Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (8)

Глава 7

Вампирите използваха контрола върху ума в продължение на векове. Това бе единственият начин да накарат смъртните да бъдат доброволен източник на храна. И единственият начин да се изтрие паметта им след това. Преди да измисли формулата за синтетичната кръв, Роман използваше контрола над ума всяка вечер. Никога не бе чувствал никакви угризения за това. Това бе въпрос на оцеляване. Беше нормално.

Това бяха фактите, които си повтаряше, докато водеше Шана нагоре по стълбите към офиса си. Нямаше защо да се чувства виновен. Веднъж щом той, Грегори и Конър превземеха ума на Шана, можеше да й нареди да имплантира зъба му. Тогава, когато работата бе свършена, той можеше да изтрие паметта й. Просто. Нормално. Но в такъв случай защо с всяко изминато стъпало се обезсърчаваше все повече? Когато стигна до кабинета си, вече имаше сериозни съмнения относно този план. Трима вампири срещу един смъртен? Може би това бе единственият начин да пробие умствената защита на Шана. Това може би бе единственият начин да оправи проклетия си зъб. Но въпреки това започваше да му се струва като коварно нападение.

Сега, докато тя стоеше в офиса изцяло на тяхната милост, вината отново се надигна в него. Нямаше друг начин, каза си той. Не можеше да бъде честен с нея. Ако тя разбереше, че е демон, никога нямаше да се съгласи да му помогне. Без да чакат, Грегори и Конър се нахвърлиха. Можеше да усети психическата им мощ от другия край на стаята, насочена към ума на Шана.

Чантата й падна на пода. Тя изстена и притисна длани към слепоочието си.

Роман кръжеше над нея психически, за да я наглежда. Всичко беше наред. Тя бе издигнала щит с по-висока скорост и енергия, отколкото предполагаше, че е човешки възможно. Невероятно. Грегори засили атаката си, завладявайки я с ледена решителност. Твоите мисли ще бъдат мои!

И мои! Умът на Конър разсече защитата й.

Не! Роман хвърли предупредителен поглед към приятелите си. Те се дръпнаха, взирайки се зашеметено в него. Очакваха съпротива от Шана, не от него. Но истината бе, че той искаше мислите й за себе си. И искаше да я предпази. Толкова много психическа сила бе необходима, за да пробият защитите й, но веднъж щом щитът се разпадна, всичко, цялата тази мощ можеше да унищожи ума й, оставяйки го на парченца.

Той тръгна към нея и я дръпна към гърдите си.

— Добре ли си?

Тя се облегна на него.

— Аз не се чувствам добре. Главата ми… толкова ми е студено.

— Ще се оправиш — той обви ръце около нея, пожелавайки си старият му труп да произведе повече телесна топлина. — Ще си в безопасност с мен.

Той покри задната част на главата й с ръка, сякаш да защити ума й от следващите атаки.

Приятелите му си размениха обезпокоени погледи.

Конър прочисти гърлото си.

— Може ли да поговорим?

— След малко.

Те очакваха обяснение, но проклет да бе, ако Роман знаеше какво да каже. Как би могъл да обясни всички тези странни чувства, които го връхлитаха тази вечер? Страст, желание, страх, веселие, вина, разкаяние. Сякаш, откакто срещна Шана, сърцето му се бе събудило от дълбок сън. Не бе разбрал колко мъртъв бе, преди да я срещне. И колко жив се чувстваше сега.

През тялото й премина тръпка.

— Ела и си почини — той я сложи върху кадифеното кресло, върху което се бе нахранил от АВГА по-рано тази нощ.

Тя се сви на креслото и обви ръце около себе си.

— Толкова ми е студено.

Той реши да донесе велурената завивка от двойното легло в съседната стая, но тогава забеляза тъмночервеното плетено одеяло, преметнато върху един от високите столове. Той никога не го използваше, но Радинка го бе купила за кабинета му, заявявайки, че стаята има нужда от повече топлина. Роман грабна мекото одеяло и го простря върху Шана.

— Благодаря ти — тя дръпна ръба с ресните до брадичката си. — Не знам какво ми стана, но изпитах страхотен студ.

— Ще те стопли скоро — той заглади косата й назад и си пожела повече време, за да намали страховете й. Но Конър крачеше напред-назад пред мокрия бар, а Грегори се бе облегнал на стената и се взираше в него. — Грегори, ще се увериш ли, че д-р Уилън се чувства удобно? Може би иска нещо от кухнята. Може би горещ чай.

— Добре — Грегори се обърна към нея. — Хей, сладкишче. Какво става?

Сладкишче! Роман се намръщи и прекоси стаята, за да говори с Конър.

Шотландецът се обърна с гръб към Шана и заговори много тихо. Само вампир с остър слух щеше да разбере думите му.

— Ласло, твърдеше, че момичето е различно. Не го вярвах, но сега вярвам. Не съм попадал на смъртен с такава сила на духа.

— Съгласен съм — Роман погледна към Шана.

Грегори очевидно използваше чара си, защото тя изглеждаше развеселена.

— Ласло ми каза още, че ако зъбът ти не бъде направен тази вечер, няма да стане никога.

— Знам.

— Нямаме време да търсим друг зъболекар — Конър посочи старинния часовник върху полицата над камината. — Ласло ще звънне след осемнадесет минути.

— Ясно ми е.

— Тогава защо ни спря? Бяхме толкова близо.

— Умът й беше на път да се срине. Бях притеснен, че след като пробием, толкова много психическа сила ще унищожи ума й.

— Аха — Конър потърка брадичката си с показалец. — И ако нейният мозък се повреди, тя няма да бъде в състояние да оправи зъба ти. Разбирам.

Роман се намръщи. Той дори не бе помислил за проклетия си зъб. Бе загрижен за Шана. Какво правеше тя с него? Бе извършил твърде много грехове в миналото, за да страда от пробуждане на съвестта си сега. Той погледна назад. Грегори седеше в края на креслото. Вдигна краката на Шана и ги постави в скута си.

— И така, какво можем да направим сега, друже? — попита Конър, отвличайки вниманието на Роман от Шана.

— Трябва да спечеля доверието й. Тя трябва да ме допусне по своя собствена воля.

— Да бе. Откога жените сътрудничат? Това може да ти отнеме сто години, а ти разполагаш само с осемнадесет минути — Конър погледна часовника. — Вече седемнадесет.

— Предполагам, че ще трябва да бъда извънредно очарователен.

Като че ли знаеше как. Роман погледна назад. Грегори събуваше обувките от краката й.

— Да — кимна Конър. — Дамите обичат чара.

Роман присви очи. Грегори масажираше краката на Шана. В съзнанието му пробягаха спомени. Грегори, който си играеше с крака на АВГА и го прокарваше между зъбите си. А очите му светеха в червено. По дяволите.

— Махни си проклетите ръце от нея! — извика той толкова силно, че накара всички в стаята да подскочат.

Грегори постави краката на Шана обратно върху креслото и се изправи.

— Каза ми да я накарам да се чувства удобно.

Шана се прозя и протегна.

— И се справяше чудесно, Грегори. Бях почти заспала, преди Роман да започне да реве като луда крава.

— Луда крава? — Грегори се разсмя, докато не видя изражението на лицето на Роман. Той прочисти гърлото си и се отдръпна от Шана.

— Конър, има бутилка уиски в шкафа ми — Роман направи знак към мокрия бар.

Шотландецът отвори шкафа.

— Талискер от остров Скай^[1]. Какво правиш с малцово уиски?

— Ангъс го изпрати, надявайки се, че ще измисля ново питие за него с моята фюжън кухня.

— О, това би било страхотно — Конър вдигна бутилката, за да й се възхити. — Много ми липсваше.

— Напълни една чаша за госпожица Уилън — Роман закрачи към креслото. — По-добре ли се чувстваш сега?

— Да — тя вдигна ръка към челото си. — Имах ужасно главоболие, но изглежда е преминало. Беше толкова странно. Можех да се закълна, че чувам гласове в главата си — тя направи гримаса. — Сигурно звучи зле.

— Не, не, изобщо — това бе добра новина. Тя не бе разпознала чии са гласовете, които бе чула. И не бе свързала своите главоболия с техните опити за контрол над ума.

Тя потърка челото си.

— Може би съм се заразила с някакъв вирус — тя направи гримаса. — Или шизофрения. Гадост. Сега сигурно ще започна да чувам заповеди от кучета или нещо такова.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това — той седна на креслото до нея. — Има едно просто обяснение за това, което изпитваш. Посттравматичен стрес.

— О, да, вероятно е това — тя се премести малко, за да направи място за него. — Психиатърът от ФБР ми каза същото. Тя каза, че мога да очаквам повтарящи се пристъпи на паника през останалата част от живота ми. Не звучи ли това ободрително?

— ФБР? — попита Конър, докато донасяше чашата с уиски.

Шана трепна.

— Не би трябвало да говоря за това, но вие, момчета, бяхте страхотни. Заслужавате да знаете какво се случва.

— Просто ни кажи, каквото можеш — Роман взе чашата от Конър и я подаде на Шана. — Това ще ти помогне да се стоплиш — и да развържеш езика си. И да свалиш защитата си.

Тя се повдигна на лакът.

— Обикновено не пия нищо, по-силно от бира.

— Ти премина през ада тази вечер — ад, пълен с гласове на демони. Роман притисна чашата в ръката й.

Тя изпи една глътка и след това се изкашля.

— Иха! — очите й се насълзиха. — Майчице. Беше чисто, нали?

Роман повдигна рамо и остави чашата на пода.

— Какво очакваш, когато шотландец ти налива питие?

Тя се облегна в креслото и присви очи.

— Господи, Роман, да не се опитваш да се шегуваш?

— Може би. Проработи ли? — очароването, като начин да влезе в съзнанието на жена, бе ново преживяване за него. Преди това той просто вземаше това, от което имаше нужда.

Тя бавно се усмихна.

— Мисля, че не беше прав по-рано. Има надежда за теб.

Кръв господня. Тя притежаваше такъв ободряващ оптимизъм. Щеше ли някой ден да го смаже жестоката действителност? Нямаше надежда за демон-убиец. Но междувременно щеше да остави фантазиите й за надежда да продължат. Особено ако му помогнеха да влезе в ума й.

— Щеше да ни разкажеш за ФБР?

— О, да. Аз съм в Програмата за защита на свидетелите. Има служител, с когото трябва да се свържа, ако възникне проблем, но той не отговори, когато се обадих.

— Шана истинското ти име ли е?

Тя въздъхна.

— Името ми трябваше да е Джейн Уилсън. Шана Уилън е мъртва.

Той докосна рамото й.

— Изглеждаш ми доста жива.

Тя затвори очите си.

— Загубих семейството си. Никога повече няма да ги видя.

— Разкажи ми за тях — Роман погледна към часовника. Оставаха дванадесет минути.

Тя отвори очи и се загледа безцелно в далечината.

— Имам сестра и брат, и двамата са по-малки от мен. Бяхме много близки, докато растяхме, защото имахме само себе си. Баща ми работи във Външно министерство, така че израснахме в много чужди страни.

— Кои например?

— Полша, Украйна, Латвия, Литва, Беларус.

Роман размени поглед с Конър.

— С какво точно се занимаваше баща ти?

— Той беше някакъв вид съветник, но никога в действителност не е казвал с какво се занимава. Пътуваше много.

Роман наклони главата си към бюрото. Конър кимна и тихо се премести към компютъра.

— Как се казва баща ти?

— Шон Дърмът Уилън. Както и да е, майка ми беше учителка, така че тя ни обучаваше вкъщи. Докато… — Шана се намръщи и дръпна плетеното одеяло до бузата си.

— Докато какво? — Роман чу Конър да трака на клавиатурата. Разследването за Шон Дърмът Уилън започна.

Шана въздъхна.

— Когато бях на петнадесет години, родителите ми ме пратиха в училище-интернат в Кънектикът. Казаха, че би било добре за мен да имам официална диплома, така, че да вляза в добър университет.

— Това звучи разумно.

— И аз мислех така навремето, но…

— Да?

Тя се обърна да седне на една страна, с лице към него.

— Така и не изпратиха брат ми или сестра ми. Само мен.

— Разбирам — тя бе избрана да напусне. Роман разбираше, повече, отколкото му се искаше да признае.

Шана усука ресните около пръста си.

— Мислех, че сигурно съм направила нещо нередно.

— Как би могла? Ти си била дете — умът на Роман се изпълни със спомени. Спомени, които смяташе за отдавна погребани. — Семейството ти е липсвало.

— Да, беше ужасно в началото, но тогава срещнах Карън. Станахме най-добри приятелки. Тя бе първата, която искаше да стане зъболекар. Преди я дразнех за това, че иска да пъха ръцете си в устата на хората за препитание. Но когато дойде време да взема решение за себе си, аз също избрах да бъда зъболекар.

— Разбирам.

— Исках да помагам на хората и да бъда част от една общност, нали знаеш, кварталният зъболекар, който подкрепя отбора по футбол на местните хлапета. Исках да пусна корени и да имам нормален живот. Нямаше повече да пътувам по целия свят. Исках да лекувам деца. Винаги съм обичала децата — очите й се навлажниха. — Сега не смея да имам деца. Тези проклети руснаци — тя се наведе, грабна чашата с уиски от пода и глътна още малко.

Роман взе чашата от ръката й, докато тя кашляше. Мамка му. Искаше да е спокойна, не пияна. Той погледна часовника. Ласло щеше да се обади след осем минути.

— Разкажи ми за руснаците.

Тя се облегна назад в креслото.

— Карън и аз живеехме заедно в апартамент в Бостън. Излизахме всеки петък вечер в една закусвалня. Ядяхме пица и брауни и проклинахме мъжете, защото не бяхме на среща. Тогава една нощ… — тя потръпна. — Беше като стар гангстерски филм.

Роман се чудеше защо не е излизала по срещи. Смъртните мъже трябваше да са слепи. Той взе ръката й в своята.

— Продължавай. Сега не могат да те наранят.

Очите й се напълниха със сълзи отново.

— Нараняват ме. Всеки ден. Не мога да спя, без да виждам как Карън умира пред мен. И не мога да работя като зъболекар вече! — тя се наведе, за да вземе чашата с уиски. — Гадост, мразя самосъжалението.

— Чакай малко — той премести уискито от обсега й. — Какво искаш да кажеш, с това, че не можеш да работиш като зъболекар?

Тя се срина върху креслото.

— Трябва да се изправя срещу фактите. Загубих кариерата си. Как бих могла да работя като зъболекар, когато припадам при вида на кръв?

О, точно така. Нейният страх от кръв. Той беше забравил за това.

— Този твой страх… започнал е от онази нощ в закусвалнята, нали?

— Да — Шана избърса очите си. — Бях в банята, когато чух ужасни писъци. Те стреляха по цялото място. Можех да чуя куршумите, които удряха стените. Можех да чуя писъците, когато улучваха… хора.

— Руснаците ли бяха?

— Да. Стрелбата спря, така че след известно време се измъкнах от банята. Видях Карън да лежи на пода. Тя… тя беше простреляна в стомаха и гърдите. Все още бе жива и поклати главата си към мен, сякаш се опитваше да ме предупреди.

Шана притисна ръце към очите си.

— Тогава ги чух. Те бяха зад пещта за пица и крещяха на руски — тя вдигна ръце и погледна Роман. — Аз наистина не зная руски, но разпознах ругатните. Брат ми и аз често се състезавахме кой ще научи най-много ругатни на различни езици.

— Видяха ли те руснаците в закусвалнята?

— Не. Когато чух гласовете им, се скрих зад една от касите и някакви големи саксийни растения. Чух още изстрели в кухнята, след това излязоха. Спряха до Карън и я погледнаха. Видях лицата им. Тогава си тръгнаха.

— Спряха ли до други жертви, както направиха при Карън?

Шана спря, опитвайки се да си спомни.

— Не, не спряха. Всъщност…

— Какво?

— Те отвориха чантата й и погледнаха шофьорската й книжка. Тогава се ядосаха, проклинаха като луди и я хвърлиха на пода. Беше толкова странно. Искам да кажа, убиха десет души в този ресторант. Защо ще проверяват личната карта на Карън?

Защо наистина? Роман не хареса заключенията, до които достигна, но не искаше да притеснява Шана, докато не бе напълно сигурен.

— Значи свидетелства срещу руснаците в съда и получи нова самоличност?

— Да. Станах Джейн Уилсън и се преместих в Ню Йорк преди около два месеца — Шана въздъхна. — Всъщност не познавам никого тук. С изключение на Томи, доставчика на пица. Хубаво е да има с кого да поговоря. Ти си добър слушател.

Той погледна часовника на полицата. Оставаха четири минути. Може би сега тя ще му се довери достатъчно, за да го пусне в главата си.

— Мога да направя повече от това да те изслушам, Шана. Аз… аз съм експерт в терапевтичната хипноза.

— Хипноза? — очите й се разшириха. — Можеш да правиш регресия към минал живот и подобни неща?

Той се усмихна.

— Всъщност, мислех си, че бихме могли да използваме хипноза, за да излекувам страха ти от кръв.

— Ооо — тя премигна и после седна. — Сериозно? Може да се излекува толкова лесно?

— Да. Просто трябва да ми се довериш…

— Това би било страхотно! И няма да се налага да се отказвам от кариерата си.

— Да. Но ще се изисква от теб да ми се довериш.

— Е, разбира се — тя му хвърли подозрителен поглед. — Ти не би направил някое от онези странни постхипнотични внушения, нали? Като да ме накараш да се съблека гола и да кукуригам като петел всеки път, когато някой извика „такси“.

— Нямам желание да те видя как кукуригаш. А колкото до останалото… — той се наведе по-близо и прошепна. — Това звучи доста интригуващо, но аз бих предпочел събличането да бъде напълно доброволно.

Тя сведе брадичка, а бузите й се изчервиха.

— Ясно.

— Тогава ще ми се довериш ли?

Тя вдигна поглед, за да срещне неговия.

— Искаш да го направим сега?

— Да — той принуди очите й да останат приковани в неговите. — Ще бъде толкова лесно. Всичко, което трябва да направиш, е да се отпуснеш.

— Да се отпусна? — тя продължи да се взира в него, но зрението й се замъгли.

— Легни назад — той нежно я сложи в легнало положение. — Продължавай да гледаш очите ми.

— Да — прошепна тя, челото й се сбръчка. — Имаш необикновени очи.

— Ти имаш красиви очи.

Тя се усмихна, след това трепна, когато през красивите й черти премина болезнена гримаса.

— Отново ми е студено.

— Скоро ще премине и ще се почувстваш добре. Искаш ли да се пребориш със страха си, Шана?

— Да. Да, искам.

— Тогава ще успееш. Ще бъдеш силна и уверена. Нищо няма да те спре от това да бъдеш чудесен зъболекар.

— Това звучи прекрасно.

— Чувстваш се много отпусната, почти заспала.

— Да — клепачите й се затвориха.

Беше вътре. Кръв господня, беше толкова лесно. Тя беше оставила вратата широко отворена. Всичко, което бе нужно, бе правилната мотивация. Щеше да запомни това, в случай че попадне на други трудни смъртни в бъдеще. Но докато се установяваше в мислите на Шана, знаеше, че няма друг като нея.

На повърхността интелигентният й ум бе добре организиран.

Но точно под добре структурираната външност прииждаха силни емоции. Те го заобикаляха и дърпаха. Страх. Болка. Скръб. Угризения на съвестта. И под бурята — непреклонна воля за оцеляване. Всички емоции бяха познати за него, но толкова различни у Шана. Чувствата й бяха пресни и сурови. Неговите умираха в продължение на повече от петстотин години. Кръв господня, да се чувства по този начин отново. Беше неудържимо и опияняващо. Тя притежаваше толкова много страст, която чакаше да бъде отприщена. И той можеше да го направи. Можеше да отвори ума и сърцето й.

— Роман — Грегори погледна часовника си. — Имаш четиридесет и пет секунди.

— Шана, чуваш ли ме?

— Да — прошепна тя, очите й все още бяха затворени.

— Ти сънуваш прекрасен сън. Ще се окажеш в зъболекарски кабинет. Нов и безопасен зъболекарски кабинет. Ще бъда твой пациент и ще те помоля да ми имплантираш зъб. Обикновен зъб. Разбираш ли?

Тя кимна бавно с глава.

— Ако има някаква кръв, няма да трепнеш. Няма да се поколебаеш и ще продължиш, спокойна и уверена, докато процедурата бъде завършена. Тогава ще заспиш спокойно в продължение на десет часа и ще забравиш какво се е случило. Ще се събудиш и ще се чувстваш щастлива и ободрена. Разбираш ли?

— Да.

Той отмести косата от лицето й.

— Сега заспивай. Сънят ще започне скоро — Роман стана. Тя лежеше спокойно заспала. Едната й ръка бе свита под брадичката и бе вплетена в кадифените ресни. Тя изглеждаше толкова невинна и доверчива.

Телефонът звънна.

Конър отговори.

— Изчакай секунда. Слагам те на високоговорител.

— Ехо? Чувате ли ме? — гласът на Ласло звучеше нервен. — Надявам се, че сте готови. Не разполагаме с много време. Вече е пет без петнайсет.

Роман се чудеше дали престилката на дребния химик има все още копчета.

— Чуваме те чудесно, Ласло. Скоро ще бъда там заедно със зъболекарката.

— Тя… тя ще ни сътрудничи ли?

— Да — Роман се обърна към Грегори. — Разбери точния час на изгряването на слънцето. Тогава ни се обадете в стоматологичния кабинет пет минути преди зазоряване, така че да можем да се телепортираме обратно.

Грегори се стресна.

— Това е прекалено кратко време. Няма да имам време да се прибера вкъщи.

— Може да спиш тук.

— А аз? — попита Ласло по телефона.

— Да, не се притеснявайте. Имаме много стаи за гости — Роман повдигна спящата Шана в прегръдките си.

— Сър — Конър стана. — Относно баща й. Не съществува такъв човек. Според мен е ЦРУ. Мога да изпратя Иън при Лангли, за да разбере.

— Много добре — Роман нагласи Шана в ръцете си. — Започни да говориш, Ласло, и продължавай да говориш, докато пристигнем.

— Да, сър. Както кажете, сър. Аз… е, всичко е готово тук. Сложих зъба ви в зъбоспасителната система, както препоръча зъболекарката. Това ми напомня, за един филм за зъболекар, зъл зъболекар, който все питаше: „Безопасно ли е?“ Какво беше името на този актьор…

Гласът на Ласло течеше, въпреки че Роман не се фокусира върху отделните думи. Вместо това той използва гласа като фар, достигайки го с ума си, докато направи връзката. За рутинни пътувания, като от дома до офиса си в „Роматех“, бе запечатал пътуването в психическата си памет. Но ако не познаваше нито дестинацията, нито отправната точка, най-сигурният начин да се телепортира, бе да използва някакъв вид сетивна опора. Ако можеше да види мястото, той можеше да отиде там. Ако може да се съсредоточи върху глас, можеше да отиде там. Без опора вампирът можеше случайно да се материализира на грешното място, например в тухлена стена или в пламтяща слънчева светлина.

Грегори щеше остане в кабинета в дома на Роман, после да им се обади преди изгрев-слънце, за да послужи като пътеводна светлина към дома им. Стаята избледня пред очите му и Роман проследи гласа на Ласло, който го отведе към зъболекарския кабинет. Когато се материализира отново, той чу облекчената въздишка на Ласло. Кабинетът беше незабележителен, боядисан във всички нюанси на бежовото. Миризмата на дезинфектант изпълваше въздуха.

— Слава на Бога, успяхте, сър. Елате насам — Ласло го поведе към стаята за прегледи.

Роман сведе поглед, за да се увери, че Шана е добре. Тя спеше спокойно и мирно в прегръдките му. Той последва Ласло, чудейки се каква ли информация ще открие Иън за баща й. Ако човекът бе замесен с руската мафия, докато е извън страната, това би обяснило, защо руснаците са искали да си отмъстят. И ако не можеха да отмъстят на бащата, те щяха да погнат дъщерята. Също така би обяснило защо са проверили самоличността на Карън, а след това са се ядосали. Ръцете на Роман се стегнаха около Шана. Той се надяваше, че подозренията му са грешни, но вътрешното му усещане крещеше, че е прав.

Руската мафия не искаше да убие Шана само защото тя бе свидетел на тяхното убийство в Бостън. Тя беше причината за това масово убийство. Тяхната първоначалната цел е била Шана. И те нямаше да се предадат, докато не я видят мъртва.