Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (9)

Глава 8

Иван Петровски прехвърли неотворената поща на бюрото си. Сметка за ток. Сметка за газ. Имаше и купчина, която бе с пощенско клеймо отпреди няколко седмици. Той сви рамене. Какво са три седмици, когато си на повече от шестстотин години? Освен това той мразеше да бъде свързан с обикновени неща, със смъртния свят. Той разпори първия плик. О, днес беше късметлия. Той отговаряше на условията за застраховка „Живот“. Малоумници. Иван го хвърли в кошчето.

Плик в цвят на слонова кост улови погледа му. Обратен адрес… „Роматех Индъстрис“. Ръмжене завибрира ниско в гърлото му. Той взе плика, като почти напълно го раздра на две, но се спря. Защо този проклет Роман Драганести му изпраща писмо? Те дори не си говореха. Иван премести картичката и положи двете половинки една до друга на бюрото си.

Той и неговото сборище бяха сърдечно поканени на бала за откриването на Пролетната конференция за 2005 година, която щеше да се проведе в Роматех Индъстрис в две последователни вечери. Пак ли беше време? Драганести бе домакин на това голямо събитие всяка година, с вампири от целия свят в присъствието на техните господари на сборищата, които се срещаха на тайни конференции, за да обсъдят актуални въпроси в живота на съвременния вампир. Хленчещи малки копелета. Не знаеха ли, че вампиризмът е висш начин на живот? Проблемите бяха причинени от смъртните и имаше само един начин да се справиш с тях: ядеш ги и ги унищожаваш. Не бе необходимо обсъждане. Имаше милиарди смъртни, натъпкани върху планетата, и продължаваха да се развъждат все повече. Не беше като вампирите да са в опасност от изчерпване на храна.

Иван хвърли поканата в кошчето. Той не бе присъствал на тази нелепа конференция от осемнадесет години. Не и откакто този предател Драганести въведе нова, синтетична кръв в света на вампирите. Иван си бе тръгнал отвратен и никога не се бе върнал.

Изненадваше се, че Драганести продължава да му изпраща покана всяка година. Глупакът сигурно все още се надяваше, че Иван и неговите последователи ще променят мнението си и ще прегърнат новата, възвишена философия за благороден живот на вампирите. Каква заблуда.

По врата на Иван полазиха неудовлетворение и умора. Той масажира мускулите под ушите си и затвори очи. В ума му изплува видение — Драганести и последователите му, които танцуват на бала в елегантно вечерно облекло и отпиват гнусната изкуствена кръв от своите кристални чаши, докато се потупваха един друг по гърба за повишената си развита чувствителност. Повдигаше му се само от мисълта за това.

Никога нямаше да се откаже от прясната човешка кръв, от тръпката на лова или екстаза от ухапването. Драганести и неговите последователи бяха изменници на самата идея за вампиризма. Мерзост и позор.

И точно когато Иван мислеше, че не би могло да стане по-зле, те успяха да паднат още по-ниско, като рязко преминаха от предателството към абсурда. Преди две години Драганести въведе последното си изобретение — вампирска фюжън кухня. Иван простена. Болката туптеше в тила му. За облекчаване на напрежението той размести прешлените си, както смъртен изпукваше ставите си.

Фюжън кухня. Това бе жалко. Срамно. Тя бе коварна и съблазнителна. Постоянно се разпространяваше в рекламите по дигиталния вампирски канал. Той дори бе открил две от собствените си момичета в харема да крият бутилки от извратената напитка на Драганести — „Шококръв“. Иван бе наредил момичетата да бъдат бити. И все пак той подозираше, че харемът му успява да пие от тези отвратителни неща, когато не беше там. За първи път от векове прекрасните му, сексапилни момичета бяха наддали на тегло.

Този проклет Драганести! Той унищожаваше вампирския начин на живот, превръщаше мъжете в страхливи слабаци, а жените в тлъсти крави. И ако това не беше достатъчно лошо, той бе отвратително богат. Той и сборището му се радваха на добър живот, а Иван и неговите последователи бяха натъпкани в двуетажна къща в Бруклин.

Но не за дълго. Скоро той щеше да достави мъртвото тяло на Шана Уилън и да спечели четвърт милион долара. След още няколко добре платени убийства той можеше да бъде толкова богат, колкото тези високомерни господари на сборища — Роман Драганести, Ангъс МакКей и Жан-Люк Ешарп. Могат да вземат своите измислени фюжън кухни и да си ги заврат там, където слънце не огрява.

Някой почука на вратата и отвлече вниманието му от противните мисли за Роман Драганести.

— Влез.

Неговият доверен приятел Алек влезе.

— Един смъртен е дошъл да те види. Казва се Павел.

Набит, рус мъж влезе в малката стая и погледът му се стрелна нервно наоколо. Стеша твърдеше, че е най-интелигентният от главорезите му, което вероятно означаваше, че човекът може да чете. Иван се изправи. Можеше да се издигне до тавана, но това бе трик, който щеше да запази за по-късно.

— Как Стеша прие новините за безнадеждния ви провал?

Павел направи гримаса.

— Не беше много щастлив. Но ние имаме сериозна следа.

— Пицарията. Тя появи ли се там?

— Не. Не сме попадали на нея.

Иван седна на ръба на бюрото си.

— Тогава каква е следата?

— Колата, която видях. Зелената хонда. Издирих регистрационния номер.

Иван чакаше.

— И? — Господи, мразеше как смъртните драматизираха за всичко.

— Принадлежи на Ласло Весто.

— Е, и? — силна болка пронизваше врата на Иван. Това продължаваше твърде дълго. — Никога не съм чувал за него.

Алек присви очи.

— Нито пък аз.

Усмивката на Павел бе прекалено самодоволна.

— Не съм изненадан. Не знаем кой е той, но със сигурност сме чували за неговия работодател. Никога няма да се досетите кой е.

Иван се хвърли към Павел толкова бързо, че смъртният се препъна назад, а очите му се разшириха. Иван го сграбчи за ризата и го дръпна напред.

— Не се прави на умник, Павел. Кажи ми какво знаеш, и то бързо.

Павел преглътна.

— Ласло Весто работи в „Роматех“.

Иван го пусна и отстъпи назад. По дяволите. Трябваше да се досети. Роман Драганести стоеше зад това. Това проклето копеле винаги е бил трън в очите му. Усети зверска болка в тила си. Иван наклони главата си и намести гръбначните си прешлени на мястото им.

Павел трепна.

— В дневната или нощната смяна работи Ласло?

— Мисля… мисля, че в нощната, сър.

Вампир. Това би обяснило как Шана Уилън успя да изчезне толкова бързо.

— Имаш ли адреса на този Ласло?

— Да — Павел извади листче от джоба на панталоните си.

— Добре — Иван грабна хартийката и я прочете. — Искам да наблюдавате още две места през деня — апартамента на Ласло Весто и градската къща на Роман Драганести — Иван стисна зъби. — Той живее в Горен Ийст Сайд.

— Да, сър — Павел се поколеба. — Аз… аз свободен ли съм да тръгвам?

— Ако успееш да се измъкнеш оттук, преди моите момичета да решат, че изглеждаш като лека закуска…

Павел измърмори някакво проклятие и се затича към входната врата.

Иван подаде листчето на Алек.

— Заведи няколко мъже на този адрес. Доведете господин Весто тук цял преди зазоряване.

— Да, сър — Алек пъхна листчето в джоба. — Изглежда Драганести държи момичето. Какво ли би искал от нея?

— Не знам — Иван се върна обратно на бюрото си. — Не мога да си го представя да убива смъртен за пари. Той е прекалено мекушав.

— Да. А и не се нуждае от пари.

Така че с какво се е захванал мръсния Драганести? Да не би да мисли, че може да попречи на плановете на Иван да забогатее? Проклето копеле. Погледът на Иван се върна към скъсаната покана в кошчето.

— Кажи на Владимир, да наблюдава къщата на Драганести. Момичето вероятно е там. Тръгвай.

— Да, сър — Алек излезе и затвори вратата след себе си.

Иван се наведе, за да извади поканата от кошчето за боклук. Това би бил най-лесният начин да се изправи срещу Драганести. Бе невъзможно да се стигне до копелето по друг начин. Постоянно бе заобиколен от малка армия шотландски вампири.

Прав бе да държи толкова много охрана. Бе оцелял след няколко осуетени опита за убийство през последните няколко години. И неговият екип по сигурността бе открил няколко бомби в „Роматех Индъстрис“, поставени от тайно общество, наречено Истинските. За съжаление бомбите бяха открити, преди да успеят да се взривят.

Иван започна да тършува из чекмеджетата на бюрото, докато намери една ролка тиксо. Той внимателно възстанови поканата в първоначалния й вид. На тези конференции се влизаше само с покана и за първи път от осемнадесет години Иван и няколко от неговите доверени приятели щяха да отидат. Беше време Драганести да научи, че не може да се забъркваш с Иван Петровски и да оживееш, за да се порадваш на това после.

Иван не беше само господар на руското сборище. Той бе лидер на Истинските и щеше да направи от бала незабравима вечер.