Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (17)

Глава 16

В един миг на пълен ужас Шана не можеше да усети земята под краката си. Тя се носеше, объркана и замаяна, но бе наясно, че е в прегръдките на Роман Драганести. Обгърна я мрак, който я обърка и уплаши. Последва внезапен сблъсък и тя застана права. Не, препъваше се.

— Внимателно — той я държеше за ръката. Щом свали пелерината, студеният вятър погали страните й и я обгради с аромат на земя, бор и цветя. Бяха навън. В градината на „Роматех“. Неясният пейзаж бе слабо осветен и се виждаха очертанията на храсти и дървета, които хвърляха зловещи сенки около моравата. Как се бе озовала тук?

И бе сама с Роман Драганести. Роман, който… О, Боже, тя не искаше да мисли за това. Не можеше да бъде истина.

Тя се отдръпна от него и маратонките й се подхлъзнаха на камъчетата от градинската пътека. Не бяха отишли много далече, можеше да види ярко осветената бална зала през прозорците.

— Как? Ние как…?

— Телепортиране — отвърна тихо той. — Това бе най-бързият начин да те измъкна оттам.

Сигурно е някой вампирски трик, което означава, че само истински вампир може да го прави. Някой като… Роман. Шана потрепери. Не можеше да е истина. Тя никога не бе вярвала в съвременната представа за романтичния вампир. Едно дяволско създание по своята същност би трябвало да изглежда противно. Със сигурност вампирите бяха отвратителни същества със зеленясала, разядена плът и огромни нокти. Да не споменаваме лошия дъх, който можеше да повали дори бик. Те не можеха да изглеждат толкова прекрасни и секси, като Роман. Не можеха да целуват като него.

О, Боже мой, тя го бе целунала! Тя бе пъхнала езика си в чудовище от ада. О, Боже, това щеше да звучи страхотно в изповедалнята. Кажете два пъти Аве Мария и избягвайте по-нататъшни контакти с изчадието адово.

Тя стъпи на тревата в сянката на едно дърво. Можеше да види само силуета му в тъмното. Черната му пелерина се раздвижи от студения вятър.

Без да мисли, тя се спусна в луд бяг към светлините на главната порта.

Бягаше, колкото сила има, без да позволява тежестта на брезентовата торба и чантата й да я забавят. Адреналинът й се повиши, надеждата за бягство се увеличаваше, увеличаваше. Още няколко метра и…

Нещо се размърда около нея. В тъмното се появи неясно петно, което спря точно пред нея. Роман. Шана се подхлъзна, докато се опитваше да се спре, за да избегне сблъсъка с него. Тя едва си поемаше дъх. Той дори не изглеждаше задъхан.

Тя се присви, за да вземе глътка въздух.

— Не е възможно да ме надбягаш.

— Забелязах — Шана го погледна предпазливо. — Грешката е моя. Току-що осъзнах, че не трябва да правя нищо, което да разпали апетита ти.

— Не трябва да се тревожиш за това. Аз не…

— Не хапеш? Не правиш ли точно това? — образът на вълчия зъб проблесна в ума й. — О, Боже. Зъбът, който имплантирах… наистина е бил твой?

— Да. Благодаря ти, че ми помогна.

Тя изсумтя.

— Ще ти пратя сметката — Шана вдигна глава, за да погледне звездите. — Не е възможно това да ми се случва.

— Не можем да останем тук — той посочи към балната зала. — Руснаците може да ни видят. Ела — той се приближи към нея.

Тя отскочи назад.

— Никъде не отивам с теб.

— Нямаш друг избор.

— Ти си мислиш така — тя премести торбата на рамото си и отвори чантата си.

В погледа му се четяха раздразнение и нетърпение.

— Не можеш да ме застреляш.

— Разбира се, че мога. Дори няма да ме обвинят в убийство. Ти вече си мъртъв — тя извади Беретата.

Само след миг той я издърпа от ръката й и я захвърли в цветната леха.

— Как смееш! Това ми трябва за защита.

— Няма да те предпази. Само аз мога да го направя.

— О, не си ли високомерен? Проблемът е, че не искам нищо от теб. Особено белези от зъби — тя чу разочарованият му стон. Значи му лазеше по нервите. Ами зле за него. Той на свой ред подлагаше на изпитание способността й да остане с всичкия си.

Той посочи с пръст към балната зала.

— Не видя ли руснаците вътре? Водачът им е Иван Петровски и мафиотите са го наели да те убие. Той е професионален убиец, при това доста добър.

Шана отстъпи назад, потръпвайки, щом студеният разроши косата й.

— Дошъл е на партито ти. Ти го познаваш.

— Обичай е да се канят всички господари на сборища — Роман се придвижи към нея. — Руснаците са платили на вампир да те убие. Единствената ти надежда за оцеляване е с помощта на друг вампир. Моята.

Тя пое рязко дъх. Той призна ужасната истина за себе си. Тя не можеше вече да го отрича, въпреки че отчаяно й се искаше. Истината просто бе прекалено ужасяваща.

— Трябва да тръгваме — той я сграбчи бързо. Преди Шана да може да възрази, пред погледа й причерня. Чувството на дезориентация бе ужасяващо. Тя не можеше да усеща тялото си. Когато отново се почувства нормално, вече стоеше в тъмна стая. Препъна се и отново възвърна равновесието си.

— Внимателно — Роман бе зад нея. — Необходимо е малко време, за да свикнеш с телепортирането.

Тя избута ръцете му от себе си.

— Никога повече не ми прави това! Не ми харесва.

— Добре. Тогава ще вървим — той я хвана за лакътя.

— Престани — тя издърпа ръката си. — Никъде не отивам с теб.

— Не чу ли това, което ти казах? Аз съм единственият ти шанс да се измъкнеш от Петровски.

— Не съм безпомощна! Справям се доста добре и сама. И мога да получа помощ от правителството.

— Имаш предвид съдебния служител в Ню Рошел? Той е мъртъв, Шана.

Тя ахна. Боб бе мъртъв?

— Чакай малко. Откъде знаеш?

— Накарах Конър да наблюдава къщата на Петровски в Бруклин. Той проследи руснаците до Ню Рошел и намери свръзката ти там. Следователят не е имал шанс срещу група вампири. Нито пък ти ще имаш.

Шана преглътна трудно. Горкият Боб. Какво трябваше да направи сега?

— Търсих те навсякъде — той докосна ръката й. — Остави ме да ти помогна.

Тя потръпна от усещането на пръстите му, които се плъзгаха по ръката й. Не че я отблъскваше. Имаше точно обратният ефект. Това й напомни колко решен бе той да я спаси, колко мил и грижовен бе, колко сладък и щедър. Желанието му да й помогне бе искрено. Дълбоко в себе си тя знаеше това, макар и да бе замаяна от шока на най-новите си открития. Как можеше да приеме помощта му сега, когато знаеше истината? Как можеше да откаже? Нямаше ли поговорка, която казваше, че клин клин избива? Може би същото се отнасяше и за вампирите.

Божичко, какво си мислеше? Да се довери на вампир? За тях тя бе храна, по дяволите. Специалитетът на вечерта.

— Това истинският цвят на косата ти ли е? — тихо попита той.

— А? — Шана не бе забелязала, че той се е приближил и се взираше в нея твърде съсредоточено. Сякаш бе гладен.

— Винаги съм знаел, че кафявият не е естественият ти цвят — той докосна кичур коса на рамото й. — Този ли е естественият?

— Не — тя отстъпи назад и отметна косата зад рамото си. Страхотно. Току-що бе открила шията си.

— Какъв е?

— Защо обсъждаме цвета на косата ми? — гласът й трепна и се повиши. — Да не би проклетите блондинки да имат по-добър вкус?

— Реших, че една безопасна, обикновена тема ще успокои нервите ти.

— Ами не свърши работа. Все още не мога да превъзмогна факта, че си кръвопиещ демон от ада!

Той се сепна.

О, страхотно. Нарани чувствата му. Но, по дяволите, тя имаше пълно право да бъде разстроена. Тогава защо се чувстваше лошо, че се нахвърли срещу него? Тя прочисти гърлото си.

— Може би бях твърде рязка.

— Описанието ти е правилно в основни линии. Въпреки това, тъй като не съм роден в ада, не е уместно да се каже, че идвам оттам — силуетът му се придвижи бавно през стаята. — Макар че може да се спори по въпроса дали в момента не се намирам там.

Ох. Наистина го бе наранила.

— Аз… аз съжалявам.

Последва дълга пауза. Най-накрая той й отвърна:

— Не ми е нужно извинението ти. Ти нямаш вина за това. И определено не се нуждая от съжалението ти.

Отново ох. Не се справяше много добре. Но все пак нямаше много опит в разговорите с демони.

— Ами… може ли да светнем лампите?

— Не, ще се виждаме през прозореца и Петровски ще разбере, че сме тук.

— Къде сме?

— В лабораторията ми. Има изглед към градината.

Странни миризми се носеха из стаята — почистващ антисептик и нещо сладникаво и метално. Кръв. Стомахът на Шана се сви. Разбира се, той работеше с кръв. Бе създателят на синтетичната кръв. И също така консуматор. Тя потрепери.

Но ако изкуствената кръв, която бе създал, служеше за храна на вампирите, тогава тези вампири не се хранеха вече от хората. Роман спасяваше живота на хората по два различни начина. Значи си оставаше герой.

И все пак си оставаше демон кръвопиец. Как можеше да приеме това? Част от нея бе отвратена, но друга част искаше да се протегне към него и да му каже, че не е толкова лош, като за… вампир.

С глух стон тя осъзна, че не му трябваше нейната компания. Той си имаше десет жени вампири вкъщи, които да му правят компания през самотните нощи. Единадесет, като включим и Симон.

Той отвори врата към слабо осветен коридор. За първи път, откакто напусна балната зала, можеше да види изражението му. Той изглеждаше пребледнял. Напрегнат. Ядосан.

— Последвай ме, ако обичаш — той пристъпи в коридора.

Шана тръгна бавно към него.

— Къде ме водиш? — тя надникна през вратата. Коридорът бе празен. Той не й отговори. Не погледна към нея. Вместо това се огледа из коридора, сякаш очакваше лошите да се появят всеки миг. Със силата да се телепортират, те вероятно можеха да се пръкнат без предупреждение. Роман бе прав. Единственият й шанс да преживее покушенията срещу нея от страна на вампирите, бе с помощта на друг вампир. С негова помощ.

— Добре. Да тръгваме — тя го последва надолу по коридора.

Той се запъти към асансьора, пелерината му се вееше след него.

— Тук в „Роматех“ имаме подземна стая, изградена от сребро. Нито един вампир не може да се телепортира през стените й. Там ще си в безопасност.

— О — Шана стоеше пред асансьора и зяпаше долния бутон. — Предполагам, че среброто е като криптонит^[1] за вас?

— Да — вратата на асансьора се отвори. Роман я задържа отворена и й посочи рязко да влезе. Тя се поколеба и той стисна зъби. — Трябва да ми се довериш.

— Знам. Опитвам се. Затова ли ми даде онова сребърно разпятие? За да ме пази от руските вампири?

— Да — на лицето му се изписа болка. — И от мен.

Тя остана с отворена уста. Дали е бил изкушен да я ухапе?

Той присви очи.

— Идваш ли?

Тя преглътна трудно. Какъв избор имаше? Шана пристъпи в асансьора. Той пусна вратите и те се затвориха със свистене. Тя застана настрани от него, загледана в бутоните. Той е все още същият мъж, който познаваше преди. Той е същият мъж.

— Вече не ми вярваш, нали?

Тя пое рязко въздух.

— Опитвам се.

Той се загледа намръщено в нея.

— Никога не бих те наранил.

Внезапно гневът й изплува на повърхността.

— Ти ме нарани, Роман. Имаше наглостта да… да флиртуваш с мен и да ме целуваш, когато живееш с десет любовници. И отгоре на всичко, сякаш това не бе достатъчно, открих, че ти си… си…

— Вампир.

— Демонично същество, което е обмисляло да ме ухапе.

Той се обърна към нея. Очите му бяха станали тъмни като лъскаво злато.

— Знаех си, че това ще се случи. Сега искаш да ме убиеш, нали?

Шана премига. Да го убие?

— Кол или сребърно острие в сърцето е най-добрият начин да се отървеш от мен — той пристъпи към нея и посочи мястото на гърдите си. — Това е сърцето ми, или поне това, което е останало от него.

Тя се загледа в широките му гърди. Мили Боже, тя бе поставяла главата си там. Дори го бе целувала и той бе сладък на вкус и толкова жив. Как можеше да е мъртъв?

Той взе ръката й и я постави върху гърдите си.

— Мястото е точно тук. Можеш ли да го запомниш? Трябва да изчакаш, докато заспя. Тогава ще съм напълно безпомощен.

— Престани — тя издърпа ръката си.

— Защо? — той се наведе по-близо. — Не искаш ли да убиеш кръвожадния демон от ада?

— Престани! Никога няма да мога да те нараня.

— О, но ти вече го направи, Шана.

Дъхът й секна. Тя се обърна настрана, когато очите й се изпълниха с горещи сълзи. Вратите на асансьора се отвориха. Той се запъти надолу по тъмния коридор. Тя се поколеба. Какво трябваше да прави сега? Не беше ли достатъчно, че животът й беше в опасност? А сега и сърцето я болеше по съвсем различна причина. Тя се опитваше да разбере, опитваше се да приеме истината за Роман. Наистина я бе грижа за него, но от това нещата ставаха още по-зле. Нараняваше го, когато той се опитваше да й помогне. Но, по дяволите, това нараняваше и нея. Тя си бе мислила, че той е идеалният мъж. Как можеше да има, каквато и да било връзка с него сега?

И той не се нуждаеше от нея. Вкъщи си имаше десет жени от собствения си вид. Те вероятно го познаваха от векове. Тя го познаваше само от няколко дни. Как можеше да се състезава с това?

Тя пристъпи бавно в коридора. Той стоеше пред масивна врата и набираше кода на клавиатурата.

— Това ли е сребърната стая?

— Да — той допря челото си към устройството. Сноп червена светлина сканира очите му. Той отвори тежката метална врата и й посочи да влезе. — Тук ще си в безопасност.

Тя пристъпи в стаята. Беше малък апартамент, състоящ се от спалня и кухня. През отворената врата тя забеляза баня. Шана остави торбите си на кухненската маса. След това забеляза, че Роман бе влязъл в стаята. Той свали пелерината си и я преметна през ръце.

— Какво правиш?

— Тази страна на вратата е облицована със сребро. Може да изгори кожата ми — използвайки пелерината, за да се предпази, той затвори вратата. След това заключи и спусна резето.

— Тук с мен ли ще останеш?

Той погледна към нея.

— Страх те е, че ще те ухапя ли?

— Ами може би. Рано или късно ще огладнееш.

— Не се храня от смъртни — каза той през стиснати зъби.

Роман се запъти към кухнята, взе една бутилка от хладилника и я постави в микровълновата.

Значи беше гладен, осъзна Шана и направи гримаса. Или може би яде, когато е разстроен. Като нея. Някак си мислите по въпроса за емоционалното хранене не й изглеждаха на място в момента. Тя предпочиташе да е сит.

Спомени за кухнята в къщата на Роман изплуваха в съзнанието й. Конър, който се опитваше да я държи надалеч от хладилника. Конър и Иън, загряващи своите „протеинови напитки“ в микровълновата. Момичетата от харема, които пиеха червена напитка от чашите си за вино. Мили Боже, през цялото време е било пред очите й. Вълчият зъб. Ковчезите в мазето. Роман, спящ като труп в леглото й. Той наистина е бил мъртъв. Все още бе мъртъв, въпреки че вървеше и говореше. И целуваше като… като дявол.

— Не мога да повярвам, че това ми се случва — тя се настани на ръба на леглото. Но наистина се случваше. Беше истина.

Микровълновата иззвъня. Роман извади бутилката и напълни една чаша с топла кръв. Шана потрепери. Той отпи глътка и се обърна към нея.

— Аз съм господар на сборището. Това означава, че лично съм отговорен за членовете му. Като те защитавам, предизвиквам стария си враг Иван Петровски, руснакът вампир, който иска да те убие. Той иска да обяви война на моето сборище.

Роман се запъти към един обикновен стол и постави питието си на малка масичка до него. Той прокара пръст по ръба на чашата.

— Съжалявам, че не ти казах всичко, но си мислех, че колкото по-малко знаеш, ще е толкова по-добре.

Шана не знаеше какво да каже, затова си стоеше там и го наблюдаваше как сяда в стола. Той разхлаби вратовръзката си, докато черната коприна не се развърза. Роман изглеждаше толкова нормален и толкова жив, докато говореше за хората, за които бе отговорен. Той се наклони на една страна, подпря челото на ръката си и го потърка. Изглеждаше изморен. Все пак той бе отговорен за огромен бизнес и очевидно за голяма група от последователи. И сега те бяха в опасност заради нея.

— Това, че ме защитаваш, ти причинява проблеми.

— Не — той завъртя стола си и погледна към нея. — Враждата между мен и Петровски е от векове. И това, да те пазя, ми донесе най-голямата радост, която съм чувствал от много дълго време.

Тя преглътна и очите й се напълниха с нови сълзи. Господ да й е на помощ, тя също се наслаждаваше на времето им заедно. Обичаше да го кара да се смее. Обичаше да бъде в прегръдките му. Обичаше всичко в него, докато не откри приятелките му, които живееха с него.

Тя ахна тихо, когато осъзна, че главният източник на гнева й бе съсредоточен около харема му. Можеше да разбере защо не й е казал, че е вампир. Кой би искал да признае, че е демон? Освен това той трябваше да защитава и други, не само себе си. Имаше цяло сборище, което трябваше да пази. Нежеланието му да й се довери, бе разбираемо. И можеше да бъде простено.

И това, че бе демон — ами това може да се тълкува по много начини. Все пак той спасяваше милиони човешки животи всеки ден със синтетичната си кръв. И защитаваше още, като осигуряваше друг източник за хранене за вампирите. В сърцето си тя знаеше, че в Роман няма нищо зло. Иначе никога нямаше да бъде толкова привлечена от него.

Не, проблемът беше харемът. Мили Боже, тя бе готова да му прости за всичко друго, но не и това. Защо не можеше да го приеме? Тя затвори очи, от които сълзите заплашваха да прелеят. Това беше просто ревност. Тя го искаше за себе си. Но той бе вампир. Не можеше да го има никога. Тя погледна към него. Той все още я наблюдаваше, но сега го правеше, докато отпиваше от кръвта. О, Божичко. Какво можеше да каже? Тя премига, за да спре сълзите и успокои нервите си.

— Хубава стая. Защо си я направил?

— Имаше няколко опита за покушение срещу мен. Ангъс МакКей проектира тази стая, като убежище от Бунтовниците.

— Бунтовниците?

— Така ги наричаме ние. Те се наричат Истинските, но в действителност не са нищо повече от терористи. Те са тайно общество, което вярва, че Сатаната им дава право да се хранят от смъртните — Роман вдигна чашата си. — За тях пиенето на синтетична кръв е нещо отвратително.

— О! И тъй като ти си я изобретил, не те харесват особено.

Той се усмихна леко.

— Не. Не са големи почитатели и на „Роматех“. Хвърляха няколко гранати по нас през последните години. Затова имам толкова охрана тук и вкъщи.

Охрана, състояща се от вампири, които спяха в ковчези в обща спалня. Шана се обгърна с ръце, докато новата реалност достигна до съзнанието й. Роман приключи с питието си и се запъти към кухнята. Изплакна чашата и я остави в мивката.

— Искаш да кажеш, че има два вида вампири — Бунтовниците, които са лошите момчета и се хранят от смъртните, и добрите като теб.

Роман подпря длани на мраморния плот с гръб към нея. Той изглеждаше напълно неподвижен, макар тя да знаеше, че диша бързо, докато се бореше с някакъв вътрешен демон. Със себе си.

Той удари с юмрук по мрамора толкова внезапно, че тя подскочи. Той се завъртя към нея, лицето му стана сурово, очите му блестяха. Той се запъти към нея.

— Никога не прави грешката да мислиш, че съм добър. Извършил съм повече престъпления, отколкото можеш да си представиш. Убивал съм хладнокръвно. Превърнал съм стотици смъртни във вампири. Обрекох безсмъртните им души на вечност в ада!

Шана застина неподвижно, разтърсена до дъното на душата си, вледенена от силата в погледа му. Убиец. Създател на вампири. Мили Боже, ако искаше да я изплаши, се справяше отлично. Тя скочи на крака и хукна към вратата. Успя да отвори двете ключалки, преди той да я сграбчи изотзад.

— Не, по дяволите — той я бутна настрани и заключи първата ключалка. Той издърпа ръката си със свистене. Шана видя белега, появил се върху пръстите му, и усети ужасната миризма на изгорена плът.

— Какво…?

Стискайки зъби, той се протегна за втората ключалка.

— Спри! — тя отблъсна ръката му и заключи сама. Боже, какво правеше? Той постави наранената ръка до гърдите си, лицето му бе пребледняло от болка.

— Изгори се — прошепна тя. Толкова отчаяно ли искаше да я предпази? Тя се протегна за ръката му. — Дай да видя.

Той отстъпи назад.

— Ще се излекувам, докато спя — той погледна към нея. — Не го прави отново. Дори да излезеш оттук, няма да идеш далеч, преди да те хвана.

— Не е необходимо да го казваш така, че да звучи, все едно съм ти затворник.

Той отиде до хладилника и взе шепа лед.

— Ти си под моята защита.

— Защо? Защо си толкова твърдо решен да ме пазиш?

Той застана до мивката и плъзгаше кубче лед по обгорения пръст. Шана най-накрая реши, че няма да й отговори и се запъти обратно към леглото.

— Ти си специална — каза тихо той.

Тя спря до леглото. Специална? Шана затвори очи. Боже, този мъж караше сърцето й да я боли. Въпреки всичко тя искаше да го прегърне и да го утеши.

— Можеш да ме убиеш и руснаците сигурно ще ти платят.

Той хвърли леда в мивката.

— Никога не бих могъл да те нараня.

Тогава защо искаше да повярва в най-лошото за него? Той се описваше като лош. Тя седна тежко на леглото. О, Боже, така ли се виждаше? Като отвратително, зло същество? Нищо чудно, че страдаше от толкова болка и угризения.

— Колко дълго си…?

— Вампир? — той се обърна към нея. — Кажи го Шана. Аз съм вампир.

Очите й се замъглиха.

— Не искам. Не ти отива.

Той я погледна тъжно.

— Аз също преминах през период, в който отричах какъв съм, но в крайна сметка го преодолях.

— Как?

Той присви устни.

— Огладнях.

Шана потрепери.

— Хранил си се от хора.

— Да. Докато не създадох синтетичната кръв. Целта на „Роматех“ е да направи света безопасен, както за вампирите, така и за смъртните.

Знаеше си. Знаеше, че той е добър човек, макар и да не можеше да го види сам.

— Какво друго можеш да правиш? Искам да кажа, освен да се телепортираш или да цвърчиш на сребърен поднос.

Погледът му се смекчи.

— Сетивата ми са силно развити. Способен съм да чувам от голямо разстояние и да виждам в тъмното. Само като вдишам, мога да кажа, че кръвната ти група е А положителна — ъгълчето на устата му се изви. — Любимата ми.

Шана трепна.

— В такъв случай се чувствай свободен да използваш хладилник — той се усмихна. По дяволите, изглеждаше прекалено добре за демон. — Какво друго? О, да. Можеш да се движиш по-бързо от куршум.

— Само когато искам. По-добре е някои неща да се правят бавно.

Тя преглътна. Да не би да флиртуваше с нея?

— Можеш ли да се превръщаш в прилеп и да си летиш наоколо?

— Не. Това е старо суеверие. Не можем да си променяме формата или да летим, но можем да левитираме.

— Не трябва ли да се връщаш на празненството си? И при приятелите си?

Той повдигна рамене и се подпря на плота.

— Предпочитам да стоя тук с теб.

И сега въпросът-убиец.

— Искаше ли да станеш вампир?

Той се наежи.

— Не, разбира се.

— Тогава как стана? Нападнаха ли те?

— Подробностите не са важни — той се насочи към стола. — Не искаш да ги чуваш.

Тя пое дълбоко въздух.

— Искам. Искам да знам всичко.

Той изглеждаше несигурен, докато откопчаваше сакото си.

— Това е дълга история.

— Давай — тя се поусмихна иронично. — Затаила съм дъх.