Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (11)

Глава 10

Беше спала с труп. Признаваше, че малцината мъже, с които бе споделяла леглото си в миналото, не бяха точно разтърсили света й. След известно време те си заминаваха и никога повече не се връщаха. Но до този момент Шана не бе приемала тази тяхна прекомерна живост за предимство.

Дори след земеразтърсващия й вик Роман все още лежеше там, по-спокоен от всякога. Трябва да е мъртъв. Не, по дяволите!

Тя изпищя отново. Вратата се отвори с трясък. Шана подскочи и се обърна.

— Какво не е наред? — мъжът, който бе видяла по-рано в коридора, сега стоеше отвън на вратата с пистолет в ръка.

Шана посочи към леглото.

— Роман Драганести е… мъртъв.

— Какво? — мъжът прибра пистолета в кобура си.

— Той е мъртъв! — Шана отново посочи към леглото. — Събудих се и го намерих в леглото си. Мъртъв.

Мъжът пристъпи към леглото с разтревожено изражение.

— Оу — намръщеното му изражение изчезна. — Няма проблем, госпожице. Той не е мъртъв.

— Сигурна съм, че е мъртъв.

— Не, не. Просто спи — пазачът постави два пръста на врата на Роман. — Пулсът е нормален. Не се тревожете. Аз съм обучен специалист по сигурност. Мога да разпозная мъртъв човек.

— Добре, аз съм обучен медицински специалист и мога да разпозная мъртво тяло, щом видя такова — и тя бе видяла твърде много от тях, когато Карън бе умряла. Коленете на Шана се разтрепериха и тя се огледа наоколо за стол. Нямаше. Имаше само легло. И бедният Роман.

— Той не е мъртъв — настоя пазачът. — Просто спи.

Господи, този мъж бе глупав.

— Виж, как се казваш?

— Фил. Аз съм от пазачите в дневната смяна.

— Фил — Шана се облегна на една от четирите подпори на леглото. — Знам, че не искаш да приемеш това. В крайна сметка ти си охранител и се предполага, че трябва да пазиш хората живи.

— Той е жив.

— Не е! — гласът на Шана ставаше все по-висок. — Той е мъртъв! Починал. Хвърлил е топа. Римската империя падна!

Фил ококори очи и отстъпи назад.

— Добре. Добре. Успокойте се — той извади уоки-токи от джоба си. — Имам нужда от помощ на четвъртия етаж. Гостът ни напълно откачи.

— Не съм! — Шана се запъти към прозореца. — Може би ако отворим тези щори, ще хвърлим светлина върху въпроса.

— Не! — Фил прозвуча толкова ужасен, че Шана замръзна намясто. От уоки-токито се чу пращене, а след това и глас.

— Какъв е проблемът, Фил?

Сигнал.

— Имаме проблем тук — отговори Фил. — Госпожица Уилън се събудила и открила господин Драганести в леглото си. Мисли, че е мъртъв.

От другия край на уоки-токито избухна смях. Шана остана с отворена уста. Божичко, тези хора бяха безсърдечни. Тя се запъти към Фил и комуникационния му апарат.

— Може ли да разговарям с началника ти, моля?

Фил я погледна свенливо.

— Това беше началникът ми — той натисна бутона. — Хауърд би ли дошъл тук, ако обичаш?

— О, да — отвърна Хауърд. — Не бих пропуснал това.

Пак сигнала. И разговорът приключи.

Фил пусна уоки-токито в джоба си.

— Ей сега ще дойде.

— Добре — Шана огледа стаята, но не видя телефон. — Би ли се обадил на бърза помощ, моля?

— Аз… не мога. Господин Драганести въобще няма да хареса това.

— Господин Драганести вече не може да харесва или не каквото и да било.

— Моля ви се! Доверете ми се, всичко ще бъде наред — Фил хвърли поглед на часовника си. — Само почакайте около два часа.

Какво? Да не би да бъде по-малко мъртъв след два часа? Шана крачеше напред-назад из стаята. По дяволите, как можеше Роман да умре по този начин? Изглеждаше толкова силен и здрав. Сигурно е било удар или инфаркт.

— Трябва да уведомим близките му.

— Всички са мъртви.

Без семейство? Шана престана да обикаля. Бедният Роман. И той бе сам като нея. Изведнъж я връхлетя задушаваща тъга. Тъга за това, което можеше да бъде. Сега вече никога нямаше да погледне отново в красивите му златистокафяви очи. Или да усети ръцете му да я прегръщат. Тя се облегна на колоната на леглото и се загледа в красивото му лице.

На вратата се чу почукване и след миг в стаята влезе огромен мъж на средна възраст. Той също носеше панталони в цвят каки и тъмносиньо поло като тези на Фил. В колана около кръста му имаше асортимент от полезни пособия, като пистолет и джобно фенерче. Изглеждаше като бивш ръгбист, с дебел врат и крив буцест нос, който е бил чупен твърде много пъти. Щеше да е доста заплашителен, ако плешивото му теме не беше толкова очевидно под загладените отгоре му коси и ако в очите му не блестеше смях.

— Госпожице Уилън? — гласът му бе носов заради смачкания му нос. Сигурно хъркаше толкова силно, че го чуваха чак в Джърси. — Аз съм Хауърд Бар, началник на дневната охрана. Как сте?

— Жива, което е повече, отколкото мога да кажа за вашия работодател.

— Хмм — Хауърд хвърли поглед към леглото. — Мъртъв ли е Фил?

Очите на Фил се разшириха.

— Не. Разбира се, че не.

— Добре — Хауърд плесна с ръце и ги потри една в друга. — Това изяснява всичко. Бихте ли искала да слезете в кухнята за чаша кафе?

Шана премигна.

— Моля? Няма ли… няма ли да проверите тялото?

Хауърд нагласи колана си и се запъти към леглото.

— На мен ми изглежда добре, макар да е много странно това, че спи тук. Не знам някога господин Драганести да е спал в леглото на някой друг.

Шана стисна зъби.

— Той не спи.

— Мисля, че знам какво е станало — каза Фил. — Видях го тази сутрин, малко след шест да слиза по стълбите с госпожица Уилън на ръце.

Хауърд се намръщи.

— След шест? Слънцето вече е било изгряло.

На Шана й дойде ужасна мисъл наум.

— Той ме е носел?

— Да — отвърна Фил. — Добре, че дойдох навреме, защото той наистина се мъчеше.

Шана спря да диша. О, не.

Фил сви рамене.

— Предполагам, че е бил прекалено изтощен, за да се върне в своята стая.

Шана рухна на леглото до краката на Роман. О, Господи, тя е била прекалено тежка, за да я носи. Тя му е причинила инфаркт.

— Това е ужасно. Аз… аз го убих.

— Госпожице Уилън — Хауърд я погледна раздразнен. — Това е напълно невъзможно. Той не е мъртъв.

— Разбира се, че е — тя погледна към тялото му, което лежеше неподвижно само на няколко сантиметра от нея. — Никога повече няма да ям пица.

Фил и Хауърд си размениха притеснени погледи. Уоки-токитата им изпиукаха. Хауърд извади своето пръв.

— Да?

Чу се стържещ глас.

— Радинка Холщайн пристигна току-що след пазара. Предположи, че госпожица Уилън може да се присъедини към нея в салона.

— Добра идея — въздъхна Хауърд, видимо облекчен. — Фил, ще заведеш ли госпожица Уилън до салона?

— Разбира се — Фил изглеждаше също толкова облекчен. — Оттук, госпожице.

Шана се поколеба и погледна към Роман.

— Какво ще правите с него?

— Не се тревожете — Хауърд намести колана си. — Ще го преместим в неговата спалня. И след няколко часа, когато се събуди, и двамата ще се посмеете добре на това.

— Да, бе — Шана тръгна бавно надолу по коридора заедно с Фил.

Слязоха по стълбите в тишина. Едва предната вечер се изкачваше по същите стълби заедно с Роман. В него имаше нещо — отделно тъгата — което я караше да иска да го дразни и да го накара да се смее. И когато го накара да се смее, той изглеждаше толкова изненадан от това, че тя се почувства двойно по-доволна.

Едва го познаваше, но щеше да й липсва. Той беше силен и все пак нежен. Умът му беше остър и предизвикателен. Настойчивостта му да я закриля бе толкова мъжествена. И почти я целуна. Два пъти. Шана въздъхна. Сега никога нямаше да разбере какво е да целуне Роман. Никога нямаше да види лабораторията му или да чуе за следващото му възхитително постижение. Никога нямаше да говори отново с него. Докато стигна до първия етаж, тя бе напълно отчаяна. Съчувственият поглед на Радинка я сломи окончателно. Очите й се напълниха със сълзи.

— Радинка, толкова съжалявам. Той си отиде.

— Успокой се — Радинка я прегърна и заговори с дълбокия си глас, в който ясно се различаваше акцентът й. — Не се тревожи, скъпа. Всичко ще е наред — тя поведе Шана към стая, която се намираше отдясно на фоайето. Вътре нямаше никого. Шана очакваше да е пълна с жени, както миналата вечер. Помещението бе изпълнено от три виненочервени кожени канапета и три квадратни маси за кафе. Четвъртата стена бе заета от огромен широкоекранен телевизор. Шана се строполи на едно от канапетата.

— Не мога да повярвам, че го няма.

Радинка постави чантата си на масата и седна.

— Той ще се събуди, скъпа.

— Не мисля така — една сълза се спусна по лицето й.

— Тези мъже могат да спят много дълбоко. Синът ми, Грегори, е същият. Невъзможно е да го събудиш, щом веднъж е заспал.

Шана избърса сълзата си.

— Не, той е мъртъв.

Радинка изтърси въображаем мъх от дизайнерското си сако.

— Може би ще се почувстваш по-добре, ако ти обясня. Бях тук по-рано сутринта и Грегори ми каза какво е станало. Роман те е завел в стоматологичната клиника и ти си оправила зъба му.

— Това не може да е вярно — в главата й се залюля споменът за зъболекарския кабинет, но тя не успяваше да го хване. — Аз… аз си мислех, че е било сън.

— Било е истина. Роман е използвал някакъв вид хипноза върху теб.

— Какво?

— Грегори ме увери, че ти си била съгласна на това.

Шана затвори очи, опитвайки се да си спомни. Да, тя си почиваше на креслото в кабинета на Роман, когато той предложи хипнозата. И тя се съгласи. Отчаяно искаше да спаси кариерата си и да има шанс за нормален живот.

— Значи той наистина ме е хипнотизирал?

— Да. Така е било добре и за двама ви. Той се нуждаеше от зъболекарска помощ, а ти имаше нужда да се пребориш със страха ти от кръв.

— Ти… ти знаеш за това?

— Да. Разказала си на Роман за ужасния инцидент в ресторанта. Грегори е бил там и е чул. Надявам се, не възразяваш, че ми е казал.

— Не, предполагам, че всичко е наред — Шана се облегна върху меките кожени възглавници и отпусна глава. — Наистина ли съм работила по зъба на Роман снощи?

— Да. Несъмнено спомените ти са неясни, но рано или късно ще си спомниш.

— Не съм ли припаднала или изперкала, когато съм видяла кръвта?

— От това, което разбрах, ти си свършила чудесна работа.

Шана изсумтя.

— Не разбирам, как съм успяла да свърша нещо, ако съм била под някаква магия. Какво точно съм направила?

— Имплантирала си зъба, който той е изгубил.

Шана се изправи рязко.

— Не и вълчия зъб! Не ми казвай, че съм поставила животински зъб в устата му. О, Боже — тя рухна върху възглавниците. Какво значение имаше? Бедният човек беше мъртъв.

Радинка се усмихна.

— Било е обикновен зъб.

— О, Боже. Направо виждам физиономията на следователя, когато прегледа тялото му и намери вълчи зъб — горкият Роман. Беше прекалено млад, за да умре. И толкова прекрасен.

Радинка въздъхна.

— Ще ми се да мога да те убедя, че той все още е жив. Хмм — тя постави показалеца на устните си. Тъмночервеният лак пасваше идеално на червилото й. — Даде ли му някакво успокоително, за да намалиш болката?

— Откъде да знам? Може и да съм пяла опера само по бельо. Нямам идея какво съм правила миналата вечер — Шана потърка челото си, опитвайки да си спомни.

— Споменах го само защото с това може да се обясни защо спи толкова дълбоко.

Шана ахна и скочи на крака.

— О, Боже мой, ами ако съм го убила с упойката?!

Радинка ококори очи.

— Нямах предвид това.

Шана се намръщи.

— Може да съм му дала свръхдоза. Или съм била прекалено тежка, за да ме носи. И по единия, и по другия начин мисля, че аз съм го убила.

— Не бъди глупава, дете. Защо се обвиняваш?

— Не знам. Предполагам, че просто съм си такава — очите на Шана отново се напълниха със сълзи. — Обвинявам се за това, което стана с Карън. Трябваше да й помогна по някакъв начин. Тя беше жива, когато я намерих.

— Това е била младата ти приятелка, която е загинала в ресторанта?

Шана подсмръкна и кимна.

— Толкова съжалявам. Знам, че ти е трудно да повярваш, но щом упойката премине, Роман ще се събуди и сама ще видиш, че си е съвсем добре.

Шана се отпусна в канапето със стон.

— Ти го харесваш много, нали?

Шана въздъхна, гледайки тавана.

— Да, така е, но не храня големи надежди за сериозна връзка с мъртвец.

— Госпожо Холщайн? — чу се мъжки глас от вратата.

Шана погледна през рамо и видя още един пазач, облечен в каки и тъмносиньо. Какво стана с всичките килтове? Липсваха й шотландците с техните ярки карета и очарователни акценти.

— Пакетите от Блумингдейл^[1] пристигнаха — съобщи пазачът. — Къде желаете да ги оставим?

Радинка се изправи грациозно.

— Донесете няколко кутии тук, а останалите занесете в стаята на госпожица Уилън.

— В моята стая? — попита Шана. — Защо?

Радинка се усмихна.

— Защото са за теб, скъпа.

— Но… но аз не мога да приема нищо. И не би трябвало да слагате нищо в моята стая, защото там има мъртвец.

Пазачът завъртя очи.

— Преместихме го в неговата спалня.

— Добре. Тогава може да тръгвате — Радинка седна отново. — Надявам се да харесаш това, което избрах за теб.

— Говоря сериозно, Радинка. Не мога да приема куп подаръци. Достатъчно е, че ми дадохте убежище за една нощ. Аз… аз трябва да се обадя в Министерство на правосъдието и да уредя едни други неща.

— Роман иска да си тук. И иска да вземеш тези неща — Радинка се обърна към пазача, щом той влезе. В ръцете му имаше висока купчина от кутии. — Остави ги на масата, ако обичаш.

Шана смаяно се вгледа в кутиите. Беше много изкушаващо да ги приеме. Вече не смееше да отиде до апартамента си, така че нямаше нищо, освен дрехите на гърба си. И все пак не можеше да приеме всички тези подаръци.

— Наистина оценявам щедростта ви, но…

— Щедростта на Роман — Радинка сложи един пакет в скута си и го отвори. — О, да. Прекрасни са. Харесваш ли ги? — в бяла, тънка хартия бяха сгънати сутиен и бикини от червена дантела.

— Еха — Шана вдигна сутиена. Беше доста по-луксозен от това, което обичайно носеше. И доста по-скъп. Тя провери етикета 80 Б. — Точният размер е.

— Да. Роман ми остави бележка с размерите ти.

— Какво? Откъде знае размера на сутиена ми?

— Предполагам, че ти си му казала, докато си била под хипноза.

Шана преглътна. Боже, може наистина да е пяла опера по бельо.

— Ето — Радинка се разтършува из дамската си чанта. — Мисля, че още пазя бележката — тя извади хартията и я подаде на Шана.

— О, Боже — това трябва да е последното нещо, което е написал, преди да умре. Шана прегледа бележката. Размер 40. 80 Б. Роман наистина е знаел размерите й. Дали му ги беше казала, докато е била под хипноза? Какво ли друго беше направила? Вземи й и брауни. Тя затаи дъх и сълзите бликнаха от очите й.

— Какво има, скъпа?

— Брауни. Толкова е мил — поправка… беше мил. — Не е мислил, че трябва да отслабна?

Радинка се усмихна.

— Очевидно не. Оставих няколко в кухнята, но ако искаш, трябва да побързаш. На пазачите от дневната смяна им течаха лигите над тях. Тези мъже биха изяли всичко.

— Може би по-късно, благодаря — Шана започваше да усеща спазми от глад, но всеки път, когато си помислеше за хранене, я спохождаше видение как Роман се мъчи да я носи надолу по стълбите.

— Нека да видим какво друго имаме тук — Радинка отвори и останалите кутии.

Там имаше още комплекти от дантелено бельо, син кадифен халат, розов потник с подхождащ му блейзър, както и копринена синя нощница с подходящи пантофки.

— По-хубаво е от Коледа — прошепна Шана. — Наистина е прекалено много.

— Не ти ли харесват?

— Да, разбира се, но…

— Тогава е решено — Радинка нареди кутиите на куп. — Ще занеса тези в стаята ти и ще оставя бележка в офиса на Роман да те види, щом се събуди.

— Но…

— Няма „но“ — Радинка се изправи и събра кутиите в ръце. — Искам да отидеш в кухнята и да се нахраниш. Казах на един от пазачите да ти направи сандвич, така че те очакват. След това искам да си вземеш хубав, горещ душ и да се преоблечеш. Докато си готова, Роман ще се е събудил.

— Но…

— Твърде съм заета, за да споря. Имаме да свършим хиляда неща в „Роматех“ тази вечер — Радинка прекоси стаята с пакетите в ръце. — Ще се видим после, скъпа.

Леле. Шана имаше чувството, че Радинка Холщайн беше същинска тигрица в работата си. Но наистина имаше страхотен вкус за дрехи. Щеше да я боли да върне повечето от тях, но така беше правилно. Смееше ли да напусне тази къща? Щеше да боли много повече, ако руснаците я хванеха.

След като Шана изяде сандвича си в кухнята и направи всичко възможно да игнорира сладкарската кутия с брауни на масата, се качи горе в стаята си. Отвори вратата и надникна вътре. Леглото беше празно. Пазарските чанти и кутиите бяха струпани до леглото. Тя си взе дълъг горещ душ. След това, облечена в кадифения халат, разгледа торбите и кутиите. Би трябвало да е забавно, но тя ставаше все по-тъжна, знаейки, че мъжът, платил сметката, току-що е починал.

Прободе я чувство за вина. Не можеше да приеме всички тези подаръци. И не можеше да остане тук. Трябваше да се свърже с Боб Мендоса, а след това да започне нов живот някъде другаде. Място, където не познаваше никого и където никой не познаваше нея. Отново.

Господи, беше депресиращо. Като част от програмата за защита на свидетелите тя не можеше да се свързва никога със семейството и приятелите си. Но копнееше за приятелство. Искаше любов. Не осъзнаваше колко, докато не срещна Роман. Проклятие. Не беше като да иска прекалено много от живота. Искаше същото нещо, което безброй други жени искаха — кариера, с която да се гордее, съпруг, който ще я обича, и деца. Красиви деца.

За нещастие отчаяните обстоятелства промениха целите в живота й. Сега всеки ден беше тест за оцеляване. Тя се запъти към прозореца и грозната му алуминиева щора. Намери копче зад завесите и го натисна. Щорите се отвориха и в стаята влезе слаба слънчева светлина.

Гледката беше прекрасна. Под нея имаше улица с дървета, наредени от двете й страни, а в далечината се виждаше Сентръл парк. Слънцето залязваше на запад и хвърляше лилави и розови ивици върху рехавите облачета. Шана стоеше до прозореца и наблюдаваше. Чувството на покой нахлу в нея с идването на нощта. Може би щеше да преживее всичко това. Само ако Роман беше все още жив.

Можеше ли Радинка да е права и той просто да спи заради голяма доза успокоително? Шана потрепери. Беше ужасно, че не можеше да си спомни какво е направила с горкия мъж. Може би трябваше да остане още малко. Или Роман щеше официално да бъде обявен за мъртъв, или по чудо ще се събуди. И в двата случая не можеше да си тръгне, преди да разбере със сигурност.

Тя избра някакви дрехи и се облече. В шкафа намери телевизор. Добре. Можеше да се помотае, докато чака. Шана прещракваше програмите. Еха, имаше такива, които никога не беше виждала досега. Анимиран черен прилеп полетя към нея, след това замръзна като лого, което приличаше малко на това на Ватман. Под него имаше надпис ДВК-денонощно, защото винаги е нощ някъде по света. ДВК? Нещо си видео канал? И какво общо имаше нощното време с излъчването на програмата? Логото с прилепа изчезна и на екрана се появи друг надпис. ДВ7В. Ако не сте дигитални, сте невидими. Това беше странно. На вратата се почука и това прекъсна мислите й. Тя изключи телевизора и отиде до вратата. Вероятно беше Фил. Изглежда той отговаряше за четвъртия етаж.

— Конър! — изненадано извика тя. — Ти се върна!

— Да — той стоеше там и се усмихваше. — Това съм аз.

Тя обви ръце около врата му и го прегърна.

— Толкова се радвам да те видя.

Той се отдръпна, бузите му бяха порозовели.

— Чух, че малко си се изплашила.

— О, ужасно е, нали? Толкова съжалявам, Конър.

— Защо пък ще съжаляваш, девойче? Самият господин Драганести ме изпрати тук. Иска да те види.

Кожата й настръхна.

— Това… това не може да бъде.

— Той иска да те види веднага. Ще те заведа.

Той е жив?

— Знам пътя — Шана се затича по стълбите.