й се сви. Как би могла да остави Бетани сама с него?

— Благодаря ти, че ме уведоми.

Били хвърли клечката за зъби на земята.

— Предполагам, че бракът с теб го е подлудил.

Оу. Хедър едва успя да усети болката, преди да осъзнае, че може би ще има по-сериозен проблем.

Жан-Люк беше застанал пред нея и ръцете му стискаха силно бастуна. Гласът му беше тих, но смъртоносен.

— Не смей да обиждаш честта на тази жена!

Били подпъхна палци в колана си близо до кобура.

— Заплашваш човек на закона, а?

— Това е достатъчно! — Хедър се промъкна покрай Жан-Люк и изгледа гневно стария си познайник. — Знаеш ли, че Саша беше в града? Снощи беше вкъщи. Колко жалко, че я изпусна.

Лицето на Били пребледня.

— Тя е тук? Саша се е върнала?

На Хедър й се искаше да му избие зъбите.

— Този следобед замина за Сан Антонио, но ще се върне. Ще участва в благотворителното шоу в магазина на Жан след две седмици.

Били кимна.

— Страхотно, ще бъда там.

— Извини ни.

Хедър дръпна ръката на Жан-Люк, за да тръгват. Тя се запъти към пейката, където ги чакаха Фиделия и Бетани. Ема се беше присъединила към тях и Бетани й говореше, без да спира.

— Ядосана си на шерифа и то не само заради обидата — прошепна Жан-Люк.

— Дълга история — измърмори Хедър.

Той спря.

— Харесвам историите ти.

Тя погледна в небесносините му очи и гневът й се изпари.

— Това е стара рана. Не би трябвало да позволявам да ме тормози.

— Ти сама го каза. Емоционалните рани отнемат повече време, за да зараснат.

Той всъщност помнеше нещата, които тя бе казала. Невероятно!

— Майка ми искаше да скъсам с Били, тъй като щеше да става полицай. Когато го направих, той ми каза, че се е въртял покрай мен само за да е близо до Саша.

— Копеле. — Жан-Люк се обърна и изгледа гневно отдалечаващата се фигура на шерифа. — Все пак подозирам, че се интересува повече от теб, отколкото предполагаш. Очевидно изпада в гняв, когато те види с мен.

— Може би, но аз съм винаги вторият избор. Ако смята, че Саша е свободна, забравя за мен. — Хедър поведе Жан-Люк към дъщеря си.

Бетани беше по средата на историята си, обяснявайки как се е сдобила с новата си играчка.

— Това е бебето мече, но всъщност исках голямата жълта мечка. Леля Фи каза, че е нагласено и никой не може да я спечели.

— Точно така, миличка — кимна Фиделия. — Майка ти даде най-доброто от себе си.

Хедър въздъхна и подаде захарния памук на дъщеря си.

— Заповядай, миличка.

— Вкусно! — усмихна се Бетани и започна да тъпче розовия памук в устата си.

Хедър реши, че й е простено за големия провал с мечката.

— Благодаря ти, че дойде, Ема.

— Радвам се, че мога да помогна. — Тя погледна към Жан-Люк. — Имаше ли проблем с шерифа?

Той премести тежестта си.

— Ъм… има… проблем с насекомите.

Ема повдигна вежда.

— Хлебарката ли?

— Толкова се притеснявам за това — Хедър кимна с глава към Бетани. — Не знам дали вече ще е безопасно за нея да остане насаме с него.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. — Ема отправи многозначителен поглед към Жан-Люк. — Може би ти ще успееш да я успокоиш?

Той знаеше ли нещо? Хедър местеше погледа си ту към единия, ту към другия. Имаше нещо неизказано между двамата. Жан-Люк потърка чело.

— Хедър, може ли да поговорим насаме.

— Страхотна идея! — Фиделия посочи към реката. — Защо двамата не се разходите. Ние ще си бъдем добре тук.

Старата жена намигна на Хедър, която я погледна заплашително в отговор. Можеше ли да бъде по-очевидна?

— След десет минути трябва да заведа Бетани до беседката за началото на шоуто.

— Ние ще се погрижим — обяви Ема. — Вие двамата вървете.

Това беше заговор. Жан-Люк я хвана за лакътя и я поведе към тъмния край на парка.

Без тълпата от хора и парковите лампи, въздухът се усещаше малко по-студен. Шумът от тълпата отстъпи място на бръмченето на скакалците.

Тя прибра няколко измъкнали се къдрици зад ухото си.

— Има пейка накрая на пътеката с изглед към реката.

— Виждам я, но е заета.

— Така ли? — Хедър присви очи, но все още не можеше да различи пейката. Може би трябваше да отиде на очен преглед. — Имаш много добро зрение.

— Да — той я поведе от пътеката и двамата тръгнаха между две редици от орехови дървета. — Разбирам, че си притеснена за безопасността на дъщеря си, когато е с баща си.

— Така е. Това е нетипично за Коуди. Той винаги е бил толкова… нормален. Имам предвид по един напълно предсказуем и дори скучен начин. Винаги има план от десет стъпки за всичко и никога не се отклонява от навиците си.

— Десет стъпки? — Жан-Люк звучеше развеселен. — Какво става, ако нещо може да бъде свършено в девет стъпки?

— Тогава светът ще свърши — засмя се Хедър. — Сериозно, той си има десет стъпки, с които полира обувките си. Десет стъпки, с които чисти риба и десет за поддържането на двора. Единственото изключение е правенето на любов.

Упс. Тя трепна. Това не трябваше да го казва. Прекалено лесно беше да се разговаря с Жан-Люк.

— Но разбира се. Това изисква много повече от десет стъпки.

Тя трепна отново. По-добре да си държи устата затворена.

— Колко стъпки му отнемаше?

Хедър се огледа наоколо, макар да не можеше да види много.

— Изглежда, че ще имаме добра реколта на орехи тази година.

Той спря. Ръката му стисна лакътя й и я накара също да спре.

— С колко стъпки прави любов?

Тя въздъхна.

— Три и бих предпочела да не го коментирам.

— Три! Как е възможно това?

Младата жена стисна зъби.

— Разведох се с него, нали знаеш?

— Това не е правене на любов — гласът на Жан-Люк се изпълни с гняв. — Това е… отвратително.

Тя отстъпи назад.

— Вече приключи. Не позволявай да те тормози.

— Но той очевидно не е имал никакво желание да ти достави удоволствие, а това е най-важната причина да се прави любов. Един мъж не може да бъде задоволен, ако неговата жена не е…

Хедър отмести косата от врата си. Температурата сигурно се беше покачила с поне десет градуса.

— Правенето на любов трябва да отнема стотици стъпки — обяви Жан-Люк. — Дори една целувка ще отнеме поне десет стъпки.

Хедър изсумтя.

— Не мисля така. Устните се срещат, после се разделят. Това са само две стъпки.

— Без език?

— Оу, вярно, ти си французин! Добре, устните се срещат, вкарва се езикът, устните се разделят — три стъпки.

Той въздъхна.

— Ти никога не си била целувана истински.

— Моля? Целувам от цели дванадесет години.

— А аз от много по-дълго.

Тя кръстоса ръце.

— Да, предположих!

Той пристъпи към нея.

— Десет стъпки за подобаваща целувка.

— А за неподобаваща?

Тя изстена вътрешно. Ставаше нагла. Сега вече си търсеше белята.

Бялото на зъбите му светна в тъмнината, когато се усмихна.

— Има само един начин да разберем. — Той пусна бастуна си на земята и се приближи към нея. — Ще се наложи да тестваме.