Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (25)

Глава 24

Шана падна на колене до него.

— Роман? — тя докосна бузата му. Беше студен. Мъртъв. Дали това беше нормалното му състояние на мъртвец през деня или наистина се беше самоубил с тази течност? — Какво направи? — тя сложи глава на гърдите му и се опита да чуе сърцето му. Нищо. Но обикновено сърцето му биеше само през нощта. Ами ако никога повече не се събуди? Беше ли си отишъл завинаги?

— Не ме оставяй — прошепна му тя, после седна на пода и закри лицето си с ръце.

Тя толкова усилено се опитваше да убеди себе си, че връзката им е невъзможна. Но сега, когато го гледаше толкова… мъртъв. Това убиваше и нея.

— Роман — името му сякаш прозвуча, изтръгнато от самата й душа. Не можеше да понесе да го загуби.

Имаше хора в кафенето, които се нуждаеха от нейната помощ. Трябваше да тръгва, но не можеше да се помръдне. Не можеше да го изостави. Беше толкова тежко, когато загуби Карън, но този… този път сякаш сърцето й беше изтръгнато. С болката дойде и изпепеляващата истина.

Не можеше повече да се преструва, че връзката й с Роман е невъзможна. Тя вече съществуваше. Беше влюбена в него. Вярваше му дотолкова, че би му поверила живота си. Беше го допуснала в мислите си. Преодоля страха си от кръвта заради него. Тя винаги беше вярвала, че той е добър и почтен мъж. Защото го бе обичала.

Той беше прав. Тя разбираше вината и разкаянието му така, както никой друг. Те бяха свързани емоционално и духовно. Жестоките обрати на съдбата ги бяха наранили в миналото, но сега заедно можеха да се издигнат над болката и отчаянието, като се изправят заедно пред света.

Нещо сграбчи китката й.

Той беше жив! Гърдите му изведнъж се помръднаха, когато си пое въздух. Очите му се отвориха и бяха яркочервени.

Шана ахна. Тя се опита да се премести назад, но той я стискаше здраво. О, Господи ами ако се беше превърнал в мистър Хайд^[1]?

Той извърна глава и я погледна. Премигна веднъж, два пъти и тогава очите му бавно се върнаха към нормалния си златистокафяв цвят.

— Роман, добре ли си?

— Така мисля — той освободи ръката й и седна на пода. — Колко време бях в безсъзнание?

— Аз… не знам. Стори ми се цяла вечност.

Той погледна часовника на стената.

— Минали са само няколко минути — каза той и после погледна към нея. — Изплаших те. Съжалявам.

Тя се изправи бързо.

— Уплаших се, че си се наранил сериозно. Беше лудост да го правиш.

— Да, но проработи. Буден съм, а вече има слънце — той се изправи и тръгна към килера. — Тук вътре трябва да има медицински принадлежности — той грабна бяла пластмасова кутия — Да вървим.

Те се втурнаха надолу по коридора. Хората сновяха с уплашени лица. Някои се втренчваха в Роман, докато други просто не реагираха веднага.

— Те знаят ли кой си? — попита Шана.

— Предполагам, има моя снимка в ръководството на служителите. Никога не съм виждал толкова пренаселено място.

Те завиха към коридора, който свързваше крилото на лабораторията с кафенето. Беше претъпкано с хора и струеше ярка слънчева светлина от трите източно разположени прозореца. Когато Шана премина покрай първия прозорец, чу как Роман изруга. Една възпалена червена резка се беше появила на бузата му.

Тя сграбчи ръката му.

— Слънцето те изгори.

— Само лицето ми се изгори. Трябва да блокираш слънчевите лъчи към останалата част от мен. Стой отстрани до мен.

Докато притичваха покрай втория лъч светлина, Роман вдигна аптечката отстрани на изгореното си лице. Слънцето прогори втора червена бразда по ръката, с която я държеше.

— Мамка му — той сви изгорените си пръсти.

— Дай да държа кутията.

Шана взе аптечката от него и я вдигна високо, за да достигне правилната височина. Хората ги гледаха странно, но те успяха да преминат през последния прорез светлина, без Роман да бъде изгорен.

Когато влязоха в кафенето, Роман й посочи близкия мъж.

— Това е Тод Спенсър — заместник-директор по продукцията.

Шана кимна едва-едва. Беше твърде шокирана от сцената пред нея. Ранени хора лежаха по пода. Останалите тичаха наоколо. Някои бяха пометени от отломките. Други се бяха навели над ранените и ги превързваха.

В стената, където преди бяха бетонните колони и стъкления прозорец, зееше огромна дупка.

Обърнати маси, счупени столове и табли с храна бяха разпилени навсякъде. Съскането на пожарогасителите заглушаваше стоновете на ранените. Радинка беше някъде тук.

— Спенсър — Роман повика вицепрезидента. — Каква е ситуацията?

Очите на Тод Спенсър се разшириха.

— Господин Драганести, не знаех, че сте тук. Ъх, ние овладяхме огъня. Сега помагаме на ранените. Линейките са на път. Но не мога да разбера кой би направил подобно нещо?

Роман се огледа наоколо.

— Всички ли са живи?

Спенсър се намръщи.

— Не знам. Все още не сме намерили всички.

Роман се насочи към мястото, където стените бяха пропаднали.

— Там отдолу може да има някой.

Спенсър тръгна с него.

— Ние се опитахме да преместим тази купчина, но беше твърде тежка. Изпратих да донесат специално оборудване.

Една бетонна колона беше паднала и притиснала масата под нея. Роман подхвана огромно парче бетон, вдигна го над главата си и го изхвърли в градината.

— О, Господи — прошепна Спенсър. — Как е възможно той да…?

Шана трепна. Роман не си правеше труда да прикрие вампирските си суперсили.

— Може би е заради преживяния ужас. Чувала съм, че след подобни инциденти хора могат да преместят дори коли.

— Сигурно е така — намръщи се Спенсър. — Добре ли сте, сър?

Роман се беше навел, после бавно се изправи и се обърна.

Шана ахна. Това, че беше до градината, го беше изложило на пряка слънчева светлина. Ризата му тлееше, обгорена и черна. Дим се издигаше от ранените му гърди и от тях се носеше мирис на изгорена плът.

Спенсър трепна.

— Сър, не знаех, че и вие също сте ранен. Не трябва да правите това.

— Добре съм — Роман се наведе и подхвана още една част от бетонната колона. — Помогни ми да разчистя това — Спенсър премести няколко по-малки парчета бетон. Шана от своя страна започна да събира отломките и да ги трупа накуп. Скоро счупената маса се откри. За щастие столовете я бяха задържали, за да не бъде съвсем смачкана. Те разкриха пространство с въздух под масата. Там имаше тяло. Радинка.

Роман хвана масата и я премести. Той издърпа и столовете, които препречваха пътя.

— Радинка, чуваш ли ме?

Клепачите й трепнаха.

— Тя е жива — прошепна Шана.

Роман клекна до нея.

— Нуждая се от още превръзки.

— Ще отида да донеса — каза Спенсър и хукна.

Шана отвори малката аптечка и подаде на Роман бинтовете, които имаше там.

— Радинка, чуваш ли ме? — той притисна превръзката до раната на слепоочието й.

Тя изстена и отвори очи.

— Боли — прошепна.

— Знам — отговори Роман. — Линейките са на път.

— Как е възможно да си тук? Сигурно сънувам.

— Ще се оправиш. Твърде млада си, за да умираш.

Тя слабо изсумтя.

— За теб всички са млади.

— О, Господи — стомахът на Шана се преобърна.

— Какво има? — Попита Роман.

Тя посочи Радинка. Отстрани в тялото й се беше забил нож. Под нея се беше образувала локва кръв. Шана прикри устата си с ръка и бавно преглътна жлъчната течност в гърлото си.

Роман я погледна.

— Всичко ще бъде наред. Можеш да се справиш с това.

Тя пое дълбоко въздух няколко пъти. Трябваше да го направи. Не можеше да предаде още един приятел.

Един млад мъж се приближи до тях с ръце, пълни с нарязани от покривки ленти.

— Господин Спенсър каза, че тези ви трябват.

— Да — с треперещи ръце Шана седна с превръзките в скута си и сгъна едната в плътна лента.

— Готова ли си? — Роман хвана ножа. — Веднага след като го извадя, притисни здраво прореза — каза той и издърпа ножа.

Тя притисна превръзката към раната. Пръстите й се оцапаха с кръв. Стомахът й се преобърна. Роман грабна една лента и също направи превръзка.

— Аз съм наред — той я притисна към раната. — Справяш се добре, Шана.

Тя изхвърли настрана кървавата превръзка и направи нова.

— Помагаш ли ми? Телепатично имам предвид.

— Не, ти се справяш сама.

— Добре — тя притисна чистата превръзка към раната. — Аз мога да го направя.

Медиците нахълтаха в помещението, бутайки носилки.

— Насам! — извика Роман.

Двама от тях придвижиха носилката до тях.

— Ние ще поемем оттук — каза единият.

Роман им помогна да сложат Радинка на носилката.

Шана застана от едната страна и пое ръката й.

— Ние ще кажем на Грегори. Той ще дойде да те види довечера.

Радинка кимна, лицето й беше бледо.

— Роман, ще има ли война? Не позволявай на Грегори да влиза в боя. Той не е трениран за нея.

— Тя бълнува — промърмори единият парамедик.

— Не се тревожи — Роман докосна рамото й. — Няма да позволя да му се случи нищо.

— Ти си добър човек, Роман — прошепна тя и след това стисна ръката на Шана. — Не го оставяй. Той се нуждае от теб.

Медицинският екип я отведе. Полицията също пристигна. В помещението започнаха да проблясват светкавици, когато разследващите криминалисти започнаха да правят снимки.

— По дяволите — Роман се отдръпна назад. — Трябва да се махна.

— Защо? — попита Шана.

— Не мисля, че това са дигитални камери — Роман сграбчи, ръката на Шана и я поведе към вратата.

Един лекар го спря, като застана пред него.

— Господине, имате тежко изгаряне. Трябва да дойдете с нас.

— Не, добре съм.

— Ще ви заведем в линейката. Насам, ако обичате.

— Няма да дойда.

— Аз съм д-р Уилън — усмихна се Шана на парамедика. — Този мъж е мой пациент. Аз ще се погрижа за него. Благодаря ви.

— Добре, ваша воля — лекарят побърза да се присъедини към останалите.

— Благодаря — Роман я изведе от кафенето. — Отиваме в сребърната стая — той отвори вратата към стълбите и те се спуснаха надолу. — Толкова е дразнещо. Наистина искам да разбера какво са открили полицейските власти, но не смея да се мотая с всичките тези камери наоколо.

— Не се ли виждаш на обикновена камера?

— Не — Роман отвори вратата към сутерена.

Те продължиха надолу по коридора към входа на сребърната стая.

— Слушай сега — предложи Шана, докато той набираше кода на вратата. — Ще ти помогна да почистиш раните си. После ще се върна обратно, за да видя какво мога да открия, и след това ще дойда да ти разкажа.

— Добре — той погледна в ретиновия скенер. — Не ми харесва да те оставям незащитена, но предполагам, че ще си в безопасност там горе с всичката тази полиция — той отвори вратата и я пусна да влезе вътре.

Тя внезапно се почувства ядосана. Той се тревожеше за нейната безопасност, без изобщо да се интересува от неговата собствена.

— Виж аз съм добре. Въпросът е ти как си? Ти си този със странното, неизпробвано лекарство в кръвта.

— Вече не е неизпробвано — той се огледа наоколо за нещо, с което да предпази ръцете си от сребърната врата.

— Аз ще я заключа — тя бутна вратата, за да я затвори, щракна сребърните ключалки и сложи резето на мястото му. — Все още не знаем дали формулата е напълно безопасна. Със сигурност не е безвредно за теб да си навън през деня. Изглеждаш ужасно.

— Е, благодаря ти.

Тя се намръщи на изгарянето по гърдите му.

— Ти си ранен. Най-добре да пиеш малко кръв — тя отиде до хладилника и извади една бутилка.

Той смръщи вежди.

— Ти да не би да ми нареждаш?

— Да — тя сложи бутилката в микровълновата. — Някой трябва да внимава, да се грижи за теб. Поемаш твърде много рискове.

— Хората се нуждаеха от моята помощ. Радинка се нуждаеше от нас.

Шана кимна, очите й се помрачиха при спомена.

— Ти си герой — прошепна тя. Толкова силно го обичаше.

— Ти също беше много смела — Роман се приближи към нея.

Очите им се срещнаха. Искаше да го прегърне и никога да не го пусне.

Микровълновата иззвъня и я върна в реалността. Тя извади бутилката с кръв.

— Не знам дали е достатъчно топло за теб.

— Добре е, — той отпи голяма глътка. — Има и друга храна в шкафовете, ако си гладна.

— Добре съм. Трябва да се погрижим за изгарянето ти. Когато приключиш с питието, си свали дрехите.

Той се усмихна.

— Започвам да харесвам властните жени.

— И влизай под душа. Трябва да те изчистим — тя тръгна към банята. Нямаше огледален шкаф, където обикновено се държаха медикаментите. Е, разбира се. Шана прерови чекмеджетата, докато намери някакъв антибиотичен крем. — Така, след като те почистим, ще ти сложим това — тя се изправи и се обърна. — Ау! — тя скочи и изтърва тубата с мазилото.

— Каза ми да се съблека — той стоеше гол на вратата и отпиваше лениво от бутилката с кръв.

Тя се наведе, за да вдигне тубичката.

Бузите й бяха пламнали.

— Не очаквах да го направиш толкова бързо… нито да се изправиш така пред мен — тя тръгна да излиза. Той не се помръдна. — Извини ме.

Роман се извъртя леко настрани, за да може тя да се промъкне покрай него. Страните й пламтяха. Беше й ясно, че ще се отърка в бедрото му.

— Шана?

— Приятен душ — тя се втурна в кухнята и започна да отваря шкафовете. — Аз огладнях.

— Аз също — той притвори вратата на банята.

Скоро тя чу шума от течащата вода. Бедният човек.

Тези изгаряния сигурно боляха ужасно. Тя си напълни чаша вода и отпи една глътка. Не беше истински гладна, просто уплашена. Роман й беше казал, че е смела и тя наистина беше преодоляла страха си от кръвта. Но оставаха другите й страхове — от това, че връзката им не може да се получи.

Тя започна да се разхожда из помещението.

Колко връзки успяваха? Половината? Нямаше никакви гаранции. Или тя просто се страхуваше да не го изгуби? Загуби Карън. Загуби семейството си. Дали нямаше да провали шанса си да бъде щастлива сега, защото се страхуваше дали няма да я напусне след години. Трябваше ли да позволи съмненията да унищожат тези красиви непреодолими чувства вътре в нея?

Обичаше го с цялото си сърце. Той също я обичаше. Шансът, че се бяха открили беше един на милион. Роман се нуждаеше от нея. Той беше страдал в продължение на години. Как можеше да му откаже това малко щастие. Трябваше да е доволна, че може да му предложи малко радост, дори и да не е завинаги.

Тя спря по средата на стаята. Сърцето й се разтуптя. Ако наистина беше смела, както той мислеше, трябваше да влезе там вътре и да му покаже колко много го обича.

Тя се върна в кухненския бокс и отпи още малко вода. Добре, беше смела. Можеше да го направи. Изрита обувките си и погледна леглото. Завивката беше пухкава и с ориенталски дизайн, изработена в червени и златни тонове. Чаршафите изглеждаха като златиста коприна… доста луксозни за скривалище.

Тя погледна нагоре към камерата за наблюдение. Това трябваше да се махне. Шана грабна ризата на Роман от пода и се покатери на леглото. След няколко усуквания беше успяла да прикрие камерата изцяло. Слезе от леглото и издърпа завивката.

Пулсът й беше силно ускорен, когато приключи със събличането. Тя остана гола и мина тихо през вратата на банята. Парата замъгляваше погледа й, но можеше да види Роман под струята на душа. Очите му бяха затворени, защото той плакнеше черната си дълга до раменете коса. Космите на гърдите му бяха прилепнали към мократа му кожа.

Имаше ивици от изгаряне по гърдите. Прииска й се да ги целуне и да направи така, че да се почувства по-добре. Погледът й се плъзна надолу. Мъжествеността му беше отпусната между черните му къдрави косъмчета. Искаше да го целуне там и… да го направи по-голям.

Тя отвори вратата на душкабината и звукът го накара да отвори очи. Шана влезе вътре и водната струя намокри тялото и косата й.

Погледът му се спусна надолу по нея и се върна обратно върху лицето й. В очите му проблясваше червен пламък.

— Сигурна ли си?

Тя обви ръце около врата му.

— Напълно.

Той я прегърна и завладя устата й със своята. Целувката му беше дива и жадна. Никакви встъпителни целувчици, нито сладникави прелюдии — само неконтролируема и изгаряща страст. Той превзе устните й. Обгърна с ръце дупето й и го притисна към мъжествеността си.

Шана преплете езика си с неговия. Косата му беше мокра и хлъзгава, когато наведе главата си по-ниско. Тя прекъсна целувката им и прокара устни по изгорените му гърди.

Роман промуши ръката си между телата им и погали гърдите й.

— Толкова си красива.

— О, така ли? — ръката й се плъзна по корема му, докато пръстите й не стигнаха заплетената коса. Тя го обхвана с ръка. — А според мен ти си красив.

Той започна да диша учестено.

— О, Господи! — той се опря на стената. — Шана.

— Да? — тя движеше ръката си по дължината на члена му. Беше твърд, но кожата му беше нежна и еластична. Особено на върха.

— Не знам колко от това мога да издържа.

— Ще се справиш. Ти си твърдо момче — тя клекна и го пое с устните си.

Тялото му се изопна. Той простена. Беше толкова голям, че тя се усъмни дали ще може да влезе целия. Шана го държеше с едната си ръка в основата и леко го стискаше, докато го възбуждаше с устни. Той ставаше все по-голям и твърд.

— Шана — той сграбчи раменете й. — Спри, не мога…

Тя се надигна, като плъзна тялото си по неговото.

Той хвана талията й, очите му бяха затворени.

Тя неумолимо обхвана мъжествеността му с ръка. Надигна се на пръсти и прошепна в ухото му.

— Роман, обичам те.

Очите му се отвориха, блестяха в червено. Той издаде стон, а цялото му тяло се разтърси. Тя почувства горещата течност по бедрото си.

Прегърна го, наслаждавайки се на трусовете по тялото му. Да, нямаше съмнение, че го обича.

Дишането му се забави.

— Кръв господня — той се облегна назад под струята от течаща, топла вода. С прилепнала по лицето му коса от стичащата се вода той се облегна назад и поклати глава. — Майчице.

Шана се засмя.

— Не беше зле, а?

Той погледна надолу към бедрото й.

— Цялата те изцапах.

— Е, и? Мога да се измия, нали знаеш — тя пристъпи под струята и намокри косата си. — Ще ми сложиш шампоан, нали?

Той го направи.

— Наистина ли го мислеше, като каза, че ме обичаш?

Тя насапуниса косата си.

— Разбира се. Аз наистина те обичам.

Той я придърпа към себе си и я целуна.

— Ааа! Имам шампоан в очите.

— Извинявай — той я обърна с гръб към струята с вода.

Тя се изви назад, за да отмие косата си. В следващия момент почувства устните му на гърдите си. Сложи ръце на раменете му. Роман я подхвана за дупето и я повдигна, а тя обви крака около кръста му. Както я държеше, я обърна и я притисна към плочките. Потърка врата й с брадичка.

— Обичаш ме?

— Да.

Той я повдигна по-високо, за да може да целуне гърдите й. Тя се наслаждаваше на всяка целувка, на всяко докосване на езика му и всяка ласка. Шана осъзнаваше с болезнена яснота, че женствеността й се притиска до твърдите мускули на корема му. Искаше повече. Нуждаеше се да го усеща в себе си.

— Роман — простена тя. — Имам нужда от теб.

Той я държеше с една ръка, за да улесни движенията на другата си ръка. Когато пръстите му я докоснаха, тя простена и се притисна към него. Той плъзна единия си пръст в нея. Тя се изви към него. Мокрите им тела се триеха и притискаха едно в друго.

Той спря ръката си.

— Така май не е много удобно, не мислиш ли?

Тя отвори очи. Неговите бяха червени. Шана се усмихна. Фактът, че цветът на очите му можеше да се сменя, не я плашеше. В действителност това й харесваше. Беше толкова очевидно истински. Не можеше да скрие глада си за нея.

— Заведи ме в леглото.

Той й върна усмивката.

— Както желаеш — Роман спря водата и отвори вратата на душкабината.

Шана се хвана за раменете му и обгърна бедрата му с крака. Докато прекосяваше банята, той грабна една хавлия и обви с нея мокрия й гръб и коса.

Той се приближи до леглото и се засмя.

— Виждам колко добре си използвала ризата ми.

Роман бавно я отпусна на леглото. Тя понечи да свие краката си, но той я хвана за коленете и я спря.

— Харесва ми гледката — той клекна до леглото и я придърпа към ръба му. Целуна вътрешната страна на бедрото й, а после и най-чувствителната й плът.

Шана беше на ръба на своите усещания и нямаше да издържи още много. Когато я докосна с език, тя изви тялото си нагоре. За щастие той разбра от какво се нуждае и беше готов да й го даде. Удоволствието бързо се надигна в нея. Тя задържа усещанията за миг и после избухна във вълната на освобождението.

Шана извика.

Той се качи на леглото и я взе в прегръдките си.

— Обичам те, Шана — той целуна челото й. — Винаги ще те обичам — после целуна бузата й — ще ти бъда добър съпруг — след това целуна врата й.

— Да — тя обви крака около него. Нейният сладък, старомоден любим от средните векове. Той беше почувствал потребност да поеме отговорност към нея, преди да влезе в тялото й и това бе докоснало сърцето й. Очите й се напълниха със сълзи. — Обичам те толкова много.

Той се наведе и застана срещу нея.

— Последният обет.

— Хмм?

Той я погледна с горещите си червени очи.

— Чаках те много дълго — след тези думи влезе в нея.

Тя ахна и веднага се стегна при това внезапно навлизане.

Той дишаше тежко, подпрял глава на рамото й.

— Шана — прошепна той.

Като чу гласа му, мускулите й се отпуснаха. Той се плъзна целия в нея, изпълвайки я докрай. Гласът му продължаваше да ехти в главата й. Шана. Шана.

— Роман — тя го погледна в очите. Имаше нещо много повече от страст в дълбините на червения му поглед. Имаше любов и вяра, топлина и радост. Всичко, което някога беше искала.

Той се отдръпна бавно, после отново навлезе в нея.

Не знам колко дълго мога да издържа. Това е твърде…

— Знам, аз също го чувствам — тя го дръпна към себе си, докато челото му не се опря в нейното. Той беше в ума и в тялото й. Беше част от сърцето й.

Обичам те, Роман.

Съзнанията им се бяха слели така, че Шана не можеше да определи разликата между нейното удоволствие и неговото. То беше едно и също, споделено между двамата. Те се бяха вкопчили един в друг и движенията им ставаха все по-бързи и по-бързи. Той първи достигна върха. Неговото освобождение експлодира в тялото и съзнанието й и я доведе до нейното собствено.

Те лежаха прегърнати и задъхани.

Най-накрая Роман се отдръпна.

— Тежа ли ти?

— Не — тя се сгуши в него.

Той гледаше в тавана.

— Ти… си единствената жена, с която някога съм бил. На живо имам предвид.

— Какво имаш предвид?

— Дадох няколко клетви, когато станах монах. Обещах да не наранявам. Наруших го. Обещах също да живея в бедност. И това наруших.

— Но ти си направил толкова много добрини. Не трябва да се чувстваш зле.

Той се обърна към нея и я погледна.

— Дадох клетва и за безбрачие. Току-що наруших и нея.

Тя си спомни последните му думи, преди да влезе в нея.

— Последният обет?

— Да.

Тя се подпря на ръката си.

— Да не искаш да ми кажеш, че си бил девствен?

— Физически да. Мислено практикувам вампирски секс от векове.

— Сигурно се шегуваш. Ти никога…?

Той се намръщи.

— Спазвах обетите си, докато бях жив. Очаквала си нещо друго от мен ли?

— Не, просто съм изумена. Имам предвид, че си невероятно привлекателен. Нима селските девойки не са припадали по теб?

— О, припадаха и още как. Умираха си за мен. Всички жени, които виждах, бяха болни, покрити със струпеи и израстъци, и…

— Добре, схванах картинката. Не е точно привлекателно.

Той се усмихна.

— Първия път, когато правих вампирски секс, беше случайно. Помислих си, че дамата е изпаднала в беда и се нуждае от помощ.

Шана изсумтя.

— О, да, тя определено се е нуждаела от нещо.

Той се претърколи по гръб и се прозя.

— Мисля, че формулата отслабва. Преди да заспя, искам да те попитам нещо.

Той тъкмо щеше да изкаже въпроса си. Шана се надигна.

— Да?

— Ако бъдеш нападната, не че аз бих позволил да ти се случи подобно нещо, но… — той я погледна. — Ако бъдеш нападната и умираш, ще поискаш ли от мен да те трансформирам?

Устата й зейна от изненада. Това не беше предложение за женитба.

— Искаш да ме превърнеш във вампир?

— Не, не искам да прокълна безсмъртната ти душа.

Боже, той беше заседнал в средните векове.

— Роман, аз не мисля, че Господ те е изоставил. Твоята синтетична кръв спасява човешки животи всеки ден. Ти може би си част от божия план.

— Иска ми се да вярвам в това, но… — той се прозя. — Ако нещата с Петровски се объркат, искам да знам какво е мнението ти.

— Не искам да бъда вампир — тя трепна. — Моля те, не ме разбирай погрешно. Обичам те такъв, какъвто си.

Той се прозя отново.

— Ти си всичко красиво, чисто и невинно в този свят. Не е чудно, че те обичам толкова много.

Тя се протегна до него.

— Аз не съм толкова добра. Стоя си тук долу и изпитвам наслада, докато хората горе се оправят с бъркотията.

Роман се намръщи, докато се взираше в тавана. Внезапно се изправи.

— Ласло!

— Той спи в момента.

— Именно — Роман докосна челото си. — Виждам петна.

— Не си на себе си — Шана също се изправи. — Трябва да поспиш сега, така че раните ти да зараснат.

— Не. Не разбираш ли? Всички вампири сега са мъртви. Това е идеалното време да спасим Ласло.

— Но ти си почти заспал.

Той сграбчи ръката й.

— Помниш ли как да стигнеш до лабораторията ми? Можеш да ми донесеш останалата част от формулата…

— Не! Няма да вземеш още една доза. Нямаме представа какви поражения може да причини.

— Ще се излекувам, когато заспя. Трябва да направя това, Шана. В момента, в който Петровски се събуди, той може да убие Ласло. Ако нападнем къщата му, тогава със сигурност ще го убие. Хайде — той я побутна с лакът. — Побързай, преди да съм се отнесъл.

Тя скочи от леглото и започна да се облича.

— Трябва да помислим и над това, как ще стигнеш до къщата на Петровски.

— Ще се телепортирам вътре, ще намеря Ласло и ще се телепортирам обратно. Ще бъде лесно. Трябваше да се сетя за това по-рано.

— Ами, беше леко разсеян — Шана завърза връзките на обувките си.

— Побързай — Роман седна на ръба на леглото.

— Добре — тя отключи вратата. — Ще оставя тази леко открехната, за да мога да вляза обратно.

Той кимна.

— Добре.

Тя изтича до близкото стълбище и изкачи стълбите. Не беше сигурна, че е съгласна с тази идея. Кой знае какво би причинила на Роман още една доза от формулата. Главният коридор беше пълен с хора и тя мина покрай тях, колкото се може по-бързо. Какво щеше да стане, ако къщата на Петровски се охраняваше. Роман със сигурност не трябваше да влиза там сам. В лабораторията тя намери стъкленицата със зеленикавата течност. Тя я вдигна бавно и я прибра в чантата си. Колко жалко, че не носеше Беретата си.

Шана грабна чантата си и се запъти обратно към сребърната стая. Вероятно можеше да вземе друго оръжие. Едно нещо беше сигурно. Роман нямаше да отиде на тази мисия сам.