Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (6)

Глава 5

— Кажи ми, че си намерил Шана Уилън — Иван Петровски се втренчи в четирима от най-добрите бандити, с които разполагаше руската мафия.

Те избягваха очите му. Страхливци. Иван бе настоял да останат в близост до стоматологичната клиника в случай че Шана Уилън се криеше наблизо. Тези четирима мъже бяха завършили търсенето в близките улички и се върнаха с празни ръце.

На три пресечки оттук, пред разрушената клиника спряха полицейски коли. Техните мигащи светлини отскачаха от близките сгради, събуждайки жителите им. Смъртните дръзваха да излязат на улицата, надявайки се да видят нещо вълнуващо. Като труп например.

Това бе тръпка, която Иван обикновено бе щастлив да им предостави, но тази вечер главорезите на Стеша бяха прецакали всичко. Некомпетентни страхливци.

Иван тръгна към двата черни седана, които се бяха отдалечили от местопрестъплението, преди полицията да пристигне.

— Не може просто да изчезне. Тя е само един смъртен.

Четиримата бандити го последваха. Рус гигант с квадратна челюст отговори:

— Не я видяхме да излиза нито отпред, нито отзад.

Иван вдиша мириса на русия неандерталец. Нулева положителна. Твърде безвкусен. Твърде глупав, по дяволите.

— И вие мислите, че наистина е изчезнала?

Нямаше отговор. Поместваха се некомфортно със забити в земята погледи.

— Видяхме задната врата да се отваря — най-накрая призна единият гангстер, чието лице бе покрито с белези от акне.

— И? — Иван чакаше нетърпеливо.

— Помислих, че съм видял двама души — намръщи се този с акнето. — Но когато стигнахме до вратата, там нямаше никого.

— Аз помислих, че чух нещо. Подобно на шумолене… — обяви третият гангстер.

— Шумолене? — Иван стисна юмруци. — Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

През него премина напрежение, което се спря в мускулите в горната част на гръбнака му. Той внезапно наведе главата си назад и когато вратът му изпука, почувства леко облекчение.

Четиримата смъртни трепнаха.

Стеша Братски, местният руски мафиотски бос, бе настоял собствените му хора да участват в залавянето на Шана Уилън. Голяма грешка. Пръстите го сърбяха да сграбчи дебелите им като на бикове вратове и да изстиска живота от тях. Само ако бе използвал собствените си вампири. Тогава момичето Уилън щеше да бъде мъртво, и той да получи премия от двеста и петдесет бона.

Той щеше да получи парите по един или друг начин. Припомни си интериора на стоматологичната клиника. Нямаше и следа от момичето. Единственото интересно нещо, което беше открил, бе неизядена пица с името на заведението, изписана върху кутията в червени и зелени букви.

— Къде се намира „Вкуснотии при Карло“?

— В Малката Италия^[1] — отговори русият гангстер. — Правят страхотна пица.

— Повече харесвам лазанята им — каза този с акнето.

— Идиоти! — изгледа ги кръвнишки Иван. — Как ще обясните провала си на Стеша тази вечер? Братовчед му в Бостън излежава доживотна присъда, защото тази малка кучка свидетелства срещу него в съда.

Те запристъпваха от крак на крак.

Иван пое дълбоко дъх. Не се интересуваше какво се е случило със Стеша или неговото семейство. Те бяха смъртни в края на краищата. Но тези момчета работеха за тях, така че трябваше да покажат повече лоялност. И по-малко глупост.

— Отсега нататък аз ще използвам мои хора през нощта. През деня ще наблюдавате заведението и апартамента на Уилън. Ако я откриете, последвайте я. Разбирате ли?

— Да, сър, — промърмориха в един глас.

За съжаление Иван не таеше надежда за техния успех. Неговите вампири щяха се окажат много по-способни в намирането на изчезналата Шана Уилън. Единственият проблем бе, че могат да работят само през нощта. Той се нуждаеше от тези проклети смъртни за провеждането на мисията през деня.

Трети черен седан спря до другите две коли и още двама служители на Стеша слязоха.

— Е? Открихте ли я? — попита Иван.

Брадат гангстер с бръсната глава излезе напред.

— Забелязахме друга кола на една пресечка на север оттук. Зелена хонда. Двама мъже. Павел мисли, че е видял жена.

— Видях я — настоя Павел. — Натикаха я в багажника.

Иван повдигна вежди. Някой друг е заловил момичето Уилън преди него? Гадост. Още някой искаше парите от наградата. Неговата награда.

— Къде отидоха?

Павел започна да псува и ритна гумата на колата.

— Загубихме ги.

Иван изпука главата си още веднъж, за да облекчи нарастващото напрежение във врата.

— Никой ли не ви е обучавал, бе, хора? Или Стеша ви е взел напълно неопитни?

Лицето на плешивия се зачерви. Червено и изпълнено с кръв. Ноздрите на Иван пламнаха. АБ отрицателна. Боже, той беше гладен. Беше планирал да пирува с онази Уилън, но сега трябваше да потърси другаде.

— Имаме регистрационния номер на колата — обяви Павел. — Ще открием кой е собственикът.

— Направете го. И ми докладвайте до два часа. Аз ще бъда в дома си в Бруклин.

Павел пребледня.

— Да, сър.

Без съмнение той бе чул слуховете. Понякога хората, които бяха влезли в дома на руското сборище през нощта, никога не се бяха връщали. Иван пристъпи по-близо до шестимата мъже, взирайки се в очите на всеки един от тях.

— Ако я намерите, няма да я убивате. Това е моя работа. Дори не си помисляйте да печелите паричната награда за себе си. Няма да живеете достатъчно дълго, за да й се насладите. Разбрано?

Последваха преглъщания и кимвания.

— Оставете ме сега. Стеша чака сведения от вас.

Шестимата главорези се качиха в черните седани и потеглиха.

Иван отиде до местопрестъплението. Съседите стояха, събрани в групи, докато наблюдаваха полицията. Хубава блондинка в розов халат улови погледа му. Той се взря в нея. „Ела при мен.“

Тя се обърна и го огледа. Бавно се усмихна. Глупава жена, тя смяташе, че го съблазнява. Той кимна към тъмна уличка. Тя бавно тръгна към него, като поклащаше ханша си и галеше пухкавия розов халат с дългите си розови нокти.

Той пристъпи в тъмнината и зачака.

Тя се носеше към своята гибел, глупава като розов пудел, който подскача в моден салон, нетърпелив да му се възхищават и галят.

— Нов ли си в квартала? Не си спомням да съм те виждала преди.

„Ела по-близо.“

— Носиш ли нещо под този халат?

Тя се изкиска.

— Безсрамник. Не знаеш ли, че полицията е само няколко крачки?

— Това го прави още по-вълнуващо, нали?

Тя се засмя отново, а гласът й стана дрезгав.

— Ти май си лошо момче, така ли е?

Той я хвана за раменете.

— Нямаш си идея колко.

В следващия момент зъбите му изскочиха за по-малко от секунда.

Тя ахна, но преди да успее да реагира, зъбите му бяха дълбоко във врата й. Устата му се изпълни от обилна и гореща кръв, а с риска от намиращата се наблизо полиция, всичко това му се стори още по-пикантно.

Поне вечерта не бе пълен провал. Не само че се бе насладил на вкусна храна, но и мъртвото тяло на това момиче щеше да послужи за отвличане на вниманието на полицията от липсващата зъболекарка.

Иван обожаваше да смесва работата с удоволствието.

 

 

Шана крачеше из кухнята. Нямаше да го направи. Нямаше начин да имплантира вълчи зъб в устата на този човек. Ласло току-що беше излязъл с информацията, която тя неохотно му бе дала, и сега беше сама в кухнята в къщата на Роман Драганести. Вярно, че той бе спасил живота й. Също така бе вярно, че той щедро й предлагаше убежище. Но трябваше да се запита защо. Толкова ли бе решен да има животински зъб в устата си, че да иска тя да му бъде задължена?

Тя се спря до масата за още една глътка диетична кола. Сандвичът с пуешко, който Конър бе направил за нея, все още стоеше неизяден. Тя просто бе прекалено притеснена, за да се храни. Беше толкова близо до това да бъде убита. Цялостното въздействие на този факт едва сега достигаше до съзнанието й. Дължеше живота си на Роман, но това не означаваше, че ще му имплантира глупавия вълчи зъб.

Кой бе Роман Драганести, така или иначе? Е, да, той беше общо взето най-красивият мъж, когото бе срещала, но това не бе гаранция, че е нормален. Той изглеждаше истински загрижен за нейната защита, но защо? И защо имаше малка армия от облечени в килтове шотландци? Защо изобщо на човек би му притрябвала такава армия? Дали е пуснал обява във вестника: „Търси се малка армия от облечени в килтове шотландци?“.

Ако той се нуждаеше от такава защита, би трябвало да си е създал доста сериозни врагове. Можеше ли да се довери на подобен човек? Е, може би. Тя самата имаше някои лоши врагове, и то не по своя вина.

Шана въздъхна и спря до масата за още едно питие. Колкото повече се опитваше да разбере Роман, толкова по-объркана се чувстваше. И като към объркването се прибавеше и фактът, че тя почти го беше целунала… Къде, по дяволите, й беше умът?

Е, ами… очевидно го беше загубила. Пътуването в колата я беше превъзбудило. Бягството от руснаците и подскачането срещу възбудената мъжественост на Роман предизвикаха у нея мощен прилив на адреналин. Беше смесица от вълнение и страст. Това бе всичко.

Вратата се отвори със свистене и Конър нахлу. Той огледа стаята.

— Добре ли си, девойче?

— Да. Каза ли на Роман, че отказвам да поставя този животински зъб в устата му?

Конър се усмихна.

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че Ласло ще обясни на г-н Драганести какво мислиш по въпроса.

— Все едно ще има някакво значение.

Шана седна на масата и придърпа чинията със сандвича към себе си. Според Ласло г-н Драганести настоява за сътрудничеството й, а г-н Драганести получаваше всичко, което пожелаеше. Каква арогантност! Явно беше свикнал да командва.

„Роматех“. Това е мястото, на което каза, че работи. Роматех. Роман.

— О, Боже мой — тя се облегна назад в стола си.

Конър повдигна вежди.

— Роман е собственик на „Роматех“, нали?

Конър запристъпва от крак на крак. Наблюдаваше я с предпазлив поглед.

— Да. Такъв е.

— Тогава той е този, който е измислил формулата за синтетична кръв.

— Да, направи го.

— Това е невероятно! — Шана се изправи. — Той трябва да е най-надареният жив учен.

Конър трепна.

— Аз не бих се изразил по този начин, но той е един много интелигентен човек.

— Той е гений! — Шана вдигна двете си ръце във въздуха. Боже мой, тя бе спасена от научен гений. Човекът, който бе отговорен за спасяването на живота на милиони хора по целия свят. А сега бе спасил и нея. Тя седна, замаяна.

Роман Драганести. Красив, силен, секси, загадъчен, притежаващ един от най-интелигентните умове в света днес. Господи. Та той беше съвършен.

Прекалено съвършен.

— Предполагам, че е женен.

— Не — сините очи на Конър проблеснаха. — Да не би да казваш, че го харесваш, девойче?

Тя сви рамене.

— Може би.

Сандвичът изведнъж й се стори много привлекателен и тя захапа голяма хапка. Най-невероятният, свободен ерген бе влязъл в живота й тази вечер. Колкото и вълнуващо да бе това, тя трябваше да си напомни странната причина за идването му в зъболекарската клиника. Тя преглътна.

— Все пак няма да имплантирам този зъб.

Конър се усмихна.

— Роман знае как да постигне целите си.

— Да. Напомня ми за баща ми — това бе друга точка срещу него. Тя изпи последната глътка от диетичната си кола. — Може ли още една? Сама ще си я взема.

Тя се изправи.

— Не, не, аз ще ти донеса.

Конър забърза към хладилника и извади двулитрова бутилка от долния рафт. После я донесе на масата.

— Сандвичът е страхотен. Сигурен ли си, че не искаш и ти?

Той напълни чашата й.

— Аз вече ядох, но благодаря за поканата.

— И така, защо Роман е наел цял куп шотландци да пазят къщата му? Не се обиждай, но изглежда доста необичайно.

— Предполагам, че е така — Конър завинти капачката на бутилката с диетична кола. — Ние всички правим това, за което сме най-подходящи. Аз съм стар войн, ако може така да се каже. Така че работата за МакКей е най-добрата работа за мен.

— МакКей ли? — Шана отхапа още една хапка от сандвича си. Надяваше се, че Конър ще сподели повече подробности.

— „МакКей Секюрити енд Инвестигейшън“ — Конър седна срещу нея на масата. — Това е голяма компания от Единбург, управлявана от самия Ангъс МакКей. Не си ли чувала за нея?

Тя поклати глава отрицателно, тъй като устата й бе все още пълна.

— Най-добрата компания в бранша — обяви Конър гордо. — Разбираш ли, Ангъс и Роман са стари приятели. Ангъс се занимава със сигурността на Роман тук и в корпоративния офис.

Внезапно прозвуча сигнал при задната врата и Конър скочи на крака. В непосредствена близост до вратата, Шана забеляза ключ за лампа с две изпъкнали индикаторни светлини — една червена и една зелена. Червената светеше. Конър извади късата сабя от ножницата на колана си и се придвижи тихо към вратата.

Шана преглътна.

— Какво става?

— Не се тревожи, девойче. Ако човекът отвън е един от надзирателите ни, той ще прекара картата си през системата и светлината ще светне в зелено.

Докато говореше, червената светлина стана зелена. Конър отиде до далечната страна на вратата, острието му все още бе извадено, а позата му бе като на тигър, готов да се нахвърли.

— Тогава, защо…

— Ако врагът е нападнал пазача, може да е откраднал картата му — Конър сложи пръст на устните си, за да предупреди Шана да запази тишина.

Тишина? Господи, тя обмисляше идеята да си обере крушите оттам.

Вратата бавно се отвори.

— Конър? Аз съм, Иън.

— О, добре. Влизай — Конър прибра меча си.

Иън бе още един облечен в килт шотландец, въпреки че според нея той изглеждаше невероятно млад за работа като охрана. Не можеше да е на повече от шестнадесет.

Той плъзна картата в коженото калъфче на кръста си, след това й подари една срамежлива усмивка.

— Добър вечер, госпожице.

— Приятно ми е да се запознаем, Иън — о, той определено бе млад. Бедното момче трябваше да е в училище, а не да будува цяла нощ и да охранява хора от руската мафия.

Иън се обърна към Конър.

— Направихме пълен оглед. Всичко е чисто, сър.

Конър кимна.

— Добре. Върни се на поста си.

— Да. Ако нямате нищо против, сър, след цялото това обикаляне аз и момчетата сме жадни. Много жадни — Иън погледна неспокойно към Шана. — Надявахме се на… едно малко питие.

— Питие? — Конър погледна към Шана. Изражението на лицето му се промени и челото му се набръчка притеснено. — Ще трябва да пиете навън.

На Шана й се струваше, че по някаква причина те внезапно се почувстваха неудобно до нея. Така че тя се опита да се държи приятелски. С усмивка грабна бутилката кока-кола от масата.

— Искаш ли, Иън? Аз наистина не искам повече.

Той погледна отвратено.

Тя остави бутилката.

— Добре. Диетична е. Но не е толкова лоша, наистина.

Иън я погледна извинително.

— Аз… аз съм сигурен, че е чудесна, но с момчетата предпочитаме различен вид напитка.

— Протеинова напитка — изтърси Конър.

— Да — кимна Иън. — Протеинова е, няма спор.

Конър забърза към хладилника, като даде знак на Иън да го последва. С шепнещи гласове, те се събраха пред отворения хладилник, откъдето извадиха нещо. Отдръпнаха се, за да затворят вратата на хладилника. Тогава тръгнаха настрани едновременно, с гръб към Шана, а раменете им бяха залепени като на сиамски близнаци, и после отидоха до микровълновата фурна на плота.

Каквото и да правеха, очевидно не искаха тя да го види. Доста странно. Така или иначе това бе нощ на странностите. Шана дъвчеше сандвича си и наблюдаваше двамата шотландци. Звучеше като отваряне на бутилки. Щракване. Вероятно вратата на микровълновата се затвори. Серия от кратки електронни сигнали и бръмчащият звук на микровълновата.

Двамата шотландци се обърнаха към нея с гръб към тезгяха, а раменете им бяха притиснати едно до друго, за да не вижда зад тях. Тя им се усмихна. Те й отвърнаха със същото.

— Ние… такова, топлим нашите протеинови напитки — каза Конър, сякаш искаше да наруши мълчанието.

Тя кимна.

— Това е хубаво.

— Значи ти си момичето, което търсят руснаците? — попита Иън.

— Боя се, че да — тя избута празната чиния. — Съжалявам, че ви въвличам в това. Познавам човек в съдебната система. Той ще ни помогне с това. Тогава няма да бъда ваша грижа.

— Не, девойче — каза Конър. — Оставаш тук.

— Да. По заповед на Роман — добави Иън.

Виж ти. Могъщият Роман е казал и всички трябва да му се подчиняват. Е, ако той очаква от нея да имплантира този зъб в устата му, щеше да се изненада. Благодарение на баща си тя бе станала експерт в бунтуването срещу властни мъже.

Микровълновата звънна и двамата мъже се врътнаха обратно и се заеха с нещо върху тезгяха. Те, изглежда, завинтваха капачките на протеиновите напитки и ги разклащаха. Тогава спряха и се спогледаха. Конър погледна назад към Шана, после се втурна към кабинета, откъдето извади стара хартиена торба. Иън остана наведен върху бутилките. Когато Конър се върна, последва вихрушка от дейност, която Шана не можеше да види, придружена от шумолене на хартия.

Тогава Иън се обърна с хартиена торба в ръцете си. Горната част беше навита. Вътре, без съмнение, бяха загадъчните протеинови напитки. Той тръгна към вратата, а стъклените бутилки се удряха една в друга в чантата.

— Ще тръгвам.

Конър отключи вратата.

— Докладвай отново след тридесет минути.

— Да, сър — Иън погледна Шана. — Приятна вечер, госпожице.

— Чао, Иън. Бъди внимателен… — извика тя след него. След като Конър заключи вратата, тя му се усмихна. — Конър, мошеник такъв. Знам какво направихте. Протеинова напитка, друг път.

Очите му се разшириха.

— Аз… не може…

— Засрами се. Това момче не е ли малко?

— Иън? — Конър изглеждаше объркан. — Малко за какво?

— За да пие бира. Нали това му даде? Въпреки че не мога да проумея кой би искал топла бира.

— Бира? — в шокирания глас на Конър „р“-то вибрира почти тридесет секунди. — Нямаме никаква бира, госпожо. Охраната никога не би пила по време на дежурство, уверявам те.

Той изглеждаше толкова обиден, че Шана реши, че заключението й трябва да е било грешно.

— Добре, съжалявам. Не исках да намекна, че не си вършиш работата добре.

Той кимна донякъде умилостивен.

— Всъщност, съм ужасно благодарна за вашата защита — тя просто не можеше да оцелее сама все пак. — Но не мога да не възразя срещу използването на млади момчета като Иън за охрана. Това момче трябва да е в леглото и да отиде на училище сутринта.

Конър се намръщи.

— Той е малко по-голям, отколкото изглежда.

— На колко, на седемнадесет?

Конър скръсти ръце пред гърдите си.

— По-голям.

— Деветдесет и две? — сарказмът се промъкваше в гласа й, но на Конър изглежда не му беше никак забавно. Той погледна към кухнята, сякаш бе истински объркан относно отговора си.

Вратата на коридора се отвори и в стаята влезе една огромна фигура.

— Слава Богу — промърмори Конър.

Роман Драганести се бе върнал.