Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (10)

Глава 9

Беше жалко, че смъртните се нуждаеха от толкова силна светлина, за да виждат. Роман затвори очи заради ослепителния блясък на лампата над главата му. Бе изтегнат по гръб в зъболекарския кабинет с лигавник около врата. Поне засега контролът върху съзнанието работеше. Можеше да чуе как Шана се движеше, ефективна като робот. Докато поддържаше всичко спокойно и под контрол, процедурата би трябвало да е успешна. Нямаше да позволи на нищо да измъкне Шана от това, което тя мислеше, че е сън.

— Отвори — гласът й бе тих и монотонен. Той усети остро пробождане във венците и отвори очи. Тя махаше спринцовка от устата му.

— Какво беше това?

— Местна упойка, за да не чувстваш болка.

Твърде късно. Самата инжекция му причини болка.

Но Роман трябваше да си признае, че стоматологията бе изминала дълъг път от последната му среща с професията. Като дете бе виждал как селският бръснар вади изгнилите зъби на хората с ръждясалите си клещи. Роман бе полагал големи усилия, за да поддържа зъбите си здрави, въпреки че четката му за зъби представляваше опърпана клонка. Но доживя до тридесетгодишна възраст с всички зъби.

Тогава започна новият му живот… или смърт. След трансформацията тялото му остана непроменено през следващите петстотин и четиринадесет години. Не че животът му като вампир бе мирен, тъкмо обратното. Претърпяваше порязвания, наръгвания, счупени кости, дори в редки случаи и рани от куршум, но нищо, което да не може да излекува сам с един хубав сън през деня. Досега. В този момент той бе оставен на милостта на смъртна жена зъболекар, която не знаеше доколко може да контролира.

Шана постави латексовите ръкавици на ръцете си.

— Ще минат няколко минути, докато упойката подейства.

Ласло прочисти гърло, за да привлече вниманието на Роман, след това посочи часовника си. Тревожеше се, че времето им изтича.

— Вече е мъртъв — Роман посочи устата си. По дяволите, технически цялото му тяло бе мъртво. Той определено се чувстваше мъртъв от доста дълго време. Но тази вечер го болеше дяволски, когато тя го ритна в слабините. И почти изгуби контрол в колата. Сега, когато Шана се бе появила в живота му, изглежда той се връщаше към живота. Особено онази част от кръста надолу. — Може ли да започваме вече?

— Да — тя се настани на малък стол на колелца и се плъзна към него. Когато се наведе над него, гърдите й се притиснаха към ръката му. Той потисна един стон. — Отвори — тя пъхна пръст в устата му и проучи горния му венец. — Усещаш ли нещо?

Господи, да. Той се пребори с нуждата да затвори уста около пръста й и да разкара проклетата ръкавица от него. Свали ръкавицата, прелест моя и ще ти покажа какво чувствам. Тя се намръщи и махна пръста си от устата му. Погледна ръката си и започна да сваля ръкавицата.

— Не! — той докосна ръката й. По дяволите. Бе по-силно свързана с него, отколкото си мислеше. — Не усетих нищо. Нека продължим с процедурата.

— Добре — тя сложи ръкавицата отново.

Кръв господня, той не можеше да повярва. Контролът над съзнанието работеше само в едната посока. Той поставяше инструкциите си в главите им и четеше умовете им. Те не можеха да прочетат неговия. Смъртните не можеха да прочетат ума на вампир. Роман наблюдаваше Шана предпазливо. Колко ли всъщност можеше да види от него?

Трябваше да е много предпазлив с мислите си. Трябваше да мисли само за безопасни неща. Без повече мисли за устата му и кои части от тялото й биха паснали идеално в нея. Не. Нищо такова. Ще мисли за нещо съвсем различно. Като нейната уста и кои негови части биха паснали перфектно. Слабините му се втвърдиха. Не! Не за секс. Не сега. Трябваше да поправи проклетия си зъб.

— Искаш ли вече да имплантирам зъба ти? — тя наклони глава с леко намръщено изражение. — Или ще правим орален секс?

Роман се вторачи в Шана. Господи. Не само че го четеше като отворена книга, но явно искаше да прави секс с него. Удивително.

Ласло се задъха.

— Господи, как й дойде на ум подобно… възмутително… — той присви очи и премести погледа си към Роман. — Господин Драганести! Как можахте?

А как не би могъл, ако Шана бе склонна? Орален секс със смъртна? Интересно. Секс със смъртна в стола за преглед. Много интересно.

— Сър! — гласът на Ласло се покачи с една октава. Той завъртя едно от копчетата си. — Няма достатъчно време и за… двете манипулации. Трябва да изберете между вашия зъб или вашия… — с гримаса той хвърли поглед към издутите дънки на Роман.

Зъбът или пенисът? Последният се надигна срещу ципа му, сякаш искаше да изскочи и да извика: Избери мен, избери мен!

— Сър? — очите на Ласло бяха пълни с паника.

— Мисля — изръмжа Роман. Проклятие. Той погледна към Шана. Тя стоеше наблизо, очите й бяха пусти, лицето й безизразно, тялото й излъчваше жизненост, колкото някой манекен. Мамка му. Това дори не бе реално за нея. Щеше да е все едно прави секс с АВГА. Дори по-лошо, Шана щеше да го мрази след това. Не можеше да направи това. Колкото и да искаше Шана, трябваше да изчака. И да е сигурен, че ще дойде при него по своя воля. Той пое дълбоко дъх. — Искам да поправиш зъба ми. Ще направиш ли това за мен, Шана?

Тя се вгледа в него със замъглени очи.

— Ще имплантирам зъб. Обикновен зъб — повтори тя инструкциите му от по-рано.

— Да. Точно така.

— Добро решение, сър, ако питате мен — Ласло бе свел поглед, очевидно смутен от скорошната смяна на плановете. Той пристъпи към Шана и й подаде буркан. — Зъбът е вътре.

Тя разви капака и махна вътрешния филтър. В него лежеше зъбът. Роман затаи дъх, когато тя премести зъба. Дали когато видеше зъба, нямаше да излезе от контрол?

— В отлично състояние е — съобщи тя.

Добре. За нея това бе просто обикновен зъб.

Ласло хвърли поглед на часовника си.

— Пет и петнадесет, сър — след едно последно дръпване копчето падна в ръката му. — О, Боже. Никога няма да успеем.

— Обади се на Грегори и разбери точния час на изгрева.

— Добре — химикът пусна откъснатото копче в джоба на престилката си и извади телефона си. Той закрачи из кабинета, докато набираше. Това поне даваше възможност Ласло да прави нещо. Вече му свършиха копчетата, останаха само тези на ризата и панталоните му. Роман изтръпна при тази мисъл. Шана се наведе над него. Още веднъж гърдите й се притиснаха към неговите. Панталоните му отесняха. Не мисли за това.

— Отвори.

Само ако имаше предвид ципа му. Той отвори уста. Гърдите й бяха стегнати, но и меки. Кой ли размер сутиен носи? — почуди се той. Не твърде голям, но и не твърде малък.

— Осемдесет Б — измърмори тя, докато избираше инструмент от подноса. Кръв господня, дали можеше да чува всяка негова мисъл? Колко можеше да разбере от нея? Проба, проба. Какъв размер дрехи трябва да ти вземем?

— Тридесет и осми. Не — намръщи се тя — Четиридесети — Твърде много пица. И чийзкейк. Господи, мразя, когато качвам килограми. Ядат ми се брауни.

Роман усети как се усмихва, но устата му вече бе опъната максимално. Поне тя бе болезнено искрена. Така, какво мислиш за мен?

Красив… загадъчен… странен. Тя започна да работи. Интелигентен… арогантен… особен. Мислите й бяха далечни и неясни, въпреки това успяваше да се съсредоточи върху ръцете си и върху това, което вършеше. Възбуден… с мъжественост като на кон.

Това е достатъчно, благодаря ти. С мъжественост като на кон? Това какво трябваше да означава? Че е отвратена или впечатлена? Проклятие, не трябваше да я пита. Защо да го интересува какво мисли за него една смъртна? Просто поправи проклетия ми зъб. И защо ще мисли, че е странен? Тя седна рязко.

— Това е много странно.

Да, странно. Такъв беше и той.

Тя се вгледа по-отблизо в един от инструментите си. Дълга хромирана пръчка с кръгло огледало в края.

О, не.

— Сигурно е счупено — предположи той.

— Но аз мога да се видя — тя поклати глава намръщено. — Няма логика. Защо не мога да видя устата ти?

— Огледалото е счупено. Продължавай без него.

Тя продължи да се взира в огледалото.

— Не е счупено. Аз мога да се видя — тя повдигна ръка към челото си.

По дяволите, щеше да се събуди. Ласло се върна с телефон, притиснат към ухото му. Огледа се наоколо.

— О, Боже. Проблем ли има?

— Постави огледалото долу, Шана — нареди тихо Роман.

— Защо не показва устата ти? — тя погледна странно Роман. — Не можах да те видя изобщо.

Ласло потрепери.

— О, Боже — той прошепна в телефона. — Грегори, имаме проблем.

Това бе меко казано. Ако Шана се освободеше от контрола му, Роман знаеше, че зъбът му никога нямаше да бъде поправен. Тя щеше да види как изглежда зъбът в действителност и да откаже да го имплантира. И това щеше да е само началото.

Тя можеше да се досети и защо няма отражение. Роман се съсредоточи в Шана.

— Погледни ме.

Тя се обърна към него. Той я плени с поглед и затегна контрола върху съзнанието й.

— Ще имплантираш зъба ми, спомняш ли си? Искаш да го направиш. Искаш да се пребориш със страха си от кръвта.

— Моят страх — прошепна тя. — Да. Не искам да се страхувам повече. Искам да спася кариерата си. Искам нормален живот — тя остави инструмента с огледалото в подноса и взе зъба му. — Сега ще присадя зъба ти.

Роман въздъхна от облекчение.

— Добре.

— О, Боже, беше на косъм — прошепна Ласло в телефона. — Само на косъм.

Роман отвори уста, за да може Шана да се захване пак с работата си.

Ласло прикри телефона с ръка, но все още можеше да бъде чут.

— Ще ти обясня после, но за малко изглеждаше сякаш нашият зъболекар щеше да се превърне в доктор Но^[1] — той се приближи, за да може да наблюдава. — Сега отново е тихо. Прекалено тихо.

Недостатъчно тихо. Изстена вътрешно Роман.

— Завърти главата си малко — Шана бутна брадичката му наляво.

— Влакът отново е на релсите — прошепна Ласло. — Пълна скорост напред — Роман усети как зъбът бе поставен обратно в дупката си. — Зъболекарката държи артикула в ръка — Ласло продължи с коментарите си по телефона. — Връща птицата в гнездото й. Повтарям, птицата е в гнездото — той направи пауза и продължи: — Трябва да говоря по този начин, Грегори. Трябва да държим… лисицата в къщата, но на тъмно. Преди секунди за малко да светне.

— Ооо — Роман погледна кръвнишки Ласло.

— Господин Драганести не може да говори — продължи Ласло — и вероятно така е най-добре. Той бе прекалено изкушен да зареже плана, когато зъболекарката направи възмутително предложение.

— Гррр! — Роман погледна свирепо химика.

— Оу — Ласло потрепери. — А аз май е по-добре да не говоря за това — той направи пауза и се заслуша. Поредица от проклятия преминаха през съзнанието на Роман. Без съмнение Грегори тормозеше Ласло за още информация. — Ще ти обясня по-късно — прошепна той и после повиши глас. — Ще предам информацията на господин Драганести. Благодаря ти — той прибра телефона в джоба си. — Грегори каза, че изгревът ще започне точно в шест часа и шест минути. Ще се обади в шест или ние може да се обадим, ако приключим по-рано — Ласло хвърли поглед към часовника си. — Остават двадесет минути до шест.

— Аха — избоботи неясно Роман, за да му потвърди, че е разбрал. Поне Ласло затвори телефона. Шана повдигна горната му устна, за да прегледа зъба.

— Зъбът ти е поставен, но ще е необходима шина, за да го държи на мястото за две седмици — тя продължи да работи. Не мина много, преди той да усети вкуса на кръв. Тя ахна, лицето й стана бледо.

Боже Господи, не припадай сега. Той се взря в нея, насочвайки силата си към ума й. Няма да трепнеш. Няма да се поколебаеш.

Тя се приближи по-близо до него.

— О-отвори — тя взе инструмент, подобен на маркуч и пръсна вода в устата му. След това сложи друг маркуч. — Затвори.

Смес от кръв и вода бе изсмукана от устата му. Процесът се повтори няколко пъти и всеки път когато Шана виждаше кръвта, реагираше по-леко от предишния.

Ласло крачеше напред-назад и постоянно проверяваше часовника.

— Шест без десет, сър.

— Готово — каза тихо Шана. — Зъбът ти е поставен на място. Трябва да се върнеш след две седмици, за да махнем шината и да направим канал.

Роман усещаше шината огромна в устата си, но знаеше, че може да я махне още на следващата нощ. Тялото му щеше да завърши лечебния процес докато спи.

— Значи сме готови?

— Да — тя се изправи бавно.

— Да! — Ласло удари въздуха с юмрук. — Изпреварихме крайния срок с девет минути!

Роман седна.

— Ти го направи, Шана. Не се страхуваше.

Тя свали ръкавиците си.

— Трябва да избягваш твърда, лепкава или хрупкава храна.

— Това не е проблем — Роман наблюдаваше безизразното й лице. Колко жалко, че тя не осъзнаваше, че това е повод за празнуване. Щеше да й покаже зъба си следващата вечер и щеше да й каже как бе победила страха си от кръвта. Тогава тя щеше да иска да празнува. С него, надяваше се той. Въпреки че беше странен.

Тя пусна ръкавиците върху таблата и затвори очи. Леко залитна на една страна.

— Шана? — Роман се изправи и я хвана, когато краката й поддадоха.

— Какво не е наред? — Ласло посегна към копчетата си, но такива не бяха останали. — Всичко вървеше толкова добре.

— Всичко е наред. Тя спи — Роман я положи на зъболекарския стол. Той й бе причинил това, каза й, че веднъж щом свърши работа, ще заспи дълбоко за десет часа.

— По-добре да се обадя на Грегори — Ласло извади телефона от джоба си и се запъти към чакалнята. Роман се наведе над Шана.

— Гордея се с теб, сладка моя — той отметна косата от челото й. — Не трябваше да ти казвам да заспиваш след това. Това, което наистина исках, бе да ме обгърнеш с ръце и да ме целунеш страстно. Това би било много по-добре.

Той прокара пръсти по челюстта й. Ще спи десет часа. Това означава, че щеше да се събуди около четири следобед. Нямаше шанс да я събуди с целувка. Слънцето още щеше да грее. Роман въздъхна и се протегна. Беше дълга нощ. Имаше чувство, че бе минала седмица. Той се загледа в инструмента с огледалото, който толкова притесни Шана. Проклети огледала. Дори след петстотин и четиринадесет години се разстройваше от това да стои пред огледало и да вижда отражението на всичко друго, освен своето. Беше накарал да махнат всички огледала от къщата му. Защо да му припомнят, че отдавна е мъртъв?

Той наблюдаваше как Шана спи. Красивата, смела Шана. Ако имаше някаква чест, останала в злочестата му душа, щеше да остави бедното момиче на мира. Да я остави някъде в безопасност и да не я види никога повече. Но засега вечерното му време бе почти свършило. Най-доброто, което можеше да направи, преди слънцето да го накара да заспи, бе да я настани в безопасност в една от стаите си за гости.

Ласло се втурна от чакалнята, телефонът му бе притиснат до ухото.

— Да, готови сме — той хвърли поглед към Роман. — Искате ли да минете първи?

— Не, върви ти — Роман се протегна за телефона. — Ще се нуждая от това.

— О, да. Разбира се — Ласло наклони глава към телефона, който сега Роман държеше. Затвори очи, съсредоточен в гласа на Грегори, след което бавно изчезна.

— Грегори, задръж за минута — Роман остави телефона, след това взе Шана в ръце. След няколко секунди, намествайки отпуснатото й тяло, той успя да я задържи, докато поставяше телефона до ухото си. Позицията беше неудобна, накара го да се приведе и да притисне лице срещу нейното.

През телефона чу звук от смях. Какво, по дяволите?

— Грегори, ти ли си?

— Орален секс? — Грегори отново избухна в смях. Роман изскърца с току-що поправения си зъб. Проклетият Ласло. Отне му само няколко секунди да си изпее всичко.

— Адско! Какво горещо маце! Почакай само да кажа на момчетата. Или трябва да кажа на харема ти. Мяу! — Грегори изсъска, имитирайки женски бой.

— Млъкни, Грегори. Трябва да се върна преди изгрев.

— Еми, не можеш да го направиш, ако млъкна. Нужен ти е гласът ми — той пак се разсмя.

— Няма да имаш глас, щом ти извия врата.

— О, хайде де. Развесели се, брато. Значи е истина? Имаше проблеми да реши коя… манипулация желаеш? — Грегори се изкикоти. — Чух, че си бил готов за втората.

— След като те удуша, ще отрежа езика на Ласло и ще го хвърля на някое куче.

— Ти нямаш куче — гласът на Грегори се отдалечи. — Можеш ли да повярваш? Той ни заплашва с телесни повреди.

Последното изречение трябва да е било насочено към Ласло. Роман чу писукане на аларма в далечината.

— Пъзльо! — извика Грегори. — Ласло току-що избяга към стаята за гости. Предполагам, че е чул слуховете за това, че си бил някакъв див и смъртоносен звяр в миналото.

Не бяха слухове. Превърнат само преди дванадесет години, Грегори нямаше представа от размера на греховете, които Роман бе извършил през вековете.

— Има и други слухове, че някога си бил свещеник или монах — разсмя се Грегори. — Но знам, че тези трябва да са лъжа. Имам предвид, сериозно. Всеки мъж, който има харем от десет секси вампирки, не е точно…

Роман остави думите да избледнеят и се съсредоточи в местоположението на гласа на Грегори. Зъболекарският кабинет затрептя пред очите му и после всичко стана тъмно. След това си беше вкъщи.

— Ето те — Грегори затвори телефона, който използваше, и се облегна назад в стола зад бюрото на Роман.

Роман го гледаше навъсено, без да каже и дума.

— Зъболекарката е заспала, а? — Грегори кръстоса краката си върху бюрото на Роман и се ухили. — Ти ли я изтощи?

Роман остави телефона на Ласло на бюрото, след това се отклони към фотьойла и постави Шана върху кървавочервеното кадифе.

— Чух, че е свършила добра работа по зъба ти — продължи Грегори. — Знаеш ли, мислех си за тази програма за упражнения, която спомена, тази, която ще ни помогне да сме сигурни, че зъбите ни ще останат в добра форма, и имам страхотна идея.

Роман се обърна към бюрото.

— Може да направим видео с упражнения и да го продадем на дигиталния вампирски канал. Попитах Симон и тя се съгласи да е звезда в шоуто. Какво мислиш?

Роман бавно се приближи към бюрото.

Усмивката на Грегори се стопи.

— Какво става, брато? — Роман постави ръце на бюрото и се наведе напред. Грегори свали краката си от бюрото и го погледна внимателно. — Нещо не е наред ли, шефе?

— Няма да повтаряш нищо от случилото се тази вечер. Нищо за зъба ми и най-вече нищо за Шана. Разбираш ли ме?

— Да — Грегори прочисти гърло. — Нищо не се е случило.

— Добре. Сега върви.

Грегори се запъти към вратата, като си мърмореше нещо.

— Кисело старче — спря се с ръка на дръжката на вратата и погледна към Шана. — Не е моя работа, но мисля, че трябва да я задържиш. Тя ще ти се отрази добре — след това изявление той излезе.

Може би щеше. Но той със сигурност нямаше да се отрази добре на Шана. Роман се отпусна тежко на бюрото си. Слънцето трябва да беше точно зад хоризонта, защото изведнъж се почувства изтощен. Жестоката истина бе, че щом тъмнината изчезнеше, силата на вампирите правеше същото. Скоро нямаше да има достатъчно сила дори да остане буден.

Това бе най-голямата слабост на вампира — времето, когато е най-уязвим. И се случваше всеки проклет ден. Колко пъти през вековете бе заспивал притеснен, че тялото му ще бъде открито през деня? Смъртните можеха да забият кол в сърцето му, докато той лежеше беззащитно заспал. Почти се бе случило през 1862 година, последния път, когато се бе забъркал със смъртна жена. Елайза.

Никога нямаше да забрави ужаса, който бе изпитал, когато се събуди след залез и откри ковчега си отворен, а върху гърдите му почиваше дървен кол. Тази проклета уязвимост трябваше да приключи. Той работеше по въпроса в лабораторията си. Формула, която щеше да даде възможност на вампирите да останат будни и да запазят силата си през деня. Все още щеше да се налага да отбягват изгарящите лъчи от директното излагане на слънце, но дори така това щеше да е огромно постижение. Роман бе много близо до пробив. Ако успееше да го направи, можеше да промени света на вампирите завинаги.

И можеше да бъде почти като жив. Погледна към Шана, която спеше спокойно в неведение. Как ли щеше да реагира, ако научи истината за него? Можеше ли тя да се преструва, че той е жив или фактът, че е мъртъв демон щеше да ги раздели завинаги? Роман се свлече на бюрото си, силата му изчезваше. Може би слънцето му причиняваше това, но той предполагаше, че беше от отчаянието. Опасяваше се, че ако Шана научи истината, ще види на лицето й изписан ужас.

Срам. Вина. Угризение. Не си струваше. Не можеше да я въвлече в това. Тя заслужаваше радост в живота си. Взе химикал и празен лист хартия. Радинка — писа той най-отгоре. Секретарката му щеше да го види на бюрото му, когато проверяваше за съобщения. Купи всичко, от което ще се нуждае Шана. Четиридесети размер. Осемдесет Б. Искам… ръката му започна да се влачи бавно върху хартията. Клепачите му натежаха… нещо цветно. Не черно. Не и за Шана. Тя бе като слънцето — толкова желано, но завинаги извън досега му. Тя бе като дъга, пълна с цветове и сладкото обещание за надежда. Той премигна и стисна хартията. Вземи й и брауни. Остави химикала и се изправи на крака. Той изстена и взе Шана на ръце. Пристъпвайки тежко, се отправи от офиса си към стълбището. Бавно тръгна надолу стъпка по стъпка. На площадката спря да си почине. Зрението му се замъгли, сякаш се опитваше да гледа в дълъг тунел. Някой се качваше по стълбите.

— Добро утро, сър — поздрави го бодър глас. Беше Фил, един от смъртните пазачи от дневната смяна, който работеше за МакКей Секюрити енд Инвестигейшън. — По принцип не сте буден толкова късно.

Роман отвори уста да отговори, но всичките му останали сили бяха съсредоточени в това да не изпусне Шана. Очите на пазача се разшириха.

— Да не би нещо да не е наред? Нуждаете ли се от помощ? — той се затича към площадката.

— Синята стая, четвърти етаж — задъха се Роман.

— Дайте на мен — Фил взе Шана в ръце и се запъти надолу към четвъртия етаж.

Роман се препъваше след него. Слава на Бога, че можеше да се има доверие на пазачите от дневната смяна. Ангъс МакКей ги беше обучил добре и им плащаше малко състояние, за да им държи устите затворени. Знаеха точно какви създания пазеха и нямаха нищо против. Според Ангъс някои от тях също бяха създания.

Фил спря пред една врата на четвъртия етаж.

— Това ли е стаята? — когато Роман кимна, той хвана дръжката и бутна вратата с крак. Слънчевата светлина се прокрадна през отворената врата и Роман спря, сякаш бе получил силен удар.

— Щорите — прошепна той.

— Ей сега — Фил се втурна в стаята.

Роман зачака. Облегна се на стената, извън обсега на ивицата слънчева светлина, която се простираше по килима. Кръв господня, беше толкова изморен, че можеше да заспи, дори както си стоеше прав. Скоро чу метален звук и светлината изчезна. Фил бе затворил плътната алуминиева щора на прозореца. Роман се завлачи напред, докато достигна вратата. Оттам видя, че Фил бе поставил Шана върху леглото.

— Има ли нещо друго, което мога да направя? — попита Фил, запътвайки се към вратата.

— Не. Благодаря ти — Роман влетя в стаята и се улови за шкафа.

— Лек ден… или лека нощ, тогава — Фил го изгледа колебливо и затвори вратата след себе си.

Роман стигна до леглото на зигзаг. Не можеше да остави Шана да спи с обувките си. Той издърпа белите найкове и ги пусна на пода. Изцапаната престилка също трябваше да се махне. Той се наведе и почти рухна върху нея. Разклати глава. Не заспивай! Само още малко. Разкопча престилката, издърпа ръкавите от ръцете й, след което я обърна на една страна, за да може да издърпа престилката. Пусна я на пода при обувките й. Спъна се в крака на голямото легло и дръпна покривката, откривайки чисти бели чаршафи. С усилие обърна Шана към чаршафите. Роман сложи краката й под завивките и вдигна чаршафа и кувертюрата до брадичката й. Сега вече бе настанена удобно. А той не можеше да помръдне повече.

 

 

Шана се събуди, чувствайки се удивително отпочинала и щастлива. Чувството обаче скоро избледня, когато осъзна, че няма идея къде се намира. Тъмна стая. Удобно легло. За съжаление нямаше спомен да е влизала в тази стая или да е лягала в това легло. В действителност последното нещо, което помнеше, бе как нахлува в офиса на Роман Драганести. Заради ужасното главоболие тя си почиваше на кадифено кресло и след това — нищо. Тя затвори очи в опит да си спомни.

През ума й мина споменът за зъболекарски кабинет, но не мястото, където работеше, а някакво непознато. Странно. Сигурно беше сънувала нещо за нова работа.

Тя отметна завивките и седна. Обутите й в чорапи крака се потриха в дебелия килим. Къде бяха обувките й? Червени неонови числа светеха от часовника до леглото. Четири часа и шест минути. Сутринта или следобед? Стаята бе тъмна, трудно бе да се каже. Бе отишла в офиса на Роман след четири сутринта. Така че би трябвало да е следобед. Тя опипа нощното шкафче, докато не докосна основата на лампата. Натисна копчето и затаи дъх.

Каква прекрасна лампа от цветно стъкло. На слабата светлина проблясваха оттенъци на пепелявосиньо и бледолилаво. Сега вече можеше да види стаята. Беше по-голяма от целия й апартамент в Сохо. Килимът бе сив, стените бледосини. Завесите бяха на сини и бледолилави райета. Прозорците бяха напълно покрити с лъскави метални щори. Нищо чудно, че стаята бе толкова тъмна.

Леглото бе от бял дъб и с балдахин. Тънък муселин в сини и бледолилави нюанси се спускаха от горната му рамка. Прекрасно легло. Шана погледна през рамо. Заето легло.

Тя скочи на крака със сподавен вик. О, Боже, Роман Драганести беше в леглото й. Как смееше да спи в леглото й? Или, Господ да й е на помощ, може би тя бе спала в неговото легло. Може би това бе неговата стая. Как можеше да няма никакъв спомен за това?

Тя провери дрехите си. Обувките и престилката й ги нямаше, но иначе изглеждаше непокътната. Той спеше, опънат по гръб върху кувертюрата, все още напълно облечен в черен пуловер и дънки. Брей, дори още бе с обувките си.

Защо за Бога бе спал при нея? Толкова ли бе отдаден на това да я защитава? Или имаше други мотиви? Погледът й бе притеглен към дънките му. Не бе пазил в тайна, че тя го привлича. Естествено, като за неин късмет й се случи някой красив мъж да я съблазни и тя дори да не си спомня.

Тя заобиколи леглото, без да сваля поглед от него. Изглеждаше много спокоен, почти невинен, макар тя да знаеше, че не е такъв. Въобще нямаше да я изненада, ако само се преструваше на заспал. Тя забеляза обувките и престилката си на пода. Нямаше спомен да ги е сваляла, така че трябва да го е направил Роман. Тогава защо не е свалил и своите обувки? Тя пристъпи по-близо към него.

— Ехо? Добро утро… или добър ден.

Не последва отговор.

Тя прехапа устни, като се чудеше какво да прави. Той не беше кой знае какъв защитник, ако спеше толкова дълбоко. Тя се наведе по-близо до лицето му.

— Руснаците идват! — лицето му не помръдна. Аха, много щеше да помогне.

Тя се огледа из стаята. Две врати. Тя отвори първата и видя дълъг коридор с много врати от двете страни. Това трябва да е четвъртият етаж и стаята за гости. На петия етаж нямаше коридор. Роман разполагаше с този етаж само за себе си. Забеляза мъж близо до стълбите, който бе обърнат с гръб към нея. Не носеше килт, но имаше кобур на колана си. Пазач, предположи тя, макар че определено не беше шотландец. Панталоните му в цвят каки и тъмносиньо поло бяха обикновени.

Тя затвори вратата и отвори следващата. Страхотно, баня. Имаше всичко — тоалетна, вана, мивка, хавлии, паста и четка за зъби — всичко необходимо, но без огледало. Това беше странно. Тя си свърши работата, след което отключи вратата и надникна навън. Роман все още спеше в леглото. Тя включи и изключи лампата в банята няколко пъти, осветявайки лицето му на равни интервали. Все още нищо. Колко дълбоко спеше.

Тя си изми лицето и зъбите. Сега се почувства по-добре, готова за сблъсъка с неканения мъж в леглото й.

Закрачи към него, като залепи усмивка на лицето си и със силен глас обяви:

— Добро утро, господин Драганести. Дали ще е твърде много да очаквам отсега нататък да спите в собственото си легло?

Не последва отговор. Дори не хъркаше. Мъжете не хъркаха ли? Хмм, не и ако се преструваше.

— Не че не намирам компанията ти стимулираща. Със сигурност не е скучно с теб — тя се приближи и го побутна по рамото. — Хайде, знам, че се преструваш.

Нищо. Тя се наведе и прошепна в ухото му.

— Осъзнаваш, че това означава война — все още нямаше отговор. Тя го огледа целия. Дълги крака, стегната талия, широки рамене, силна челюст, прав нос, макар че бе леко дълъг. Въпреки това му отиваше, пасваше на арогантността му. Кичур черна коса лежеше върху скулата му. Тя го отметна назад. Беше фин и мек. Пак никаква реакция. Наистина беше добър в това да се прави на заспал. Тя се настани до него на леглото и постави ръце на раменете му.

— Дойдох да похитя тялото ти. Съпротивата е напразна.

Нищо. По дяволите! Толкова лесно ли можеше да й устои? Добре, тогава щеше да прибегне до мъчение. Тя подскочи към края на леглото и свали обувките му. Те се приземиха на пода със силен звук. Все още нищо. Шана прокара пръсти по наситеночерните му чорапи, след което погъделичка ходилото му. Той не помръдна.

Тя дръпна силно палеца на левия му крак.

— Това малко прасенце отишло на пазар — тя продължи към следващия пръст. — А това малко прасенце плачело квик-квик-квик… — тя остави пръстите си да продължат нагоре по дългия му крак — по целия път до вкъщи — тя се спря на бедрото му. Лицето му остана спокойно. Не помръдваше. Погледът й се отклони към ципа му. Това вече щеше да го събуди. Ако се осмелеше. Тя хвърли поглед към лицето му.

— Знам, че се преструваш. Никой истински мъж не може да спи по време на това.

Не последва отговор. Проклет да е. Чакаше да види докъде би отишла тя. Добре. Щеше да му направи такова събуждане, което никога нямаше да забрави.

Тя избута черния му пуловер нагоре, за да открие колана на дънките му. При вида на кожата му пулсът й се ускори и тя повдигна пуловера още малко.

— Не излизаш много на слънце, а?

Кожата му беше бледа, талията и коремът му бяха хубави и стегнати. Редица черни косми, идващи от гърдите му, се увиваха около пъпа му, след което продължаваха към черните дънки. О, Боже, той беше прекрасен. Толкова мъжествен. Толкова секси. Толкова заспал.

— Събуди се, по дяволите! — тя се наведе, сложи уста върху пъпа му и духна силна струя въздух срещу кожата му, от което се получи странен звук.

Нищо.

— Майко мила, спиш като умрял! — тя се пльосна до него. И тогава я прониза една ужасна мисъл. Естествено, че не хъркаше. Той не дишаше. Тя протегна треперещата си ръка и докосна корема му. Студен. Тя отдръпна ръката си. Не, не, това не можеше да й се случва. Той беше напълно здрав предната вечер.

Но никой не можеше да спи толкова дълбоко. Шана повдигна ръката му и я пусна. Тя падна с тъп звук. О, Боже, истина беше! Тя скочи от леглото. Ужасът се надигна в гърлото й и избухна в силен писък. Роман Драганести бе мъртъв.