Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (24)

Глава 23

Могат ли да ме видят? — Шана наблюдаваше опърпаното множество от вампири през прозореца.

— Не — Грегори застана до нея в стаята за наблюдение. — Не и докато не включиш осветлението. Това е огледално стъкло.

Шана не знаеше нищо за маркетинговите проучвания, но си мислеше, че ще е нещо по-интересно от гледането на телевизия по цяла нощ.

— Изненадана съм, че има такова нещо като бедни вампири. Те могат ли да използват силите си за контрол над ума, за да карат хората да им дават пари?

— Предполагам — отговори Грегори. — Но повечето от тези хора са вече пропаднали, преди да станат вампири. Те мислят само за следващото си хранене, както наркоманите за следващата си доза.

— Това е толкова тъжно — Шана наблюдаваше десетте вампири, дошли в „Роматех“ заради безплатното хранене и петдесетте долара заплащане. — Вампирясването не променя много същността, така ли?

— Изобщо — Конър застана на вратата. Той беше настоявал да остане като неин личен бодигард. — Човекът остава верен на сърцето си дори след своята смърт.

Това означаваше, че Роман все още се опитва да спасява хората, а шотландските бойци все още се борят за справедливи каузи. Шана се зачуди какво ли прави сега Роман. Той дори не се опита да се види с нея, след като й каза, че я обича. Може би беше осъзнал, че тяхната ситуация е безнадеждна. — Е, как става тази работа?

— Разделихме ги на две групи — Грегори посочи групата отляво. — Тази група ще изслуша презентацията на пауър пойнт и ще отговори на въпросите за ресторанта. Втората група ще пробва различните формули и ще ги оцени по вкус. Когато свършат, двете групи си разменят местата и повтарят същото.

— Какво искаш да направя?

— Те ще пробват напитките тук, точно пред стъклото. Ще оценяват всяка от тях поотделно, но аз бих искал да наблюдаваш техните впечатления и да запишеш реакциите им.

Шана забеляза пет различни поставки.

— Пет питиета ли има?

— Да, трите нови формули, които Ласло направи, и после „Кръв лайт“ и „Шококръв“. Просто слагаш отметка под надписите „Харесва“, „Неутрално“ или „Не харесва“. Става ли?

— Разбира се — Шана взе един молив. — Давайте вампирите насам.

Грегори се ухили.

— Благодаря за помощта, Шана — той отвори вратата и влезе в стаята с участниците.

Шана го чу как се отдаде на дълги обяснения по отношение на новия ресторант. Тогава дойде първият вампир да дегустира напитки. Той беше стар човек, облечен в изцапан дъждобран. По лицето му се извиваше зигзагообразен белег, който стигаше чак до сивите му мустаци. Той изпи първата чаша, а след това се оригна.

— Това отрицателно ли е? — попита Шана.

— Неутрално — отговори Конър.

— Аха — тя отбеляза със знак в листа и проследи с поглед стария вампир до следващата напитка. Той изпи съдържанието й на един дъх и после го изплю по целия прозорец.

— Гадост — Шана отскочи назад. Кръвта беше навсякъде.

— Бих казал, че това беше отрицателно — каза Конър.

Шана изсумтя.

— Брилянтна наблюдателност, Конър.

Той се ухили.

— Дарба ми е.

Поне не й се гадеше вече от всичката тази кръв. Тя наистина се подобряваше. Грегори избърса прозореца и изчисти, преди да дойде редът на следващия вампир. Това беше закръглена, възрастна жена със сива, заплетена коса. Тя започна да опитва напитките поред, притиснала голямата си чанта към гърдите. В края на линията, тя остави чантата си на масата. После се огледа, след това грабна една бутилка от масата и я пъхна в чантата си.

— О, боже — Шана погледна към Конър. — Тя току-що открадна бутилка с шококръв.

Той сви рамене.

— Горката жена е гладна. Може да го задържи.

— Предполагам — Шана беше свършила с първата група, когато скитницата се преви на две и простена.

Грегори дотича до нея.

— Добре ли сте, госпожо?

— Аз… имате ли някаква тоалетна тук, млади човече? — попита тя с дрезгав глас.

— Да, разбира се — Грегори я изпрати до вратата. — Този мъж ще се погрижи за вас — той даде знак на един от шотландските охранители, който стоеше до вратата.

Скитницата напусна стаята, придружена от шотландеца. Сега беше ред на втората група да опита новите формули. Два часа по-късно Шана почувства облекчение, когато цялата процедура приключи. Задната врата на стаята се отвори и Радинка надникна.

— Приключихте ли вече? — попита тя.

— Да, най-накрая — Шана се протегна. — Нямах представа, че тези неща са толкова уморителни.

— Ами защо не дойдеш с мен за една закуска? Това ще те вдигне на крака.

— Благодаря — Шана взе портмонето си. — Имам чувството, че Конър също би искал да дойде с нас.

— Аха, мой дълг е да те пазя, девойче.

— Ти си съкровище — усмихна му се Шана. — Има ли някъде някоя млада дама-вампир, която те чака?

Той се изчерви и последва жените в коридора.

— Къде отиваме? — попита Шана.

— В кафето за служителите — Радинка забърза надолу по коридора. — Там имат невероятен чийзкейк.

— Звучи страхотно.

— О, да — въздъхна Радинка. — Направо умирам за него.

Веднага след като телефонът звънна, Иван Петровски го сграбчи.

— Да?

— В лабораторията на Ласло съм — Галина говореше тихо. — Имам нужда от помощ.

— Знаех си, че не трябва да пращам жена — той се обърна към Алек. — Дръж линията отворена, докато се върнем.

— Да, сър — Алек се пресегна да хване слушалката.

— Добре, Галина, Говори! — Иван се фокусира върху гласа и се телепортира в лабораторията на Ласло в „Роматех“. Малкият химик лежеше на пода и ги наблюдаваше. Той все още беше в съзнание, ужасът струеше от очите му, които бяха големи и стъклени, подобно на елен, осветен от фарове.

Иван огледа Галина. Тя приличаше на стара повлекана.

— Чудесно. Никога не бих предположил, че това си ти.

Тя се усмихна, показвайки почернелите си зъби.

— Това беше забавно. Престорих се, че трябва да отида в тоалетната. Някакъв шотландец ме ескортира и когато той отвори вратата, го ужилих с растението.

— Къде е той?

— Падна в тоалетната. Нямах толкова късмет с този тук — тя отвори вратата, за да покаже шотландеца на пода.

— Мамка му! Не можем да го оставим тук на стълбището.

— Огромен е. Не можах да го помръдна.

Иван хвана шотландеца под мишниците и го завлече в лабораторията на Ласло.

— От колко време лежи отвън?

— Не много. Аз го убодох, после дотичах тук и убодох и Ласло. Когато не можах да помръдна охранителя, ти се обадих.

Иван хвърли шотландеца на пода, после затвори и заключи вратата.

— Заложи ли експлозивите?

— Да. Пазачите на вратите провериха чантата ми, така че беше добре, че скрихме експлозива в дрехите ми. Сложих го под една маса в кафенето. Ще избухне след около четиридесет минути.

— Чудесно — Иван забеляза, че шотландецът ги наблюдава и слуша плановете им. — Винаги съм искал да направя това — той коленичи и извади заострен дървен кол изпод якето си.

Очите на шотландеца се разшириха. От устата му излезе сподавен звук, докато се опитваше да се отмести.

— Той не може да се защити — прошепна Галина.

— Мислиш ли, че ми дреме? — Иван се надвеси над шотландеца. — Погледни лицето на своя убиец. Това е последното нещо, което някога ще видиш — след тези думи той заби кола в сърцето на шотландеца.

Воинът се изви като дъга. Болката се отбеляза на лицето му, после тялото му се превърна в прах.

Иван избърса кола в бедрото си, за да махне прахта от него.

— Това ще им е за урок — той прибра дървото в джоба на якето си. — Сега за малкия химик.

Той отиде до Ласло Весто.

— Твоят слабоволев господар на сборище не можа да те защити май, а?

Лицето на Весто беше смъртнобледо.

— Не трябваше да помагаш на тази вещица Уилън да избяга. Знаеш ли какво правя на тези, които се изпречат на пътя ми?

— Хайде — Галина се втурна към телефона. — Трябва да вървим.

Иван вдигна химика на ръце.

— Задръж линията за мен — той се заслуша в гласа на Алек, после се телепортира обратно в къщата в Бруклин.

Галина го последва.

Иван захвърли Ласло на пода и го ритна в ребрата.

— Добре дошъл в скромния ми дом.

 

 

Шана се наслаждаваше на поредната хапка от своя чийзкейк, докато оглеждаше слабо осветеното кафене. Тя и Радинка бяха седнали на маса до прозореца. Конър се помота няколко минути, после намери един вестник за четене. Те бяха единствените клиенти тук.

— Обичам да работя през нощта. Толкова е спокойно — Радинка изсипа пакетче изкуствен подсладител в чая си. — Още половин час и това място ще е пълно с хора.

Шана кимна и погледна през прозореца. През градината можеше да види светлините, които идваха от другото крило на Роматех. Лабораторията на Роман беше там.

— Ще се виждаш ли с Роман тази нощ? — попита Радинка.

— Не — Шана отхапа още едно парче от чийзкейка. Тя не беше сигурна дали искаше. Или дали той иска да я види. Сигурно болеше, да се престрашиш да се обясниш в любов на жена и после тя да избяга от теб, обляна в сълзи.

Радинка отпи от чая си.

— През последните две нощи направих няколко проучвания за Роман. Оставих информацията в лабораторията му, но той каза, че крайното решение ще е твое.

— Нямам идея за какво говориш.

— Знам това, мила. Така че трябва да обсъдиш тези неща с него. Конър може да те заведе до лабораторията му.

Боже. Като сватовник Радинка беше безмилостна. Шана погледна големия часовник на стената в кафенето. Вече беше пет и десет.

— Нямам време. Дойдох тук с Грегори и Конър и те казаха, че ще си тръгнем в пет и петнадесет, нали? — тя погледна към Конър за потвърждение.

— Да, но дойдохме с кола — Конър сгъна вестника си. — Ти можеш да се телепортираш по-късно с Роман, ако искаш.

Шана го погледна намръщено.

— Ти по-добре намери Грегори. Надявам се, че е приключил с всички тези бедни вампири.

— Дали проучването върви добре? — Радинка изсипа малко дресинг върху салатата си с печено пиле.

— Предполагам. Беше тъжно да видиш тези потиснати хора. Имаше една бездомница, която… — Шана спря и се опита да си спомни. — О, Господи. Тя изобщо не се върна.

— Какво? — Конър се наведе напред. — Кой беше това?

— Старата жена, която открадна бутилка с шококръв. Тя излезе с охраната до тоалетната и изобщо не се върна.

— Оу, това е лошо — Конър се изправи и измъкна мобилния си телефон.

— Може би й е станало лошо и си е отишла вкъщи — предположи Радинка.

Шана се усъмни.

— Вампирите въобще разболяват ли се?

— Да, ако пият инфектирана кръв — Радинка набучи салатата си с вилица. — Също така новата фюжън кухня не се понася добре от всички.

Конър бързо набра номера.

— Ангъс? Може би има член от фокус групата на Грегори, който сме изпуснали в сградата. Една възрастна жена.

— Може да се е загубила — отхапа от салатата си Радинка.

Шана наблюдаваше как Конър закрачи неспокойно наоколо. Изглеждаше разтревожен. Той пусна телефона в торбата на тарана си и започна да се разхожда нервно.

Ангъс даде заповеди за пълно претърсване на сградата и заключване. Ще започнат от склада, където се случи последната експлозия. Всяка стая ще бъде претърсена, после запечатана, докато цялото място не бъде проверено.

— Очакваш ли някой мръсен номер? — попита Радинка.

— Не искам да им оставя такава възможност — Конър погледна часовника и трепна. — Нямаме много време преди изгрева.

Той беше разтревожен и според Шана искаше да помогне с търсенето, но горкият човек беше сложен за нейна бавачка.

— Тръгвай, Конър. Аз ще бъда с Радинка.

— Не. Не мога да те оставя, девойче.

Радинка набучи едно парченце домат на вилицата си.

— Конър, заведи я до лабораторията на Роман. Той може да я наглежда, докато ти претърсваш.

Шана трепна. Радинка просто никога не се отказваше. За съжаление Конър я погледна с такава надежда в очите, че сърце не й даде да го разочарова.

— Предполагам, че връщането ми вкъщи се отлага?

— Засега да.

— Добре — тя взе портмонето си. — Ще отида.

Радинка се усмихна.

— Ще се видим по късно, скъпа.

Шана трябваше да се насили да спазва темпото на големите крачки на Конър. Докато преминаваха покрай ъгъла за крилото, където се намираше лабораторията на Роман, се чу силен звук от аларма.

— Какво е това?

— Сигнал за тревога — Конър започна да бяга. — Нещо става.

Той спря пред вратата на Роман и почука. Той отвори вратата и изчака Шана да го настигне. Дишайки тежко, тя го последва вътре.

Роман говореше по телефона, но погледна към нея, когато влезе. Неговото притеснено изражение изчезна в момента, в който я видя, и усмивката, която й отправи, я остави съвсем без дъх.

— Тя е добре. Тук е заедно с Конър — Роман слушаше какво му говорят от другата страна, но не изпускаше Шана от поглед.

Сърцето й започна да бие бързо, а устата й пресъхна. Сигурно беше от бягането. Няма нищо общо с начина, по който Роман я погледна.

Тя остави портмонето си на масата с черно покритие. Звучеше някаква тиха музика. Не се чуваше инструментален съпровод, само мъжки гласове. Успокояващият звук беше в остър контраст с настоятелното пиукане на алармата в коридора. Тя се загледа в притъмнените прозорци. Можеше да види кафенето в другия край на градината.

— Дръж ме в течение — Роман затвори телефона.

— Какво се е случило — попита Конър.

— Ангъс е намерил охранителя, затворен в тоалетната, близко до залата, където се проведе проучването. Човекът е бил парализиран, но в съзнание.

Конър пребледня.

— Петровски стои зад това.

— Какво е станало с клошарката — попита Шана.

— Търсят я — осведоми я Роман. — Знаем, че ти си добре, така че нашата главна грижа сега е Ласло.

Конър спря на половината път към вратата.

— Трябва да вървя.

— Тръгвай. Шана ще е в безопасност с мен — Роман затвори вратата след него и я погледна. — Как си?

— Добре съм — вече доста добре се справяше с шока, но просто беше минала предела на силите си и се беше вцепенила. Тя се огледа наоколо. Беше идвала тук веднъж преди време, но тогава беше прекалено тъмно, за да види нещо. Една стена с накачени дипломи по нея привлече вниманието й. Тя ги разгледа.

Роман имаше дипломи по микробиология, химия и фармакология. След всичкото това време той все още беше лечител. Както беше казал Конър, смъртта не променяше човешкото сърце. Сърцето на Роман беше добро. Тя погледна назад.

— Не съм предполагала, че си такъв зубър.

Той повдигна едната си вежда.

— Моля?

— Имаш доста дипломи.

— Разполагах с доста време — отвърна й сухо.

Тя прехапа устни, за да не се усмихне.

— Вечерно училище?

Ъгълчето на устната му се изви.

— Как позна?

Принтерът в другия край на стаята започна шумно да печата листи. Той отиде до монитора, на който имаше множество от документи с графики по тях. Данните изглеждаха неразбираемо за Шана, но Роман ги следеше с огромен интерес.

— Това е добре — прошепна той. Той грабна няколко излезли страници от принтера и започна да ги проучва. — Това наистина е добре.

— Какво?

Той остави документите на плота на масата.

— Това — той повдигна една колба, пълна със зеленикава течност. — Мисля, че успях — на лицето му се появи широка усмивка.

Изглеждаше толкова млад и щастлив. Сякаш от раменете му бяха паднали грижи, трупани с векове.

Шана не можеше да спре усмивката си. Ето такъв трябваше да е Роман. Лечител, който работи усилено в лабораторията си и се наслаждава на откритията си.

Тя се приближи към него.

— Какво е това? Нов почистващ препарат за тоалетна?

Той се засмя и остави колбата обратно.

— Това е формула, която ще позволи на вампирите да останат будни дори през деня.

Шана замръзна намясто.

— Шегуваш се?

— Не, никога не бих си правил шеги с нещо такова. Това е…

— Революционно — прошепна тя. — Ти можеш да промениш света на вампирите.

Той кимна замислено.

— Все още не е изпробвано, разбира се, така че не мога да съм сигурен. Но това ще бъде най-голямата стъпка от успешното произвеждане на кръв насам.

Синтетичната кръв спасяваше хиляди животи. Тя стоеше в присъствието на един гений и той твърдеше, че я обича.

Роман скръсти ръце, изучавайки с поглед зеленикавата течност.

— При условие че тази формула успешно подсилва вампир, който е клинично мъртъв, тя би могла да има приложение и при определени условия върху смъртните, като комата или парализата.

— О, боже мой. Ти си истински гений, Роман.

Той трепна.

— Имах доста повече години за учене от повечето учени. Или зубъри, както ти каза — той се усмихна.

— Хей, зубърите са супер. Поздравления — тя протегна ръце, за да го прегърне, но после размисли и само го потупа по ръката, преди да отстъпи назад.

Усмивката му изчезна.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не, просто мисля, че е по-добре за нас да не се…

— Докосваме? Или да правим любов? — очите му потъмняха от глад. — Знаеш, че между нас има недовършени неща.

Тя преглътна и пристъпи назад. Проблемът не беше в това, че не му вярва. Тя знаеше, че той щеше да направи всичко възможно, за да я предпази. Истината беше, че не можеше да вярва на себе си. Когато я погледнеше по този начин, цялата й съпротива се стопяваше. Два пъти му беше позволила да я люби, а трябваше и двата пъти да му откаже. Тя осъзнаваше, че връзка с вампир нямаше кой знае какво бъдеще. За съжаление, този факт не помагаше с нищо, за да облекчи копнежа в сърцето й. Със сигурност не помагаше за физическото привличане, което измъчваше сетивата й и караше тялото й да копнее за него.

Тя реши да смени темата.

— Какво слушаш?

— Грегориански песнопения. Помагат ми да се съсредоточа — той отиде до малък хладилник и извади бутилка с кръв. — За да сме сигурни, че не съм гладен — Роман я надигна и започна да отпива студената течност.

Леле. Дали това означава, че възнамерява да я съблазни? Със сигурност не. Слънцето щеше да изгрее скоро. Още петнадесет минути и той ще бъде вкочанен. Разбира се, вампирите могат да се движат много по-бързо, когато искат. Тя се замисли за неговата лаборатория, докато той стоеше там, пиеше и следеше всеки неин ход.

— Това изглежда старо — тя разгледа старо каменно хаванче и чукало.

— Старо е. Извадих го от руините на манастира, в който израснах. Това и кръста, който носиш, са единствените неща, останали ми от онзи живот.

Шана докосна разпятието.

— Когато съм в безопасност, трябва да ти го върна. Сигурно е безценно за теб.

— Твое е. И нищо не е по-безценно за мен от теб.

Тя нямаше идея какво да му отговори. „Аз също те харесвам“, звучеше малко тъпичко.

— Радинка ми каза, че е провела някакви търсения за теб и че трябвало да ги обсъдя с теб.

— Радинка говори твърде много — той отпи още една глътка. — Червената папка — той посочи лабораторната маса до нея.

Шана отвори папката бавно, чудейки се какво, за Бога, ще е това проучване. Тя я разтвори и откри, че се взира в огромна гланцирана снимка на голдън ретривър.

— Ох, това е… куче — тя обърна следващата и последващата снимка. На тях имаше черен лабрадор, немска овчарка. — Защо гледам тези кучета?

— Ти каза, че искаш голямо куче.

— Не сега. Все още се укривам — тя прелисти страницата с едно хъски и затаи дъх. Под него имаше снимка на къща. Беше голяма, двуетажна с бяла фасада и голяма веранда отпред и бяла ограда. На видно място в предния двор имаше табелка, че се продава. Къщата на нейните мечти.

Беше повече от това. Това беше предложение за мечтан живот, който Роман искаше да сподели с нея. Гърлото й се сви и тя остана без въздух. Беше грешала. Изобщо не понасяше шока чак толкова добре. Очите й се напълниха със сълзи. Ръката й трепереше, докато разгръщаше следващата страница. Там имаше още една къща с ограда. Тази беше в стар викториански стил и с прекрасна кула. Беше също за продан.

Тя му беше казала какво най-много иска в живота си и той се опитваше да й го даде. Когато стигна до осмата и последна снимка, й беше трудно да я види. Погледът й бе замъглен от сълзи.

— Можем да ги огледаме през нощта — Роман остави празната бутилка и отиде до нея. — Можеш да си избереш, която поискаш. Ако не ти харесва някоя от тези, ще продължим да търсим.

— Роман — ръцете й трепереха, докато затваряше палката. — Ти си най-милият мъж. Но…

— Не е нужно да отговаряш веднага. Слънцето ще изгрее скоро, така че трябва да тръгваме. Може да се телепортираме обратно в моята спалня. Ще дойдеш ли с мен?

И да бъде сама с него. Дори да се опиташе да я съблазни, веднъж след като слънцето започне да изгрява, ще трябва да спре. Той нямаше да е в състояние да си помръдне пръста, а още по-малко…

Вратата се отвори рязко и в стаята нахлу огромен шотландец. Той дишаше тежко, а зелените му очи блестяха от непролети сълзи.

— Ангъс? — Роман тръгна към него. — Какво се е случило?

— Малкият ви химик го няма. Копелетата са го отвлекли.

— О, не — Шана закри устата си с ръка. — Бедният малък Ласло.

— Стационарният телефон в лабораторията му стоеше отворен — продължи Ангъс. — Проследихме линията до къщата на Петровски в Бруклин.

— Разбирам — лицето на Роман пребледня.

— И Юън. Юън Грант, който го пазеше — изражението на Ангъс се втвърди. — Убили са го.

Роман отстъпи назад с изумено изражение.

— Сигурен ли си? Може да са отвлекли и него.

— Не са — Ангъс поклати глава. — Открихме прахта му. Проклетите копелета са го намушкали.

— По дяволите — Роман се хвана за ръба на масата. — Юън. Той беше толкова силен. Как може да е…

Дъхът на Ангъс направо изсвистя през стиснатите му зъби. Той стисна ръце в юмруци.

— Мислим, че са използвали беладона върху него, също както и при охранителя в тоалетната. Той… той е бил безпомощен.

— По дяволите! — Роман удари масата с юмрук. — Тези копелета — той прекоси стаята. — Кога ще изгрее слънцето? Имаме ли достатъчно време да им отвърнем?

— Не, копелетата са избрали този час нарочно. Слънцето ще изгрее след пет минути, така че е твърде късно.

Роман измърмори още едно проклятие.

— Ти беше прав Ангъс. Трябваше да ги нападнем тази нощ.

— Недей обвинява себе си — Ангъс погледна към Шана и се намръщи.

Мили Боже. По тялото й полазиха студени тръпки. Той мислеше, че вината е нейна. Петровски никога нямаше да се заеме с Ласло, ако той не й беше помогнал да избяга. А ако Ласло не беше мишена, техният шотландски приятел щеше още да съществува.

Роман пребледня още повече.

— Поне няма да са в състояние да го измъчват дълго.

— Да, слънцето ще спре тяхната злоба — Ангъс спря с ръка на дръжката на вратата. — Тогава си съгласен. Утре вечер отиваме на война.

Роман кимна. Очите му излъчваха гняв.

— Да.

Шана преглътна. Тогава щяха да загинат още вампири. Може би дори Роман.

— Момчетата и аз ще се подслоним в избата. Докато слънцето залезе, ще сме измислили плана си. Ти по-добре намери място, за да поспиш, докато все още можеш.

— Разбирам — Роман спря до масата.

Когато Ангъс затвори вратата, Роман закри очите си с ръка. Шана не беше сигурна дали това е от мъка или от изтощение. Вероятно и от двете. Той вероятно познаваше шотландеца от много години.

— Роман? Може би трябва да отидем в сребърната стая.

— Вината е моя — прошепна той.

Ех, той също се чувстваше виновен. В очите му имаше сълзи. Тя знаеше какво е да изпитваш вина за смъртта на приятел.

— Не е твоя вината. Моя е.

— Не — той изглеждаше учуден. — Аз бях този, който взе решението да те защитава. Аз се обадих на Ласло по телефона и му казах да се върне. Той следваше моите заповеди. Как може ти да си виновна? Ти беше в безсъзнание през това време.

— Но ако не бях аз…

— Не. Враждата между Петровски и мен е много стара — Роман се олюля на краката си.

Тя го сграбчи за ръката.

— Ти не си на себе си. Да отидем в сребърната стая.

— Няма достатъчно време — той се огледа в лабораторията. — Ще бъда добре и в килера.

— Не, не искам да спиш на пода.

Той й се усмихна уморено.

— Съкровище, няма да изпитам никакъв дискомфорт.

— Аз ще кажа на дневния смяна да те пренесат в леглото в сребърната стая.

— Не. Те не знаят за мен. Ще бъда добре — той се запрепъва към килера. — Пусни щорите, моля те.

Тя се засили към прозореца. Небето на изток изсветляваше в сиво-розов оттенък. Точно когато пусна щорите, един златен лъч докосна покрива на „Роматех“.

Роман стигна до килера и отвори вратата.

Изведнъж я оглуши мощен взрив. Земята се разтресе. Тя се хвана за щорите, за да не падне, но те се олюляваха и я правеха нестабилна. Алармата започна да пищи. Другият звук, който Шана разпозна, беше писъци на хора.

— О, Господи — тя надникна през прозореца. В отблясъците на утринното слънце забеляза струйка дим.

— Експлозия? — прошепна Роман. — Къде е?

— Не съм сигурна. Всичко, което виждам, е дим — Шата се обърна назад. Роман беше смъртноблед и се подпираше нестабилно на вратата на килера.

— Избрали са това време, за да не мога да направя нищо.

Шана отново надникна през щорите.

— Това е крилото срещу нас. Кафенето! Радинка беше там — тя изтича до телефона и набра 911.

— Там… там трябва да има много хора — Роман се отлепи от вратата, направи няколко крачки и падна на колене.

Когато операторът отговори, Шана извика в слушалката.

— Имаше експлозия в „Роматех Индъстрис“.

— Какъв е видът на вашия спешен случай? — попита жената.

— Експлозия! Нуждаем се от линейки и пожарна.

— Успокойте се. Вашето име е?

— Бихте ли побързали? Тук има ранени хора! — тя затвори и хукна към Роман. Бедният мъж пълзеше по пода.

— Нищо не можеш да направиш. Отиди да си починеш.

— Не, трябва да им помогна.

— Обадих се на бърза помощ. Аз самата ще отида там, веднага след като се уверя, че си добре — тя посочи килера и се опита да изглежда авторитетна. — Отивай си в стаята.

— Не мога да понеса да съм безпомощен, когато хората се нуждаят от мен.

Тя клекна до него със сълзи на очите.

— Разбирам. Повярвай ми, аз ще бъда там. Но ти нищо не можеш да направиш.

— Напротив, мога — той сграбчи лабораторната маса и се изправи несръчно на крака. Роман протегна ръка към колбата със зеленикавата течност.

— Не можеш! Още не е изпробвана.

Той я погледна криво.

— Какво може да ми направи? Да ме убие?

— Не е смешно, Роман, моля те. Недей.

Неговата ръка трепереше, докато надигаше колбата към устата си. Той преглътна няколко големи глътки и я остави обратно на мястото й.

Шана сключи пръстите си около кръста, който той й беше дал.

— Знаеш ли изобщо каква трябва да е нормалната доза?

— Не — той отстъпи назад с несигурна крачка. — Чувствам се… странно — каза Роман и след тези думи припадна на пода.