Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (15)

Глава 14

Шана се кри в хотелската си стая през по-голяма част от следващия ден и чакаше да стане време за срещата с Боб в защитената къща. Мислите й в края на краищата се връщаха към Роман. Как можеше да сбърка толкова много за него?

Той беше брилянтен учен и страхотно изглеждащ мъж. Беше я спасил, без да се безпокои за собствената си безопасност. Беше мил и щедър. И имаше нещо друго, което беше доловила в него. Дълбок извор на разкаяние и съжаление. Тя разбираше тази болка. Бог знаеше, че тя живееше с вина и угризение всеки ден от живота си. Карън беше жива, когато първоначално я беше открила, но от страх не беше направила нищо, за да й помогне.

Вътрешните й инстинкти й казваха, че Роман страда от същия вид мъчение. Беше се почувствала свързана с него по някакъв дълбок, първичен начин, сякаш техните две души знаят как да се успокоят една друга много по-добре, отколкото някой някога би успял. Той й даваше надежда за бъдещето й, Бог да й е на помощ, но тя се беше заклела, че на свой ред му дава надежда. С него се чувстваше на място.

И как можеше той да е проклет женкар с харем? Бяха ли самотата и страхът изкривили възприятията й така, че да не можеше повече да преценява хората?

Беше ли някак проектирала собствените си чувства на вина и отчаяние върху него, което го караше да изглежда напълно различно от реалната му същност? Кой беше истинският Роман Драганести?

Беше толкова сигурна, че го е преценила добре. Мислеше, че е идеалният мъж. Смяташе, че е мъж, в когото може да се влюби. По бузата й се търкулна сълза. Ако трябваше да е честна, тя вече беше започнала да се влюбва. Точно заради това я заболя толкова много, когато откри харема му.

След обяд тя посети компютърната зала на хотела и направи изследване. Не намери нищо за Роман, но откри сайта на „Роматех Индъстрис“, със снимки на съоръжението близо до „Уайт Плейнс“, Ню Йорк. Изглеждаше прелестно, заобиколено от добре подрязани градини. Тя разпечата страницата и я прибра в дамската си чанта. Защо? Не искаше да го вижда отново. Той беше разгонено прасе. Нали? Тя въздъхна. Какъвто й да беше, я подлудяваше. А тя имаше по-важни неща, за които да се притеснява. Като това да остане жива.

В седем и четиридесет и пет вечерта тя беше готова за пътуването си към защитената къща. Дрехите, които Радинка беше купила, не бяха точно незабележими. С нейните яркорозови панталони и потник, и голяма карирана памучна риза в неоново оранжево и розово можеше да бъде забелязана от километри. Е, добре. Просто щеше да мисли за това, като за дегизировка. Никой нямаше да очаква да изглежда като ярко розова версия на Мерилин Монро.

Тя опакова принадлежностите си и взе асансьора до фоайето. Почака няколко минути на стоянката за такси пред хотела. Слънцето беше залязло, но в града все още беше светло. Дотолкова, че Шана забеляза черен джип, паркиран на другия край на улицата. Тя спря да диша. Съвпадение, това беше всичко. Имаше стотици черни джипове в Ню Йорк Сити.

Следващото такси беше нейното. Качи се вътре и незабавно беше нападната от аромата на топла пастърма. Тя се наведе напред, за да даде адреса на шофьора и забеляза наполовина изядения му сандвич, оставен в парче измачкано фолио на предната седалка. Таксито тръгна рязко и я накара да падне назад.

— Ню Рошел? — попита шофьора, когато зави към булеварда, който водеше на север към Сентрал парк.

Шана погледна назад. Джипът се беше отделил от бордюра. О, страхотно. Нейното такси направи десен завой. Тя пое дълбоко дъх, изчака, после погледна назад. Джипът завиваше. Проклятие!

Шана се наклони към шофьора на таксито.

— Виждаш ли черния джип зад нас? Следи ни.

Той погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не, не. Всичко е наред.

Тя не можеше да определи акцента му, но цветът на лицето му показваше, че е африканец или може би от Карибите. Погледна към идентификационната му карта.

— Оринго, сериозна съм. Направи завой тук и виж сам.

Той сви рамене.

— Щом искате — той направи ляв завой на Шесто авеню, след което й отправи усмивка. — Виждате ли? Няма черен джип.

Джипът зави по Шесто авеню.

Усмивката на Оринго угасна.

— В беда ли сте, мис?

— Мога да съм, ако ме хванат. Можеш ли да им избягаш?

— Имате предвид, като във филмите?

— Точно така.

— Ние във филм? — Оринго се огледа наоколо, сякаш очакваше да види поставени камери на тротоара.

— Не, но ще ти дам още петдесет, ако им избягаш — Шана мислено преброи парите си в брой. Проклятие, когато свършеше това пътуване, щеше да е останала почти без никакви пари.

— Дадено — Оринго натисна педала за газта и рязко пресече две платна, за да направи десен завой.

Шана падна на седалката. След това потърси предпазния колан. Това щеше да е едно дяволско пътуване.

— О, по дяволите! Все още е зад нас — Оринго направи още един десен завой. Сега вървяха на юг, в северната посока. — В какви неприятности сте се забъркала?

— Дълга история.

— Аха — Оринго мина през паркинг и изскочи на улицата, без да намали. — Знам откъде можеш да си вземеш добър Ролекс. Или чанта Прада. Наистина евтино. Изглеждат като истински.

— Оценявам това, но наистина нямам време да пазарувам точно сега — Шана потрепери, когато таксито мина на червено и замалко пропусна да бъде ударено от камион за доставки.

— Много лошо — Оринго й се усмихна в огледалото за обратно виждане. — Изглеждаш като добър купувач.

— Благодаря — Шана погледна назад. Черният джип продължаваше да е зад тях, макар да беше спрял за момент заради червения светофар. Тя погледна часовника на таблото. Беше осем и петнадесет. Щеше да закъснее.

Ако пристигнеше изобщо.

 

 

Роман пристигна в „Роматех“ в осем и двадесет. Балът беше планиран да започне точно в девет. Той се разходи из балната зала. Множество балони покриваха тавана като колония от прилепи-албиноси и черни такива. Той изстена вътрешно. Защо гостите му харесваха тази отвратителна атмосфера? Той със сигурност не се чувстваше празнично настроен, когато всичко му напомняше за смърт.

Масите бяха покрити с черни покривки, върху които имаше бели кръстосани правоъгълни парчета. На края на всяка маса стояха черни вази, пълни с бели погребални линии. А центърът на всяка една от масите беше оставена празен засега. Мястото беше запазено за ледените скулптури.

Зад всеки три маси имаше черен ковчег. Без сатен вътре. Това бяха всъщност гигантски ледени скулптури. Настанени удобно сред ледените кубчета бяха бутилките с нови вкусове, които щеше да представи тази нощ — „Газирана кръв“ и „Кръв лайт“.

В единия край на стаята, пред прозорците, които гледаха към градината беше издигната малка сцена. Групата вече беше там, и настройваше оборудването си.

Двойните врати внезапно се отвориха. Няколко работници ги задържаха, докато други внасяха ледените скулптури. Около скулптурите жужеше суматоха. Всички бяха развълнувани.

Роман никога не се беше чувствал по-депресиран. Смокингът му беше неудобен. Пелерината — нелепа. И нямаше никаква информация за Шана. Беше изчезнала, като го остави изпълнен с притеснение, а измореното му, старо сърце смазано от загубата. Беше помолил Конър да наблюдава къщата на Петровски тази нощ. Шотландецът се беше съгласил, дори това да означаваше, че ще изпусне бала за откриването. Поне, доколкото Роман можеше да каже, руснаците също не бяха открили Шана.

Радинка закрачи към него, лицето й беше пламнало.

— Не изглежда ли прекрасно? Това ще е най-доброто парти, което съм правила.

Той сви рамене.

— Предполагам — той забеляза предупредителен блясък в очите на Радинка. — Изглежда страхотно. Свършила си прекрасна работа.

Тя изсумтя.

— Знам кога се отнасят снизходително към мен. Връзката ти е изкривена — тя се протегна, за да нагласи папийонката му.

— Трудно е да я направя без огледало. Освен това не беше в дрескода на манастира.

Радинка спря.

— Значи е истина? Бил си монах?

— Не много добър. Наруших повечето от обетите си. Всички без един.

Тя издаде презрителен звук, докато приключваше с папийонката му.

— Все още си добър човек. Винаги ще ти бъда задължена.

— Не съжаляваш? — попита меко Роман.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не. Никога. Той щеше да умре, ако ти не беше…

Превърнал сина й в демон? Роман се съмняваше, че тя иска да чуе тези тежки думи. Радинка отстъпи назад и премига, за да пропъди сълзите.

— Не ме карай да ставам толкова сантиментална. Имам прекалено много работа за вършене.

Роман кимна.

— Все още не сме я намерили.

— Шана? Не се притеснявай. Тя ще се върне. Трябва. Тя е в бъдещето ти — Радинка докосна челото си. — Видях го.

Роман въздъхна.

— Искам да го вярвам. Наистина искам, но изгубих вярата си преди много години.

— И се обърна към науката?

— Да. На нея може да се разчита. Дава отговори. И не ме изоставя като Бог. Или предава като Елайза. Или бяга като Шана.

Радинка тръсна глава, като го гледаше тъжно.

— За много стар мъж имаш доста да учиш — тя сви устни. — Осъзнаваш, нали, че за да имаш бъдеще с Шана, ще трябва да се отървеш от харема си.

— Шана си отиде. Така че е все едно.

Радинка присви очи.

— Защо ги държиш? Доколкото виждам, ги игнорираш.

— А ти трябва да игнорираш личния ми живот, помниш ли?

— Как бих могла, когато си толкова нещастен?

Роман пое дълбоко дъх. Една от ледените скулптури не беше поставена на място. Кръв господня, това беше най-отвратителният таласъм, когото някога беше виждал.

— Господарят на сборището трябва да има харем. Това е древна традиция. Харемът е символ на силата и влиянието му.

Радинка гледаше спокойно към него, без да се впечатлява.

— Това е нещо вампирско, ясно?

Тя кръстоса ръце.

— В такъв случай, се надявам синът ми никога да не стане господар на сборище.

— Те няма къде другаде да отидат. Израснали са във времена, когато не се е очаквало дамите да работят. Нямат никакви умения.

— Бива ги да живеят на чужд гръб.

Роман повдигна вежда.

— Имат нужда от място, където да живеят, и кръв, която да пият. Аз имам нужда от показността на харема. Общо взето, сделката работи.

— Тогава това е само за показност? Не си правил секс с тях?

Роман пренесе тежестта си на другия крак. Той се протегна да отпусне връзката, която го задушаваше.

— Не я разбърквай! — Радинка го плесна по ръката. Изгледа го свирепо. — Нищо чудно, че Шана ти е толкова ядосана.

— Те не означават нищо за мен.

— Това ли ти е извинението? — изсумтя Радинка. — Мъже. Дори и вампири, всички сте еднакви — тя погледна настрана. — Като заговорихме за мъже вампири, те пристигнаха. И аз трябва да се връщам на работа — тя се запъти към една от масите.

— Радинка — тя погледна назад, когато той я извика. — Благодаря. Наистина си надминала себе си.

Тя се усмихна накриво.

— Не толкова зле като за смъртна?

— Най-добрата — надяваше се, че тя знае, че не се отнася към нея със снизхождение. Той изчака, докато мъжете пристигнаха. Жан-Люк, Грегори и Ласло бяха отпред. Последни вървяха Ангъс и неговите шотландци.

Ангъс МакКей беше огромен мъж, воин, който беше омекнал съвсем малко през вековете. Беше облечен в официална шотландска дреха — черно сако върху бяла риза с жабо и дантела около врата и ръкавите. Заради черно-белия бал шотландците бяха облечени в килтове с шотландско черно-бяло каре или карираното сиво на клана Дъглас. Техните торби бяха направени от кожата на ондатра^[1]. Ангъс кимна и шотландците се разотидоха. Те се разделиха, за да направят проверка на сигурността в сградата.

В опит да изглежда донякъде цивилизован, Ангъс беше вързал дългата до раменете си кестенява коса в опашка с черна кожена лента. От черните, дълги до коленете чорапи едва се подаваше кинжал с черна дръжка. Ангъс никога не отиваше някъде без оръжие. Всъщност, Роман смяташе, че старият му приятел вероятно беше скрил шотландски меч с две остриета в една от саксиите на входа.

Жан-Люк беше толкова голяма негова противоположност, че беше почти смешно да ги гледа един до друг. Жан-Люк Ешарп беше самата изтънченост по отношение на изобразителното изкуство. Беше повече от величествен господар на сборище в Западна Европа. Той беше световноизвестен моден дизайнер. Първоначално Жан-Люк се беше съсредоточил върху вечерни тоалети, след като той и последователите му бяха активни само през нощта. Но след като филмови звезди започнаха да носят неговите модели, бизнесът му започна да се развива бързо. Сега той беше на върха с линията си за ежедневни облекла „Шик Готик“.

Жан-Люк носеше черен смокинг, съчетан с черна пелерина със сива коприна по края. Носеше и черен бастун, от който не се нуждаеше. Той беше най-подвижният вампир, когото Роман някога бе срещал. Висок и слаб, можеше да се изкачи по стена на сграда, без да му мигне окото. Къдравата му черна коса беше разрошена, а искрящите му сини очи предизвикваха хората да възразят на вкуса му.

Жан-Люк може и да изглеждаше като конте, но Роман знаеше, че това е привидно. Французинът можеше да се превърне в смъртоносна заплаха за по-малко от секунда.

Роман кимна на приятелите си.

— Да отидем ли в офиса ми?

— Да — отговори Ангъс от името на групата. — Грегори ми каза, че тази нощ имаш нови напитки за нас.

— Да. Те са последните от фюжън кухнята — Роман придружи мъжете надолу по антрето към офиса си. — Газираната кръв е комбинация от кръв и шампанско. Ще бъде рекламирано като питие за избор за онези специални вампирски моменти.

— Впечатляващо, mon ami — Жан-Люк се усмихна. — Извънредно много ми липсва вкусът на шампанското.

— Ами, страхувам се, че все още на вкус е повече като кръв — продължи Роман. — Но шуми. И има алкохол. Определено можеш да се опияниш след няколко чаши.

— Мога да потвърдя — добави Грегори. — Бях опитно зайче и изпих доста. Страхотно е. Поне аз така мисля — той се ухили. — Не помня много от онази нощ.

Ласло се заигра с копчето на смокинга под наем.

— Извозихме ви до колата с офис стола.

Мъжете се подсмихнаха. Ласло се изчерви. Роман заподозря, че химикът беше нервен от това да бъде в компанията на трима важни господари на сборища. Но от друга страна Ласло винаги изглеждаше нервен.

— Получи ли уискито, което ти изпратих? — попита Ангъс.

— Да — Роман потупа стария си приятел по рамото. — Твоята смесена напитка от уиски и кръв е следваща в линията ни.

— О, добре — каза Ангъс.

— Опитах „Шококръв“ — Жан-Люк набръчка галския си нос. — Беше прекалено сладък за моя вкус, но дамите го харесаха.

— Те го харесват прекалено много — Роман отвори вратата на офиса си. — Точно заради това създадох второто питие, което ще представим тази вечер. „Кръв Лайт“.

— Диетична напитка? — Жан-Люк влезе в офиса.

— Да — Роман остана до вратата, докато всички мъже влязоха. — Получих прекалено много оплаквания от жените в моето сборище. Наддали на тегло и ме държаха отговорен за това.

— Хм — Ангъс седна пред бюрото на Роман. — И аз получих доста оплаквания от жените ми, но продължават да я искат.

— Обожават я — Грегори се настани на ъгъла на бюрото. — Продажбите се утроиха в последното четиримесечие.

— Да се надяваме, че „Кръв Лайт“ ще се погрижи за проблема с теглото. С ниско съдържание на холестерол е и има изключително ниско ниво на кръвна захар — когато Роман видя, че Ласло се колебае до вратата, постави ръка на рамото на химика. — Ласло е най-талантливия ми химик. Миналата нощ той получи смъртна заплаха.

Ласло изучаваше одрасканите си, черни мокасини и въртеше копчето на смокинга си под наем.

Ангъс се завъртя в стола си и погледна Ласло с мрачно изражение.

— Кой би заплашил този мъж?

— Мислим, че е бил Иван Петровски — Роман затвори вратата, след което прекоси стаята до бюрото си.

— Оу — Ангъс се намръщи. — Руски господар на сборище тук в Америка. Според докладите на разузнаването ми той работи като платен наемен убиец. Но кой би платил, за да убие твоя мъничък химик?

— Бунтовниците ще искат да убият всеки, който е замесен в направата на синтетична кръв — каза Жан-Люк.

— Да, истина е — съгласи се Ангъс. — Тогава това ли е случаят?

Роман седна зад бюрото си.

— Не сме ги чували от последния октомври, когато оставиха малкия си подарък за Хелоуин на предната ми врата.

— Имаш предвид експлозивите? — обърна се Жан-Люк към шотландеца. — Ти си експертът. Кой мислиш, че е лидерът на тези Истинските?

— Свели сме ги до трима заподозрени — Ангъс отпусна дантелената яка около врата си. — Мислех, че ще обсъждаме това по време на конференцията. Трябва да се направи нещо относно тях.

— Съгласен съм — Жан-Люк потропа с бастуна си по пода, сякаш за да наблегне на това колко е чувствителен на тази тема. А той имаше причина да изпитва такива силни чувства. Бунтовниците се бяха опитали да убият и него.

Роман притисна ръцете си върху бюрото.

— Ако Иван Петровски не присъства в списъка ти със заподозрени, тогава трябва да го добавиш.

— Той вече е най-отгоре му — каза Ангъс. — Защо заплашва твоя химик? Ти си по-подходяща мишена.

— Сигурен съм, че ще стигне до мен, скоро след като осъзнае, че аз съм виновен за последната ситуация.

Ангъс присви очи.

— Обясни какво имаш предвид.

Роман намести тялото си в стола.

— Дълга история.

— Както обикновено — Жан-Люк му отправи знаеща усмивка. — И винаги има намесена жена, n’est-ce pas!

— В този случай да — Роман пое дълбоко дъх. — Името й е Шана Уилън. Тя е последната мишена на Иван Петровски. Руската мафия я иска мъртва, а Иван работи за тях.

— Ти си се погрижил за нея, нали? — попита Ангъс.

— Разбира се — Жан-Люк сви рамене. — Ако е член на сборището му, негов дълг е да я защити.

— Ласло й помогна да избяга — обясни Грегори. — Заради това Петровски иска да го убие.

Ласло простена и се наведе, за да вдигне копчето от пода.

— Така че трябва да защитиш дамата и химика — Ангъс почукваше с пръсти по дръжките на стола. — Това е сложна ситуация със сигурност, но такава, с която можеш да се справиш. Нашата най-свята отговорност като господари на сборище е да защитим нашите последователи.

Роман преглътна тежко. Мамка му, нещата щяха да излязат наяве и да стане пълна каша.

— Тя не е член на моето сборище.

Ангъс и Жан-Люк се вторачиха в него за цели пет секунди.

— Тя е смъртна.

Жан-Люк премигна. Кокалчетата на Ангъс станаха бели, когато сграбчи дръжките на стола си. Те размениха внимателни погледи.

Най-накрая Ангъс прочисти гърло.

— Забъркал си се в убийството на смъртен?

— Да. Дадох й убежище. Почувствах, че така е справедливо, след като тя беше преследвана от един от нашия вид.

Жан-Люк постави и двете си ръце върху златната дръжка на бастуна си и се наведе напред.

— Не е типично за теб да се забъркваш в света на смъртните. Особено след като може да се превърне в опасност за сборището ти.

— Аз… имах нужда от услугите й в онзи момент.

Жан-Люк сви рамене.

— Всички ние имаме нужди от време на време. Но имаме една приказка на френски — в тъмното всички котки са сиви. Защо си рискувал толкова много за тази смъртна?

— Трудно е да се обясни. Тя… тя е специална.

Ангъс удари с юмрук по стола си.

— Няма нищо по-важно от това, да опазим нашето съществуване в тайна от смъртните. Надявам се, че не си се доверил на момичето.

— Доколкото можах, я държах в неведение — Роман въздъхна. — За нещастие моят… харем не можаха да си държат устите затворени.

Гримасата на Ангъс беше заплашителна.

— Колко много знае тя?

— Името ми, бизнеса ми. Къде живея и това, че държа група жени. Няма идея, че сме вампири. Поне засега — Роман знаеше, че е достатъчно умна, за да открие истината.

Ангъс изсумтя.

— Надявам се, че момата си е струвала. Ако Петровски разбере, че я криеш…

— Той знае — уведоми ги Грегори.

— По дяволите — прошепна Жан-Люк.

Ангъс направи гримаса.

— Той поканен ли е на бала?

— Да — Роман сложи ръце върху бюрото и се наведе напред. — Поканите бяха разпратени, преди този проблем да изникне. Петровски бива поканен всяка година, като жест на добра воля, но не е присъствал от осемнадесет години.

— От въвеждането на синтетичната кръв — добави Жан-Люк. — Спомням си реакцията му. Беше бесен. Отказа да опита стоката и изскочи от сградата, като крещеше проклятия и заплахи към всички, които бяха предали неговата остаряла идеология.

Докато Жан-Люк говореше, Ангъс разкопча сакото си и издърпа револвер от раменния кобур. Провери го, за да е сигурен, че е напълно зареден.

— Готов съм за копелето. Сребърни куршуми.

Роман потрепери.

— Опитай се да не застреляш някой от моето сборище, Ангъс.

Шотландецът повдигна вежда.

— Обзалагам се, че ще дойде. В края на краищата, той знае, че момичето е при теб. Тя тук, в „Роматех“ ли е?

— Не е при мен вече. Избяга.

— Какво? — Ангъс скочи на краката си. — Да не би да казваш, че е избягала, докато моите шотландци са били на служба?

Роман се спогледа с Грегори.

— Ами, да. Така беше.

Жан-Люк се подсмихна.

— Тя е специална, n’est-ce pas?

С измърморено проклятие, Ангъс скри оръжието си в кобура. И закрачи из стаята.

— Не мога да повярвам. Мъничка смъртна мома да надхитри шотландците ми? Кой беше на смяна тогава? Ще го одера живо копелето.

— Конър беше на смяна — отговори Роман. — Но тя е била достатъчно умна, за да го избегне. Избрала е охранител, който не я познава. Използвала е дегизировка и се е престорила, че е дошла със Симон. Очевидно френският й акцент е бил доста убедителен.

— Започвам да я харесвам все повече — каза Жан-Люк.

Ангъс изръмжа и продължи да крачи. Мобилният телефон на Грегори иззвъня.

— Ще се обадя отвън — той излезе от стаята.

— Като заговорихме за Симон… — Роман се намръщи на Жан-Люк. — Защо си й позволил да дойде по-рано? Тя не е нищо повече от проблем.

Французинът сви рамене.

— Това е отговорът ти, mon ami. Тя е неприятност. Имах нужда от почивка.

— Тя разруши нощен клуб през първата нощ, в която беше тук. Миналата вечер заплаши да убие няколко от моите… жени.

— Но, разбира се. La jalousie.^[2] Кара жените да полудяват — Жан-Люк постави бастуна в скута си. — За щастие, Симон не е в моя харем. Достатъчно е да бъда неин работодател. Ако й бях господар, щеше да ме докара до отчаяние. Имам достатъчно проблеми с харема си и сега.

Ангъс все още крачеше насам-натам, като гледаше намръщено пода.

— Аз се замислям да се отърва от моя — измърмори той. Бавно той осъзна, че останалите мъже го зяпат. Той спря и изпъна широките си рамене. — Не че не им се наслаждавам. По дяволите, прекарвам си добре с тях през цялото време. Девойчетата не могат да си държат ръцете далеч от мен.

— Ах. Moi aussi — Жан-Люк кимна и погледна към Роман.

— Аз също — Роман повтори думите му на английски. Той се зачуди дали и другите мъже също лъжеха.

Ангъс се почеса по брадичката.

— Трудно е да направиш толкова много момичета щастливи. Те си мислят, че трябва да ги забавлявам всяка нощ. Не разбират, че имам бизнес за управление.

— Oui, точно така — измърмори Жан-Люк. — Понякога се чудя дали не съм егоист, да пазя толкова красиви жени само за себе си. Има много самотни мъжки вампири в света.

Кръв господня. Роман не можеше да повярва. Останалите господари на хареми бяха също толкова уморени от поддържането на харем, колкото и той. Може би Радинка беше права и беше време да изоставят старата традиция. Все пак той беше убедил по-голяма част от вампирския свят да се откаже от хапане заради бутилката.

Грегори се промуши обратно вътре, като прибираше телефона в джоба си.

— Беше Конър. Петровски и няколко от последователите му са на ход. Тръгнали са към Ню Рошел. Конър ги следва.

— Някаква следа от Шана? — попита Роман.

— Не, но те са облечени в официални дрехи. Черно и бяло — Грегори отправи притеснен поглед към Ласло.

Кръв господня, помисли си Роман. Идваха на бала.

— Какво да направя? — попита Ласло с разширени от страх очи. — Не мога да остана тук?

— Не се измъчвай, момче — Ангъс тръгна към Ласло и го сграбчи за рамото. — Няма да му позволя да те нарани. Мъжете ми ще са в пълна готовност.

Роман наблюдаваше как Ангъс издърпа пистолета си. Жан-Люк завъртя дръжката на бастуна си и издърпа дълъг, остър кинжал. Проклятие. Това бал ли щеше да бъде или кървава баня?

Внезапно вратата се отвори и Ангъс насочи оръжието си към мъжа, който влизаше. Иън премигна.

— Негодник. Не е точно посрещането, което очаквах.

Ангъс се засмя и пъхна револвера обратно в раменния кобур.

— Иън, стари приятелю. Как си?

— Много добре — Иън размени плесница по рамото с шефа си. — Току-що се върнах от Вашингтон.

— Добре, връщаш се точно навреме. Иван Петровски е на път. Може да имаме много проблеми.

Иън направи гримаса.

— Имаме много по-голям проблем от това — той погледна към Роман. — Добре е, че отидох до Лангли. Поне сега имаме предварително предупреждение.

— Какво говориш, човече? — попита Ангъс.

— Направих малко разследване на бащата на д-р Уилън — обясни Иън.

Роман стана.

— От ЦРУ ли е?

— Да — Иън кимна. — За последно е бил настанен в Русия, но преди три месеца е извикан обратно във Вашингтон, за да оглави нова програма. Документите са със здрава защита, но успях да разгадая повечето от тях.

— Продължавай — подтикна го Роман.

— Той оглавява операция, наречена „Колове“.

Ангъс сви рамене.

— Тези операции винаги имат закодирани имена.

— Тук обаче не е така — Иън се намръщи. — Има лого, което върви с името. Дървен кол, който промушва прилеп.

— Мамицата му — прошепна Ангъс.

— Да. Те съставят списък с мишени за премахване. Петровски и няколко от приятелчетата му са там — Иън погледна Роман тъжно. — Ти също си в списъка.

Роман затаи дъх.

— Да не би да казваш, че всички в този списък са вампири?

— Да — Иън направи гримаса. — Сигурен съм, че знаеш какво означава това.

Роман седна тежко в стола си. Кръв господня, това беше ужасно. От гърлото му се изтръгна само шепот:

— Те знаят за нас.