Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (7)

Глава 6

Шана изобщо не се съмняваше, че Роман управлява къщата и корпорацията с увереност и лекота. Тъмното му облекло може и да изглеждаше скучно в сравнение с цветните килтове на охраната, но това само го правеше по-опасен. По-сдържан. По-лош и неустоимо апетитен.

Тя видя как той кимна на Конър, а след това съсредоточи златистокафявите си очи върху нея. За пореден път тя усети силата на погледа му, сякаш ако можеше, щеше да я затвори и да остави останалата част на света извън нейния обсег. Тя прекъсна връзката, помести се в стола си и се вгледа в празната чиния. Нямаше да му позволи да й въздейства. Лъжкиня. Сърцето й блъскаше в гърдите. По ръцете й пропълзяха тръпки и тя настръхна. Той й въздействаше независимо дали това й харесваше.

— Нахрани ли се? — измърмори с нисък глас.

Тя кимна, отказвайки да погледне към него.

— Конър, остави съобщение за дневната смяна. Трябва да поддържат кухнята, снабдена с храна за доктор…?

Шана се поколеба за миг и каза:

— Уилън — в крайна сметка те вече знаеха истинското й първо име. Както и това, че руската мафия искаше да я убие. Нямаше смисъл да продължава да се представя с измислената самоличност на Джейн Уилсън.

— Д-р Шана Уилън — повтори той името й, сякаш просто изричането му щеше да му даде контрол над него. И над нея. — Конър, ще изчакаш ли в офиса ми? Грегори ще се върне скоро и ще те информира за всички подробности.

— Да, сър — Конър кимна на Шана, преди да тръгне.

Тя наблюдаваше люлеещата се кухненска врата.

— Той изглежда много мил.

— Такъв е — Роман се облегна на кухненския плот и скръсти ръце на широките си гърди.

Настъпи неловка тишина. Шана си играеше със салфетката, макар да беше наясно, че той я наблюдаваше. Роман трябваше да е един от най-брилянтните учени в света. Тя с удоволствие би разгледала лабораторията му. Не, чакай. Работеше с кръв. Тя потръпна.

— Студено ли ти е?

— Не. Аз… искам да ти благодаря, че спаси живота ми.

— Сигурна ли си? Позицията ти не е съвсем вертикална.

Тя погледна към него изненадано. Ъгълчето на устата му се повдигна. В очите му блестеше развеселеност. Мошеникът я дразнеше заради изказването й от по-рано. Но дори и във вертикално положение, той бе доказано опасен за нея. Бузите й пламнаха, когато си припомни тяхната почти целувка.

— Гладен ли си? Мога да ти направя сандвич.

Блясъкът в очите му ставаше все по-силен.

— Ще изчакам.

— Добре — тя стана и занесе празната си чиния и чаша до мивката. Това може би бе грешка. Сега бе само на няколко крачки от него. Какво имаше в този човек, та предизвикваше у нея желание да се хвърли в прегръдките му? Шана изплакна чашата си. — Аз… знам кой си.

Той отстъпи крачка назад.

— Какво точно знаеш?

— Знам, че ти си собственикът на „Роматех Индъстрис“. Знам, че ти си този, който е измислил формулата за синтетична кръв. Ти спаси милиони животи по света — тя спря водата и сграбчи ръба на плота. — Мисля, че си абсолютно гениален.

Когато той не отговори, тя погледна към него. Той се беше втренчил в нея с изумено изражение. Мили Боже, не знаеше ли, че е гениален?

Той се намръщи и се обърна.

— Не съм такъв, за какъвто ме мислиш.

Тя се усмихна.

— Искаш да кажеш, че не си интелигентен? Признавам — желанието да сложиш вълчи зъб в прекрасната си усмивка не е най-добрата идея, която някога съм чувала.

— Не е вълчи зъб.

— Не е и човешки — тя килна главата си и се загледа в него. — Наистина ли си загубил зъб? Или просто се появи като принц Приказни, за да ме спасиш и отведеш на благородния си кон?

Устата му трепна.

— Минаха много години, откакто бях собственик на благороден кон.

— Предполагам, че и бронята ти е малко поръждясала?

— Да, така е.

Тя се наведе към него.

— Но все още си герой.

Усмивката му, и без това слаба, помръкна.

— Не, не съм. Наистина се нуждая от зъболекар. Виждаш ли? — той повдигна ъгъла на устата си с показалец.

Имаше празнина на мястото на кучешкия зъб.

— Кога го загуби?

— Преди няколко часа.

— Тогава може би не е твърде късно. Разбира се, ако имаш истински зъб.

— Имам. Е, всъщност е у Ласло.

— Оу… — тя пристъпи по-близо и се вдигна на пръсти. — Може ли?

— Да — той наведе глава.

Тя премести погледа си от очите към устата му. Сърцето й заблъска силно. Тя докосна бузите му, а след това отдръпна пръстите си.

— Не нося ръкавици.

— Не възразявам.

Нито пък аз. Мили боже, бе оглеждала много усти през последните няколко години, но никога не се бе чувствала по този начин. Тя леко докосна устните му. Широките му, чувствени устни.

— Отвори.

Той го направи. Тя плъзна един пръст вътре и опипа дупката.

— Как го изгуби?

— Ъъх.

— Съжалявам — тя се усмихна. — Имам лошия навик да задавам въпроси, когато пациентът не може да говори.

Тя започна да измъква пръста си, но устните му се сключиха около него. Погледна в очите му и незабавно бе обградена от тяхната златиста наситеност. Шана бавно извади пръста си. Мили Боже. Коленете й се подкосиха. Представи си как се плъзга надолу по тялото му, за да рухне на пода. Щеше да протегне ръце към него и да каже: „Вземи ме, глупако.“

Той докосна лицето й.

— А сега може ли аз?

— Хм? — тя едва чуваше от силните удари на сърцето, които отекваха в ушите й.

Погледът му се премести към устата й. Той прокара палеца си по долната й устна.

Вратата на кухнята се отвори.

— Върнах се — обяви Грегори. Той ги погледна и се ухили. — Прекъсвам ли нещо?

— Да. Животът ми — Роман се втренчи в него. — Отиди в офиса ми. Конър те чака.

— Добре — Грегори се обърна към вратата. — Майка ми е тук и чака. И Ласло е готов.

— Разбирам — Роман изправи рамене и погледна Шана безизразно. — Ела.

— Моля? — Шана го наблюдаваше как се отправя към вратата. Колко грубо! И така, значи обратно на работа, а? Бе й се разкрил за малко, но сега се връщаше към това да бъде големият шеф.

Е, ако той мислеше, че може да й заповядва, бе в сериозна грешка. Тя се зае със закопчаването на престилката си. След това грабна чантата си от масата и закрачи след него.

Той стоеше в основата на стълбището и разговаряше с по-възрастна жена. Тя носеше скъп, сив, бизнес костюм и чанта, чиято стойност бе месечната заплата на някои хора. Косата й бе предимно черна, макар че през лявото й слепоочие се извиваше сребрист кичур, който се скриваше в кока над врата й. Тя забеляза приближаването на Шана и повдигна перфектно извитите си вежди.

Роман се обърна.

— Шана, това е майката на Грегори и моя лична асистентка, Радинка Холщайн.

— Приятно ми е да се запознаем — Шана протегна ръка.

Радинка я погледна за миг. Точно когато Шана помисли, че жената ще откаже да се ръкуват, тя изведнъж се усмихна и я дари със здраво ръкостискане.

— Най-сетне дойдохте.

Шана премигна, не бе сигурна как да реагира.

Усмивката на Радинка се разшири и премести погледа си към Роман, след това обратно към Шана и после обратно към Роман.

— Толкова се радвам за вас двамата.

Роман скръсти ръце и се намръщи на жената.

Тя докосна Шана по рамото.

— Ако има нещо, от което се нуждаете, можете да ме уведомите. Всяка нощ съм тук или в „Роматех“.

— Вие работите през нощта? — попита Шана.

— Лабораторията е отворена двадесет и четири часа в денонощието, но аз предпочитам нощната смяна — Радинка махна с ръка във въздуха, съвършените й нокти бяха лакирани в лъскаво тъмночервено. — Дневната смяна е прекалено шумна с всички тези камиони, които идват и си отиват. Едва можеш да чуеш мислите си.

— О…

Радинка сложи чантата на свивката на лакътя си и погледна Роман.

— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш?

— Не. Ще се видим утре — той се обърна и тръгна нагоре по стълбите. — Ела, Шана.

Седни. Лай. Легни. Тя хвърли свиреп поглед на гърба му.

Радинка се засмя и дори смехът й звучеше екзотично и чуждестранно.

— Не се тревожи, скъпа. Всичко ще се оправи. Ще говорим скоро.

— Благодаря. Беше ми приятно да се запознаем.

Шана изкачи няколко стъпала. Къде я водеше Роман? Надяваше се, че само ще й покаже стаята за гости. Но ако зъбът му бе в Ласло, тя трябваше да се опита да го имплантира възможно най-скоро.

— Роман? — той беше толкова далеч пред нея, че вече не го виждаше.

На първата площадка между етажите Шана спря и погледна надолу към красивото фоайе. Радинка вървеше към две затворени врати отдясно на фоайето. Нейните сиви кожени обувки с високи токове тракаха върху полирания мраморен под. Тя изглеждаше някак странно, но в крайна сметка всички в тази къща бяха малко странни. Радинка отвори вратите и фоайето се изпълни от слабия звук от телевизор.

— Радинка! — изписка женски глас. — Къде е господарят? Мислех, че ще бъде с теб — докато продължаваше да говори, френският й акцент стана по-очевиден.

Още един акцент? Боже, тя бе затворена в Международния дом на откачалките.

— Кажи му да дойде — продължи френският акцент. — Искаме да си поиграем.

Други женски гласове се присъединиха, всички призовавайки Радинка да доведе господаря. Шана изсумтя. Господарят. Кой, по дяволите бе този? Звучеше като мъжки плеймейт на месеца.

— Тихо, Симон — Радинка звучеше ядосана, докато влизаше в стаята. — Той е зает.

— Но аз дойдох чак от Париж — жалният глас със силен акцент бе прекъснат, когато Радинка затвори вратите.

Странно. Кой мъж чакаха тези дами? Един от шотландците? О, да, тя самата не би имала нищо против да надникне под килта.

— Идваш ли? — Роман стоеше на втория етаж и се мръщеше надолу към нея.

— Да — тя се изкачваше по стълбите, без да бърза. — Знаеш ли, аз наистина оценявам всичко, което правиш, за да се гарантира сигурността ми. Благодаря ти.

Намръщеното изражение изчезна от лицето му.

— Пак заповядай.

— Така че, надявам се да нямаш нищо против това, че имам някои притеснения относно охраната ти.

Веждите му се вдигнаха. Той погледна зад себе си и после спокойно се обърна към нея.

— Те са най-добрите сили за сигурност в света.

— Е, може би е така, но… — Шана стигна на втория етаж и там, зад Роман стоеше друг, облечен в килт шотландец.

Той скръсти мускулестите си ръце пред широките си гърди и я изгледа строго. Зад него на стената висяха серия от картини, нарисувани с маслени бои, всичките портрети на богато облечени хора, които сякаш я гледаха заплашително.

— Би ли обяснила? — попита Роман тихо, с игриво пламъче в златистокафявите си очи.

Проклет да е.

— Ами… — Шана прочисти гърлото си. Бе хубаво, че е зъболекар. Понякога се налагаше да вади камъчето от устата си. — Трябва да призная, че всички шотландци са изключително красиви мъже. Всяка жена би си го помислила — тя забеляза как лицето на шотландеца леко омекна. — Обличат се добре. Имат великолепни крака. И просто обожавам начина, по който говорят.

Сега шотландецът започна да се усмихва.

— Добро измъкване, девойче.

— Благодаря — тя отвърна на усмивката му.

Роман обаче се намръщи отново.

— Тъй като очевидно считаш, че охранителите са перфектни образци на мъжественост, тогава какви са, моля, кажи, възраженията ти?

Шана се наведе към него.

— Ами оръжията. Имат само малък меч на кръста си…

— Шотландски кортик — прекъсна я Роман.

— Да, и нож в чорапите.

— Скин ду^[1] — прекъсна я отново той.

— Както и да е — тя го изгледа свирепо. — Искам да кажа, погледни този малък нож. Той е направен от дърво! Тук говорим за ранната бронзова епоха, а руснаците имат шибани картечници! Нужно ли е да обяснявам?

Шотландецът се изкиска.

— Имаме си умница, сър. Мога ли да й направя една малка демонстрация?

Роман въздъхна.

— Добре.

Шотландецът се завъртя незабавно, отвори един от портретите на стената, откъдето се показа скрит сейф и след това отново се обърна към Шана. Всичко стана толкова бързо, че тя едва имаше време да се възхити на завъртането на килта му, когато осъзна, че сега той е насочил картечница срещу нея.

— Уау — задъха се тя.

Шотландецът сложи оръжието обратно и затвори портрета, зад който бе скрито.

— Сега доволна ли си, девойче?

— О, да. Ти беше великолепен.

Той се ухили.

— За мен бе удоволствие.

— Има оръжия из цялата къща — изръмжа Роман. — Когато казвам, че си в безопасност, не говоря празни приказки. Нужно ли е да обяснявам?

Тя сви устни.

— Не.

— Тогава да тръгваме — той я поведе към следващото стълбище.

Шана въздъхна. Нямаше нужда да бъде груб. Тя се обърна още веднъж към шотландеца.

— Харесва ми карето ти. Различно е от другите.

— Шана! — Роман я чакаше на следващата стълбищна площадка.

— Идвам! — тя се засили нагоре по стълбите, чувайки смеха на шотландеца зад себе си. Божке, защо настроението на Роман стана толкова лошо изведнъж? — Докато сме на темата за сигурността, има още един проблем, който бих искала да обсъдим.

Той затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх.

— И какъв е той? — той изкачи следващото стълбище.

— Става въпрос за Иън. Прекалено млад е за тази опасна работа.

— Той е по-голям, отколкото изглежда.

— Той е на не повече от шестнадесет. Момчето трябва да ходи на училище.

— Уверявам те, че Иън е завършил училище — Роман стигна до третия етаж и кимна на охраната, която стоеше на пост там.

Шана помаха на охраната и се зачуди дали зад някоя от картините се криеше термоядрено устройство. Някак си се съмняваше, че къща, пълна с въоръжение, е толкова безопасна.

— Въпросът е, че възразявам да ме пази дете.

Роман продължи по стълбите за следващия етаж.

— Възражението ти е отбелязано.

Това ли беше? Възражението е отбелязано и отхвърлено?

— Говоря сериозно. Ти си шефът тук, затова съм напълно сигурна, че можеш да направиш нещо.

Роман спря.

— Как разбра, че аз съм собственик на „Роматех“?

— Предположих, но Конър го потвърди.

Роман въздъхна, след което продължи нагоре по стълбите.

— Ще трябва да си поговоря с Конър.

Шана го последва.

— И ако не направиш нещо за Иън, аз ще трябва да говоря с шефа му, Ангъс МакКей.

— Какво? — Роман спря отново. Той погледна назад към нея, очите му се разшириха шокирано. — Как разбра за него?

— Конър ми каза, че е собственик на „МакКей Секюрити енд Инвестигейшън“.

— Кръв господня — прошепна Роман. — Ще трябва да поговоря надълго с Конър — той изкачи непреклонно и останалите стълби до четвъртия етаж.

— На кой етаж отиваме?

— На петия.

Шана продължи напред.

— Какво има на петия етаж?

— Моите лични покои.

Сърцето й прескочи един удар. О, Божичко. Тя стигна до четвъртия етаж и се спря, за да си поеме дъх. В сянката стоеше охранител, който носеше килт.

— Къде са стаите за гости?

— Твоята ще бъде на четвъртия етаж. Ще те заведа там после — той продължи нагоре. — Хайде.

— Защо отиваме в офиса ти?

— Трябва да обсъдим нещо важно.

— Не може ли да го обсъдим сега?

— Не.

Какъв упорит човек. Тя въздъхна и се опита да измисли нещо, което би обсъждал с нея.

— Не си ли мислил да си сложиш асансьор?

— Не.

Тя опита друга тема.

— Откъде е Радинка?

— Мисля, че сега се нарича Чешка Република.

— Какво имаше предвид с това „най-сетне, дойдохте“? — Шана започна последното стълбище.

Роман сви рамене.

— Радинка вярва, че има способности на медиум.

— Наистина ли? Мислиш ли, че е така?

Той стигна до върха на стълбите.

— Не ме интересува в какво вярва, стига да си върши работата.

— Ясно — мъжът очевидно бе скъсан на изпита за чувствителност. — Значи й се доверяваш в работата си, но не й вярваш, когато казва, че е медиум.

Той се намръщи.

— Някои от нейните прогнози са грешни.

— Откъде знаеш? — Шана стъпи на последното стъпало.

Намръщеното му изражение се задълбочи.

— Тя предсказа, че ще намеря голяма радост в живота си.

— И какво неправилно има в това?

— Изглеждам ли ти особено радостен?

— Не — какъв вбесяващ човек! — Значи се опитваш да се направиш нещастен само за да й докажеш, че греши?

Очите му просветнаха.

— Не е вярно. Бях нещастен в продължение на години, преди да срещна Радинка. Тя няма нищо общо с това.

— Ами поздравления за теб. Ти си обвързан с нещастието за цял живот.

— Не съм.

— Си.

Той кръстоса ръце.

— Това е детинско.

Тя скръсти своите.

— Не е пък — тя прехапа устни, за да не се разсмее. Просто беше твърде забавно да дразниш този човек.

Той я изгледа внимателно, след това ъгълчето на устата му трепна.

— Опитваш се да ме измъчваш, нали?

— Обичаш да си нещастен, нали?

Той се засмя.

— Как го правиш?

— Как успявам да те разсмея? — тя се ухили. — Това ново изживяване ли е за теб?

— Не, но съм отвикнал — той я изгледа с почуда. — Даваш ли си сметка колко близо бе до това да бъдеш убита тази вечер?

— Да, разбирам. Животът понякога е наистина отвратителен. Може или да се смееш, или да плачеш и понякога предпочитам да се смея — тя вече бе плакала достатъчно. — Освен това тази вечер съм късметлийка. Точно когато имах нужда, намерих един ангел-пазител.

Тялото му се стегна.

— Не ме мисли за такъв. Далеч съм от… Аз съм изгубен.

Разкаяние проблясваше като разтопено злато в очите му.

— Роман — тя докосна лицето му. — Винаги има надежда.

Той се отдръпна.

— Не и за мен.

Шана чакаше, надявайки се, че той ще каже нещо, че ще й се довери поне мъничко. Но Роман мълчеше. Тя се завъртя и се огледа наоколо. Още един пазач стоеше в тъмния ъгъл. Имаше две врати по протежение на коридора, а между тях — голяма картина. Тя се приближи, за да разгледа пейзажа. Изобразен бе залез над зелена хълмиста земя. Долу в долината бе надвиснала мъгла над руините на каменни постройки в романски стил.

— Красива е — прошепна тя.

— Това… това беше един манастир в Румъния. Сега няма нищо останало от него.

Нищо друго, освен спомени, подозираше Шана, и то не много хубави, ако се съдеше по суровото изражение на лицето на Роман. Защо пазеше картина от Румъния тук, ако го измъчваше? О, вярно. Мъжът харесваше нещастието. Тя разгледа картината отблизо. Румъния? Това би обяснило лекия му акцент. Може би сградата бе унищожена по време на Втората световна война или на Съветската окупация, но някак си разрушаването изглеждаше много, много по-старо от това. Странно. Какво общо имаха руините на стар манастир с Роман?

Той се премести към вратата вдясно.

— Това е моят кабинет — отвори вратата и я изчака да влезе.

Внезапен импулс премина през нея и й се прииска да хукне надолу по стълбите. Защо? Човекът бе спасил живота й тази вечер. Защо ще я наранява? Освен това тя все още имаше своята Берета. Премести чантата от рамото си и я сложи пред гърдите си. По дяволите, след всичко, през което бе преминала през последните няколко месеца, тя не бе в състояние да се довери напълно на друг човек.

И това бе най-лошата част от всичко. Трябваше да бъде самотна до края на живота си. Всичко, което някога беше искала, бе нормален живот — съпруг, деца, добра работа, хубава къща в добър квартал, може би бяла ограда. Просто един нормален живот, по дяволите. И това никога нямаше да се случи. Руснаците не я бяха убили, както направиха с Карън, но успяха да отнемат живота й.

Тя изправи раменете си и влезе в голямата стая. Огледа се наоколо, защото бе любопитна относно вкуса на Роман за мебели, когато някакво движение в другия край на стаята привлече вниманието й. От сенките се появиха двама мъже. Конър и Грегори. Трябваше да почувства облекчение, но техните втренчени погледи я притесниха. Стаята изведнъж стана студена. Твърде студена, с леден въздух около главата й.

Тя се обърна към вратата, треперейки.

— Роман?

Той заключи и плъзна ключа в джоба си.

Тя преглътна.

— Какво става?

Роман се взря в нея, а очите му мъждукаха като златни пламъци. Той пристъпи към Шана и прошепна:

— Време е.