Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (3)

Глава 2

Това бе поредната безкрайно скучна нощ в стоматологичната клиника. Шана Уилън се облегна назад в скърцащия офисстол и се загледа в белите плочи на тавана. Влажното петно все още бе там. Каква изненада. Отне й три нощи да стигне до заключението, че петното има формата на дакел. Такъв беше животът й.

С поредното силно проскърцване тя се изправи в стола си и погледна часовника на радиото. Два и половина сутринта. Оставаха шест часа от смяната. Тя включи радиото. Асансьорната музика се лееше провлачено, изпълвайки кабинката с монотонната, инструментална версия на „Strangers in the Night“^[1].

Да бе, все едно ще срещне висок, тъмен и красив непознат, в когото ще се влюби. Не и в нейния скучен живот. Снощи кулминацията на вечерта й бе, когато се научи как да накара стола си да скърца в такт с музиката.

Тя скръсти ръце на бюрото си със стон и положи глава върху тях. Как беше поговорката? Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да го получиш? Е, тя помоли за скука и, по дяволите, бе я получила. През шестте седмици, в които работеше в клиниката, бе имала един пациент. Младо момче с брекети. Посред нощ телта от брекетите се бе разхлабила в устата му. Обезумелите му родители го бяха довели тук, за да може отново да наниже телта. В противен случай тя би могла да се забие във вътрешната страна на устата на момчето, а резултатът щеше да бъде… кръв.

Шана потръпна. Само мисълта за кръв я замайваше. В тъмните кътчета на мозъка й се надигнаха спомени от Инцидента. Ужасни кървави картини, които й се надсмиваха и заплашваха да излязат на светло. Не, тя нямаше да им позволи да съсипят деня й. Или новия й живот. Те принадлежаха към друг живот, на друг човек. Те принадлежаха на смелото и щастливо момиче, което беше през първите двадесет и седем години от живота си, преди целият ад да се стовари върху й. Сега, благодарение на Програмата за защита на свидетели, тя бе скучната Джейн Уилсън, която живееше в скучно таванско помещение в скучен квартал и прекарва всяка нощ в скучна работа.

Скуката бе хубаво нещо. Скуката бе безопасна. Джейн Уилсън трябваше да бъде невидима и да изчезне сред океана от безброй лица в Манхатън, за да остане жива. За съжаление, изглежда дори скуката можеше да причинява стрес. Имаше прекалено много време за размисъл. Време за спомени.

Тя изключи музиката и започна да се разхожда в празната чакалня. Осемнадесет стола, тапицирани в редуващи се оттенъци на пепелявосиньо и зелено, стояха наредени до бледосините стени. Копие на „Водни лилии“ на Моне^[2] висеше на една от стените, за да успокоява уплашените пациенти. Шана се съмняваше, че действа. Тя бе по-нервна от всякога.

Обикновено препълнена денем, клиниката бе едно самотно място през нощта. Толкова по-добре. Ако дойдеше някой със сериозен проблем, Шана вече не бе сигурна, че би могла да се справи с него. Тя беше добър зъболекар преди… Инцидента. Не мисли за това. Но какво щеше да стане, ако някой дойде в клиниката по спешност? Миналата седмица случайно се бе порязала, докато бръснеше краката си.

Една мъничка капка кръв и коленете й се разтрепериха толкова силно, че беше принудена да легне.

Може би трябваше да се откаже от стоматологията. И какво от това, ако загуби кариерата си? Бе загубила всичко останало, включително и семейството си. Министерството на правосъдието бе дало ясно да се разбере, че при никакви обстоятелства не бива да се свързва със семейството си, или стари приятели. Така не само щеше да постави собствения си живот в опасност, но и би застрашила и тези, които обичаше.

Джейн Уилсън нямаше семейство или приятели. Назначен й бе съдебен служител, с когото да разговаря. Нищо чудно, че наддаде четири килограма и половина през последните два месеца. Яденето бе единствената тръпка, която й бе останала. Това и разговорите с красивия млад доставчик на пица. Тя ускори темпото, докато обикаляше в кръг чакалнята. Ако продължаваше да яде пица всяка вечер, щеше да надебелее като кит и тогава лошите момчета може би никога нямаше да я познаят. Тя може би щеше да е дебела и в безопасност през останалата част от живота си. Шана простена. В безопасност, дебела, отегчена и самотна.

Рязкото почукване на входната врата я накара да спре. Вероятно бе доставчикът на пица, но дори и да бе така, за секунда сърцето й подскочи в гърдите. Тя пое дълбоко дъх и се приближи до предните прозорци.

Надзърна през белите хоризонтални щори, които винаги държеше затворени през нощта, така че никой да не може да погледне вътре.

— Аз съм, доктор Уилсън — извика Томи. — Нося пицата ви.

— Добре.

Тя отключи вратата. Клиниката може и да беше отворена през цялата нощ, но тя все пак взимаше предпазни мерки. Отключваше вратата само за пациенти. И пица.

— Здрасти, докторе — поздрави я Томи с усмивка. За последните две седмици младежът бе правил доставки всяка вечер и Шана се радваше на неговите тийнейджърски опити за флирт толкова, колкото и на пицата. В действителност това бе най-хубавата част от деня й. Господи, беше на път да стане жалка.

— Здравей, Томи. Как върви? — тя отиде на гишето, за да намери чантата си.

— Имам за вас една гигантска Пеперони — Томи пъхна пръст в колана на хлабавите си дънки и го дръпна напред, а след това отпусна ръката си. Дънките леко се плъзнаха надолу по тесните му бедра, разкривайки три сантиметра от копринените му боксерки със Скуби Ду.

— Но аз си поръчах малка.

— Не говорех за пицата, докторе — Томи й намигна и сложи кутията с пица на гишето.

— Ясно. Е, това ми идва малко в повече. Аз също нямах предвид пицата.

— Съжалявам — той я дари със стеснителна усмивка и порозовели бузи. — Един мъж трябва да се пробва, нали знаеш.

— Предполагам — тя плати пицата.

— Благодаря — Томи прибра парите в джоба си. — Знаете ли, ние правим всякакви видове пица. Трябва да опитате нещо ново.

— Може би ще го направя. Утре.

Той завъртя очи.

— Така казахте и миналата седмица.

Телефонът звънна и въздухът сякаш се разцепи от острия звук. Шана подскочи.

— Леле! Може би трябва да минете на безкофеиново кафе.

— Не мисля, че съм чувала този телефон да звъни, откакто започнах да работя тук.

Телефонът издрънча отново. Иха, доставчик на пица и телефонен звън по едно и също време. Това бе повече вълнение, отколкото беше виждала от седмици.

— Ще те оставя да се захващаш за работа. До утре, д-р Уилсън — Томи й махна за довиждане и наперено се отправи към входната врата.

— Чао.

Шана се възхити на смъкнатите му дънки отзад. Определено щеше да мине на диета. След пицата. Телефонът звънна отново и тя вдигна слушалката.

— Дентална клиника „Бели и блестящи в Сохо“. Мога ли да ви помогна?

— Да, можете — грубият глас на мъжа бе последван от тежко издишване. После още едно.

О, страхотно. Перверзник, който да разведри вечерта й.

— Мисля, че сте сгрешили номера.

Тя тръгна да сваля телефонната слушалка от ухото си, когато отново чу гласа му.

— А аз мисля, че ти си с грешно име, Шана.

Тя ахна. Това трябваше да е грешка. Аха, Шана беше толкова често срещано име. Хората постоянно се обаждаха някъде и търсеха някоя Шана. Кого заблуждаваше? Трябваше ли да затвори? Не, те вече знаеха коя е тя.

И къде беше.

Цялото й тяло се разтърси от ужас. О, Боже мой, те идваха за нея.

Успокой се! Трябваше да остане спокойна.

— Страхувам се, че сте сгрешили номера. Аз съм доктор Джейн Уилсън от дентална клиника „Бели и…“

— Стига глупости! Знаем къде си, Шана. Време е за разплата.

Щрак. Разговорът беше приключен, а кошмарът се бе завърнал.

— О, не, не, не!

Тя остави слушалката на място и осъзна, че мънка все по-високо и по-високо и скоро щеше да стигне до писъци. Хайде, стегни се! Умствено си удари една плесница и набра 911.

— Обажда се доктор Джейн Уилсън от дентална клиника „Бели и блестящи в Сохо“. Аз… нападат ме.

Тя даде адреса и диспечерът я увери, че патрулната кола вече е на път. Ясно. И несъмнено приблизителното време за пристигането й, щеше да е около десет минути след убийството й.

Тя ахна, когато си спомни, че входната врата бе отключена. Втурна се към нея и я заключи. Докато хвърчеше през клиниката към задния вход, грабна мобилния телефон от джоба на лабораторната си престилка и набра номера на назначения по нейния случай следовател.

Първо позвъняване.

— Хайде, Боб. Вдигни.

Тя стигна до задната врата. Всички допълнителни резета бяха спуснати.

Второ позвъняване.

О, не! Каква загуба на време. Цялата предна част на клиниката бе от стъкло. Заключването на вратата нямаше да задържи никого. Те просто щяха да стрелят през стъклото. Тогава щяха да застрелят и нея. Трябваше да измисли нещо по-добро от това. Трябваше да се махне оттук.

Третото позвъняване бе последвано от щракване.

— Боб, имам нужда от помощ!

Тя бе прекъсната от отегчен глас.

— Не съм в офиса в момента, но ако оставите вашето име и номер, ще се свържа с вас възможно най-скоро.

Сигнал.

— Това са глупости, Боб! — тя се затича обратно към офиса за чантата си. — Ти каза, че винаги ще си насреща. Те знаят къде съм и идват за мен.

Тя натисна бутона „КРАЙ“ и пусна телефона обратно в джоба си. Този проклет Боб! Толкова струваха захаросаните уверения, че правителството може да я защити. Щеше да му покаже. Ами да, щеше… щеше да спре да си плаща данъците. Разбира се, ако я убият, това вече нямаше да бъде проблем.

Концентрирай се, порица се тя наум. Този вид объркано мислене можеше да я убие. Тя се плъзна до бюрото и сграбчи чантата си. Щеше да избяга отзад и да тича, докато намери такси. След това щеше да отиде… къде? Ако знаеха, къде работи, вероятно знаеха и къде живее. О, Боже, беше толкова прецакана.

— Добър вечер — избоботи дълбок глас в другия край на стаята.

Шана изпищя и подскочи. До входната врата стоеше великолепен мъж. Великолепен? Тя наистина се побъркваше, щом залиташе по наемни убийци. Той държеше нещо бяло до устата си, но тя почти не забеляза това, защото очите му приковаха вниманието й и не го пуснаха. Погледът му премина над нея. Очите му бяха в златистокафяв цвят и проблясваха хищно.

В главата я удари струя от студен въздух, така внезапно и интензивно, че тя притисна ръка към слепоочието си.

— Как… влязохте?

Той продължи да се взира в нея, но с леко движение на едната ръка направи знак към вратата.

— Това не е възможно — прошепна тя.

Заключената врата и прозорците бяха непокътнати.

Беше ли възможно да се е промъкнал по-рано? Не, тя би забелязала този мъж. Всяка клетка в тялото й усещаше този мъж. Дали въображението й бе виновно или очите му наистина ставаха все по-златни, по-напрегнати?

Неговата дълга до раменете черна коса се къдреше леко по краищата. Черен пуловер подчертаваше широките му рамене, черни дънки обгръщаха бедрата и дългите му крака. Той беше висок, смугъл и красив… наемен убиец. Боже мой. Вероятно би могъл да убие една жена, просто като й причинява учестено сърцебиене. В действителност вероятно точно това правеше. Не носеше никакво оръжие. Разбира се, тези негови големи ръце…

Студена болка отново прониза главата й, напомняйки й за усещането, което изпитва, когато изгълта леден шейк твърде бързо.

— Не съм дошъл да ви нараня — гласът му беше нисък, почти хипнотичен.

Ето как го правеше. Той довеждаше жертвите си до транс със златните си очи и меден глас, а след това, преди да са осъзнали… тя поклати глава. Не, тя би могла да се бори срещу това. Нямаше да се предаде.

Той се намръщи, а тъмните му вежди се събраха.

— Упорствате.

— И още как — тя започна да рови в чантата си и измъкна пистолета си, марка Берета-Томкат, 32 калибър.

— Изненада, нещастник.

Никакъв шок или страх не се изписа на лицето му, а само лек намек на раздразнение.

— Госпожо, оръжието е излишно.

О, предпазителя! С треперещи пръсти, тя го освободи, а след това насочи пистолета обратно към широките му гърди. Надяваше се, че той не е забелязал липсата на опит. Тя разшири своята позиция и използва и двете си ръце, както бе видяла в полицейските предавания.

— Имам пълен пълнител с името ти върху него, боклук. Свършен си.

Нещо проблесна в очите му. Трябваше да е страх, но тя можеше да се закълне, че бе развеселеност. Той пристъпи към нея.

— Хвърлете пистолета, моля. И драматизма.

— Не! — тя му хвърли най-злия поглед, на който бе способна. — Ще стрелям. И ще те убия.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — той направи още една крачка към нея.

Тя вдигна пистолета още малко.

— Сериозна съм. Не ми пука колко невероятно красив си. Ще те разпръсна из цялата стая.

Тъмните му вежди се повдигнаха. Сега той изглеждаше изненадан. Той я огледа бавно още веднъж, а очите му потъмняха до цвета на горещо, разтопено злато.

— Спри да ме гледаш по този начин — ръцете й трепереха.

Той отново пристъпи към нея.

— Няма да ви нараня. Имам нужда от помощта ви — той свали кърпичката от устата си. Червени петна оцветяваха белия памук. Кръв.

Шана ахна. Тя свали ръцете си. Стомахът й се обърна.

— Ти… ти кървиш.

— Оставете оръжието, преди да сте се простреляли в крака.

— Не — тя вдигна отново Беретата и се опита да не мисли за кръв. В крайна сметка, ако го простреляше, щеше да има много повече.

— Нуждая се от помощта ви. Падна ми зъб.

— Ти… ти си пациент?

— Да. Можете ли да ми помогнете?

— О, по дяволите — тя пусна пистолета в чантата си. — Съжалявам за това.

— Обикновено не посрещате пациентите си с насочен пистолет? — в очите му проблеснаха игриви пламъчета.

О, Боже, той бе великолепен. Какъв късмет, съвършеният мъж да влезе в живота две минути преди смъртта й.

— Вижте, те ще бъдат тук всеки момент. По-добре е да изчезвате. И то бързо.

Очите му се присвиха.

— В беда ли си?

— Да. И ако ви хванат тук, ще убият и вас. Хайде — тя грабна чантата си. — Нека да отидем отзад.

— Да не би да се притеснявате за мен?

Тя погледна назад. Той все още се въртеше до бюрото.

— Разбира се. Не искам да виждам как убиват невинни хора.

— Аз не съм някой, който бихте нарекла невинен.

Тя изсумтя.

— За да ме убиете ли дойдохте?

— Не.

— Тогава за мен сте достатъчно невинен. Хайде — тя мина през стаята за прегледи.

— Има ли друга клиника, където можете да ми помогнете за зъба ми?

Тя се обърна и си пое дъх. Той стоеше точно зад нея, въпреки че не го бе чула да се движи.

— Как…

Той разтвори дланта си.

— Ето зъба.

Тя трепна. Няколко капки кръв, образуваха локвичка в дланта му, но с усилие тя успя да се съсредоточи върху зъба.

— Какво? Това да не е някаква извратена шега? Това не е човешки зъб.

Устата му се стегна.

— Това е моят зъб. Трябва да го върнете обратно на мястото му.

— Няма начин да имплантирам животински зъб в устата ви. Това е просто извратено. Това… това нещо е от куче. Или от вълк.

Ноздрите му пламнаха и на нея й се стори, че той порасна със седем сантиметра. Пръстите му се свиха в юмрук около зъба.

— Как смеете, госпожо. Аз не съм върколак.

Тя премигна. Добре, той беше странен. Малко откачен може би. Освен ако…

— О, разбирам. Томи ви е пратил.

— Не познавам никакъв Томи.

— Кой тогава…

Шана бе прекъсната от шума на спиращи автомобили пред клиниката. Дали беше полицията? Моля те, Господи, нека да бъде полицията. Тя тръгна към вратата на офиса и надзърна навън. Нямаше сирени и мигащи светлини. Тежки стъпки тропаха по тротоара.

Кожата й се покри със студена пот. Тя притисна чантата към гърдите си.

— Те са тук.

Откаченият пациент уви вълчия си зъб в бялата кърпа и я пъхна в джоба.

— Кои са те?

— Хората, които искат да ме убият — тя се завтече през стаята за прегледи към задната врата.

— Толкова лош зъболекар ли сте?

— Не — тя завъртя ключалката с треперещи пръсти.

— Направила ли сте нещо нередно?

— Не, видях нещо, което не трябваше. Което ще направиш и ти, ако не се махнеш оттук.

Тя сграбчи ръката му, за да го избута през задната врата. Струйка кръв потече от ъгълчето на устата му. Той бързо я избърса с ръка, но остана червено петно по изваяната му челюст.

Там имаше толкова много кръв. Толкова много безжизнени лица, покрити с кръв. И бедната Карън. Кръвта бе изпълнила устата й, задушавайки последните й думи.

— О, Боже.

Коленете на Шана трепереха. Погледът й се замъгли. Не сега. Не и когато трябваше да бяга.

Откаченият пациент я сграбчи.

— Добре ли сте?

Тя погледна ръката му, която стискаше здраво рамото й. Червено петно оцветяваше бялата й престилка. Кръв. Очите й се затвориха, когато тя се отпусна върху него. Чантата й падна на пода.

Той я вдигна на ръце.

— Не — тя припадаше. Не можеше да позволи това да се случи. Направи един последен немощен опит да отвори очите си. Лицето му бе близо. Светът избледняваше, а той все още я изучаваше, очите му бавно започваха да светят.

Очите му бяха червени. Червени като кръв.

Мъртва, скоро тя щеше да бъде мъртва. Също като Карън.

— Спасявайте се, моля ви… — прошепна тя. След това всичко потъна в мрак.

Невероятно. Ако Роман беше по-неопитен, щеше да се закълне, че тя не е смъртна. За повече от петстотин години той никога не бе срещал смъртен, който може да устои на неговия контрол върху ума. Никога не бе срещал смъртен, който иска да го спаси, вместо да го убие. Кръв господня, тя дори бе повярвала, че е невинен. И невероятно красив… това бяха точните й думи.

Но тя бе смъртна. Тялото й бе топло и меко в прегръдките му. Той наведе главата си по-ниско и вдиша дълбоко през носа. Богат аромат на прясна човешка кръв изпълни сетивата му. Тип А позитивна. Любимата му. Хватката му се стегна. Слабините му се втвърдиха. Тя беше толкова уязвима в ръцете му, главата й бе паднала назад, излагайки девствена бяла шия. И по дяволите, останалата част от нея изглеждаше също толкова вкусна.

Колкото и да жадуваше за тялото й, умът й го заинтригува дори още повече. Как, по дяволите, бе успяла да блокира неговия контрол върху ума? Всеки път, в който се бе опитал, тя го хвърляше обратно в лицето му. Борбата между умовете им не го бе ядосала изобщо. Точно обратното. Той все пак беше успял да прочете някои от мислите й. Очевидно тя се изплаши от гледката на кръв. И последната й мисъл преди припадъка бе за смъртта.

Но тя си беше съвсем жива. Трептеше с топлина и енергия, изпълнена с живот, и дори в безсъзнание предизвикваше у него адска ерекция. Кръв господня. Какво щеше да прави с нея?

Неговият свръхчувствителен слух долови мъжки гласове, които идваха от тротоара отпред.

— Шана! Не усложнявай нещата. Пусни ни вътре.

Шана? Той забеляза нейната свежа кожа, розова уста и светлите лунички, пръснати по вирнатото й носле. Името й подхождаше. Меката й, кестенява коса изглеждаше боядисана. Интересно. Защо красива, млада жена криеше истинския цвят на косата си? Едно нещо бе сигурно. АВГА бе слаб заместител на истинската жена.

— Това е, кучко! Влизаме — нещо се удари в предната част на клиниката, разбивайки стъклото. Щорите се раздрънчаха.

Кръв господня. Тези хора наистина искаха да я наранят. Какво толкова бе направила? Той сериозно се съмняваше, че е нещо престъпно. Тя бе твърде несръчна с пистолета си. И прекалено доверчива към него. В действителност, тя изглеждаше по-притеснена за неговата сигурност, отколкото за своята. С последните си думи го помоли да спасява себе си. Не нея.

Най-смисленото му действие би трябвало да е, да я пусне и да избяга. В крайна сметка имаше и други стоматолози, а той рядко се забъркваше със света на смъртните.

Погледна надолу към лицето й. Спасявайте се. Моля ви.

Не можеше да го направи. Не можеше да я остави да умре. Тя беше… различна. Нещо вътре в него, може би инстинктът, който бе замрял в продължение на векове, пламна във вътрешността му и той разбра, че държи рядко съкровище в ръцете си.

В кабинета отпред бяха разбити още прозорци. Кръв господня. Той трябваше да се движи бързо. За негово щастие това не бе проблем. Вдигна я на рамо и хвана странната чанта със снимки на Мерилин Монро, щампирани от двете страни. Открехна задната врата и надникна навън.

Сградите от другата страна на улицата бяха залепени една за друга с метални противопожарни изходи, които се спускаха зигзагообразно по стените. Повечето от фирмите бяха затворени. Само един ресторант на ъгъла все още светеше. По протежение на натоварената улица минаваха коли, но от тази страна беше тихо. И от двете страни бяха подредени паркирани коли. Неговите изключително остри сетива усетиха живот. Двама мъже зад паркирана кола от другата страна на улицата. Той не можеше да ги види, но усещаше присъствието им и подушваше кръвта, която препускаше през вените им.

За един миг той блъсна вратата и прелетя до края на пресечката. Докато се придвижваше зад ъгъла, видя как двамата смъртни тъкмо започват да реагират. Те се затичаха към отворената врата с извадени пистолети. Роман се бе придвижил толкова бързо, че те не би трябвало дори да са го видели. Той заобиколи още един ъгъл на улицата пред клиниката. Там се скри зад паркиран бус и започна да наблюдава развитието на случката.

Три черни седана блокираха улицата. Трима, не, четирима мъже бяха там — двама се държаха като караули, докато другите двама си пробиваха път през стъклената витрина. По дяволите. Кои бяха тези мъже, които искаха Шана мъртва?

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Дръж се, сладка моя. Отиваме на разходка.

Той се съсредоточи върху покрива на десететажната сграда зад него. Секунда по-късно те бяха там и той наблюдаваше бандата гангстери долу.

Късове от стъкло се пръскаха по тротоара, скърцайки под обувките на кандидат-убийците на Шана. От прозорците на клиниката останаха само назъбени сталагмити. Един от главорезите протегна облечената си в ръкавица ръка през счупената стъклена врата и я отключи. Останалите извадиха пистолети от палтата си и влязоха в клиниката.

Вратата се тресна зад тях, което доведе до дъжд от стъкло, валящ върху тротоара. Хоризонталните щори се люлееха напред-назад с метален, шумолящ звук. Скоро се чу стържене и разбиване на мебели.

— Кои са тези мъже? — прошепна той, но не получи отговор. Шана все още лежеше върху рамото му. Почувства се глупаво, стоейки там с дамска чанта в ръка.

Роман забеляза някакви пластмасови мебели на покрива — два зелени стола, малка масичка и шезлонг, оставен в хоризонтално положение. Докато полагаше зъболекарката върху шезлонга, ръката му се плъзна надолу по тялото й и напипа нещо твърдо в джоба й. Изглеждаше като мобилен телефон.

Той остави чантата й и извади телефона от джоба. Обади се на Ласло и го върна с колата. Можеше да се свърже с други вампири умствено, но телепатичната комуникация невинаги гарантираше поверителност. Роман бе изправен пред дилема, която не искаше случайно да бъде дочута от друг вампир. Липсваше му един зъб и току-що бе отвлякъл смъртен зъболекар, който имаше по-големи неприятности от него самия.

Той с бързи движения се върна до ръба на сградата и надникна долу. Бандитите напускаха клиниката, като сега бяха шест, тъй като четиримата от предната част се бяха присъединили към двамата отзад. Жестикулираха гневно. Техните негодуващи проклятия проникваха през въздуха и стигаха до неговия свръхчувствителен слух.

Руснаци. С физика на ръгби защитници. Роман погледна през рамо към Шана. Тя трудно щеше да оцелее с тези горили по петите си.

Внезапно мъжете спряха. Гласовете им заглъхнаха. От сенките изплува още една фигура. По дяволите, явно бандитите бяха седем. Как беше пропуснал този? Винаги можеше да усети течащата кръв и топлото тяло на смъртен, но този се бе изплъзнал от полезрението му.

Останалите шестима бавно се събраха накуп, като че ли така се чувстваха в безопасност. Шестима срещу един. Как можеше шестима яки главорези да се страхуват от един човек? Тъмната фигура тръгна към предната част на клиниката. Ивици светлина преминаха през опустошените щори и осветиха лицето му.

По дяволите! Роман отстъпи назад. Нищо чудно, че не бе усетил седмия човек. Той бе Иван Петровски, господарят на руското вампирско сборище. И един от най-старите му врагове.

През последните петдесет години Петровски разделяше времето си между Ню Йорк и Русия, поддържайки строг контрол над руските вампири по света. Роман и приятелите му постоянно следяха този стар враг. По последни сведения Петровски печелел добри пари като наемен убиец.

Предлагането на очистващи услуги бе вековна традиция сред по-жестоките вампири. Убиването на смъртни бе лесно, дори приятно за тях, така че защо да не им се плаща за удоволствието да излязат и да се нахранят? Тази логика очевидно се бе харесала на Петровски и той си изкарваше прехраната с работа, която обичаше. И без съмнение се справяше отлично с нея.

Роман бе чувал, че предпочитаният работодател на Петровски бе руската мафия. Това би обяснило шестимата рускоговорещи въоръжени смъртни с него. Кръв господня. Руската мафия искаше Шана мъртва.

Дали руснаците знаеха, че Петровски бе вампир? Или просто мислеха, че той е наемен убиец от старата школа, който предпочита да работи през нощта? Така или иначе, те явно се бояха от него.

И имаше защо. Никой смъртен не би имал шанс срещу него. Нито дори смелата млада жена с Берета, скрита в пайетената й чанта с Мерилин Монро.

Стон привлече вниманието му към смелата млада жена. Тя се събуждаше. Кръв господня, ако руснаците бяха наели Иван Петровски да убие Шана, тя нямаше да преживее още една нощ.

Освен ако… освен ако тя не бе под защитата на друг вампир. Вампир с достатъчно власт и ресурси, за да се справи с цялото сборище на руските вампири. Вампир с готов въоръжен отряд. Вампир, който се е борил с Петровски преди и е оцелял. Вампир, който отчаяно се нуждае от зъболекар.

Роман тихо я приближи. Тя вдигна ръка към челото си и изстена. Борбата й срещу контрола на съзнанието му вероятно бе довела до главоболие. И все пак, самият факт, че тя можеше да му се противопостави, беше изумителен. Но тъй като не можеше да я контролира, нямаше представа какво би направила или казала след това. Което я превръщаше в опасен товар. Това я правеше… интригуваща.

Разкопчаната й престилка се бе разтворила и разкриваше бледорозова тениска, перфектно прилепнала към гърдите й. С всяко вдишване гръдният й кош се разширяваше. Дънките започнаха да го стягат. Сгорещената й кръв се движеше във вените й, привличайки го по-близо с всеки удар на сърцето й. Погледът му премина надолу към тесните черни панталони, които обгръщаха бедрата й. Тя беше толкова красива и щеше да бъде толкова вкусна. По повече от един начин.

Кръв господня. Той искаше да я задържи. Тя вярваше, че е невинен. Вярваше, че той заслужава да бъде спасен. Но какво ще стане, ако разбере истината? Ако открие, че е демон, тя щеше да поиска да го убие. Бе научил това с Елайза. Роман се изправи. Не можеше да се остави да бъде уязвим отново. Но щеше ли тази жена да го предаде? Тя изглеждаше някак различна. Беше го помолила да се спаси. Нейното сърце бе чисто.

Шана изстена отново. Кръв господня, тя бе уязвимата. Как би могъл да я остави на това чудовище Петровски? Роман бе единственият в Ню Йорк, който можеше да я предпази. Погледът му бродеше надолу по тялото й и обратно към красивото й лице. О, той можеше да я защити и още как. Но докато тялото му виеше от глад и тръпнеше от желание, нямаше начин да гарантира, че ще е в безопасност. Не и от него.