Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (27)

Глава 26

Роман се събуди с обичайната остра и внезапна нужда от въздух. Сърцето му се удряше в гърдите. После се успокои до нормален ритъм и той отвори очи.

— Благодаря ти, Господи — промърмори някакъв глас. — Мислехме, че никога няма да се събудиш.

Роман премигна и завъртя глава по посока на гласа. Ангъс седеше точно до леглото му и го гледаше намръщено. Всъщност имаше няколко човека, наобиколили леглото му — Жан-Люк, Конър, Хауърд Бар, Фил, Грегори, Ласло.

— Здрасти, брато — усмихна му се Грегори. — Притеснихме се за теб.

Роман погледна към Ласло.

— Добре ли си?

— Да, сър — малкият химик кимна. — Благодарение на вас. Не можете да си представите колко облекчен бях, да се събудя във вашата къща.

Ангъс кръстоса ръце под широките си гърди.

— Въпросът е ти как си? Чух, че си бил буден през деня.

— Да — Роман се изправи и погледна часовника до леглото си. По дяволите. Слънцето трябва да е залязло преди час. — Успал съм се.

— Аз не съм чувал това да се е случвало преди — каза Конър.

— Най-вероятно страничен ефект от формулата — Ласло се наведе напред. — Имате ли нещо против да ви премеря пулса, сър?

— Хайде — Роман протегна ръка. Ласло наблюдаваше часовника си, докато държеше китката му.

— Поздравления, mon ami — каза Жан-Люк. — Формулата ти има голям успех. Буден през деня — това е удивително.

— Все пак бях изгорен от слънчевата светлина.

Роман погледна надолу към гърдите си, където слънцето беше направило прорезна рана върху кожата му. Разпраното по тениската му беше все още там, но кожата му беше заздравяла. Сега раната, която беше вътре в него, разкъсваше сърцето му. Елайза беше направила раната преди сто години, когато искаше да го убие. Сега заради Шана тя отново бе отворена.

— Пулсът е нормален — Ласло пусна китката на Роман.

Как можеше да е нормален, когато сърцето му беше разкъсано на парчета? Роман преглътна тежко.

— Шана върна ли се?

— Не — прошепна Конър. — Не сме чули нищо за нея.

— Аз се опитах да я спася — каза Фил начумерен. — Но те ме превъзхождаха.

— Тази проклета операция „Колове“ — промърмори Ангъс. — Фил и Хауърд ми разказаха всичко за техните дневни приключения, докато ние сме чакали да дойде време да се събудим.

Роман почувства притискане в гърдите.

— Тя се присъедини към отбора на баща си. Той ще я учи как да ни убива.

Конър се усмихна подигравателно.

— Не го вярвам.

Грегори разтърси глава.

— Това не звучи като нея.

Ангъс въздъхна.

— На смъртните не бива да се вярва. Научих това по трудния начин — той погледна Роман тъжно. — Мисля, че и ти.

Така беше. Но Шана го бе изпълнила с надежда още веднъж. Роман беше заспал напълно объркан и нещата все още не му се връзваха. Защо щеше да му спасява живота, ако го искаше мъртъв? Дали си мислеше, че като остава с баща си, го предпазва по някакъв начин. Изглеждаше ясно, че Шана иска да остане при баща си. А това означаваше, че тя ще стане убиец на вампири. Но защо го предупреди за мъжа, който се бе промъкнал зад него по-рано? Дали наистина го обичаше все пак?

— Бяхме заети, докато спеше — обяви Ангъс. — Когато се събудихме, оставаше още около един час от нощта в Лондон и Единбург. Така че ползвахме всеки телефон в къщата, за да телепортираме колкото може повече от моите хора тук. Добрата новина е, че долу имаме армия от двеста воини. Готови сме за война.

— Виждам — Роман се надигна от леглото.

Много от мъжете долу бяха такива, защото той лично ги беше трансформирал. Ако те загинеха в битка тази вечер, какво щеше да стане с безсмъртните им души? Той знаеше, че са добри мъже, но все пак в продължение на векове се бяха хранили от смъртни. Господ никога не би позволил на такива създания да отидат в рая. И ако единствената им алтернатива беше адът, то Роман бе обрекъл безсмъртните им души в минутата, в която ги беше трансформирал. Беше му тежко да носи това бреме от чувството му за вина.

— Ще бъда при вас след няколко минути. Изчакайте ме в офиса.

Мъжете излязоха един след друг. Роман се облече. После отиде в кабинета си, за да си стопли бутилка с кръв.

— Как е майка ти, Грегори?

— Добре. Тъкмо идвам от болницата — Грегори се отпусна в едно кресло намръщено. — Тя ми каза, че те е накарала да й дадеш клетва, че ще ме пазиш по време на войната. Аз не съм страхливец, да знаеш.

— Знам — микровълновата иззвъня и Роман изкара бутилката. — Но ти не си трениран да се биеш.

— Голяма работа — измърмори Грегори. — Няма да стоя настрани.

Роман отпи направо от бутилката.

— Имаме ли достатъчно оръжия?

— Ще вземем колове и посребрените си мечове — Ангъс крачеше из стаята и килта му се люшкаше около коленете. — И оръжия в случай че Петровски доведе смъртни да му помагат.

Телефонът върху бюрото на Роман звънна.

— Говорим за вълка — прошепна Жан-Люк.

Роман закрачи към бюрото си и вдигна телефонната слушалка.

— Драганести е на телефона.

— Аз съм, Петровски. Не знам как си успял да влезеш в дома ми през деня, но никога повече не се опитвай. Отсега нататък ще имам тридесет въоръжени охранители, които ще стрелят със сребърни куршуми.

Роман седна зад бюрото.

— Виждам, че моята нова формула те е притеснила. Да не би да те е страх, че ще дойда, докато спиш и ще те намушкам.

— Няма да ни намериш, проклет мерзавец! Имаме и други места, където да спим през деня. Никога няма да ни намериш.

— Намерих химика си. Мога да намеря и вас.

— Можеш да задържиш глупавия си химик. Малката невестулка изтръгна всички копчета от дивана ми. Ето каква е сделката, Драганести. Ти ще ми доведеш Шана Уилън тази вечер или ще продължавам да бомбардирам фабриките ти и да отвличам работниците ти. И следващия път, когато взема някого от хората ти, ще бъде купчина прах, докато дойдеш да го спасиш. Точно както шотландеца, който намушках миналата вечер.

Роман хвана слушалката по-силно. Той нямаше да рискува повече шотландци. Нито да предаде Шана, както тя го предаде.

— Доктор Уилън не е при мен.

— Естествено, че е. Чух, че е била с теб в къщата ми. Предай ми я и ще спра да нападам „Роматех“.

Абсурд. Петровски никога нямаше да спре да причинява неприятности. Роман беше убеден в това. А също така знаеше, че ще защитава Шана до последния си дъх.

— Слушай, Петровски. Ти няма да нападаш „Роматех“, нито да отвличаш мои служители, а ако от главата на Шана падне и косъм, няма да доживееш края на нощта.

Иван изсумтя.

— Това лекарство, което взимаш, ти обърква мозъка.

— Имаме армия от двеста войници и тази вечер идваме за теб. Колко мъже имаш ти, Петровски? — последва пауза. Роман знаеше от Ангъс, че по последни данни руско-американското сборище можеше да събере около петдесет воини най-много.

— Ще бъда великодушен — продължи Роман. — И ще кажа, че имаш около стотина мъже. Но това все още е много по-малко от двеста. Искаш ли да се обзаложим кой ще спечели битката довечера?

— Ти, миризлив проклетник. Не можеш да имаш двеста мъже.

— Телепортирахме няколко от Обединеното кралство. Но не взимай предвид какво ти говоря. Ще ни видиш достатъчно скоро.

Петровски запсува на руски.

— Ние също можем да направим така, нали знаеш. Ще доведа стотици от Русия.

— Твърде късно е. Слънцето вече е изгряло там. Можеш да звъннеш, но никой няма да ти отговори — Роман чу приятелите му да се подсмихват, но знаеше, че няма да намерят следващия му коментар за много забавен. — Но тъй като сте притиснати, съм склонен да направя сделка.

— Каква по точно сделка — попита Петровски.

Ангъс, Конър, Жан-Люк се приближиха към бюрото на Роман с предпазливи изражения на лицата.

— Какво искаш повече от всичко? — попита Роман. — Повече от това да убиеш Шана Уилън или няколко шотландци?

Петровски изсумтя.

— Искам да изтръгна главата ти и да я опека на бавен огън.

— Добре, ще ти дам този шанс. Ще решим този спор веднъж и завинаги. Само ти и аз.

Ангъс се наклони към бюрото и зашепна.

— Какво говориш, човече, не можем да ти позволим да се биеш сам!

— Нека воините ни се бият — каза Жан-Люк. — Това е сигурна победа.

Роман покри слушалката с ръка.

— Така ще бъде най-добре, не трябва да рискуваме живота на никого.

Конър се намръщи.

— Ти рискуваш твоя собствен. Няма да стане.

— Какво по точно искаш да кажеш, Драганести — обади се Петровски от телефона. — Че се предаваш?

— Не — отговори Роман. — Предлагам дуел. Ще се бием със сребърни мечове и битката ще продължи, докато единият от нас не стане на пепел.

— Какво печеля, освен удоволствието от това, че ще те убия?

— Ще приемеш моята смърт като разплата за сигурността на моите служители, сборището ми, шотландците и Шана Уилън. Няма да нараняваш никого от тях.

— Не! — Ангъс удари с юмрук по бюрото. — Няма да го направиш.

Роман вдигна ръка, за да спре други възражения от страна на приятелите си.

— Колко благородно от твоя страна — присмя се Петровски. — Но това не би било много забавно за мен, не мислиш ли? Аз искам победа за Истинските.

Роман го обмисли.

— Добре. Ако умра тази вечер, цялото производство на вампирската фюжън кухня ще спре — все пак той нямаше да е тук, за да измисля формулите.

— Това ще включва ли и твоята синтетична кръв — попита Петровски.

— Не. Синтетичната кръв спасява човешки живот. Не искаш ли здрави смъртни да се скитат наоколо?

Петровски изсумтя.

— Добре. Избирам да ти намушкам задника. И ще сложа край на твоята гадна фюжън кухня. Два през нощта Сентрал парк, Източен Грийн. Ще се видим там.

— Чакай малко — прекъсна го Роман. — Не се разбрахме какво ще получа аз, ако спечеля.

— Ха. Ти няма да спечелиш…

— Когато спечеля, твоите хора трябва да се закълнат, че никога няма да нараняват някой от моите повече. Това включва всичките ми работници, вампири и смъртни, шотландците и Шана Уилън.

— Какво? Така твоите хора ще останат непокътнати независимо от това дали си жив или умрял. Това е гадно.

— Но е единственото ми условие. Ако искаш възможност да ме убиеш и да сложиш край на фюжън кухнята, това е твоят шанс.

Докато Петровски го обмисляше, Ангъс и Жан-Люк се суетяха около Роман.

— Това са глупости, mon ami — прошепна Жан-Люк. — Кога за последно си се упражнявал с меч?

Роман не можа да си спомни.

— Ти си ме тренирал повече от сто години. Мога да го направя.

— Но ти нямаш подготовка, човече — Ангъс се обърна към него заплашително. — Затворен си в лабораторията от прекалено дълго време.

— Именно — обяви Жан-Люк. — Аз ще отида вместо теб.

— Не — отговори Роман. — Аз ви превърнах и няма да рискувам безсмъртните ви души.

Жан-Люк присви очи.

— Това е проблемът. Ти още чувстваш вина затова че си ни превърнал.

— Дяволите да те вземат — изръмжа Ангъс. — Това дали искаме да рискуваме душите си, е наш избор. За кого, по дяволите, се мислиш?

Роман ги игнорира и заговори по телефона.

— Ще бъдем сами Петровски. Само ти и аз и само един ще оцелее. Имаме ли сделка?

— Да. Но само защото искам да те убия от петстотин години. Кажи си свещеническите молитви, Драганести, защото тази вечер ще умреш — каза той и затвори телефона.

Роман остави слушалката и се изправи.

— Не можеш да го направиш — разкрещя се Ангъс. — Няма да позволя.

Роман сложи ръка на рамото на стария си приятел.

— Това е мой избор, Ангъс. И ще спаси живота на приятелите ми.

— Аз се справям най-добре с меча от всички нас — очите на Жан-Люк просветнаха в ледено синьо. — Настоявам да заема твоето място. Това е мое право.

— Не се притеснявай, Жан-Люк — Роман хвана французина за рамото. — Ти си ме научил добре. Не бях ли аз този, който нанесе онзи фатален удар на Касимир.

Жан-Люк му се намръщи.

— Само защото аз ти пазих гърба.

— Не мислиш разумно — настоя Ангъс. — Твърде си разстроен заради това, че Уилън те изостави.

Роман преглътна тежко. Имаше ли истина в това, което Ангъс казва? Ако Шана беше тук дали би бил толкова склонен да рискува живота си? И все пак той не се опитваше да се самоубие. Роман определено искаше да победи. Убиването на Петровски би довело до промени при Бунтовниците, но не би сложило край на действията им. Той трябваше да оцелее, за да продължи да защитава хората си.

— Решението ми е взето.

— Ще ви бъда секундант — обяви Конър.

— Не, Петровски и аз се разбрахме да се срещнем сами.

— Той няма да уважи уговорката ви — заключи Ангъс. — На него не може да му се вярва.

— Няма да наруша уговорката. Нито пък вие — Роман погледна всичките си приятели в очите. — Не знаете къде ни е срещата. И няма да ме последвате.

Те всички го погледнаха с очи, пълни с отчаяние. Ангъс отвори уста, за да протестира.

— Обещайте ми — извика Роман, преди да могат да възразят. — Няма да ме следвате.

— Добре — Ангъс го погледна с изражение, изпълнено с болка. — Имаш думата ни.

Роман се запъти към вратата.

— Някога вярваше, че можеш да спасиш цяло село, и в гордостта си падна в жертва на Касимир. Сега мислиш, че можеш да спасиш всички нас.

Роман спря на половината път до вратата и се обърна към Ангъс.

— Това не е същото.

— Сигурен ли си — прошепна Ангъс. — Внимавай, стари приятелю. Веднъж вече се опари от гордостта си.

 

 

Шана седна в леглото. Тя се огледа и за момент се почувства дезориентирана.

— Добре ли си? — попита Остин.

— Аз… да. Трябва да съм заспала — тя беше в хотелска стая с двама души, които я пазеха. Остин беше придружен от млада брюнетка, която се появи малко след пристигането им. Радиочасовникът до леглото светеше и показваше 8:20. Проклятие. Беше спала прекалено дълго. Но това, че беше стояла будна цяла нощ, я беше изтощило. — Тъмно ли е навън?

— Разбира се — Остин посочи пицата на жената до себе си. — Искаш ли да хапнеш?

— След малко — значи сега Роман беше буден. Дали се подготвяше за война с руснаците. Само да можеше да говори с него, за да разбере дали е добре. Баща й конфискува телефона й. Тя погледна този на масичката до леглото. Все още беше изключен. Остин го дръпна от кабела още когато пристигнаха. На нея определено не трябваше да й се вярва. Тя не можеше да се оплаква, за това бяха прави.

При първа възможност щеше да се опита да отиде при Роман.

— Здравей, аз съм Алиса — представи се брюнетката. — Баща ти ме помоли да ти донеса разни дрехи от апартамента ти — тя посочи куфара до леглото.

Шана разпозна багажа си.

— Благодаря ти.

— Нагласихме телевизора да излъчва ДВК — Остин взе дистанционното и увеличи звука. — Експлозията в „Роматех“ беше голямата им сензация в новините. Те се чудят дали Драганести ще отвърне на удара тази вечер.

— Тази вампирска телевизия е невероятна — Алиса отпи от колата. — И те имат като нашите сапунени опери. А какво, по дяволите, е „Шококръв“?

— Напитка, направена от шоколад и кръв — обясни Шана. — Популярна е сред жените, въпреки че напълняват от нея.

Алиса се засмя.

— Шегуваш се.

— Не, всъщност той измисли напитка, която да реши и проблема с теглото. Казва се „Кръв Лайт“.

Този път и двамата й пазачи се засмяха. Остин разтърси глава.

— Те изобщо не са това, което очаквах.

— И аз не съм очаквала — Алиса си взе парче пица. — Аз си мислех, че ще са бели и слаби, а те изглеждат нормално.

— Да — съгласи се Остин. — И имат цялата тази култура, която е толкова различна, но все пак и толкова… човешка.

— Те са хора. Те чувстват болка и страх… и любов — Шана се запита какво чувства Роман в момента.

— Добре, но не позволявай на баща ти да чуе това — предупреди я Алиса. — Той мисли, че са група омагьосани психопати.

— Къде е баща ми? — попита Шана.

— Наблюдава къщата на Петровски, както обикновено — отговори Остин. — Той изпитва към руснаците невиждана омраза. Особено след като се опитаха да се доберат до теб в онзи ресторант.

Шана премигна.

— Моля?

— Браво, Остин — промърмори Алиса.

— Мислих, че знае — Остин се обърна към Шана. — ФБР не ти ли казаха.

— Да ми кажат какво? — пулсът на Шана се учести. — Да не искаш да кажеш, че убийството на приятелката ми не е било инцидент?

Остин се завъртя.

— Било е разчистване на сметки. Баща ти изпрати в затвора някои от най-големите руски мафиоти. Семейството ти беше изведено тайно от Русия и никой не знаеше къде са. Когато останалите от мафията поискаха да си отмъстят, ти беше единственият останал член на семейството, който можаха да открият.

На Шана й се зави свят.

— Те са се опитвали да убият мен? Карън е умряла заради мен?

— Не е твоя вината — настоя Алиса. — Станала си жертва само защото си дъщеря на Шон Уилън.

— Като се имат предвид обстоятелствата — продължи Остин, — да работиш за нашия екип, би бил най-добрият живот за теб. Ще бъдеш под обсега на радара, непроследима и добре тренирана за самозащита.

Шана падна по гръб и се загледа в тавана. През цялото време си мислеше, че онази вечер в ресторанта е била нещастна случайност. Че те са били на грешното място в грешното време. Но се оказа, че през цялото време тя е била мишената. Трябвало е тя да умре, а не Карън.

— Добре ли си? — попита Алиса.

— Чувствам се ужасно, че Карън е умряла вместо мен.

— Е — Остин си отвори кенче със сода. — Ако това ще ти помогне да не се обвиняваш, трябва да знаеш, че мафията щеше да убие и двете ви, ако те бяха видели. Нямаше да оставят живи свидетели.

Това не й помогна по никакъв начин. Шана затвори очи.

Шана? Къде си?

Тя ахна и седна. Остин и Алиса се загледаха в нея.

— Аз, оуу, трябва да отида… — тя се забърза към тоалетната. Боже, Господи, нима Роман се опитваше да се свърже с нея? Нима връзката между тях беше толкова силна, че можеха да се свържат и на толкова далечно разстояние. Тя пусна водните кранове, за да заглушат гласа й.

— Роман, чуваш ли ме?

Да, тук съм.

Неговият глас звучеше силно в главата й, сякаш затягаше връзката между тях.

Къде си?

— В хотел, с членовете от екипа на баща ми.

Насила ли те държат? Или искаш да бъдеш там?

— Засега съм добре. Не се тревожи за мен. Ти как си? Ще ходиш ли на война тази вечер?

Конфликтът ще приключи тази вечер. Защо… защо се обади на баща си? Мислех, че ще останеш с мен.

— Не съм му се обаждала. Той е бил отвън, за да наблюдава къщата на Петровски и ме е видял да влизам вътре. Мислел е, че съм в опасност и дошъл да ме спаси.

Имаш ли намерение да останеш с него?

— Предпочитам да съм с теб, но присъствието ми тук ще ми помогне да те предпазя.

Аз не искам да ме предпазваш!

Ядосаният му глас кънтеше в главата й няколко секунди.

— Роман, винаги ще те обичам и никога няма да те предам.

Връзката им се разпадна от напрежението.

— Роман? Там ли си?

Във връзката се прокрадна нова емоция. Отчаяние. Той беше наранен. Шана притисна сребърното разпятие, което й бе дал, към сърцето си.

Ако преживея нощта, ще се върнеш ли при мен?

Ако преживее нощта?

— Роман, какво искаш да кажеш? Ще ходиш на война ли?

Ще се върнеш ли при мен?

— Да! Да, ще го направя! Но, Роман, не прави нищо опасно. Моля те — тя хвана разпятието още по-силно.

Нямаше никакъв отговор.

— Роман! Не отивай! — тя скочи към вратата, когато чу някой да тропа.

— Шана — провикна се Остин. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна му тя и се опита да се концентрира, за да му изпрати мисловно съобщение. — Роман. Роман, чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Връзката беше изчезнала. Както и Роман.

 

 

Не можеше да става въпрос за гордост. Ангъс трябваше да греши. Роман знаеше, че Жан-Люк е по-добър фехтовач. А Ангъс по-добър войник. Но как можеше да е гордост това, че го болеше, че е избрал този път? Не знаеше. Знаеше със сигурност само това, че трябва да спаси хората си и Шана. Той беше трансформирал много шотландци сам. Дори беше превърнал Жан-Люк и Ангъс. Беше осъдил душите им на вечен ад. Не можеше да позволи това да се случи, дори цената да бе смъртта му и вечни мъки.

Беше малко след единадесет, когато Роман се изкачи по каменните стълбища и отвори тежката дървена врата на църквата. Стъпките му ехтяха в цялото фоайе. Пламъците се появяваха един по един на червеното стъкло. Статуи на светци и Светата майка го гледаха въпросително, чудейки се какво прави в дома на Господ. Той също се питаше какво прави тук. Какво си мислеше да направи тук. Роман се прекръсти и се пресегна към светената вода. Той се спря и ръката му остана на повърхността. Водата почна да се върти и започна да извира. Парата, която излезе, опари кожата му. Той отдръпна ръката си. Трябваше му здрава и в добра форма за предстоящата битка. Ако водата не престанеше да извира, сърцето му щеше да потъне в отчаяние. Със сигурност имаше отговор на въпроса си. Душата му беше обречена. Вратата се тресна зад него и той се обърна рязко, но когато видя кой влиза, се отпусна.

Конър, Грегори и Ласло го изгледаха смутено.

— Мисля, че бях пределно ясен. Не трябваше да ме следвате.

Конър сви рамене.

— Знаехме, че тук можем да те последваме. Няма как дуелът да се проведе в църква, нали?

— Всъщност — добави Грегори. — Ние и без това идвахме насам. Искаме да се помолим за теб.

— Да — прекъсна го Ласло. — Дойдохме, за да се помолим.

Роман изсумтя.

— Молете се, колкото искате, ще стане, каквото е писано.

Той закрачи към изповедалнята и влезе в нея. От другата страна тихо се отвори малка вратичка. Роман едва можеше да види очертанията на свещеника в тъмното. Той изглеждаше стар и изгърбен.

— Благослови ме, отче, затова че съгреших — Роман се обърна настрани и измърмори първата половина на следващото изречение. — Минаха петстотин и четиринадесет години от последната ми изповед.

— Какво каза — попита един стар, ръждясал глас. Свещеникът прочисти гърлото си. — Четиринадесет години?

— Мина много време. Аз наруших обета си пред Господ. Извърших много грехове. И тази вечер на съществуването ми може да бъде сложен край.

— Болен ли си, синко?

— Не. Тази вечер ще рискувам живота си, за да спася хората си — Роман облегна глава на дървената стена. — Но не съм сигурен, че доброто ще триумфира над злото, нито в това, че аз съм добър. Господ ме изостави, затова най-вероятно аз също съм зло.

— Защо вярваш, че Господ те е изоставил?

— Веднъж, много отдавна, си мислех, че мога да спася едно село, но се поддадох на светлината на гордостта и паднах в мрака. И оттогава съм там.

Свещеникът прочисти гърлото си и се завъртя в стола си. Роман предположи, че историята му е прозвучала твърде странно. Беше си загубил времето, идвайки тук. Какво очакваше да намери?

— Нека да видим дали съм разбрал — каза свещеникът. — Първия път, когато си се опитал да спасиш хора, си бил сигурен в победата си.

— Да, бях се възгордял. Мислех, че няма как да се проваля.

— Значи в ума си ти не си рискувал нищо. И си сигурен в победата си тази вечер?

Роман се загледа в тъмнината на кабинката.

— Не, не съм.

— Тогава защо рискуваш живота си?

Очите му се напълниха със сълзи.

— Не мога да понеса те да рискуват своя. Аз… ги обичам.

Свещеникът пое дълбоко дъх.

— Значи имаш своя отговор. Ти правиш това не от гордост, а от любов. И след като любовта идва от Господ, значи той не те е изоставил.

Роман се присмя.

— Ти не разбираш големината на моите грехове.

— Може би ти не разбираш големината на Божията прошка.

Една сълза се търколи по бузата на Роман.

— Иска ми се да ви повярвам, отче, но съм причинил толкова зло. Страхувам се, че е твърде късно за мен.

Свещеникът се приближи до малката преграда.

— Синко, за истинското разкаяние никога не е твърде късно. Ще се моля за теб тази вечер.