Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (18)

Глава 17

Роман се облегна назад в креслото си и се загледа в тавана. Имаше сериозни притеснения относно всичко това. Последния път, когато разказа историята си на жена, тя се опита да го убие. Пое си дълбоко въздух и започна.

— Роден съм в малко селце в Румъния през 1461 година. Имах двама братя и по-малка сестра — опита се да си припомни лицата им, но спомените му бяха твърде неясни.

Беше прекарал кратко време с тях.

— Леле — затаи дъх Шана. — Ти си на около петстотин години.

— Благодаря, че ми припомни.

— Продължавай — подкани го тя. — Какво се е случило със семейството ти?

— Бяхме бедни. Времената бяха трудни.

Червена лампичка в ъгъла над леглото привлече вниманието му. Охранителната камера работеше. Той направи рязко движение във въздуха и след няколко секунди червената светлина изгасна.

Той продължи с историята си.

— Майка ми умря при раждане, когато бях на четири. После умря и сестра ми. Тя беше само на две.

— Толкова съжалявам.

— Когато бях на пет, баща ми ме заведе в местния манастир и ме остави там. Аз продължавах да мисля, че ще се върне. Знаех, че ме обича. Той ме прегръщаше толкова силно, преди да си тръгне. Отказвах да спя върху сламеника, който монахът ми даде. Настоявах, че татко ще се върне — той потърка челото си. — Накрая монасите се умориха от моите жалби и ми казаха истината. Баща ми ме беше продал на тях.

— О, не. Това е ужасно.

— Опитвах се да се утеша с мисълта, че баща ми и братята ми са добре, ядат като крале с всичките пари, които са спечелили заради мен. Истината беше, че бях продаден за чувал с брашно.

— Това е отвратително! Трябва да са били отчаяни.

— Умираха от глад — въздъхна Роман. — Преди се чудех защо баща ми избра да даде мен.

Шана се наведе напред.

— Аз се чувствах по същия начин, когато семейството ми ме изпрати в интерната. Продължавах да си мисля, че те ме обичат страшно много, но не можех да си обясня, какво лошо нещо съм направила.

— Сигурен съм, че не си направила нищо лошо — погледите им се срещнаха. — Монасите видяха в мен голямото ми желание да уча и това, че лесно възприемам. Отец Константин казваше, че заради това баща ми е избрал мен. Той е разбрал, че аз съм с най-добрите интелектуални възможности от децата му.

— Искаш да кажеш, че си бил наказан заради това че си най-умен.

— Не бих го нарекъл наказание. В манастира беше чисто и топло. Никога не гладувахме. Във времето, когато навърших дванадесет години, братята ми и баща ми бяха починали.

— О, Господи, толкова съжалявам — Шана взе възглавницата от леглото и я притисна към гърдите си. — Семейството ми е все още живо, слава на Бога, но знам какво е чувството да ги загубиш.

— Отец Константин беше лечител в манастира и стана мой учител. Аз научих всичко, което успях от него. Той казваше, че имам дарба да лекувам — Роман се намръщи. — Дарба от Бога.

— Значи си станал доктор или нещо такова?

— Да, никога не съм се съмнявал какво искам да правя. Положих обет официално на осемнадесет години и станах монах. Заклех се да облекчавам страданията на хората — устата му се изкриви. — Заклех се и да отхвърлям сатаната във всеки негов облик.

Шана притисна възглавницата още по-силно към себе си.

— Какво се случи после?

— Отец Константин и аз пътувахме от село на село и правехме всичко, каквото можехме, за да излекуваме болните и да облекчим страдащите. По онова време нямаше много образовани лекари, особено за бедните, така че ние бяхме много търсени. Работехме дълги и тежки часове. Накрая отец Константин остаря прекалено много и стана немощен за това. Той стоеше в манастира и ми позволи да продължа нататък сам. Предполагам, че сгреших — той се усмихна криво. — Аз не бях толкова умен, колкото си мислех. Без отец Константин да ме насочва и да ми дава съвети…

Роман затвори очи, извиквайки за кратко сбръчканото от времето лице на своя пастрок. Понякога, когато беше сам в тъмнината, той почти можеше да чуе тихия глас на стария човек. Отец Константин винаги му вдъхваше надежда и кураж, дори когато беше малко и уплашено момче. И за това Роман го обичаше.

Една картина изникна в съзнанието му. Манастирът беше в руини. Мъртвите тела на всички монаси лежаха в останките. Тялото на отец Константин беше разкъсано на части. Роман покри лицето си с ръка, за да потисне спомените. Но как би могъл да го стори? Той беше причината за тяхната смърт и разрушенията около тях.

Никога нямаше да го забрави.

— Добре ли си? — попита Шана тихо.

Роман отдръпна ръце от лицето си и си пое бавно въздух.

— Докъде бях стигнал?

— Станал си пътуващ лекар.

Съжалението, изписано на лицето на Шана, едва не го извади от контрол, така че той се загледа в тавана.

— Аз пътувах надалеч по места, където днес се намират Унгария и Трансилвания. С течение на времето престанах да нося свещеническите си одежди. Голотата на темето ми се покри, а косата ми стана дълга. Но запазих моята клетва за бедност и безбрачие, така че бях убеден, че съм добър и праведен и Бог е с мен. Новините за моите лечебни възможности вървяха пред мен и бях приветстван във всяко село като почетен гост. Бях дори герой.

— Това е хубаво нещо.

Той поклати глава.

— Не е така. Аз се бях клел да отблъсквам злото, но бавно се поддадох на смъртоносен грях. Възгордях се.

Тя изсумтя.

— Какво лошо има в това да се чувстваш горд от работата си. Ти си спасявал животи, нали?

— Не, Господ ги спасяваше чрез мен. Аз забравих за тази разлика. После вече беше твърде късно и бях прокълнат завинаги.

Тя го погледна със съмнение и притисна възглавницата към себе си.

— Бях на тридесет години, когато чух слуховете за едно село в Унгария. Хората там умирали един след друг и никой не знаел защо. Имах известни успехи с лекуването на чумата, като прилагах строга карантина и спазвах правила за хигиенизиране. Аз… аз си помислих, че мога да помогна на това село.

— И си отишъл там.

— Да, с моята гордост си помислих, че мога да бъда техният спасител. Но когато пристигнах, открих, че селото не е измъчвано от болест, а от отвратителни създания — убийци.

— Вампири? — прошепна тя.

— Те се бяха разположили в един замък и се хранеха с местните хора. Можех да поискам помощ от църквата, но в моята суета си помислих, че мога да ги прогоня сам. Все пак бях Божи човек — той потърка челото си, опитвайки се да изтрие срама и ужаса на собственото си падение. — Бях сгрешил и за двете неща.

Тя потрепери.

— Те са те нападнали?

— Да, но не ме оставиха да умра като останалите. Те ме преобразиха в един от техния вид.

— Защо?

Роман се усмихна презрително.

— Защо не? Аз бях нещо като експеримент за тях. Ще успеят ли да преобразят божия човек в демон? Това беше перверзна игра за тях.

Шана се разтрепери.

— Толкова съжалявам.

Роман вдигна ръце.

— Това е минало. Наистина историята е жалка. Свещеник, който е толкова вглъбен в собствената си гордост, че Бог е намерил за по-добре да го изостави.

Тя вдигна очите си, които бяха пълни с болка.

— Мислиш, че Бог те е изоставил?

— Разбира се. Ти сама го каза. Аз съм демон кръвопиец от ада.

Тя направи физиономия.

— Склонна съм да бъда малко драматична от време на време. Но знам истината. Ти си се опитвал да помогнеш на бедните хора, когато злодеите са те нападнали. Не си го искал, както и аз не съм искала руската мафия да нападне мен и Карън — очите й бяха пълни със сълзи, когато бавно се приближи до него. — Карън не е искала да умре. Аз не съм искала да загубя семейството си или да прекарам целия си живот като мишена. И ти също не си искал да се превърнеш във вампир.

— Получих това, което заслужавах. И се превърнах в едно от лошите момчета, както ги нарече. Не можеш да ме направиш добър, Шана. Извърших ужасни неща.

— Аз… аз съм сигурна, че си имал причини.

Той се наклони напред и опря лакти на коленете си.

— Опитваш се да ме оправдаеш ли?

— Да — тя спря пред стола му. — Начинът, по който аз виждам нещата, е, че си същият мъж като преди. Ти си измислил синтетичната кръв, за да спреш вампирите да не се хранят от хората, нали?

— Да.

— Не виждаш ли? — тя клекна пред него, за да може да вижда лицето й. — Ти все още се опитваш да спасяваш животи.

— Това едва ли може да върне животите, които унищожих.

Тя го погледна тъжно, а в погледа й имаше сълзи.

— Вярвам, че в теб има добро. Дори ти да не го вярваш.

Той преглътна трудно и премигна, за да спре собствените си сълзи. Нищо чудно, че се нуждаеше от Шана. Не беше чудно и че го беше грижа за нея толкова много. След петстотин години на отчаяние тя докосна сърцето му и посади зрънце надежда, която не съществуваше преди това.

Той се изправи и я издърпа в прегръдката си. Държеше я здраво и не искаше никога да я пусне.

Господи, би направил всичко, за да бъде мъжът, който тя вярваше, че е. Би направил всичко, за да бъде достоен за нейната любов.

 

 

Иван се усмихна на Ангъс МакКей. Огромният шотландец вървеше напред-назад пред него и го гледаше намръщено, сякаш няколко свирепи погледа можеха да го уплашат. Шотландците ги бяха обградили веднага след като Иван и неговите придружители бяха влезли в балната зала. Иван, Алек, Катя и Галина бяха ескортирани до най-отдалечения ъгъл и им беше казано да седнат. Иван бе кимнал и каза на хората си да се подчиняват. Той се настани удобно в ъгъла, заобиколен от спътниците си. Шотландците застанаха пред тях, като всеки един беше отпуснал ръка върху кожената дръжка на сребърната си кама и изглеждаха нетърпеливи да я използват.

Заплахата беше явна. Забиването на камата в сърцето на Иван означаваше край на неговото дълго съществуване. Въпреки всичко това не го уплаши. Иван знаеше, че той и хората му просто могат да се телепортират, където си поискат. Но засега се забавляваше твърде много, като си играеше с неговите предполагаеми похитители.

Ангъс МакКей ходеше напред-назад пред хората си.

— Кажи ми Петровски, защо си тук тази вечер?

— Бях поканен — той бръкна под пояса си.

Едновременно с това шотландците пристъпиха напред.

Иван се усмихна.

— Аз просто изваждам поканата си.

Ангъс скръсти ръце.

— Продължавай.

— Твоите момчета са леко изнервени — отбеляза Иван сухо. — Без съмнение има нещо общо с носенето на полите.

Ниско ръмжене се чу от шотландците.

— Позволи ми да набуча на шиш копелето — промърмори един от тях.

Ангъс вдигна ръка.

— Всяко нещо с времето си. Засега не сме приключили с нашия разговор.

Иван измъкна поканата от пояса на смокинга си. Целофанена лента свързваше двете половини и проблясваше на светлината от осветлението.

— Това е нашата покана. Както виждаш, не бяхме сигурни дали ще дойдем, но в крайна сметка моите дами тук ме убедиха, че ще е… бомбастично.

— Точно така — Катя се извъртя на стола си и кръстоса крака, така че всеки да можеше да види оголения й крак и бедро. — Аз просто искам да се позабавлявам малко.

МакКей повдигна вежда.

— И каква ти е идеята точно за забавление? Успяхте ли да планирате убийството на някого тази вечер?

— Винаги ли си толкова груб с гостите, които каниш? — Иван изпусна поканата на пода и погледна часовника си. Те щяха да бъдат тук петнадесет минути. В този момент Владимир трябва да е намерил къде се намира отделението със синтетична кръв. Истинските бяха на път да постигнат голяма победа.

МакКей се извиси над него.

— Ти продължаваш да си зяпаш часовника. Дай ми го.

— Ти вече ми изпразни джобовете. Да не сте хайка крадци? — Иван бавно свали часовника си.

МакКей знаеше, че е замислил нещо. Той просто се нуждаеше от още малко време.

С въздишка Иван остави часовника си в протегнатата ръка на МакКей.

— Това е обикновен часовник както виждаш. Продължавам да го гледам, защото до момента това парти е ужасно скучно.

— Така е — нацупи се Галина. — Никой дори не иска да танцува с мен.

МакКей подаде часовника на един от хората си.

— Провери го.

Когато наклони главата си Иван забеляза, че водачът на френските вампири влиза в залата с още един шотландец.

Повечето от гостите се обърнаха да поздравят французина, когато той мина през залата. Това беше Жан-Люк Ешарп. Какво жалко подобие на вампир. Вместо да се храни от смъртните, глупавият французин ги обличаше. И получаваше несметни богатства от това.

Иван извъртя главата си настрани, което доведе до силно изпукване. Това привлече вниманието на всички. Гостите гледаха право в него, което го накара да се усмихне.

Ангъс МакКей го погледна изпитателно.

— Какво става, Петровски? Да не би главата ти да не си е на мястото?

Шотландците се засмяха. Усмивката на Иван изчезна. Давайте, смейте се, глупаци. Когато експлозивите избухнат, ще видим кой ще се смее тогава.

 

 

Шана се вцепени в прегръдката на Роман. Искаше да го успокои, но сега, когато той вече беше спокоен, тя бе леко неспокойна от факта, че прегръща вампир. Щеше да й отнеме малко време да свикне. Тя се отдръпна, като плъзна ръцете си от раменете към гърдите му. Той я държеше леко и изучаваше лицето й.

— Размисли ли? Не си решила да ме убиеш, нали?

— Не, разбира се, че не — тя се загледа в дясната си ръка, която почиваше на гърдите му. Над сърцето му. Мисълта за кол, който да го прободе там, бе твърде ужасна, за да си я представи дори. — Никога не бих могла да те нараня… — тя премига и го погледна шокирано. — Сърцето ти бие. Мога да го усетя.

— Да, но когато слънцето изгрее ще спре.

— Аз… аз си мислих…

— Че нищо в тялото ми не работи? Нали вървя и говоря? Тялото ми преработва кръвта, която пия. За да работи мозъкът ми, трябва да има достъп до кръв и кислород. Необходим ми е въздух, за да говоря. Нищо от това не би било възможно без биещо сърце, което да кара кръвта да циркулира през тялото ми.

— О. Аз просто си мислех, че вампирите са…

— Напълно мъртви? Не и през нощта. Знаеш, че въздействаш на тялото ми, Шана. Знаеш го от първата вечер, когато бяхме на задната седалка в колата на Ласло.

Тя се изчерви. Огромната му ерекция със сигурност доказваше, колко добре функционираше тялото му след залез-слънце. Той докосна топлата й буза.

— Искам те още от първата нощ.

Шана се отдръпна от него.

— Не можем…

— Никога не бих те наранил.

— Можеш ли да си сигурен? Имаш ли пълен контрол над…?

Той стисна зъби.

— Над злите си импулси?

— Щях да кажа… апетита си? — тя обви ръце около себе си. — Не си ми безразличен, Роман. Не го казвам само от благодарност за това, че ме пазиш. Наистина ме е грижа. И наистина съжалявам, че е трябвало да страдаш толкова дълго…

— Тогава остани с мен — той се протегна към нея.

Тя отстъпи назад.

— Как? Дори и да преодолея факта, че си… си вампир, приятелките, с които живееш, си остават. Харемът.

— Те не означават нищо за мен.

— Но за мен са от голямо значение! Как е възможно да не обръщам внимание на факта, че се чукаш с още десет жени, освен с мен?

Той трепна.

— Трябваше да се сетя, че това ще е проблем.

— Ами да! Защо, за Бога, са ти нужни толкова много? — о, Боже. Тъп въпрос. Вероятно всеки мъж би се възползвал от такава възможност.

Той въздъхна, обърна се и се запъти към кухнята. Дръпна връзката си и я остави да виси около яката.

— Древна традиция е всеки господар на сборище да има харем. Нямах друг избор, освен да почета тази традиция.

— О, да.

Той издърпа връзката и я захвърли на кухненската маса.

— Ти не разбираш вампирската култура. Харемът е символ на силата и престижа на един господар на сборище. Без тях не бих излъчвал респект. Ще стана за посмешище.

— О, горкичкия той! Хванат в капана на един порочен обичай против волята си. Почакай малко, мисля, че очите ми се насълзиха — Шана повдигна ръце и изчака няколко секунди. — О, не. Фалшива тревога. Вероятно алергия.

Той се намръщи срещу нея.

— По-вероятно е стомашно разстройство от язвителното ти остроумие.

Тя погледна към него.

— Колко забавно. Извинявай, че не ти се умилквам, като някое от десетте момичета от харема ти.

— Не бих искал да го правиш.

Тя кръстоса ръце на гърдите си.

— Да знаеш, че си тръгнах заради това. Разбрах, че си долен женкар — очите му проблеснаха. — И освен това си…

Гневното му изражение бавно се смени в учудване.

— Ти ревнуваш.

— Какво?

— Ревнуваш — той се ухили и сграбчи сакото си, като победоносен матадор, за да го постави на облегалката на кухненския стол. — Толкова ревнуваш, че едва издържаш. Знаеш ли какво означава това? Означава, че ме искаш.

— Означава, че съм отвратена! — Шана му обърна гръб и се запъти към вратата. По дяволите. Той бе прекалено умен. Знаеше, че е привлечена от него. Но вампир с харем от десет жени? Ако щеше да излиза с демон, той поне можеше да е верен. Мили Боже. Не можеше да повярва, че е изпаднала в подобно затруднено положение.

— Може би трябва да се свържа с Министерството на правосъдието сутринта.

— Не. Те не могат да те защитят, като мен. Те дори си нямат представа срещу какъв враг се изправят.

Това беше истина. Доколкото можеше да каже, най-добър шанс за оцеляване имаше с Роман. Тя се облегна на стената до вратата.

— Ако остана с теб, това ще е само временно. Между нас не може да има никаква връзка.

— Ах. Не искаш ли пак да ме целунеш? — той се вгледа в нея толкова съсредоточено, че тя бе готова да се размърда.

— Не.

— Не искаш да ме докоснеш?

— Не — пулсът й се ускори.

— Знаеш, че те желая.

Тя преглътна трудно.

— Няма да се случи. Имаш си цял харем да те задоволява. Не ти трябвам.

— Никога не съм ги докосвал. Не и интимно.

Кого се опитваше да заблуди? От всички абсурдни неща, които можеше да каже.

— Да не ме мислиш за глупачка.

— Говоря сериозно. Физически никога не съм делил леглото си с някоя от тях.

В нея се развилия гняв.

— Не ме лъжи. Знам, че си правил секс с тях. Те говориха за това, как било минало толкова време и че им липсваш.

— Именно. Беше доста отдавна.

— Значи си признаваш. Правил си секс с тях.

— Вампирски секс.

— Какво?

— Това е изцяло умствено занимание. Дори не сме в една и съща стая — той сви рамене. — Просто поставям усещанията в умовете им.

— Имаш предвид, като някакъв вид телепатия?

— Контрол на ума. Вампирите го използват, за да манипулират смъртните или да общуват един с друг.

Да манипулират смъртните?

— Така ме накара да имплантирам зъба ти? — тя потрепери. — По-точно вампирския ти зъб. Изиграл си ме.

— Трябваше да те накарам да го видиш като обикновен зъб. Съжалявах, че не можех да съм напълно честен с теб, но имайки предвид обстоятелствата, нямах друг избор.

Той имаше право. Нямаше да иска да му помогне, ако знаеше истината.

— Значи наистина не се виждаш в огледалото.

Той повдигна вежди.

— Спомняш си това?

— Донякъде. Шината още ли е в устата ти?

— Не. Накарах Ласло да я махне миналата вечер. Толкова се тревожех за теб, Шана. Едва преживявах без теб. Търсех те мисловно, надявайки се, че още сме свързани.

Тя преглътна, спомняйки си гласа му в съня си.

— Не… не се чувствам удобно от това да нахлуваш в главата ми, когото си поискаш.

— Не е нужно да се притесняваш за това. Ти имаш изключително силен ум. Единственият начин, по който мога да вляза, е, ако ме допуснеш.

— Мога да те блокирам? — това беше добра новина.

— Да, но когато ме допуснеш, връзката ни е по-силна, отколкото съм изпитвал преди това — той се запъти към нея с блестящи очи. — Заедно може да ни е толкова хубаво.

О, Боже.

— Това няма да се случи. Вече призна, че си правил секс с десет други жени.

— Вампирски секс. Това е безлично изживяване. Всеки участник е сам в своето легло.

Участник? Сякаш са играчи от футболен отбор, подритващи си топката?

— Да не казваш, че го правиш с всички тях едновременно?

Той сви рамене.

— Това е най-ефикасния метод да ги задоволя.

— О, Боже мой — Шана се удари с ръка по челото. — Секс като на конвейер? Ще накараш Хенри Форд^[1] да се гордее с теб.

— Ти се шегуваш, но се замисли — той я погледна разгорещено. — Всички усещания за докосване и удоволствие стигат до ума ти. Той контролира дишането ти, пулса ти. Това е най-еротичната част от тялото ти.

Тя почувства внезапна нужда да притисне бедрата си едно до друго.

— Е, и?

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. Блясъкът в очите му стана по-горещ, като разтопено злато.

— Може да бъде извънредно задоволително.

Проклет да е. Тя събра колене.

— В действителност никога не си докосвал никоя от тях?

— Дори не знам как изглеждат.

Тя се вгледа в него и поклати глава.

— Трудно ми е да повярвам на това.

— Лъжец ли ме наричаш?

— Не преднамерено. Просто ми се вижда прекалено странно.

Той присви очи.

— Не вярваш, че е възможно?

— Трудно ми е да повярвам, че можеш да задоволиш десет жени, без дори да ги докоснеш.

— Тогава ще ти докажа, че вампирския секс е реален.

— О, да. И как предлагаш да го направиш?

Той се усмихна бавно.

— Като го направя с теб.