Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (5)

Глава 4

Толкова за запазването на бушуващата му похот в тайна. Доколкото Роман виждаше, прекрасната зъболекарка в скута му най-накрая осъзна безсмислието на това да се опитва да избегне ерекцията му. Всеки път, когато тя успееше да остави малко пространство между главата си и чатала му, той се изправяше пред предизвикателството да изпълни тази празнина.

Дори той самият се изненада. Не бе изпитвал толкова силно желание през последните сто години. Сега, вместо да се блъска в него, Шана лежеше неподвижно върху чатала му. Нейните опушено сини очи гледаха тавана на колата, сякаш нищо не се случваше. Но червенината по бузите й и тръпката, която разтърсваше топлото й тяло от време на време, му говореше друго. Тя остро го усещаше. И знаеше, че той я желае.

Не беше нужно да чете мислите й, за да го разбере. Вместо това можеше да прочете тялото й. Тази разлика беше нова за него, а резултатът бе мощен и разпалваше страстта му още повече.

— Роман? — тя погледна към него и се изчерви още повече. — Не искам да звуча като мрънкащо дете, но стигнахме ли вече?

Той погледна през прозореца.

— Сега сме в Сентръл парк. Почти стигнахме.

— Ооо. Ъм, сам ли живееш?

— Не. Известен брой… хора живеят там. И имам дежурна охрана денонощно. Ще бъдеш в безопасност.

— Защо ти е толкова охрана?

Той продължи да гледа през прозореца.

— За да се чувствам в безопасност.

— От какво?

— Не искаш да знаеш.

— О, това беше доста информативно — промърмори тя.

Роман не можа да се сдържи и се усмихна. Вампирките в сборището му бяха твърде заети с опитите си да го съблазнят, за да покажат недоволство от него. Отношението на Шана бе освежаваща промяна, въпреки че той се надяваше раздразнението й да не доведе до друг удар с коляно в слабините. Някак си бе успял да просъществува общо петстотин четиридесет и четири години, без да изпита точно тази форма на мъчение. Убийците на вампири удряха право в сърцето.

Но ако трябваше да бъде честен, Шана нападаше и сърцето му. Изсъхналата черупка в гърдите му биеше с древен, първобитен ритъм. Притежание и защита. Той искаше тази жена. И нямаше да позволи на своя стар враг да я има или да я нарани.

Но това далеч не беше всичко. Той искаше да знае защо не успяваше да я контролира. Тя бе умствено предизвикателство, на което не можеше да устои. И очевидно, като се има предвид сегашното му състояние, физически я намираше също толкова неустоима.

— Пристигнахме, сър — Ласло намали и спря, като паркира в непосредствена близост до една от колите на Роман.

Роман отвори вратата си. Повдигна главата на Шана и се плъзна изпод нея. Тя седна.

— Не. Стой долу, докато се уверя, че е безопасно.

Тя въздъхна раздразнено.

— Добре.

Роман излезе и затвори вратата. Ласло направи същото. Той даде знак на химика да го последва на няколко метра от колата.

— Добре се справи, Ласло. Благодаря ти.

— Пак заповядайте, сър. Мога ли вече да се върна в лабораторията?

— Все още не. Първо, искам да влезеш вътре и да предупредиш всички, че имаме смъртен гост. Трябва да я защитим, но в същото време тя не трябва да разбере какви сме в действителност.

— Може ли да попитам, защо правите това, сър?

Роман огледа улицата за някакви следи от руснаците.

— Чувал ли си за господаря на руското сборище, Иван Петровски?

— О, Боже — Ласло се вкопчи в едното от останалите две копчета на лабораторната си престилка. — Казват, че той е зъл и безпощаден.

— Да. И по някаква причина иска да убие зъболекарката. Но аз също се нуждая от нея. Тоест, трябва да се погрижим тя да е в безопасност, без Петровски да разбере, че ние сме тези, които объркват плановете му.

— О, Боже — Ласло започна да върти копчето необуздано. — Той ще бъде толкова ядосан… може да ни обяви война.

— Точно така. Но няма никаква причина Шана да разбира за това. Ще продължаваме да я държим в неведение, колкото е възможно по-дълго.

— Това може да се окаже трудно, след като живее в къщата ви.

— Знам, но трябва да опитаме. Ако тя научи твърде много, ще изтрия паметта й.

Като изпълнителен директор на голяма корпорация Роман постоянно се бореше да остане невидим за света на смъртните. Контролът върху ума и изтриването на паметта улесняваха задачата му. За съжаление не бе сигурен, че може да изтрие паметта на Шана.

Той се изкачи на предните стъпала на градската си къща и набра кода на алармата.

— Обясни им ситуацията възможно най-бързо.

— Да, сър — Ласло отвори вратата и бе посрещнат от дълъг кинжал, насочен към гърлото му. — Опа!

Той се препъна назад и се блъсна в Роман, който го спаси от падане по стълбите.

— Извинете ме, сър — Конър пъхна шотландската си къса сабя обратно в ножницата, висяща на колана му. — Не ви очаквах на входната врата.

— Радвам се, че си бдителен — Роман бутна Ласло във входа. — Имаме гост. Ласло ще обясни.

Ласло кимна, а пръстите му отново се заиграха с копчето на лабораторната престилка. Конър затвори вратата.

Роман забърза надолу по стълбите и се запъти към хондата. Отвори задната врата и откри Шана с насочено оръжие към него.

— О, това си ти — тя изпусна една въздишка на облекчение и върна Беретата си в чантата. — Доста се забавихте. Бях започнала да си мисля, че сте ме забравили.

— Сега си под моя защита. Ще се погрижа да си в безопасност — той се усмихна. — Поне вече не искаш да ме застреляш.

— Да, това винаги е положителен знак във всяка връзка.

Роман се засмя. Този ръждясал звук определено бе смях. Кръв господня, колко време бе минало, откакто се бе смял за последно? Дори не можеше да си спомни. И ето че красивата Шана върна усмивката му. Прекрасната зъболекарка бе донесла искрица живот в прокълнатото му, безкрайно съществуване.

И все пак той трябваше да се бори с непреодолимия импулс да бъде с нея. В края на краищата той бе демон. Тя бе смъртна. Исторически погледнато, той трябваше да гледа на нея като на обяд и да жадува кръвта, а не компанията й. Но Роман искаше нейната компания. Сякаш умът му чакаше следващите думи, които ще излязат от устата й, само за да има удоволствието да й отговори. И тялото му чакаше нетърпеливо следващото случайно докосване. По дяволите, случайно не бе достатъчно.

— Може би не трябва да ти вярвам, но по някаква причина е така.

Тя излезе от колата и цялото му тяло незабавно застана нащрек от близостта й.

— Права си — прошепна той и вдигна ръка, за да докосне бузата й. — Изобщо не трябва да ми се доверяваш.

Очите й се разшириха.

— Ти… не каза ли, че съм в безопасност?

— Има различни видове опасност — той прокара пръстите си по челюстта й.

Тя отстъпи назад, но не и преди той да почувства тръпката, която мина през нея. Шана се обърна към градската му къща и сложи чантичката на рамото си.

— Значи тук живееш? Много е хубаво. Всъщност е очарователно. Хубав квартал.

— Благодаря.

— На кой етаж си? — говореше бързо, защото очевидно се опитваше да се престори, че не се е случило нищо и че въздухът между тях не трепти от сексуално напрежение. Може би не го усещаше. Може би само за него бе така.

— Кой етаж предпочиташ?

Тя се обърна към него и погледът й бе уловен от неговия. Брадичката й се повдигна леко, а устата й бавно се отвори. О, да, и тя го усещаше. Звучеше задъхана.

— Какво искаш да кажеш?

Той пристъпи към нея.

— Всички са мои.

Тя отстъпи крачка назад.

— Цялата сграда?

— Да. И ще се погрижа да имаш нов гардероб.

— Какво? Чакай — тя се откъсна от погледа му и си проби път между две коли, за да се качи на тротоара. — Аз не съм ти… метреса. Имам собствени дрехи и с радост ще платя за стаята и храната.

— Дрехите са в дома ти, а аз се съмнявам, че е безопасно да се върнеш там. Ще се погрижа за облеклото ти — той се качи на тротоара до нея, — освен ако не предпочиташ да останеш без такова.

Тя преглътна.

— Няколко дрехи ще свършат работа. Ще ти върна парите.

— Не искам парите ти.

— Ами няма вероятност да получиш нещо друго!

— Нито дори малко благодарност затова че спасих живота ти?

— Благодарна съм — тя го изгледа свирепо. — Но можеш да очакваш, че всичките ми „благодарности“ ще бъдат изразени във вертикално положение.

— В такъв случай нека ти напомня… — той пристъпи по-близо — че сега сме вертикално разположени.

— Аз… предполагам, че е така — свирепият поглед се разсея и се превърна в предпазливо размишление.

Той застана толкова близо, че само една малка част отделяше гърдите му от нейните. Постави ръка върху кръста й в случай че се опита да се отдръпне. Но тя не го направи.

Той докосна бузата й, която беше толкова мека и топла. Тя пое дълбоко дъх и затвори очи. Роман прокара пръстите си надолу към врата й. Пулсът й препускаше и забързваше все повече своя ход. Когато тя отвори очи, в тях имаше доверие. И желание.

Той я дръпна към гърдите си и плъзна устните си от слепоочието в меката й коса. Беше виждал шокираното й изражение предишния път, когато очите му бяха станали червени. Така че просто, за да е по-безопасно, той искаше да избягва контакт с очите, докато нейните се затворят плътно, а устните й се разтворят, молейки за първата им целувка.

Той отметна косата й назад и оголи врата й, след това плъзна устата си надолу покрай сладкото й ухо към туптящия пулс.

Тя наклони главата си назад с въздишка. Той вдиша аромата й. Кръвна група А положителна, която препускаше през всяка клетка в тялото й. Той прокара върха на езика си по протежението на артерията и усети как тя потръпва в отговор. Роман рискува да погледне към лицето й. Очите й бяха затворени. Тя бе готова. Той се обърна да я целуне точно когато върху тях падна сноп светлина.

— Опа, грешка — шотландският акцент наблегна на буквата „р“. Конър бе отворил входната врата.

Шана подскочи и се втренчи във вратата.

— Какво не е наред? — попита Ласло. — Ъм, може би трябва да затворим вратата.

— Няма начин — намеси се Грегори. — Искам да гледам.

Шана се изчерви и се отдръпна.

Роман се втренчи в тримата мъже, които бяха задръстили рамката на вратата.

— Избра най-подходящия момент, Конър.

— Да, сър — кожата на Конър стана няколко нюанса по-светла от червената му коса. — Вече всичко е готово.

Може би в крайна сметка наистина бе подходящият момент. Сега, когато се замисли за това, Роман се сети, че устата му сигурно щеше да има вкус на кръв, а Шана се страхуваше от нея. Целувката можеше да се превърне в истинско бедствие. Трябваше да бъде по-внимателен в бъдеще.

Бъдеще? Какво бъдеще можеше да има? Беше се заклел никога повече да не се замесва със смъртни. Веднъж, след като узнаеха кой наистина е той, те неизменно искаха да го убият. И кой можеше да ги вини? Той бе демонично създание.

— Ела — Роман я хвана за лакътя, за да я съпроводи нагоре по стълбите.

Тя не помръдна. Беше замръзнала на място, взирайки се във вратата.

— Шана?

Тя се взираше в Конър.

— Роман, на вратата има човек, облечен в шотландски килт.

— В къщата има дузина шотландци. Те са моята охрана.

— Наистина ли? Невероятно — тя продължи нагоре по стълбите без него. Без дори да погледне в неговата посока.

Мамка му. Забрави ли вече прегръдката им?

— Добре дошли, милейди — Конър отстъпи назад, за да й направи място да мине.

Ласло и Грегори се отдръпнаха, макар че тя изглежда бе забравила за присъствието им.

Тя се усмихна и застана пред шотландеца.

— Милейди? Никога преди не са ме наричали така. Звучи почти… средновековно.

Имаше добра причина за това. Старомодният чар, излъчван от Конър, наистина беше стар. Роман се втурна по стълбите.

— Малко е старомоден.

— Е, харесва ми — тя огледа входната зала с полирани мраморни подове и широко стълбище. — И харесвам тази къща. Невероятно красива е.

— Благодаря ти.

Роман заключи вратата и я въведе.

Шана върна вниманието си към Конър.

— Харесвам килта ви. На кого е това каре?

— Това е тартанът на клана Бюканън — той се поклони леко.

— И малките пискюли на чорапите ви… те са същият цвят като килта. Толкова е сладко.

— Ех, девойче — това са пискюлите на ластика, който стяга аргайл чорапите ми.

— Това нож ли е? — тя се наведе, за да погледне чорапите на Конър отблизо.

Роман потисна ръмженето си. След малко щеше да каже, че косматите колене на Конър са сладки.

— Конър, заведи нашата гостенка в кухнята. Може да е гладна.

— Да, сър.

— И кажи на хората си да патрулират на всеки половин час.

— Да, сър — Конър тръгна към гърба на входната зала. — Оттук, госпожице.

— Отиди с него, Шана. Ще дойда за теб след малко.

— Тъй вярно, сър — тя му хвърли раздразнен поглед, а след това последва Конър към кухнята и измърмори: — Трябваше да го застрелям.

Грегори подсвирна тихо, когато вратата на кухнята се затвори.

— Сладката ти зъболекарка е борбено маце.

— Грегори… — Роман го изгледа строго, но Грегори не му обърна внимание.

Той оправи копринената си вратовръзка.

— Да, мисля, че се нуждая от преглед. Имам кариес и ми трябва пломба.

— Достатъчно! — Роман изръмжа. — Ще стоиш далече от нея. Разбра ли?

— Да, знаем. Видяхме как ти текат лигите по нея отвън — Грегори тръгна към Роман с проблясващи очи. — Значи си си паднал по смъртна, а? Да не забрави за „никога вече“?

Роман вдигна вежда.

Грегори се ухили.

— Знаеш ли, личи си, че тя наистина харесва тези мъжки поли. Може би Конър би могъл да ти заеме една от неговите.

— Наричат се килтове — каза Ласло, докато си играеше с едно копче.

— Все тая — Грегори погледна Роман. — И така, колко секси са краката ти?

Роман му хвърли предупредителен поглед.

— Защо си тук, Грегори? Мислех, че ще излизаш със Симон.

— О, направих го. Заведох я в онзи нов клуб на Таймс Скуеър, но след това тя се ядоса, защото никой не я позна.

— Защо трябва да я познават?

— Тя е известен модел, брато! Беше на корицата на „Космо“ миналия месец. Не следиш ли какво се случва? Така или иначе, тя беше толкова ядосана, че метна една маса през дансинга.

Роман простена. Превръщането във вампир може значително да увеличи силата и да развие петте сетива, но за съжаление не подобряваше интелигентността.

— Помислих, че може да изглежда подозрително толкова слаба жена да е толкова силна — продължи Грегори, — така че се погрижих. Изтрих паметта на всички и я доведох отново тук. Сега е с харема ти, където получава съчувствие и педикюр.

— Бих предпочел да не ги наричаш мой харем — Роман погледна към затворените врати на приемния салон. — Те там ли са?

— Да — Грегори погледна развеселен. — Казах им да останат там и да пазят тишина, но кой знае дали ще ме послушат?

Роман въздъхна.

— Нямам време да се занимавам с тях. Обади се на майка си и виж дали може да ги наглежда.

Грегори изсумтя.

— Ще е във възторг — той извади мобилен телефон от джоба си и се отдалечи, за да се обади.

— Ласло?

Ниският химик подскочи.

— Да, сър?

— Ще отидеш ли в кухнята да попиташ Шана от какво ще се нуждае за… ъъъ, процедурата?

Ласло изглеждаше объркан за секунда, но после изражението му се проясни.

— О, да! Процедурата.

— И кажи на Конър, да дойде тук за малко.

— Да, сър — Ласло изчезна към кухнята.

— Мама тръгва насам — Грегори пусна телефона в джоба си. — Така, значи зъболекарката не е имплантирала зъба ти все още?

— Не. Натъкнахме се на проблем. Иван Петровски. Изглежда младата зъболекарка е в най-новия му списък с мишени.

— Шегуваш се! Какво е направила?

— Не знам точно — Роман погледна към кухнята. — Но смятам да разбера.

Вратата на кухнята се залюля и Конър излезе във фоайето. Той се срещна с тях в основата на стълбите.

— Може ли да ми обясните защо току-що направих сандвич с пуешко за зъболекар?

Роман въздъхна. Трябваше да обясни ситуацията на шефа на охраната си.

— По-рано тази вечер загубих един зъб при провеждане на експеримент — той извади кървавата кърпичка от джоба на дънките си и показа съдържанието й.

— Загубил си зъба си? Боже милостиви — прошепна Конър. — Никога преди не съм чувал това да се е случвало на някого.

— Нито пък аз — призна Роман тъжно. — А аз съм вампир на над петстотин години.

— Уау! Може би е от старост — предположи Грегори, след това се сви от погледа, който му отправиха Роман и Конър.

— Единственото обяснение, за което мога да се сетя, е нашата нова диета — Роман уви зъба и го пъхна обратно в джоба си. — Това е единственото нещо, което се е променило, откакто станахме вампири.

Конър се намръщи.

— Но ние все още пием кръв, друже. Не виждам разликата.

— Става въпрос за начина, по който я пием — обясни Роман. — Вече не хапем. Кога за последен път някой от вас е вадил зъбите си?

— Аз дори не помня — Грегори дръпна единия край на черната си папийонка, за да я развърже. — Кой се нуждае от зъби, когато пием храната си от чаша?

— Да — съгласи се Конър. — И ако не ги държим прибрани, ще ни пречат и ще се удрят в стъклото.

— Точно така — Роман не хареса заключението си, но това беше единственото обяснение, за което се сещаше. — Мисля, че случаят е такъв: „Ако не ги ползваме, ще ги загубим.“

— Гадно — промърмори Конър. — Имаме нужда от проклетите си зъби.

Очите на Грегори се разшириха.

— Е, не можем да започнем да хапем смъртни. Отказвам! Целият напредък, който сме постигнали, ще бъде загубен.

— Точно така — Роман кимна. Грегори Холщайн бе досаден на моменти, но бе напълно отдаден на тяхната мисия да направят света безопасен, както за вампирите, така и за смъртните. — Може би бихме могли да направим някаква програма за упражнения.

— Да! — очите на Грегори заблестяха. — Заемам се с това веднага.

Роман се усмихна. Грегори нападаше всеки проблем с безотказен ентусиазъм. В моменти като този той знаеше, че повишението на Грегори е било мъдро решение.

Кухненската врата се отвори и Ласло хукна към тях.

— Има проблем, сър. Дамата настоява, че процедурата за имплантиране може да се осъществи най-успешно в стоматологичен кабинет, а тя отказва да се върне на работното си място.

— Тя е права относно клиниката й — призна Роман. — Без съмнение полицията вече е из цялото място.

Конър стисна юмрука си върху дръжката на шотландската си къса сабя.

— Ласло ни каза, че има някакви копелета, които искат да убият бедната жена. Проклети кучи синове.

— Да — Роман въздъхна. Той се надяваше Шана да успее да поправи зъба му в безопасността и спокойствието на неговия дом. — Грегори, трябва да намериш друг стоматологичен кабинет наблизо, който да можем да използваме.

— Няма проблем, брато.

— По-добре да ида да нагледам девойчето — изръмжа Конър. — Не можем да я оставим да рови в хладилника ни.

Шотландецът побърза обратно към кухнята.

Ласло зачопли хлабаво копче на престилката си.

— Сър, тя спомена конкретен продукт, който значително ще увеличи шансовете ви за успешна реимплантация. Тя бе сигурна, че всеки стоматологичен кабинет ще разполага с този продукт.

— Добре — Роман извади носната кърпичка с увития зъб от джоба си и я връчи на Ласло — Искам да отидеш с Грегори и се грижи за зъба ми, докато дойда.

Ласло преглътна и прибра зъба в джоба на престилката си.

— Ние… ще влезем с взлом, нали?

— Не се тревожи за това — Грегори хвана дребния химик за рамото и го поведе към входната врата. — Мястото ще бъде празно и смъртните никога няма да разберат какво се е случило.

— Ами, добре тогава… предполагам — на вратата Ласло спря и погледна назад. — Трябва да ви предупредя, сър. Въпреки че младата дама ни даде доста информация, настоява, че при никакви обстоятелства няма да постави вълчи зъб в устата ви.

Грегори се засмя.

— Тя мисли, че това е зъб на вълк?

Роман сви рамене.

— Логично е да направи такова грешно заключение.

— Е, да — Грегори му хвърли раздразнен поглед. — Но защо просто не постави вярното заключение в главата й?

Роман замълча. Ласло и Грегори го гледаха и чакаха отговор. Кръв господня. Не понесе ли достатъчно унижение за една нощ?

— Аз, ъм… не успях да окажа контрол над ума й.

Ченето на Ласло увисна.

Грегори подскочи назад.

— Адско! Не си могъл да окажеш контрол върху един нищожен смъртен?

Роман стисна юмруци.

— Не.

Грегори плесна с ръка челото си.

— Адско!

— Защо пък да е адско? Откога стана ангел? — в такива моменти да уволни Грегори изглеждаше мъдро решение.

— Това означава, че затъвам в зашеметена почуда. Леле, брато. Трябва да наваксаш с жаргона.

Ласло се намръщи, пръстите му въртяха още по-бързо копчето.

— Моля за извинение, сър, но това случвало ли се е преди?

— Не.

— Може би наистина остаряваш — предположи Грегори.

— Майната ти — изръмжа Роман.

— Не, не. Трябва да звучиш по-модерно, брато. Опитай с по-пиперлива дума — Грегори направи пауза, след това лицето му бавно започна да порозовява. — Това, ъъъ, се отнасяше за мен, нали?

Роман вдигна вежди.

— Младите загряват малко по-бавно.

Ласло премина през фоайето.

— Това е малко извън моите компетенции, но ми се струва, че е много вероятно да пропускате една вероятност.

Те се обърнаха и се втренчиха в дребния химик.

Той облиза устните си и дръпна едно копче.

— Тъй като господин Драганести никога не е имал подобен… проблем преди, отговорът не може да е в способностите му или в… липсата на такива — копчето се търколи на пода и химикът се наведе да го вдигне.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грегори.

Ласло плъзна откъснатото копче в джоба на престилката си.

— Искам да кажа, че проблемът може би е свързан със смъртната жена.

— Тя притежава изключително силна воля — призна Роман. — Никога не съм срещал смъртен, който може да устои на силите ни.

— Съгласен съм — Ласло кимна и атакува последното копче на лабораторната си престилка. — Но остава фактът, че по някакъв начин тя успява. Има нещо различно в тази жена.

След изявлението на Ласло настана пълна тишина. Роман вече подозираше, че е различна, но да чуе как един от най-умните му учени достига до същото заключение — това вече бе притеснително.

— Това е лошо — промърмори Грегори. — Наистина лошо. Ако не можем да я контролираме, тогава тя е…

— Интригуваща — прошепна Роман.

Грегори трепна.

— Щях да кажа опасна.

Това също. Но дори опасността изглеждаше привлекателна за Роман тази вечер. Особено когато включваше Шана.

— Бихме могли да опитаме да намерим друг зъболекар — предложи Ласло.

— Не — Роман поклати глава. — Имаме само няколко часа тъмнина и ти сам каза, Ласло — зъбът трябва да бъде оправен тази вечер. Грегори, заведи Ласло до най-близката стоматологична клиника и я охранявайте. Вземете неговата кола. Тя е отпред. Ласло, направете, каквото можете, за да спасите зъба ми. Дайте ни тридесет минути, след това се обадете в моя офис на горния етаж.

Очите на Ласло се разшириха.

— Ще използвате моя глас, за да се телепортирате?

— Да — това би бил най-бързият начин да приключат с процедурата. Но те никога нямаше да успеят да го направят, ако не контролираше напълно съзнанието на Шана и след това не изтриеше паметта й. — Грегори, върни се, колкото можеш по-скоро. Ще се нуждая от теб и Конър за зъболекарката. Трябва да окажем контрол над ума й.

— Няма проблем — Грегори сви рамене. — В клуба изтрих близо сто съзнания на смъртни, и то наведнъж. Това ще бъде като детска игра.

Притесненото изражение на лицето на Ласло ясно показваше, че не споделя увереността на Грегори.

— Трябва да проработи — каза Роман. — Дори и ако може да устои на силите на един вампир, няма как да се справи и с трима ни.

Докато Грегори и Ласло бързаха към входната врата, думите на химика отекнаха в съзнанието на Роман. Имаше нещо различно в Шана. Какво щеше да стане, ако той не успее да контролира съзнанието й? Тя никога не би се съгласила да се имплантира зъбът му, докато вярва, че той принадлежи на животно. Щеше да прекара остатъка от вечността в подигравки. Еднозъбото чудо.

А той не смееше да й каже, че е вампир. Тя нямаше да иска да имплантира зъба му. Щеше да реагира като Елайза и да пожелае да забие кол в сърцето му.