Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (4)

Глава 3

Шана потърка челото си. В далечината чу клаксони на коли и вой от сирена на линейка. Едва ли имаше такива звуци в отвъдното. Тя определено все още бе жива. Но къде?

Отвори очи и видя нощното небе, звездите бяха отчасти скрити от мъгла. Лек ветрец разроши косата до бузата й. Тя погледна надясно. Покрив? Лежеше върху някакви градински мебели. Как бе стигнала дотук? Погледна наляво.

Той. Откаченият пациент с вълчия зъб. Трябва да я е довел тук и сега идваше право към нея. Тя побърза да се изправи на шезлонга и ахна, когато крехката мебел започна да се накланя.

— Внимателно — той се появи до нея внезапно и я стресна, като я прихвана под мишниците. Как бе стигнал до нея толкова бързо?

Болката в главата й стана с няколко градуса по-студена. Хватката му бе здрава. Собственическа.

— Пусни ме.

— Добре.

Той я пусна и се изправи в целия си ръст.

Шана преглътна. Не си беше дала сметка колко е висок. И голям.

— Можеш да ми благодариш по-късно за това, че ти спасих живота.

Отново този глас. Нисък и секси. Толкова изкусителен, но тя не бе в настроение да се доверява на някого в момента.

— Ще ти изпратя картичка.

— Не ми вярваш.

Бързо схващаше.

— Защо трябва да ти вярвам? Доколкото разбирам, ти си ме отвлякъл без мое разрешение.

Устата му се изкриви.

— Обикновено даваш ли разрешението си?

Тя го изгледа свирепо.

— Къде си ме довел?

— Ние сме от другата страна на улицата срещу твоята клиника — той отиде към перваза. — След като не ми вярваш, увери се сама.

Да бе, да застане на ръба на покрив с психопат. Няма начин. Беше достатъчно глупава да припадне в клиниката, когато трябваше да бяга. Не можеше да си позволи повече моменти на слабост, като този. Великолепният мъж трябва да я е изнесъл навън. Той наистина бе спасил живота й. Висок, тъмен, красив и герой. Като цяло перфектен, с изключение на факта, че искаше да му се сложи вълчи зъб в устата. Дали бе сгрешила в предположението си, че той е върколак? Това ли бе причината да не се страхува от пистолета й? Само сребърни куршуми можеха да го наранят. Почуди се дали ще завие срещу луната.

Я се стегни. Тя потърка бодящото я чело. Трябваше да спре да си представя глупости и да реши какво ще прави по-нататък.

Тя забеляза чантата в краката си. Слава богу! Взе я в скута си и надзърна вътре. Да! Беретата все още бе там. Все още можеше да се защити. Дори срещу великолепния върколак, ако се наложеше.

— Те все още са там, ако искаш да ги видиш — той погледна назад към нея.

Тя щракна закопчалката на чантата си и го погледна с невинно изражение като Бамби.

— Кои?

Погледът му прелетя към чантата й, а след това обратно към лицето й.

— Мъжете, които искат да те убият.

— Ами, всъщност, мисля, че видях достатъчно от тях за днес. Така, че сега просто ще тръгвам — тя се изправи на крака.

— Ако тръгнеш сега, ще те хванат.

Това вероятно бе истина. Но беше ли тя в безопасност на покрива с великолепен мъж, избягал от клиника за душевно болни? Тя притисна чантата към гърдите си.

— Добре, ще остана още малко.

— Добре — гласът му омекна. — Аз ще остана с теб.

Тя отстъпи назад, оставяйки мебелите между тях.

— Защо ме спаси?

Той се усмихна бавно.

— Имам нужда от зъболекар.

Не и с усмивка като тази. Мамка му. Усмивка като тази би могла да разтопи една жена в локва от трептящи хормони. Топя се, стопявам се.

— Как… как ме качи тук?

Очите му проблясваха в тъмнината.

— Донесох те.

Тя преглътна. Очевидно няколкото излишни килограма от пицата не бяха проблем за този човек.

— Носил си ме по целия път до покрива?

— Аз… използвах асансьора — той извади мобилен телефон от задния си джоб. — Ще се обадя на някого да ни вземе.

Нас? Той шегуваше ли се? Нямаше му никакво доверие. Но той я спаси от наемните убийци. И досега се бе държал като джентълмен. Тя се спусна към ръба на сградата, държейки се на безопасно разстояние от мистериозния си спасител.

Тя погледна надолу. Виж ти, не беше я излъгал. Те бяха от другата страна на улицата срещу клиниката. Три черни седана бяха препречили улицата, а група мъже стояха там и разговаряха. Планираха как да я убият. Тя беше толкова прецакана. Може би й трябваше съюзник. Може би трябваше да се довери на лудия, но великолепен върколак.

— Радинка? — той държеше мобилния телефон до бузата си. — Можеш ли да ми дадеш номера на мобилния на Ласло?

Радинка? Ласло? Това руски имена ли бяха? Кожата й изстина и настръхна. О, Боже. Голям проблем. Този човек най-вероятно се преструваше на неин приятел, така че да я примами далеч от града и…

— Благодаря, Радинка — той набра друг номер.

Шана се огледа и намери вратата към стълбището.

Сега, ако успееше просто да се измъкне оттам, без той да я забележи.

— Ласло — гласът му стана властен. — Докарай колата веднага. Имаме извънредна ситуация тук.

Шана отстъпваше бавно и тихо.

— Не, нямаш време да ходиш първо в лабораторията. Обърни сега — кратка пауза. — Не, не съм оправил зъба. Но зъболекарят е с мен — той погледна към нея.

Тя замръзна и се опита да изглежда отегчена. Може би трябваше да си затананика мелодия, но всичко, което й дойде наум, бе песента, която бе чула по-рано тази вечер. „Strangers in the Night“. Е, това определено пасваше.

— Още ли не си обърнал? — върколакът звучеше раздразнен. — Добре. Сега слушай внимателно. Не трябва, повтарям, не трябва да минаваш покрай клиниката. Отиди на пресечката северно от нея и ще се срещнем там. Разбра ли?

Още една пауза. Той се обърна, за да погледне през перваза. Шана възобнови скришното си настъпление към стълбището.

— Ще ти обясня по-късно. Просто следвай указанията ми и ще бъдем в безопасност.

Тя се плъзна покрай пластмасовите мебели.

— Знам, че си просто химик, но имам пълно доверие в твоите способности. Помни, че не искаме никой друг да знае за това. Сега ми хрумна, нашата… пътничка все още ли е в колата с теб? — върколакът тръгна към ъгъла на сградата с гръб към нея и гласът му се сниши.

Значи този мошеник не искаше тя да чуе това. Можеш ли да ме чуеш сега? Фразата я предизвика. Не, не можеше да чуе, по дяволите. Бързо на пръсти тя хукна след него. Нейният стар учител по балет щеше да бъде впечатлен от скоростта й.

— Виж, Ласло. Имам зъболекар с мен и не искам да я тревожа повече, отколкото е необходимо. Така че махни АВГА от задната седалка и я натикай в багажника.

Шана спря. Устата й остана отворена. Гърлото й се стегна, затруднявайки дишането й.

— Не ме интересува колко боклуци имаш в багажника. Няма да обикаляш наоколо с голо тяло в колата.

О, не! Не й достигаше въздух. Той беше убиец.

Той внезапно се завъртя с лице към нея. Със сдържан писък, тя отскочи назад.

— Шана? — той затвори телефона и й го подаде.

— Стой далеч от мен — тя отстъпи назад и започна да ровичка в чантата си.

Той се намръщи.

— Не си ли искаш телефона?

Това беше нейният телефон? Той беше убиец и крадец. Тя измъкна Беретата си и я насочи към него.

— Не мърдай.

— Недей с това отново. Не мога да ти помогна, ако продължаваш да се бориш с мен.

— Да бе, като че ли наистина искаш да ми помогнеш — тя продължи към стълбището. — Чух те да говориш с приятеля си. „О, Ласло, имаме гости. Натикай мъртвото тяло в багажника.“

— Не е това, което си мислиш.

— Не съм глупачка, Вълчо — тя продължи да се движи към стълбите. Поне стоеше на едно място и не правеше никакви движения. — Трябваше да те застрелям още първия път.

— Не стреляй. Мъжете долу ще го чуят. Ще дойдат тук и аз не съм сигурен, че мога да се справя с всички тях.

— С всички тях? Леле, колко сме самоуверени.

Очите му потъмняха.

— Имам някои специални таланти.

— О, обзалагам се, че е така. Обзалагам се, че бедното момиче в багажника може да каже много за твоите специални таланти.

— Тя не може да говори.

— Без майтап. Мъртвите не са много разговорливи.

Устата му трепна.

Тя стигна до вратата на стълбището.

— Ако тръгнеш след мен, ще те убия.

Тя отвори вратата, но още преди да е мигнала, той се появи там. Затръшна вратата, изтръгна пистолета от ръката й и го хвърли настрани. Оръжието се удари с трясък и се плъзна по покрива. Тя се извиваше като червей, дърпаше се и го ритна в пищялите. Той я сграбчи за китките и я притисна към вратата.

— За Бога, жено, толкова си трудна за контролиране.

— И още как — тя се опъваше срещу хватката му, но не можеше да освободи китките си.

Той се наведе по-близо. Дишането му раздвижи косата й и докосна челото й.

— Шана — той прошепна името й като хладен полъх.

Тя потръпна. Хипнотичният му глас я притегляше и създаваше у нея измамно усещане за спокойствие и сигурност. Фалшива сигурност.

— Няма да ти позволя да ме убиеш.

— Не искам да те убивам.

— Добре. Тогава ме пусни.

Той наведе глава и дъхът му погъделичка врата й.

— Искам те жива. Топла и жива.

Друга тръпка зигзагообразно премина през тялото й. О, Боже, той щеше да я докосне. Може би дори да я целуне. Тя чакаше, а сърцето блъскаше в гърдите й. Гласът му прошепна в ухото й:

— Имам нужда от теб.

Тя отвори устата си, след това я затвори, когато осъзна колко близо бе до това да каже „да“.

Той се отдръпна назад, но все още стискаше китките й.

— Трябва да ми повярваш, Шана. Мога да те защитя.

Главоболието й се завърна с двойна сила, студената болка пронизваше слепоочието й. Тя събра всичките си сили, всяка фибра на съпротива и заби коляното си в слабините му.

Дъхът изскочи шумно от тялото му и задуши вика му, преди той да успее да изригне от гърлото му. От устата му излязоха само няколко неясни хриптящи звука. Той се преви и падна на колене. Лицето му, което преди бе бледо, се покри с морави петна.

Шана се сви. Добре го беше подредила. Тя забеляза пистолета си под масата и се засили да го вземе.

— Пресвета Богородице! — той ахна, паднал на четири крака. — Адски боли.

— Това е идеята, здравеняко — тя пусна Беретата обратно в чантата си, след това се насочи към стълбището.

— Аз никога… никой не ми е причинявал такова нещо — той се втренчи в нея, а изкривеното от болката изражение премина в зашеметена почуда. — Защо?

— Просто един от моите специални таланти — тя се спря на вратата на стълбището и сграбчи дръжката. — Не тръгвай след мен. Следващия път ще те прострелям там долу — вратата се отвори със силно скърцане.

Шана пристъпи на площадката на стълбището и пусна вратата. Тя започна да се затваря със също толкова силно скърцане. Шана беше по средата на стълбите, когато вратата се затвори докрай и я остави в пълна тъмнина. Чудесно. Тя забави крачка. Последното нещо, което искаше, бе да се държи като едно от онези момичета във филмите. Те винаги загубваха равновесие и изкълчваха глезена си, а след това лежаха безпомощни и започваха да крещят, когато се появяваше злодеят. Стълбището свърши и тя беше на последната площадка. Започна да се промъква бавно с протегнати пред себе си ръце, докато стигна до вратата.

Тя дръпна вратата и бе посрещната от светлина. Коридорът беше празен. Добре. Шана се затича към асансьора. Имаше табелка пред металните врати. Не работи. Мамка му! Тя погледна през рамо. Така, явно този мерзавец я бе излъгал. Не можеше да я е довел с асансьора. Огледа се за служебен асансьор, но не можа да открие такъв. Както и да беше успял да я заведе на покрива, сега нямаше време да се притеснява за това.

Намери централното стълбище. Добре, че беше осветено отвътре. Тя полетя по стълбите и стигна до приземния етаж. Не се чуваше шум зад нея. Слава Богу. Изглежда, че върколакът не я преследваше. Леко открехна вратата на стълбището и надникна навън. Фоайето беше празно и слабо осветено. Главният вход на сградата имаше две стъклени врати. През тях можеше да види черните коли и наемните убийци.

Плъзна се във фоайето, като се притискаше към стените и се отправи към задния вход. Светещият червен знак „Изход“ й изглеждаше като фар, обещаващ свобода. Безопасност. Щеше да намери такси, да отиде в някой затънтен малък хотел, а след това в безопасната стая и отново щеше да се обади на Боб Мендоса. И ако следователят все още го нямаше, щеше да опразни банковата си сметка на сутринта и да се качи на влак за някъде. Където и да е.

Тя надзърна навън и след като не видя никого, напусна сградата. След секунда една силна ръка обгърна кръста й и притисна гърба й до твърдо като скала тяло. Друга ръка притисна устата й в желязна хватка. Тя зарита нападателя си в пищялите и започна да стъпва с всичка сила върху краката му.

— Шана, спри. Аз съм — познат вече глас прошепна в ухото й.

Върколакът? Как би могъл да я изпревари надолу по стълбите? Тя изстена раздразнено срещу ръката му.

— Хайде.

Той я издърпа надолу по улицата, покрай редица празни маси с чадъри. Един флаг хвърчеше отгоре и обявяваше името на бистрото, покрай което минаха. Следващият магазин имаше стъклена витрина с метални решетки. Той я завлече към дълбоко поставената врата. Сводът над главите им ги засенчваше от уличните лампи.

— Ласло ще бъде тук скоро. Мълчи, докато пристигне.

Тя поклати глава и се опита да отмести ръката му.

— Можеш ли да дишаш нормално? — звучеше загрижен.

Тя поклати глава отново.

— Няма да крещиш, ако те пусна, нали? Съжалявам, но не мога да ти позволя да вдигаш шум, когато наемните убийци са толкова близо — той разхлаби хватката си.

— Не съм толкова глупава — промърмори тя срещу дланта му.

— Мисля, че си много интелигентна, но доста си затънала. Този вид стрес може да предизвика всеки да направи грешен ход.

Тя обърна главата си, за да види лицето му. Челюстта му бе силна и здрава. Очите му бяха фокусирани върху улицата и без съмнение претърсваха мястото за опасност.

— Кой си ти? — прошепна тя.

Той погледна надолу и по широката му уста заигра сянка на усмивка.

— Някой, който се нуждае от зъболекар.

— Не ме лъжи. Има толкова много зъболекари в този град.

— Не лъжа.

— Излъга ме за асансьора. Не работи. Трябваше да сляза по стълбите.

Устата му се стегна и той възобнови търсенето за опасност, без да си дава труд да отговори.

— Как слезе толкова бързо?

— Има ли значение. Искам да те защитя.

— Защо? Защо ще си правиш труда?

Той замълча.

— Сложно е — той я погледна и болката в очите му отне дъха й. Който и да бе този човек, той разбираше какво е страданието.

— Няма да ме нараниш, така ли?

— Не, сладка моя. Отдавна приключих с причиняването на болка — той се усмихна тъжно. — Освен това, ако наистина исках да те убия, бих могъл да го направя поне десетина пъти досега.

— Колко успокоително — тя потрепери и ръцете му се затегнаха около нея.

От другата страна на улицата блестеше неонов знак. Местният екстрасенс все още работеше. Шана размишляваше дали да се втурне натам и да се обади на полицията. Или може би трябваше да помисли за бъдещето си. Дали имаше такова или жизненият й път свършваше? Странно, но не се чувстваше застрашена. Ръцете на върколака бяха силни.

Гърдите, на които се бе облегнала, бяха широки и твърди. И той твърдеше, че иска да я предпази. А тя беше толкова самотна напоследък. Искаше й се да му вярва.

Тя пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и се изкашля.

— Господи, как смърди тук. Какво е това място?

— Магазин за пури. Предполагам, че не пушиш?

— Не. А ти?

Той се усмихна кисело.

— Само ако съм на слънце.

Хъ? Преди да успее да отговори, една тъмнозелена кола мина покрай тях и върколакът започна да я влачи към тротоара.

— Това е Ласло — той махна с ръка, за да привлече вниманието на приятеля си.

Зелената хонда Акорд отби и паркира. Върколакът тръгна към нея и затегли Шана със себе си.

Трябваше ли наистина му се довери? Щом веднъж се качи в колата с него, как щеше да избяга?

— Кой е този Ласло? Руснак ли е?

— Не.

— Името му не звучи особено американско.

Върколакът повдигна едната си вежда, сякаш намери коментара й за досаден.

— Той е унгарец по народност.

— А ти?

— Американец.

— Тук ли си роден?

Сега повдигна и двете си вежди. Той определено бе раздразнен. Но имаше лек акцент и тя предпочиташе да бъде в безопасност, отколкото да съжалява.

Мъжът в хондата потършува там известно време и капакът на багажника се отвори с няколко сантиметра. Шана подскочи, когато си спомни внезапно, че вътре вероятно имаше труп.

— Спокойно — върколакът затегна хватката си.

— Шегуваш ли се? — тя се опита да се отдалечи, но опитът й се провали напълно. — Там няма ли труп?

Той въздъхна.

— Боже, помогни ми. Предполагам, че съм заслужил това.

Нисък човек в бяла престилка изскочи от зелената хонда.

— О, ето ви, сър. Дойдох възможно най-бързо — той забеляза Шана и напипа копчето на лабораторната си престилка. — Добър вечер, госпожице. Вие ли сте зъболекарят?

— Тя е — върколакът погледна през рамо. — Бързаме, Ласло.

— Да, сър — Ласло отвори задната врата и се наведе вътре. — Ще махна АВГА да не ви се пречка.

Той се изправи и повлачи от задната седалка голо тяло на жена.

Шана ахна.

Върколакът сложи ръка на устата й.

— Тя не е истинска.

Шана се бореше да избяга, но той я притисна здраво до гърдите си.

— Погледни я, Шана. Тя е играчка. Играчка с човешки размери.

Ласло забеляза безпокойството й.

— Той е прав, госпожице. Тя не е истинска — той вдигна перуката от главата й, а след това я пльосна отново.

О, Боже. Нейният върколак не беше убиец. Той беше перверзник.

Тя го сръга с лакът в стомаха и като го изненада, успя да се откъсне от ръцете му.

— Шана — той се опита да я улови, но тя отскочи назад.

— Стой далеч от мен, перверзник такъв.

— Какво?

Тя посочи куклата, която Ласло пъхаше в багажника.

— Всеки човек, който притежава подобна играчка, трябва да е перверзник.

Върколакът примига.

— Това… това не е моята кола.

— И това не е твоята играчка?

— Не — той погледна назад. — По дяволите! — той я сграбчи и я бутна към колата. — Качвай се.

— Защо?

Тя се хвана за рамката на вратата с две ръце и стегна лакти. Това бе маневра, която винаги работеше в анимационните филмчета, когато някоя котка не искаше да влезе във вана с вода.

Върколакът застана до нея, скривайки гледката й.

— По улицата се задава черна кола. Не можем да им позволим да ни видят.

Черна кола? Черен седан или зелена хонда. Изглежда, това бе нейният избор. Дано това бе правилното решение. Тя се качи на задната седалка на хондата Акорд и остави чантата си на пода. Погледна през задния прозорец, но не можеше да види черна кола. Ласло все още не бе затворил багажника.

— Побързай, Ласло! Трябва да тръгваме — върколакът седна до нея, затвори вратата и погледна през задния прозорец.

Ласло затръшна капака на багажника.

— По дяволите — върколакът сграбчи Шана за раменете и я натисна надолу.

— Ау!

Всичко стана толкова бързо. Вълна от въздух и след това, тряс, носът й бе наврян в грапав, черен деним. О, страхотно, лицето й бе забито в скута му. Ноздрите й се изпълниха с аромата на мъж и свеж сапун. Или това беше прах за пране? Тя се опита да седне, но той я задържа.

— Съжалявам, но прозорците ни не са затъмнени и не мога да рискувам да те видят.

Двигателят запали и те потеглиха. Тя чувстваше как колата вибрира около нея, а дънките му правеха пълен масаж на лицето й.

Тя се размърда, докато носът и устата й намериха въздух. След няколко дълбоки вдишвания осъзна, че нейният скъпоценен излаз на въздух е процепът между краката му. Чудесно. Значи пъшкаше в чатала му.

— Черният автомобил ни следва — Ласло звучеше разтревожен.

— Знам — върколакът звучеше ядосан. — Завий надясно.

Шана се опита да се обърне настрани, но колата направи завой и тя загуби равновесие. Падна върху върколака, а задната част на главата й се удари в ципа му. Опа. Може би той не бе забелязал. Тя се попремести напред, по-далеч от слабините му.

— Целиш ли нещо с това мърдане?

О, Боже. Забелязал е.

— Аз… аз не можех да дишам.

Тя изви рамо и сгъна краката си така, че да легне на една страна с буза върху бедрата му.

Колата внезапно спря. Шана се плъзна назад и удари ципа му отново.

Той се сви.

— Съжалявам.

Божичко. Първо беше забила коляното си в него. Сега го блъскаше с главата си. Колко малтретиране можеше да понесе мъж за една вечер? Тя отново премести главата си напред.

— Съжалявам, сър — каза Ласло. — Светофарът изведнъж стана червен.

— Разбирам — върколакът положи нежно ръка върху главата на Шана. — Би ли спряла да мърдаш, ако обичаш?

— Сър, идват зад нас!

— Няма нищо. Остави ги да ни огледат добре. Ще видят само двама мъже.

— Какво да правя сега? — попита Ласло. — Направо ли да продължа или да обърна?

— Завий наляво на следващото кръстовище. Ще видим дали ще ни последват тогава.

— Да, сър — Ласло звучеше, сякаш му е лошо. — Знаете, че аз не съм обучен за тези неща. Може би трябваше да се обадите на Конър или Иън.

— Справяш се чудесно. Това ми напомня… — върколакът повдигна бедрата си.

Шана ахна и се хвана за коленете му, за да запази равновесие. Мускулите в бедрата му се опънаха и надуха под бузата й. О, Господи, какво вълнуващо пътуване.

— Готово — той отпусна бедрата си назад върху седалката. — Проклетият ти телефон беше в задния ми джоб.

— О! — тя се завъртя по гърба си, за да види. Колата се наклони напред и тя се търкулна върху слабините му с нос върху ципа му.

— Съжалявам — промърмори тя и се отдръпна.

— Няма… проблем — той пусна телефона на седалката на колата. — Не мисля, че трябва да го използваш. Ако те знаят номера ти, могат да проследят всяко обаждане, което направиш, и ще открият местонахождението ти.

Той премести ръката си на рамото й, може би с надеждата да спре търкалянето й.

Колата кривна вляво. За щастие този път тя се плъзна само малко надолу по бедрата му.

— Продължават ли да ни следват? — попита тя.

— Не ги виждам — Ласло звучеше развълнуван.

— Да не бързаме да празнуваме — върколакът погледна от двете си страни през прозореца. — Карай наоколо още малко, за да се уверим.

— Да, сър. Към вашия дом или към лабораторията отиваме?

— Каква лаборатория? — Шана се опита да седне.

Върколакът стегна хватката си върху рамото й и я принуди да остане на място.

— Стой долу. Още не сме приключили.

Чудесно. Тя започна да подозира, че му харесва да я малтретира.

— Добре. Каква лаборатория?

Той погледна надолу към нея.

— „Роматех Индъстрис“.

— О, чувала съм за тях.

Той повдигна едната си вежда.

— Така ли?

— Разбира се. Спасили са живота на милиони хора с тяхната изкуствена кръв. Там ли работите?

— Да, и двамата работим там.

Шана изпусна една въздишка на облекчение.

— Това е чудесно. Тогава вие участвате в спасяването на животи, не в… унищожаването им.

— Да, това е нашето желание.

— Така и не ми се представи. Не мога все да те наричам върколак.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Казах ти, аз не съм върколак.

— Имаш вълчи зъб в джоба си.

— Това е част от експеримент. Като куклата в багажника.

— О! — Шана обърна глава към предната седалка. — Върху това ли работиш, Ласло?

— Да, госпожице. Куклата е един от моите текущи експерименти. Нищо, за което да се тревожите.

— Е, това е успокояващо — Шана се усмихна. — Не ми се нрави мисълта да обикалям наоколо с двойка перверзници.

Тя се обърна отново към върколака, но носът й опря в ципа му. Опа. Панталоните му не стърчаха толкова преди малко.

Тя се отдръпна леко.

— Може би вече трябва да седна.

— Не е безопасно.

Да бе. А беше в безопасност на един инч от нарастващата му мъжественост. Очевидно атаката й срещу слабините му по-рано не беше довела до трайно увреждане. Върколакът бе по пътя на пълното възстановяване. Много пълно.

— И така, как се казваш?

— Роман. Роман Драганести.

Ласло направи твърде бърз завой на ъгъла.

Тя се отърка в Роман. Огромният, твърд като скала Роман.

— Съжалявам — тя наклони главата си далеч от неговата ерекция. Той нарастваше с всяка изминала минута.

— Къде искате да отидете? — попита Ласло. — В лабораторията или в дома си?

Ръката на Роман се премести от рамото към шията й. Пръстите му нежно я милваха и чертаеха малки кръгове върху кожата й.

Тя потръпна. Сърцето й започна да препуска.

— Ще я заведем в дома ми — прошепна той.

Шана преглътна тежко. Някак си знаеше, че тази вечер поема по път, който щеше да промени остатъка от живота й.

Колата рязко спря. Главата й се поклащаше заедно с движението на автомобила, триейки се в опънатите от зверския размер на ерекцията му панталони. Той изпъшка и се загледа в лицето й.

Тя ахна. Очите му бяха червени. Не може да бъде. Това трябваше да е отражение от червен светофар.

— Сигурен ли си, че тя ще е в безопасност в твоята къща? — попита Ласло.

— Докато устата ми остане затворена… — той се усмихна леко, — а ципът ми вдигнат, да.

Шана преглътна тежко и се обърна. Трябваше да оцени скуката, докато я имаше. Толкова голямо вълнение можеше да убие едно момиче.