Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (23)

Глава 22

Десет минути по-късно Роман се телепортира в кабинета на Радинка в „Роматех“. Тя вдигна поглед от работата си.

— Ето те и теб. Закъсняваш. Ангъс и Жан-Люк те чакат в офиса ти.

— Добре. Радинка, искам да проучиш нещо за мен.

— Разбира се — тя се наведе напред и постави лакти на бюрото си. — Какво е то?

— Мисля, че трябва да купя нов имот.

— За още една фабрика? Това е добра идея, с всички тези Бунтовници наоколо и техните бомби. Впрочем, аз избързах и наредих да донесат синтетична кръв от фабриката ти в Илинойс.

— Благодаря ти.

Радинка взе един химикал и бележник.

— Така, къде би искал да е новата ти фабрика?

Роман се намръщи и се размърда.

— Не е фабрика. Имам нужда от… къща. Голяма къща.

Радинка вдигна вежди, но записа искането му в бележника си.

— Други изисквания, освен това да е голяма?

— Трябва да е в добър квартал и да не е твърде далеч оттук. С ограда, голям двор и голямо куче.

Тя потупа върха на писалката върху подложката.

— Не мисля, че кучетата обикновено се включват в покупката на къща.

— Наясно съм — той скръсти ръце, раздразнен от развеселената физиономия на Радинка. — Но ми трябва да знам, откъде мога да купя голямо куче или кученце, което да стане голямо куче.

— Мога ли да попитам какво куче?

— Голямо — той стисна зъби. — Донеси ми няколко снимки на различни породи. Различни къщи за продан също. Последното решение няма да е мое.

— Аха — усмивката на Радинка стана още по-широка. — Това означава ли, че нещата между теб и Шана вървят добре?

— Не, не вървят. Вероятно накрая ще използвам къщата, за да я давам под наем.

Усмивката й помръкна.

— Тогава тази идея е подранила. Ако я притиснеш твърде рано, тя може да си тръгне.

Тя може да си тръгне така или иначе, помисли си Роман и изстена.

— Повече от всичко Шана иска нормален живот и нормален съпруг — той се намръщи и повдигна рамо. — А аз не съм точно нормален.

Устните на Радинка трепнаха.

— Предполагам, че не си, но след петнадесет години в „Роматех“, аз не съм сигурна какво изобщо е нормално.

— Мога да й осигуря нормална къща и нормално куче.

— Опитваш се да си купиш нормалност ли? Тя ще разбере това.

— Надявам се, да разбере, че се опитвам да направя мечтите й реалност. Ще се постарая да й дам възможно най-нормалния живот, който мога.

Радинка се намръщи, докато разсъждаваше.

— Мисля, че онова, което иска всяка жена, е да бъде обичана.

— Тя го има. Аз току-що й казах, че я обичам.

— Чудесно! — усмивката на Радинка отново посърна. — Не изглеждаш много щастлив.

— Това е може би защото тя побягна от стаята ми, обляна в сълзи.

— О, скъпи. Аз обикновено не греша за тези неща.

Роман въздъхна. Той често се чудеше, щом Радинка беше такъв екстрасенс, защо, по дяволите, не бе предвидила нападението над собствения си син? Освен ако не бе знаела предварително, че Грегори ще стане вампир.

Радинка потупа върху бележника си с химикала.

— Сигурна съм, че тя е жената за теб.

— Аз също съм убеден в това. Знам и че има дълбоки чувства към мен или може би не ме…

Радинка повдигна вежди, докато го чакаше да довърши изречението.

Той премести тежестта си.

— Ако можеш, се огледай за няколко къщи, ще съм ти много благодарен. Закъснявам за среща.

Радинка присви устни отново.

— Тя ще се появи. Това ще проработи — Радинка се обърна отново към компютъра си. — Заемам се с търсенето на къща веднага.

— Благодаря ти — той се обърна към вратата.

— А също така ще трябва да уволниш харема си — извика тя след него.

Роман трепна. Те бяха голям проблем. Трябваше да ги осигури финансово, докато успееха да се оправят сами.

Той влезе в офиса си.

— Добър вечер, Ангъс, Жан-Люк.

Ангъс се изправи на крака. Той беше облечен, както обикновено, в своя зелено-син тартан на рода МакКей.

— Доста се забави, друже. Трябва да се споразумеем за тези проклети Бунтовници още сега.

Жан-Люк остана на мястото си, но вдигна ръка за поздрав.

— Добър вечер, mon ami.

— Решихте ли нещо? — Роман заобиколи бюрото си и седна.

— Времето за обсъждане приключи — Ангъс закрачи из стаята. — С експлозията от снощи Бунтовниците ни обявиха война. Моите шотландци са готови да ударят. Аз казвам да го направим още довечера.

— Не съм съгласен — отсече Жан-Люк. — Петровски без съмнение е подготвен за такова отмъщение. Ще атакуваме къщата му в Бруклин, като се оставим да бъдем на открито, докато те могат да се скрият. Защо трябва да даваме на тези копелета такова предимство?

— Мъжете ми не се страхуват — изръмжа Ангъс.

— Нито пък аз — сините очи на Жан-Люк заблестяха. — Това не е до страх. Трябва да сме разумни. Ако ти и твоите шотландци винаги сте били такива луди глави, трябва да сте загубили много битки в миналото.

— Аз не съм луда глава — избухна Ангъс.

Роман вдигна ръце.

— Може ли да се поуспокоим малко? Експлозията миналата нощ не нарани никого. И макар да съм съгласен, че трябва да се справим с Петровски, не съм склонен да започваме война пред смъртни свидетели.

— Именно — Жан-Люк се намести на стола си. — Предлагам да наблюдаваме Петровски и хората му и когато открием един или двама от тях сами, да ги убием.

Ангъс изсумтя.

— Това въобще не е достойна постъпка за един воин.

Жан-Люк се изправи бавно.

— Ако с това намекваш, че нямам чест, ще те предизвикам на дуел.

Роман въздъхна. Петстотин години, прекарани в слушане на караници между тези двамата, бяха достатъчни да развалят дори най-доброто приятелство.

— Може ли първо да убием Петровски, преди да се избиете взаимно?

Ангъс и Жан-Люк се разсмяха.

— Както обикновено ние не сме съгласни един с друг — каза Жан-Люк, докато сядаше. — Твоят глас ще е решаващ.

Роман кимна.

— Съгласен съм с Жан-Люк за едно. Фронтална атака на къщата в Бруклин ще привлече прекалено много внимание и ще изложи много от шотландците на риск.

— Нямаме против — изръмжа Ангъс и се върна обратно на стола си.

— Аз имам — каза Роман. — Познавам ви всичките от много дълго време.

— Ние сме също така малобройни — допълни Жан-Люк. — Не съм трансформирал никого във вампир от Френската революция насам. А ти?

— Не и от Битката при Калоден — отвърна Ангъс. — Но вампири като Петровски все още трансформират мъже с покварени сърца.

— И така създава още зли вампири — въздъхна Жан Люк. — За едно нещо да сме съгласни, mon ami. Техният брой непрекъснато расте, докато нашият си стои същият.

Ангъс кимна.

— Трябва да създадем повече вампири.

— Категорично не! — Роман беше притеснен от посоката, в която пое разговорът. — Няма да осъждам повече души на ад.

— Аз ще го направя — Ангъс отметна назад кичур кестенява коса. — Аз съм сигурен, че има достойни войници, които умират някъде по света и които ще се зарадват на шанса да продължат да се борят със злото.

Роман се наведе напред.

— Не е същото, както преди триста години. Модерните армии се грижат за своите войници. Дори за мъртъвците. Те ще забележат, ако някой изчезне.

— Ще изчезне по време на мисия — Жан-Люк сви рамене. — Случва се. Аз също мисля като Ангъс.

Роман потърка челото си, ужасен от мисълта да създадат още една вампирска армия.

— Може ли да оставим тази дискусия за друг път? Първо да се погрижим за Петровски.

Жан-Люк кимна.

— Съгласен съм.

— Добре — Ангъс се намръщи. — Сега се налага да поговорим за проблема с ЦРУ и тяхната операция „Колове“. Те са само пет човека, така че не би трябвало да имаме проблеми да се справим с тях.

Роман трепна.

— Не желая да ги убиваме.

Ангъс изсумтя.

— Нямах предвид това. Ние всички знаем, че се забърка с дъщерята на началника им.

Жан-Люк се усмихна.

— Особено след снощи.

Роман се изненада, когато усети, че лицето му пламна. Реакцията на Шана сякаш се беше запечатала в него.

Ангъс прочисти гърлото си.

— Мисля си, че най-добрият начин да се разберем с екипа от операция „Колове“, е да изтрием спомените им за нас. Времето е от значение. Трябва да го направим и с петимата в същата нощ, в която ще проникнем в централата в Лангли, за да унищожим всичките им файлове.

— Пълно прочистване — Жан-Люк се усмихна. — Харесва ми.

— Не съм сигурен, че ще проработи — два учудени погледа се насочиха към него. — Шана може да устоява на контрола над ума.

Зелените очи на Ангъс се изцъклиха.

— Не може да си сериозен!

— Сериозен съм, а има и още нещо. Подозирам, че тя е наследила своите психически възможности от баща си. Подозирам също, че екипът от операция „Колове“ е с толкова малък брой членове, защото всички те имат подобни способности.

— Мамка му! — измърмори Жан-Люк.

— Именно защото работят в програма против вампири, е очевидно кой ще иска да ги убие — добави Роман.

— И това ще даде на американското правителство стимул да ни преследва още повече — заключи Жан-Люк.

— Те са по-голяма заплаха, отколкото подозирах — Ангъс забарабани с пръсти по страничната облегалка на стола си. — Трябва да помисля върху това.

— Добре, нека направим почивка засега — Роман стана и се насочи към вратата. Ще бъда в лабораторията ми, ако имате нужда от мен — той забърза надолу по коридора, нетърпелив да свърши някаква работа по формулата, която щеше да му помогне да стои буден през деня. Той забеляза постоянно застаналия на пост шотландец пред лабораторията на Ласло. Добре. Ласло продължаваше да получава защитата, от която се нуждаеше.

Роман поздрави шотландеца, докато влизаше в лабораторията. Ласло седеше на един стол и се взираше в микроскопа.

— Здрасти, Ласло.

Малкият химик трепна и почти падна от стола.

Роман се спусна да му помогне.

— Добре ли си?

— Да — Ласло оправи лабораторната си престилка. Всички копчета по нея бяха изчезнали. — Напоследък съм малко изнервен.

— Чух, че работиш върху новата евтина напитка за бедните.

— Да, сър — Ласло закима ентусиазирано с глава. — Имам три готови формули за проучването довечера. Експериментирал съм с различни пропорции на кръвните телца във водата. Може да се опитам да добавя и някакви аромати като лимон или ванилия.

— Ванилова кръв? Аз самият бих искал да опитам това.

— Благодаря ви, сър.

Роман седна на съседния стол.

— Искам да обсъдя една идея с теб. Да видим какво мислиш.

— Разбира се, за мен ще е чест да помогна, ако мога.

— Това е само теория засега, но си мислех за сперматозоидите. Живи сперматозоиди.

Очите на Ласло се ококориха.

— Нашата сперма е мъртва, сър.

— Знам. Но какво ще стане, ако вземем проба от живи човешки сперматозоиди, заличим генетичния им код, и го заменим с ДНК на някой друг.

Ласло зяпна широко. Той премигна няколко пъти.

— Кой би искал да имплантира своето ДНК в живи сперматозоиди.

— Аз бих искал.

— О, значи вие… вие искате да имате деца?

Само с Шана.

— Искам да знам дали е възможно.

Химикът кимна бавно.

— Вярвам, че може да стане.

— Добре — Роман тръгна към вратата, после спря за момент. — Ще ти бъда благодарен, ако този разговор си остане между нас.

— Разбира се, сър — Ласло подръпваше конците, които по-рано държаха копче на това място. — Няма да кажа и дума.

Роман забърза към собствената си лаборатория, за да поработи над дневната формула. Той пусна CD плейъра си. Стаята се изпълни от Грегориански песнопения. Това му помагаше да се концентрира. Беше толкова близо.

Преди да се усети, песнопенията спряха и Роман погледна часовника. Пет и половина. Времето винаги летеше, когато работеше върху нов проект. Той се обади на Конър и се телепортира в кухнята.

— Как са нещата?

— Добре — отговори Конър. — Няма следа от Петровски и хората му.

— А Шана?

— Тя е в стаята си. Оставих диетична кола и брауни пред вратата й. Те изчезнаха, така че вярвам, че с нея всичко е наред.

— Разбирам. Благодаря ти — Роман се отправи към витата стълба и застана в центъра й. Само с един поглед към най-горното стъпало той се телепортира за по-малко от секунда. Отиде направо в кабинета си и спря, когато видя червената кръв по шезлонгите от кадифе. Какъв глупак е бил да я ухапе. И още по-голям глупак, за да изтърси, че я обича.

Той се отправи към бара за малка закуска преди лягане. Може би трябваше да отиде в стаята й, за да види как е? Дали тя изобщо щеше да говори с него!

Той отви капачката на бутилката и я пъхна в микровълновата. Може би трябваше да я остави на мира. Нейната реакция на признанието му в любов изобщо не беше на добре. Трябваше да й даде време. И нямаше да се откаже.

 

 

— По дяволите! — Иван се разхождаше напред-назад в малкия си офис. Гледаше новините на ДВК и въпреки че експлозията в „Роматех“ беше топ новината, той не бе постигнал нищо повече от това да взриви някакъв противен килер. Нито един шотландец не е бил разкъсан на парчета или овъглен. И доколкото можеше да прецени, в града не се бе увеличил внезапно броят на изгладнелите вампири, които търсят плячка. След взривяването на запасите на Драганести от синтетична кръв той се надяваше да настъпи промяна.

— Може би вампирите крият запаси от синтетична кръв в домовете си — предположи Алек. — И просто не са я привършили още.

Галина се сви в едно от креслата.

— Съгласна съм. Твърде рано е да се види липсата. Освен това е вероятно Драганести да има запаси, за които ние не знаем.

Иван спря да се разхожда.

— Какво искаш да кажеш?

— Той доставя синтетична кръв по целия свят. Може да има фабрики, за които изобщо не знаем.

Алек кимна към нея.

— Това има смисъл.

Галина изви едната си вежда.

— Аз не съм толкова глупава, за колкото ме имаш.

— Достатъчно — Иван отново започна да крачи из стаята. — Имам нужда от план. Не съм засегнал Драганести достатъчно.

— Защо го мразиш толкова много? — попита Галина.

Иван игнорира момичето от харема. Трябваше да влезе отново в „Роматех“. Но как? Напрежението в шията му нарасна и прищипа нервите му.

— Драганести е този, който създаде армия, за да победи Касимир — прошепна Алек на Галина.

— О, благодаря ти, че ми каза — тя дари Алек с лукава усмивка.

Алек, проклет да е, й се усмихна. Иван изръмжа и изпука врата си. Това насочи вниманието им към него.

— Някакви следи от шотландците?

— Не, сър — отвърна Алек, докато продължаваше да се взира в Галина. — Ако са някъде отвън, значи стоят скрити.

— Не мисля, че ще ни нападнат тази нощ — той отново започна да се разхожда. Вратата на офиса му се отвори и вътре влезе Катя. — Къде, по дяволите, беше?

— Ловувах — Катя облиза устни. — Момичетата трябва да хапват. Впрочем чух някой добри новини в един от вампирските клубове.

— Какво? Нашата бомба е убила някой от онези тъпи шотландци?

— Не — Катя приглади назад дългата си коса. — Всъщност разбрах, че щетите са минимални.

— Мамка му! — Иван грабна една стъклена чаша от бюрото си и я разби в стената.

— Така, така. Хвърлянето при гневните изблици няма да помогне или не е така?

Иван светкавично се приближи до Катя и я хвана за врата.

— Нито пък показването на неуважение, кучко.

Очите й пламнаха.

— Аз имам добри новини, ако си заинтересуван да ги чуеш.

— Добре — Иван я освободи. — Казвай.

Тя разтри врата си и хвърли един раздразнен поглед на Иван.

— Искаш да се върнеш обратно в „Роматех“, нали?

— Разбира се. Казах, че ще убия онова малко химиче и имам намерение да удържа на думата си. Но мястото вече се охранява от онези смрадливи шотландци. Не можем да влезем.

— Мисля, че можем — продължи Катя. — Или поне един от нас може. Вицепрезидентът по маркетинг на „Роматех“ покани бедни вампири за маркетингово проучване утре вечер.

— За какво? — попита Иван.

Катя сви рамене.

— Има ли значение? Един от нас би могъл да отиде, преоблечен като един от бедните.

— Ах, отлично — Иван я потупа по бузата. — Много добре.

— Аз ще отида, сър — предложи Алек.

Иван поклати глава.

— Теб те видяха на бала. И биха могли също да разпознаят и мен. Може би Владимир?

— Аз ще отида — предложи Галина.

— Не ставай глупава — изсумтя Иван.

— Не съм. Те никога няма да очакват жена.

— Вярно е — Катя седна на стола до Галина. — Познавам един гримьор от ДВК, можем да използваме и тяхната гардеробна.

— Страхотно! — усмихна се Галина. — Аз мога да бъда стара и дебела скитница-вампир.

— Бездомница — съгласи се Катя. — Никой изобщо не би те заподозрял.

— Откога някоя от вас взема решенията тук? — Иван ги изгледа и двете. Те сведоха глави предвидливо, гледайки с покорство. — Как може Галина да залови Ласло? И ако някой шотландец го пази, как тя ще го победи.

— С беладона — прошепна Катя. — Имаш малко, нали?

— Да — Иван разтри още един схванат нерв на шията си. — В сейфа ми. Откъде знаеш за това?

— Използвах я веднъж. Не твоята, разбира се. Но ти можеш да позволиш на Галина да я използва.

— Какво е беладона? — попита Галина.

— Отрова за вампири — обясни Катя. — Можеш да убодеш вампир с бодлите и отровата преминава в кръвообращението му и го парализира. Той остава в съзнание, но не може да мърда.

— Готино — очите на Галина се опияниха. — Аз искам да го направя.

— Добре, можеш да отидеш — Иван се подпря на ръба на бюрото си. — Веднага след като намериш Ласло, звънни и се телепортирай обратно тук заедно с малкото копеленце.

— Това ли е всичко, което искаш да направя? — попита Галина тихо.

Иван се замисли.

— Искам още една експлозия. По-мощна. Такава, която наистина да навреди на Драганести.

— В такъв случай — предложи Катя. — Мисля, че трябва да убиеш някой от хората, на които той държи най-много.

Иван кимна.

— Тези проклети шотландци.

— О, него определено го е грижа за тях, сигурна съм — Катя прокара пръст по начервените си в кървавочервено устни. — Но неговата истинска слабост са смъртните.

— Именно — съгласи се Галина. — Той има много смъртни служители. Можем да сложим таймера с бомбата така, че да избухне при изгрев-слънце.

— Това е! — Иван скочи на крака. — Безценните смъртници на Драганести ще умрат, докато той и неговите шотландци се канят да си легнат в ковчезите. Няма да има какво проклето нещо да направят по въпроса. Перфектно! Утре вечер Галина ще заложи С-4 на мястото, където се събират смъртните.

— Това трябва да е тяхното кафене, може би? — Галина размени ироничен поглед с Катя.

— Знам точно къде — обяви Иван. — В тяхното кафене.