Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (16)

Глава 15

Иван Петровски погледна адреса, който му бе дала Катя.

— Тук е, Влад. Отбий.

Владимир намери място за паркиране, недалеч от защитената къща в Ню Рошел. От двете страни на слабо осветената улица бяха наредени високи, тесни къщи с дървени фасади. Покрити веранди гледаха към малките дворове отпред. Повечето от къщите блестяха на светлината от прозорците си, но защитената къща беше тъмна.

Нямаше женски вампир, който Иван да уважава повече от Катя, и отново тя бе доказала, че струва теглото си в злато. Дългогодишен член на неговото руско сборище, Катя бе също толкова порочна, колкото и той. Тя беше тази, която откри и съблазни съдебния служител, който отговаряше за Шана Уилън. С него под свой контрол, Катя лесно бе устроила този капан.

Иван инструктира Влад да остане в колата, а след това се придвижи към защитената къща с вампирска скорост. Той спря на задната врата и изчака Алек и Галина, едно от момичетата в харема му, да го настигнат. Те се промъкнаха в къщата. Изключителното им зрение им позволяваше да виждат в тъмното. Те минаха през кухнята и тръгнаха надолу по тесен коридор. В едната стая Иван намери Катя и съдебния служител на дивана. Тя бе възседнала скута на мъжа, а полата й се беше вдигнала до ханша.

— Забавляваш ли се? — попита Иван.

Катя сви рамене.

— Скучно ми беше. Трябваше да правя нещо.

— Може ли и аз? — Галина седна до служителя. Очите му бяха неподвижни. От раните на врата му течеше кръв.

Иван махна с ръка пред лицето на служителя на реда. Нямаше реакция. Той бе изкушен да забие бележка на челото на човека: „Стая под наем.“

— И така, къде е момичето Уилън?

Катя се плъзна от скута на служителя върху краката си. Подгъвът на прилепналата й черна пола падна надолу, докосвайки върха на черните й сандали.

— Харесва ли ти? — тя застана в поза, целяща да подчертае цепката, която минаваше от едната страна на полата и стигаше до фльонгата на бедрото й. С тази пола бе очевидно, че бикините на Катя липсват. Нейната бяла блуза без ръкави падаше на гънки до кръста й и излагаше голяма част от гърдите й на показ.

— Харесва ми. И то много. Но къде е Уилън?

Иван погледна към часовника си. Бе осем и четиридесет. Трябваше да тръгнат след десет минути. Щеше да отнеме само няколко минути да убие Шана Уилън, но той искаше първо да си поиграе с нея.

Катя хвърли съчувствен поглед към лейтенанта на Иван.

— Бедният Алек. Винаги виждаш шефа си с жените му, но никога не ги опитваш — тя пъхна ръка под полата си и очерта контура на голия си задник.

Алек се обърна със стиснати юмруци.

— Достатъчно, Катя.

Защо тя се опитваше да предизвика проблеми между него и Алек? Беше трудно да се намери добра подкрепа тези дни — от силни мъжки вампири, които биха следвали заповедите му, без да се забъркват с харема му. С течение на годините Иван бе екзекутирал твърде много вампири, задето се бяха забърквали с жените му. Не можеше да си позволи да губи повече.

Той направи знак на зомбирания следовател.

— Предполагам, че и Уилън е в подобно състояние? Къде е тя? Горе ли?

Катя отстъпи назад с предпазлив поглед.

— Тя все още не е пристигнала.

— Какво? — Иван тръгна към нея.

Катя трепна. Явно очакваше той да я удари.

Иван стисна ръката си. В тила му нарастваше напрежение и налягането се повишаваше, докато стана непоносимо. Когато изпука прешлените си, се чу ясен звук. Катя пребледня. Може би се боеше, че ще направи същото с нейното хубаво вратле.

Тя наведе главата си.

— Аз съм съкрушена, че трябва да ви разочаровам, господарю мой — тя се върна към старата форма на обръщение.

— Ти ми каза, че момичето Уилън ще бъде тук в осем и тридесет. Какво стана с нея?

— Не знам. Боб й каза да дойде тук и тя се съгласи.

Иван стисна зъби.

— И все пак я няма.

— Не, господарю мой.

— Опитала ли е да се свърже с него?

— Не.

— Бях планирал да се нахраня с нея преди проклетия бал.

Иван започна да се разхожда из стаята. Планът му беше брилянтен. Не само щеше да направи четвърт милион долара, но и щеше да има удоволствието да гледа как Роман Драганести страда. Първо щеше да изсмуче момичето Уилън, след това щеше да отиде на бала у Драганести и да хвърли тялото в краката му.

Докато Роман и немощните му приятели изпадаха в паника, Алек и Владимир щяха да се промъкнат, за да изпълнят големия финал на вечерта. Беше съвършен. Трябваше да бъде съвършен. Къде, по дяволите, бе това момиче? Той мразеше, когато храната му закъсняваше.

— Тъпа кучка! — Иван изпъна врата си настрани.

Катя се сви.

— Тя може да дойде. Може би закъснява.

— Не мога да чакам цяла нощ да се появи. Трябва да отидем на този смрадлив бал. Това е единственият ни шанс да влезем в „Роматех“ без тези шотландци да ни спрат — Иван отиде до стената и я удари с юмрук. — Сега ще трябва да отида на този проклет бал гладен. И там няма да има нищо, което става за ядене.

— Аз също съм гладна — Галина издаде напред долната си устна. Като бивша проститутка от Украйна, сексапилната червенокоска знаеше как да се цупи и моли.

— На Боб му остана доста кръв — предложи Катя. — Аз хапнах съвсем малко.

— Ммм. Вкусно — Галина го възседна и облиза устни.

Иван погледна към часовника си.

— Имаме пет минути — той наблюдаваше как Галина заби зъбите си в шията на следователя. — Остави малко и за мен.

Мъжът бе надживял полезността си.

 

 

Грегори погледна часовника си.

— Почти девет часа е. По-добре да отидем в балната зала.

Роман стана от стола зад бюрото си. Той се ужасяваше от този бал. Как можеше да се забавлява, докато Шана бе в опасност? Само мисълта да пие газирана кръв караше стомахът му да се свива. И сега тези последни новини… бащата на Шана беше ръководител на група, която искаше да го убие.

Кръв господня. Беше ли историята обречена да се повтори? Това твърде много приличаше на провала, който бе преживял в Лондон през 1862 г. Той беше срещнал красива, млада дама на име Елайза. Когато баща й бе разкрил тайната му, бе поискал от Роман да напусне страната. Той се бе съгласил, но се бе надявал, че Елайза ще разбере дилемата му и ще избяга с него в Америка. Така че той й бе доверил тайната си. На следващата вечер се бе събудил в отворения си ковчег с положен дървен кол върху гърдите му.

Той бе отишъл, за да се изправи срещу бащата, но бе открил, че Елайза е оставила кола. Баща й я бе спрял да го убие от страх, че други демонични същества ще потърсят отмъщение от семейството му. Отвратен от цялата тази работа, Роман бе изтрил спомените им за него. Жалко, че не можеше да изтрие и своите. Той бе започнал нов живот в Америка, но тъжната история го преследваше. Беше се заклел никога да не рискува отново и да се забърква със смъртна жена. И все пак Шана беше влязла в живота му и бе запълнила тъмните кътчета на сърцето му с надежда.

Как ли ще реагира, ако научи истината? Дали и тя ще се опита да го убие, докато спи? Или може би просто ще изчака баща си, да свърши тази работа?

Как ЦРУ са научили истината за вампирите? Някой глупак трябва да е направил вампирски трик пред смъртните, без да изтрие паметта им след това. Каквото и да се е случило, това представляваше сериозен проблем. Той, Ангъс и Жан-Люк щяха да прекарат по-голямата част от конференцията в обсъждане на решения и начини как да се справят с този проблем.

Роман тръгна към балната зала, придружен от мъжете, които бяха в кабинета му.

— Иън, колко информация можеш да намериш за операция „Колове“? Колко агенти са в екипа?

— Петима, заедно с бащата на Шана.

— Само пет? — попита Ангъс. — Не е толкова лошо. Имате ли имената им? Може би можем да стигнем до тях.

Роман трепна. Да убие бащата на Шана? Да, това със сигурност щеше да увеличи шансовете му за щастлива любовна история.

— Това няма никакъв смисъл — Жан-Люк потупа бастуна на пода, докато вървеше. — Никой смъртен не може да ни напада, докато сме будни. Можем веднага да поемем контрола над техните умове.

Роман спря по средата на крачката. Какво беше това? Шана се бе показала забележително устойчива към контрола над ума. И способността й да чете мислите му, докато са свързани, беше обезпокоителна. Бе много възможно тя да има медиумни способности. Наследени медиумни способности. Кръв господня. Екип от убийци на вампири, подкрепени от правителството, които биха могли да се противопоставят на контрола над ума… Това беше смущаващо.

— Сигурно планират да ни убият през деня — каза Ангъс. — Ще трябва да тренирам повече дневна охрана.

— Господин Драганести работи по формула, която ще ни даде възможност да стоим будни през деня — Ласло погледна нервно към Роман. — Може би не трябваше да го споменавам.

— Вярно ли е? — Ангъс сграбчи рамото на Роман. — Можеш ли да го направиш, друже?

— Така мисля — отвърна Роман. — Все още не е тествана.

— Аз ще ти бъда опитно зайче — предложи Грегори с широка усмивка.

Роман разтърси глава.

— Не мога да позволя да ти се случи нещо. Имам нужда от мъже като теб да управляват бизнеса, така че да мога да работя в лабораторията.

Жан-Люк отвори двойните врати на залата, след това с пъшкане се върна обратно в коридора.

— Merde. Това е онази ужасна жена от ДВК. Мисля, че ни видя.

— Репортер ли е? — попита Роман.

— Не точно — Жан-Люк потръпна. — Това е Корки Кърант. Тя води предаването за знаменитости, наречено „На живо с неживи“.

Ангъс се намръщи нетърпеливо.

— Защо е тук?

— Вие, момчета, сте знаменитости — Грегори им хвърли недоверчив поглед. — Не знаете ли?

— Да — Ласло наведе главата си. — Всички вие сте известни.

Роман се намръщи. Неговите изобретения може да са променили света на вампирите, но той все още прекарваше дълги часове, работейки всяка вечер в лабораторията си. В действителност силно желаеше да бъде в лабораторията си точно в момента.

— Не й позволявайте да ви заблуди с усмивката си — предупреди, Ангъс. — Според моите разследвания тя веднъж е избягала от стаята за мъчения в Тауър на Хенри VIII. Тогава се казваше Катрин Кърант. Казват, че тя е лично отговорна за изтръгването на признанието за кръвосмешение от брата на Ан Болейн.

Жан-Люк отхвърли тези сведения по обичайния за него начин.

— И сега тя работи за медиите. Но, разбира се.

— Момчетата и аз я наричаме Порки Имплант — Иън бе посрещнат от въпросителни погледи. — Знаете, Корки Кърант — Порки Имплант. Това е шега.

— Харесва ми — Грегори вдигна ръце, сякаш държи два пъпеша. — Тя има гигантски цици. Трябва да са фалшиви.

— Да — присъедини се Иън. — Огромни са.

— Добре — Роман стисна зъби. — Благодаря на всички за споделянето. Но остава фактът, че независимо от съмнителната биография на жената или дори още по-съмнителната й… биология, ние не можем да останем и да се крием в този коридор цялата вечер.

— Да — Ангъс изправи рамене. — Трябва да се изправим срещу дракона.

Иън пое дълбоко дъх.

— Ние трябва да сме дракона.

Двойните врати се отвориха.

Мъжете се отдръпнаха назад, без да изпуснат дори едно кълбо дим.

— Ето ви и вас! — обяви жената дракон, а тъмните й очи блестяха победоносно. — Не можете да ми избягате сега.

Корки Кърант даде знак на екипа си да заемат своите позиции. Двама мъже задържаха вратите отворени. Едър оператор управляваше дигитална камера, докато жена от екипа правеше довършителни щрихи на екипа на Корки в последната минута. Всеки от екипа носеше черни дънки и тениски, на които с бели букви пише ДВК. Гостите, облечени официално в черно и бяло, се събраха на тълпа зад репортерката, като ефективно блокираха пътя им за бягство.

В капан сме. Единственият път за отстъпление, който Роман можеше да види, бе да се върне в кабинета си, но без съмнение ненаситната репортерка просто щеше да го последва там.

— Дори не си помисляйте да бягате — тя присви тъмните си очи към мъжете. — Ще говорите.

Това вероятно е била любимата й реплика като господарка на стаята за изтезания. Роман и Ангъс се спогледаха.

— Достатъчно! — репортерката отпрати гримьорката. Тя докосна миниатюрната слушалка в дясното си ухо и наклони глава, за да чуе нечий глас. — В ефир сме след тридесет секунди.

— Всички по местата — тя застана пред оператора, а черната й рокля разкриваше голяма част от огромния й бюст.

Определено импланти. Тя трябва да е ходила при д-р Уберлинген в Цюрих. Той бе единственият съществуващ пластичен хирург-вампир и срещу голям хонорар можеше да помогне на всеки себеподобен да прекара вечността, като изглежда млад и красив. Имплантите на репортерката вероятно й бяха помогнали да се сдобие с престижната работа в ДВК. Дигиталния Вампирски Канал все още бе сравнително нова телевизия и всяка седмица биваше заливана със стотици обнадеждени вампири, всеки, от които мечтаеше да бъде следващата голяма звезда.

Заснемането на вампири на филм бе невъзможно до появата на дигиталните камери. Сега дигиталните технологии бяха отворили цял нов свят на възможности и проблеми. В действителност Роман не би се изненадал, ако това бе начинът, по който ЦРУ бяха научили за съществуването им. Може би бяха открили тайната честота на ДВК, използвана за излъчването.

Телефонът на Грегори звънна. Той вдигна и отстъпи.

— Ей, Конър — заговори той тихо. — Какво става?

Роман се фокусира върху едностранния разговор.

— Къща в Ню Рошел? — попита Грегори. — Какво се е случило?

Операторът даде знак на репортерката и тя незабавно се оживи с 24-каратова усмивка.

— Аз съм Корки Кърант с репортаж за „На живо с неживи“. Имаме специално угощение за вас тази вечер. Ние сме на живо от най-големия вампирски купон на годината! Сигурна съм, че искате да срещнете знаменитостите на вечерта.

Тя посочи Ангъс МакКей и разказа някои факти за него, а след това направи същото и за Жан-Люк Ешарп. Роман се обърна, за да улови откъси от телефонния разговор на Грегори.

— Сигурен ли си? — прошепна той. — Смърт?

Роман преглътна. Дали говореха за Шана? Умът му визуализира картина на безжизненото й тяло. Не! Не неговата Шана.

— Роман Драганести! — репортерката застана пред него. — Имам хиляди зрители, които ще се радват да се запознаят с вас.

— Моментът не е подходящ, госпожице Имплант — Роман усети как Жан-Люк го сръга в гърба с бастуна си. — Ъъъ, Порки. Не, искам да кажа… — мамка му, как, по дяволите, й беше името?

Очите на репортерката светнаха като драконски огън. Усмивката й премина в ръмжене.

— Мадмоазел Кърант — прекъсна го Жан-Люк. — Ще ми доставите ли удоволствието на първия танц?

— Но, да, разбира се — Корки изпрати порочна усмивка към камерата, докато увиваше ръката си около тази на Жан-Люк. — Това е мечтата на всяка жена — да танцува с великия господар на Западноевропейското сборище. Та той е истинска кралска особа! — тя се движеше из балната зала с Жан-Люк.

Роман отиде при Грегори.

— Какво се е случило? Кажи ми.

Ангъс се присъедини към тях, следван от Иън и Ласло. Грегори пъхна телефона в джоба си.

— Конър е проследил Иван Петровски до някаква къща в Ню Рошел. Иван и приятелите му влезли вътре. Конър помислил, че може да държат Шана там, така че обиколил отзад, повдигнал прозорец на втория етаж и се телепортирал вътре.

Нервите на Роман бяха опънати.

— Тя била ли е там?

— Не — отговори Грегори. — Всички стаи на горния етаж са били празни.

Роман изпусна въздишка на облекчение.

— Но са имали смъртен пленник на първия етаж — продължи Грегори. — Конър ги подслушал. Иван бил бесен, че Шана не се е появила. Тогава убили смъртния. Конър е силно разстроен, защото могъл само да слуша. Знаел, че не може да победи четирима вампири сам.

— Мръсник — промърмори Ангъс.

— Конър чул да получават обаждане, а след това всички се втурнали към входната врата. Отишъл на долния етаж и намерил жертвата им. Районен следовател.

— Божия кръв — намръщи се Роман. — Вероятно той е поддържал връзка с Шана.

— По дяволите — промърмори Ангъс. — Нищо чудно, че ЦРУ ни иска мъртви. Вампири като Петровски ни създават лошо име.

— Аз не искам да нараня никого — Ласло въртеше едно от копчетата на смокинга си. — Не можем ли да убедим ЦРУ, че някои от нас са миролюбиви?

— Ще трябва да опитаме — Ангъс скръсти ръце пред широкия си гръден кош. — И ако не поискат да повярват, че сме миролюбиви, тогава ще трябва да убием копелетата.

— Аха — кимна Иън.

Роман се намръщи. Някак си шотландската им логика му убягваше.

— Е, къде е Конър сега?

— Пътува насам — отговори Грегори. — Така, относно Петровски. Конър го е чул да говори за нещо, което планира да направи тук.

— Опа, трябва да се приготвим — Ангъс закрачи към балната зала.

Роман чакаше до вратата. Групата свиреше валс. Вампирски двойки се въртяха наоколо из балната зала. Жан-Люк и репортерката танцуваха, а господарят на Френското сборище стрелкаше Роман със сърдити погледи. Ангъс даваше инструкции на един полк от шотландци в ъгъла на залата.

Иван Петровски бе на път да предизвика проблеми. Поне знаеха за това от известно време. Това, което караше Роман да се поболее от тревога, бе неизвестното. Къде, по дяволите, беше Шана?

 

 

Часовникът на таблото на таксито показваше осем и петдесет. Шана закъсняваше, но поне не я следяха вече. Благодарение на шофьорските умения на таксиметровия шофьор Оринго бяха отклонили черния джип от преследването.

— Това е улицата — Шана погледна листа хартия, на който бе написала адреса: — 5267. Виждате ли го?

Улицата беше слабо осветена и това правеше четенето на номерата на къщите трудно. Те подминаха една, която беше изцяло тъмна.

Оринго намали.

— Мисля, че е тази.

— Тъмната? Защо Боб би чакал в тъмното? — ледени тръпки на съмнение гъделичкаха врата на Шана. Боб звучеше странно по телефона.

Оринго отби и паркира.

— Дотук сме. Петдесет долара допълнително, нали?

— Да — Шана извади портфейла от чантата си. Тя погледна отново към тъмната къща. — Изглежда ли ти безопасно?

— Изглежда ми празна — Оринго отхапа от сандвича си с пастърма, след това се извъртя на седалката, за да я погледне. — Искате ли да отидете някъде другаде?

Тя преглътна тежко.

— Не знам къде другаде да отида — тя огледа района. Имаше няколко паркирани коли по улицата. Дали това беше черен седан? Гъделичкането по врата й се спусна надолу по гръбнака. — Можеш ли да минеш покрай тази черна кола?

— Добре — Оринго продължи нагоре по улицата и бавно подмина седана.

Шана надзърна от задната седалка. Зад волана на седана седеше мъж. „О, Боже!“ Той бе същият човек, който псуваше на руски език пред къщата на Роман.

Той се взря в нея, а очите му се присвиха.

Шана му обърна гръб.

— Карай! Бързо!

Оринго настъпи педала на газта. Гумите засвириха. Шана погледна назад. Руснакът крещеше по мобилния телефон. Оринго стигна края на улицата и сви вляво, отрязвайки гледката й.

По дяволите, руснаците бяха намерили безопасната къща. Къде, по дяволите, можеше да отиде сега?

— Ахх — тя се отпусна в седалката и покри лицето си.

— Добре ли сте, госпожице?

— Аз… аз трябва да помисля — приятел, тя се нуждаеше от приятел. Някой, който можеше да я скрие и да й заеме малко пари. Мисли! Тя потупа челото с дланта си. Не можеше да отиде далеч. Нямаше почти никакви парични средства. Приятел, някъде наблизо.

— Радинка! — Шана се изправи.

— Какво? — Оринго й хвърли притеснен поглед в огледалото за обратно виждане.

— Можеш ли да ме закараш в „Роматех Индъстрис“? — тя ровеше из чантата си и извади листа, който бе цитирала по-рано. — Ето адреса. Точно след „Уайт Пойнс“ — тя се наведе напред, за да го покаже на Оринго.

— Добре. Няма проблем, госпожице.

Шана се облегна в седалката си. Радинка щеше да й помогне. Тя беше мила и съчувствена. И беше казала, че работи вечер в „Роматех“. Щеше да има и охрана в сградата. И много хора, работещи там. Включително Роман Драганести.

Шана потръпна. Нямаше начин да поиска помощ от този женкар. Щеше да обясни на Радинка, че няма желание да вижда Роман отново. Тя се нуждаеше само от сигурно място, за да се скрие, докато успее да се свърже с офиса на районния следовател сутринта.

Горкият Боб. Надяваше се той е добре. Споменът за руснака в черния седан, караше кожата й да настръхва. Тя надникна през задния прозорец.

— Следват ли ни?

— Не мисля — каза Оринго. — Имахме добро предимство.

— Господи, надявам се да е така.

— Това ми напомня за лов в саваната. Обичам лова. Това е моето име, нали знаете? Оринго означава „който обича да ловува.“

Шана обви ръце около себе си.

— Как се чувстваш от страната на плячката?

Той се засмя и внезапно направи десен завой.

— Не се тревожете. Ако черният автомобил се появи, ще им се измъкна.

Скоро пристигнаха пред „Роматех“. От предната порта на главния вход до сградата се извиваше дълга алея. След това завиваше обратно през грижливо поддържаната градина към предната порта. Алеята за автомобили бе напълно задръстена с черни лимузини.

— Да се наредя ли? — попита Оринго.

Шана погледна тревожно опашката от автомобили. Какво, по дяволите, ставаше? Да заседнат в трафик без път за бягство, не изглеждаше много добра идея.

— Не, ще сляза тук.

Оринго отби отстрани на пътя.

— Сигурно нещо голямо се случва вътре.

— Предполагам, че е така — е, колкото повече, толкова по-весело. Множеството хора може да бяха най-добрата сигурност в момента. Руснаците не биха искали цял куп свидетели.

— Ето — тя подаде парите на Оринго.

— Благодаря, госпожице.

— Иска ми се да ви дам повече. Толкова съм ви благодарна за помощта, но нямам повече пари.

Оринго се усмихна, а белите му зъби, проблеснаха в тъмното.

— Няма проблем. Не съм се забавлявал толкова много, откакто дойдох в Америка.

— Пазете се — Шана взе дамската и голямата пазарска чанта, а след това се втурна към главния вход на „Роматех“.

— Стой! — охраната излезе от кабинката. Шотландец.

Шана замръзна, докато си спомняше отворените ковчези, запечатани в ума й. Не мисли за това. Просто намери Радинка.

Килтът на шотландеца бе в тъмносиво и бяло каре. Той я изгледа подозрително.

— Не сте облечена в черно и бяло.

Не думай. Да нямаше закон срещу яркорозовото?

— Тук съм, за да се срещна с Радинка Холщайн. Можете ли да й кажете, че Шана Уилън е тук?

Очите на шотландеца се разшириха.

— Мили Боже! Вие сте тази, която търсят. Не мърдайте, девойче. Стойте тук.

Той влезе в кабинката и грабна телефона. Шана се наклони, наблюдавайки лимузините. Откога изследователските лаборатории правеха лъскави партита?

Тя си пое дъх. На улицата зад опашката от автомобили се подреди черен седан. Мамка му!

Тя се обърна и се втурна към входа. Можеше само да се надява, вътре да има цял полк от въоръжени шотландци. Забрави проклетите ковчези. Докато те бяха на нейна страна, тя щеше да успее да забрави ковчезите. Е, не съвсем.

Шана се отправи към входната врата, където от лимузините слизаха мъже и жени, облечени в черно и бяло вечерно облекло. Те насочиха носовете си към нея. Няколко от тях дори подушиха въздуха, сякаш тя имаше странна миризма.

Каква сбирщина от сноби, помисли си Шана, докато влизаше вътре. Широкото фоайе беше пълно с елегантни мъже и жени, които разговаряха, събрани в групи. Тя се мушна около тях, наясно с горделивите погледи, които хвърляха към нея. По дяволите, почувства се така, сякаш се появява на абитуриентски бал, облечена в грозни дрипи.

Тя забеляза двойка двукрили врати отдясно. Те бяха отворени, а крилата им бяха подпрени от големи растения в саксии. От стаята се носеха музика и бръмчене на гласове. Тя си проправи път към вратите.

Изведнъж видя група шотландци да маршируват надолу по коридора. Тя се плъзна зад вратата и саксийното растение. Те се разпръснаха и се заеха да претърсват предния вход.

— Смъртната ли търсите? — попита един побелял мъж в смокинг.

Смъртна?

— Да — отговори един от шотландците. — Тя влезе ли?

— Да — отговори побелелият мъж. — Носи ужасни дрехи.

— Определено е смъртна — добави неговата дама, като подуши въздуха. — Винаги можеш ги да надушиш.

О, моля те. Докато богатите сноби държаха шотландците заети, Шана се промъкна през вратите и се озова в балната зала. Двойките, облечени в черно и бяло, танцуваха менует от осемнадесети век. Други гости обикаляха, бъбреха и отпиваха от чашите си.

Тя си проби път през тълпата. Хората се обръщаха, за да я зяпат. Страхотно. С нейните яркорозови дрехи, тя сякаш рекламираше неканеният си статут, за да бъде видяна от всички. Трябваше да намери Радинка бързо. Тя премина покрай маса с гигантска ледена скулптура на прилеп. Прилеп? Не беше октомври. Кой правеше прилепи през пролетта?

Тя замръзна от шок, когато забеляза отворен ковчег зад масата. Използваше се като гигантска ледена ракла. Колко по-извратено можеше да стане! Тя продължи пътя си през тълпата. Къде, по дяволите, бе Радинка? И този, който се качваше на сцената, Роман ли беше? Той със сигурност не можеше да я види. Тя се скри зад широките гърди на мъж, облечен в черна тениска. ДВК. Той държеше дигитална камера.

— Ти си — мъжът даде знак на жена с огромни гърди.

— Аз съм Корки Кърант от „На живо с неживи“! Какви вълнуваща вечер! Както можете да видите зад мен — репортерката посочи сцената: — Роман Драганести е на път да ни поздрави на двадесет и третия годишен откриващ бал. Както знаете, Роман е главен изпълнителен директор на Роматех, изобретател на фюжън кухня, както и господарят на най-голямото сборище в Северна Америка.

Сборище? Кой се срещаше в сборища? Вещиците? Шана се огледа. Дали всички тези хора бяха вещици? Това би обяснило черните дрехи и страховитите подробности като хладилни ковчези.

— Желаете ли питие? — пред нея спря сервитьор, който държеше черен поднос с чаши.

И той ли беше вещер? И Радинка? И Роман?

— Ааа… имате ли нещо леко?

— Да, последното изобретение на господин Драганести — сервитьорът й подаде винена чаша. — Да ви е сладко — той продължи нататък.

Шана погледна надолу към чашата си. Течността вътре беше червена. Вниманието й бе привлечено от гласа на Роман. Господи, той звучеше секси. Копелето мръсно.

— Бих искал да приветствам всички в „Роматех Индъстрис“ — очите му оглеждаха тълпата.

Шана се опита да се смали възможно най-много зад човека от ДВК, но с това проклето яркорозово все едно изстрелваше фойерверки.

— … и на годишния откриващ… — Роман спря.

Шана надзърна иззад човека от ДВК. Мили Боже, Роман гледаше право към нея. Той направи знак с ръка и Иън се качи на сцената. Младият шотландец се обърна и я забеляза. Той забърза надолу по стълбите и тръгна към нея.

— … бал — завърши Роман. — Забавлявайте се.

Той последва Иън надолу по стълбите.

— О, чудесно! — възкликна репортерката. — Роман Драганести идва насам. Нека поговорим с него. О, Роман!

По дяволите. Какво трябваше да направи сега? Да се довери на шотландец, който спи в ковчег? Да се довери на женкаря Роман, който явно е някакъв магьосник?

Мъжът от ДВК отстъпи назад и се блъсна в нея.

— О, извинете.

— Няма проблем — промърмори тя. Изведнъж тя си спомни летящия прилеп по телевизията и лозунга на ДВК. Денонощно, защото винаги е нощ някъде по света. Винаги е нощ ли? Дали това е някаква вещерска мрежа? — Какво означава абревиатурата ДВК?

Мъжът изсумтя.

— Къде сте били през последните пет години? — очите му се присвиха. — Чакай малко. Ти си смъртна. Какво правиш тук?

Шана преглътна. Ако тя е единственият смъртен наоколо, тогава какви са тези хора? Тя отстъпи крачка.

— Какво означава ДВК?

Мъжът се усмихна бавно.

— Дигитален вампирски канал.

Тя ахна. Не, това трябва да е някаква извратена шега. Вампирите не съществуват.

Иън се протегна към нея.

— Елате с мен, госпожице Уилън. Тук не сте в безопасност.

Тя изтръпна.

— Стой далеч от мен. Аз… аз знам къде спите.

Ковчези, вампирите спяха в ковчези.

Той се намръщи.

— Сега дайте ми тази чаша. Ще ви заведа до кухнята за някаква истинска храна.

Истинска храна? Тогава, какво е това? Шана вдигна чашата си и подуши течността. Кръв! Тя изпищя и хвърли чашата настрани. Стъклото се разби на пода и разплиска кръв навсякъде.

Една жена изпищя.

— Виж какво направи! Петна от кръв по новата ми бяла рокля. Ах, ти… — тя се втренчи в Шана и изсъска.

Шана отстъпи назад. Тя се огледа. Навсякъде хората пиеха от винени чаши. Пиеха кръв. Тя стисна чантата пред гърдите си. Вампири.

— Шана, моля те — Роман се приближи до нея бавно. — Ела с мен. Мога да те защитя.

Тя притисна треперещата си ръка към устата си.

— Ти… ти също си един от тях — той дори беше с черно наметало като Дракула.

Мъжът от ДВК извика:

— Корки, трябва да видиш това!

Репортерката си проправи път през тълпата.

— Имахме вълнуващо ново развитие. Смъртен е нахлул на вампирския бал! — тя бутна микрофона в лицето на Шана. — Кажи ми. Какво е чувството да се озовеш, заобиколена от гладни вампири?

— Върви по дяволите! — Шана се обърна, но там, на вратата, стояха руснаците.

— Ти идваш с мен — Роман я сграбчи в желязна хватка и уви наметалото си около тях двамата.

Всичко стана черно.