Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (14)

Глава 13

Роман се разхождаше из балната зала, придружаван от Радинка. На работа беше една малка армия от чистачи. Трима мъже кръстосваха пода, въртейки полиращи машини от едната до другата страна, тъй като завършваха излъскването на черно-белия линолеум. Други почистваха стъклените прозорци, които гледаха към градината.

Радинка държеше документи в ръка и проверяваше всеки елемент от списъка си.

— Обадих се, за да се уверя, че ледените скулптури ще бъдат доставени навреме утре. Точно в 8:30.

— Без гаргойли^[1] или прилепи, моля — промърмори Роман.

— И какво би искал? Лебеди и еднорози? — изгледа го нетърпеливо Радинка. — Трябва ли да ти напомня, че това е вампирски бал?

— Знам — простена Роман. Преди десет години бе настоял за премахването на злокобната украса. В крайна сметка това беше пролетна конференция, не парти за Хелоуин. Но всички изпаднаха в пристъп на истерия и всяка година се оказваше все със същата абсурдна тема за Дракула. Същите страховити ледени скулптури, същите черни и бели балони по тавана. Всяка година същите гости, винаги облечени в черно и бяло.

Всяка година бе домакин на събитието в Роматех. Отваряха дузина зали за конференция, за да създадат една огромна бална зала и вампирите от цял свят пристигаха за партито. Бе създал традицията преди двадесет и три години, за да угоди на дамите от сборището си. Те го обичаха. А той постепенно го намрази. Беше загуба на време, време, което бе по-добре да прекарва в лабораторията си.

Или с Шана. Тя никога не беше черно-бяла. Тя дойде с цветове — сини очи, розови устни и нажежаващи до червено целувки. Нямаше търпение да я види отново, но преди това трябваше да свърши някаква работа в лабораторията си. Можеше да се телепортира в кабинета си преди повече от четиридесет минути, но бе толкова зает с тези глупости, че дори не беше видял лабораторията още.

— Пристигна ли пакетът ми от Китай?

— Какъв пакет? — Радинка прокара пръст надолу по списъка си. — Тук не виждам нищо от Китай.

— Няма нищо общо с проклетия бал. А с формулата, върху която работя в лабораторията си.

— А, така ли. Ами за това няма как да знам — тя посочи една точка върху клипборда си. — Утре ще пробваме с една нова група — „Високоволтовите вампири“ — свирят всичко от менуети до модерен рок. Няма ли да е забавно?

— Страшно забавно. Отивам в лабораторията — той тръгна към вратата.

— Роман, чакай! — той чу гласа на Грегори зад себе си и се обърна. Двамата с Ласло бяха влезли от далечния край на балната зала.

— Относно времето — Роман се отправи към тях. — Ласло, мобилният ти все още е у мен — той извади телефона от джоба си. — И имам нужда да махнеш тази шина от устата ми.

Ласло просто се втренчи в него. Очите му бяха широко отворени и нефокусирани. Пръстите му се стягаха от резки спазми, сякаш искаше да сграбчи коте, но не бе в състояние да овладее движението.

— Тук, приятелю — Грегори го придружи до един от столовете, които опасваха стената. — Здравей, мамо.

— Добър вечер, скъпи — Радинка целуна леко сина си по бузата, след което седна до химика. — Ласло, какво не е наред? — когато той не отговори, тя погледна към Роман. — Мисля, че е в шок.

— И двамата сме — Грегори прокара ръка през гъстата си, кестенява коса. — Имам лоши новини. Наистина лоши.

Страхотно. Роман извика на работниците да си вземат трийсет минутна почивка. Изчака, докато излязат един по един, и тогава се изправи пред Грегори.

— Обясни.

— Аз предложих на Ласло да го закарам тази вечер на работа и той поиска да се отбием до апартамента му, за да смени дрехите си. Отидохме там и заварихме пълна бъркотия. Разруха! Счупени мебели, разкъсани възглавници и изрисувани със спрей стени.

— Те искат да ме убият — прошепна Ласло.

— Да — намръщи се Грегори. — Бяха оставили съобщение на стената. Смърт за Ласло Весто. Смърт за Шана Уилън.

Дъхът на Роман спря. По дяволите.

— Руснаците знаят, че укриваме Шана.

— Как са разбрали? — попита Радинка.

— Чрез колата на Ласло — отговори Роман. — Проследили са регистрационния номер.

— Какво ще правя? — прошепна Ласло. — Аз съм просто един химик.

— Не се безпокой. Ти си под моя закрила и ще останеш да живееш в къщата ми толкова дълго, колкото е необходимо.

— Ето, приятелю — Грегори потупа химика по рамото. — Казах ти, че всичко ще бъде наред.

Положението беше много далеч от наред. Роман размени един разтревожен поглед с Грегори. Иван Петровски щеше да приеме действията на Роман като лична обида. Можеше дори да насърчи сборището си да атакува. Чрез закрилата над Шана Роман излагаше собственото си сборище на опасността от война.

Радинка стисна ръката на Ласло.

— Всичко ще бъде наред. Ангъс МакКей пристига тази вечер с още шотландци. Ще имаме повече охрана, отколкото в Белия дом.

Ласло издаде дълбока, немощна въздишка.

— Добре. Ще се оправя.

Роман отвори с палец капака на мобилния на Ласло.

— Ако руснаците мислят, че тя е в къщата ми, могат да ни атакуват — той набра домашния си номер. — Конър, искам да стегнеш охраната около къщата. Руснаците…

— Сър! — прекъсна го Конър. — Обаждате се точно навреме. Не можем да я открием. Тя изчезна.

Тези думи бяха за Роман като ритник в корема.

— Имаш предвид Шана? — попита той.

— Да. Няма я. Тъкмо щях да ви звъня.

— По дяволите! — извика Роман. — Как можахте да я изгубите?

— Какво става? — попита Грегори и пристъпи към него.

— Тя… тя си е отишла — отговори Роман с дрезгав глас, сякаш изведнъж гърлото му вече не работеше правилно.

— Заблудила е охраната на входната врата — каза Конър.

— Как? Не е ли усетил, че е смъртна?

— Преоблякла се е като една от вашите жени — обясни Конър. — И се е престорила, че е дошла със Симон. Когато е настояла да излезе, той я е пуснал.

Защо ще го изоставя? Бяха се целунали само преди час. Освен ако…

— Искаш да кажеш, че тя е срещнала другите жени?

— Да — потвърди Конър. — Те са й казали, че са вашият харем.

— О, по дяволите — Роман направи няколко крачки и свали телефона от ухото си. Трябваше да се досети, че тези жени не могат да държат устите си затворени. И сега Шана бе в огромна опасност.

— Ако руснаците я докопат… — Грегори остави изречението недовършено.

Роман вдигна телефона обратно до ухото си.

— Конър, постави някой пред къщата на Иван Петровски. Ако я е хванал, той ще я заведе там.

— Да, господине.

— Изпрати съобщение до членовете на сборището. Може би някой от тях ще я види — той имаше последователи в пет градчета, които работеха нощна смяна. Бе възможно един от тях да я срещне тази вечер. Не бе много вероятно, но това бе най-добрият им шанс да я открият.

— Ще го направя… Сър, много съжалявам — гласът на Конър бе дрезгав. — Девойчето ми умиля.

— Знам — Роман затвори. Дяволите да го вземат. Неговата прекрасна Шана. Къде ли можеше да е?

 

 

Шана чакаше пред магазина за детски играчки „Тойзърс“ на Таймс Скуеър. Районът винаги бе ярко осветен и буквално претъпкан с хора, така че изглеждаше най-безопасното място, където да отиде. Туристите правеха снимки и зяпаха глупаво сградите, покрити с видеоекрани. По ъглите стояха търговци, които продаваха чанти.

Докато вървеше, й бе хрумнало, че отчаяно се нуждае от пари в брой, които не могат да бъдат проследени. Не можеше да се свърже със семейството си или със стари приятели, без да ги изложи на опасност. Освен това семейството й бе в чужбина. Бяха в Бостън миналото лято за кратка визита, след което отново заминаха за Литва. А старите й приятели бяха извън щата.

Затова тя се обади на някои нови приятели. Момчетата от „Вкуснотии при Карло“. Карло бе видял унищожаването на стоматологичната клиника и бе готов да помогне. Беше помолила Томи да се срещне с нея тук.

Шана се бе притиснала до сградата, за да се предпази от постоянния поток от начумерени хора. Когато забеляза Томи, извика и размаха ръце.

— Хей! — момчето за доставка на пица се ухили, докато избягваше пешеходците. В ръцете си носеше затворена кутия за пица.

— Здравей, Томи.

— Съжалявам, че ми отне толкова много време — дънките на Томи се смъкнаха от върлинестата му фигура, разкривайки боксерки с бебе Скуби Ду.

Шана го прегърна.

— Много ти благодаря. И, моля те, благодари на Карло от мое име.

— Няма проблем — той се наведе близо до ухото й. — Парите са в чантата под пицата. Прецених, че ще е добре да представим тази доставка като истинска.

— О, страхотна идея — тя взе чековата книжка от чантата си. — Колко ти дължа?

— За пицата? — попита Томи с оживление в гласа докато се оглеждаше наоколо. След това понижи гласа си. — Четири енчилади. Това беше всичко, което можахме да намерим — изглежда, че момчето се забавляваше със ситуацията, сякаш внезапно се бе присъединило към актьорския състав на някой шпионски филм.

— Ще предположа, че това са четиристотин — Шана написа чек на името на „Вкуснотии при Карло“ и го подаде на Томи. — Моля те, изчакай седмица, преди да го осребриш.

— Какво става, докторе? — той разтвори чантата и извади малка кутия за пица. — Някакви здравеняци с руски акцент дойдоха в ресторанта, за да задават въпроси за вас.

— О, не! — тя се огледа, внезапно притеснена, че те може да са проследили Томи.

— Ей, няма проблем. Ние не им казахме нищо.

— Аха. Благодаря ти, Томи.

— Защо тези момчета искат да ви наранят?

Шана въздъхна. Мразеше да намесва невинни хора.

— Нека просто да кажем, че видях нещо, което не трябваше.

— ФБР може да помогне. Хей, обзалагам се, че онези момчета бяха от ФБР.

— Какви момчета?

— Мъже в черно. Те също дойдоха да питат за вас.

— Е, явно съм особено търсена напоследък — трябваше скоро да се обади на Боб Мендоса. Надяваше се, че този път той ще отговори на телефона.

— Нещо друго, което можем да направим? — попита Томи, а очите му блестяха. — Това е доста забавно.

— Не е игра. Не им позволявай да разберат, че си се свързал с мен — тя започна да рови в чантата си. — Нека ти дам бакшиш.

— Не. Няма начин. Имаш нужда от парите си.

— О, Томи. Как ще мога някога да ти се отблагодаря? — тя го целуна по бузата.

— Иха! Това стига. Пази се, докторе — той си тръгна с усмивка.

Шана събра принадлежностите си и се отправи в обратна посока. Намери обществен телефон в една аптека и се обади на Боб.

— Мендоса — гласът му звучеше уморено.

— Боб, обажда се… Джейн. Джейн Уилсън.

— Какво облекчение. Толкова бях притеснен. Къде беше?

Нещо не беше наред. Шана не можеше да определи какво точно. Обаче той не звучеше притеснен или облекчен.

— Кажи ми къде си.

— Бягам, Боб. Как си мислиш? Трябва да се махна от Ню Йорк.

— Още си в Ню Йорк? Къде по-точно?

Шана почувства кожата на врата си да настръхва. Логиката й казваше, че трябва да се довери на съдебния служител, но инстинктите й крещяха, че има нещо нередно.

— В един магазин. Да дойда ли до офиса ти?

— Не. Аз ще дойда при теб. Кажи ми къде си.

Шана преглътна тежко. Имаше нещо странно в гласа му, нещо дистанцирано и механично.

— Аз… по-добре да дойда до офиса ти утре сутрин.

Последва още една пауза. Шана помисли, че чува глас в далечината. Женски.

— Ще ти дам указания за защитена къща. Бъди там в осем и половина.

— Добре — Шана записа адреса. Беше някъде в Ню Рошел. — Ще се видим утре. Чао.

— Чакай! Кажи ми къде беше? Как избяга?

Да не би да се опитваше да я задържи на телефона? Разбира се, че се опитваха да я проследят.

— Чао — тя затвори. Ръката й трепереше. Мили боже, ставаше параноичка. Дори съдебният служител й се струваше подозрителен. Още една такава случка и щеше да си мърмори за извънземни с алуминиево фолио на главата.

Вторачи се в тавана, сякаш чакаше отговор от Бог и изпусна дълъг, тих стон на безсилие. Защо аз? Исках само един нормален живот!

Тя купи кутия с боя за коса и евтина найлонова торбичка с цип за оскъдните си принадлежности. След което намери хотел с разумни цени на Седмо Авеню и се регистрира под фалшиво име, като плати в брой. С дълга въздишка на облекчение се заключи в стаята. Беше успяла. Избяга от руснаците. Избяга от Роман Прасето и къщата му на ужасите. Не знаеше кое я разстройва повече — вкусът на Роман за жени или ковчезите в мазето. Ужас! Тя потръпна.

Забрави за тях… мисли за бъдещето си и как ще оцелееш.

В банята тя се намаза с боята за коса, после седна, за да изчака тридесет минути. Яде пица, докато превключваше между телевизионните канали. Когато се появи местен новинарски канал, тя спря. Мили Боже. Това беше зъболекарската клиника „Бели и блестящи в Сохо“. Разбитите стъкла бяха посипани по тротоара, който бе ограден с жълта лента за местопрестъпление.

Тя включи звука. Репортерът обясняваше как клиниката била разрушена предишната нощ. Полицията разследваше връзка със случило се наблизо убийство. Шана ахна, когато на екрана се появи снимката на млада, руса жена. Тялото й било открито в алея близо до клиниката. Официалната причина за смъртта беше неизвестна в момента, но репортерът беше чул слухове за странни наранявания. Две дупки на врата, като от животинско ухапване. Хората в квартала обвиняваха таен култ от изпаднали от училище тийнейджъри, които обичали да се преструват на вампири.

Вампири? Шана изсумтя. Беше чувала за подземните общности — отегчени деца, които нямат какво по-добро да правят с времето и парите си, освен да пият кръв и нарочно да изменят кучешките си зъби, за да приличат на вампирски. Това беше отвратително. Никой уважаващ себе си зъболекар нямаше да направи нещо такова.

И все пак, против волята й, поредица от спомени минаха през ума й. Вълчият зъб в ръката на Роман. Привидно безжизненото му тяло, лежащо в леглото й. Мазето, пълно с ковчези.

По гръбнака й пропълзяха хладни тръпки. Не, нямаше такова нещо като вампири. Беше преживяла твърде много травми. Ставаше параноична. Това беше всичко. Хората само се преструваха, че са вампири.

И имаше разумно обяснение за всичко. Беше проверила зъба на Роман и той беше с нормален размер. Добре, беше по-остър от обикновено. Това също можеше да бъде обяснено. Това беше необичаен генетичен белег. Човек можеше да се роди с ципи между пръстите на ръцете или краката, без да е русалка.

А ковчезите? Ох, Боже. Какво възможно обяснение може да има за това?

Тя отиде отново в банята, за да изплакне косата си. Подсуши я и се разгледа внимателно в огледалото. Платинено руса, като Мерилин Монро. Сравнението не беше голяма утеха. Мерилин беше умряла млада. Шана се погледна с уплаха. Приличаше много на жената, която преди малко беше видяла по телевизията.

Русата жена, убита от вампир.

 

 

— Това не е в компетенциите ми, сър — Ласло усукваше копчето на новата си, блестящо бяла работна престилка.

— Не се притеснявай — Роман се повлачи заедно със стола в лабораторията си в „Роматех“. — Освен това как може да ме нараниш? Вече съм мъртъв.

— Ами, не е точно така, сър. Мозъкът ви все още е жив.

Мозъкът му беше каша, макар че Роман не искаше да го признае. След като получи новините за изчезването на Шана, можеше трудно да следва собствения си поток от мисли.

— Добре се справи с кабелите на АВГА. Сигурен съм, че ще успееш с мен.

Ласло взе резачката за жици, след което промени намерението си и избра клещи.

— Не съм много сигурен как да го направя.

— Просто махни проклетите шини от устата ми.

— Да, сър — Ласло се наведе с клещите над отворената уста на Роман. — Извинявам се предварително за всяко причинено неудобство.

— Ъгхъ — кимна Роман.

— Оценявам доверието ви в мен — Ласло разхлаби телчетата. — И съм благодарен, че има нещо, което да свърша. Иначе започвам да мисля за… — той свали ръка и се намръщи.

— Ахх — телчетата бодяха устата на Роман. Сега не беше моментът Ласло да бъде обсебен от мисълта за смъртни заплахи.

— Ох, извинете — Ласло поднови работата си. — Все още колата ми я няма. Оставихме я до зъболекарския офис миналата нощ с АВГА в багажника. Така че няма върху какво да работя тази нощ.

Роман си припомни печалното си заключение относно Андроида за вампирски глад. Играчката го беше тласнала към мощно състояние на силно желание за кръв. Тя щеше да напомни на всеки вампир колко прекрасно е да се хапе. Не му се искаше да казва на Ласло, че проектът му ще трябва да бъде хвърлен на боклука, особено след като човека беше преминал през ада. Може би след конференцията.

— Ето — Ласло премахна последната от скобите. — Приключих, сър. Как се чувствате?

Роман прекара език по зъбите си.

— Добре. Благодаря.

Сега не трябваше да ходи на конференцията със скоби в устата си. А Шана нямаше да може да използва шината като извинение да избягва да го целува. Не че той имаше много надежда за бъдещи целувки.

Роман погледна към часовника в лабораторията си. Три и половина сутринта. Беше звънял на Конър на всеки тридесет минути за новини, но никой не беше виждал Шана. Беше им изиграла блестящ номер.

Роман знаеше, че е силна и умна. А имаше и неговото разпятие, за да я защитава. И все пак се тревожеше. Не можеше да се концентрира върху работата. Пакетът му от Китай беше пристигнал, но дори това не можеше да го разсее от растящото му чувство за безсилие и тревога.

— Има ли нещо друго, което мога да направя? — Ласло се беше върнал към дърпането на копчетата си.

— Искаш ли да ми асистираш в настоящия ми проект? — Роман събра купчина листове от бюрото си.

— За мен ще е чест, сър.

— Работя върху формула, която ще ни позволи да стоим будни през дневните часове — Роман подаде листата на Ласло.

Очите му се разшириха.

— Интригуващо — той заразглежда листите.

Роман се върна на бюрото си и отвори пакета.

— Това е корен от рядко растение, което расте в Южен Китай. Предполага се, че трябва да има забележителен енергизиращ ефект — той зарови из купчината стиропорни топчета и извади изсъхнал корен, поставен в обезопасена найлонова опаковка.

— Може ли да го видя? — Ласло се протегна за изсъхналото растение.

— Разбира се — преди една седмица, проектът го очароваше. Но сега Роман беше изгубил интерес. Защо да се мъчи да стои буден през деня, ако не можеше да сподели времето с Шана? Кръв господня, беше го докоснала по-силно, отколкото осъзнаваше. И сега, когато я нямаше, не можеше да направи нищо по въпроса.

Два часа по-късно Роман се завърна в градската си къща. Гостите му от Европа бяха скрити на сигурно място в стаите за гости на третия и четвъртия етаж. Неговият, така наречен, харем беше наказан за грубостта си по отношение на Шана. Те се криеха в стаите си на втория етаж.

Той влезе в кабинета си и се запъти към мокрия бар, за да си вземе нещо за похапване преди лягане. Докато бутилката се топлеше в микровълновата, той отиде до бюрото си. Спомени за Шана изпълниха ума му. Можеше да я види да си почива върху кървавочервения кадифен фотьойл. Виждаше и как се целуват на вратата.

Той спря с рязко движение. На бюрото му бяха сребърната верижка и разпятието.

— Шана, не — Роман се протегна за кръста, но той незабавно изгори плътта му. — Мамка му! — той го пусна и заразглежда изгорената кожа по върха на пръстите си. Точно от това се нуждаеше — болезнено напомняне, че Бог го беше изоставил. Проклятие. Щеше да се излекува през нощта, но какво щеше да стане с Шана? Без сребърния кръст, тя нямаше защита от руските вампири.

Това беше по негова вина. Трябваше да бъде по-честен. Сега, в гнева си, тя беше отхвърлила единственото нещо, от което се нуждаеше най-много за да оцелее.

Роман стисна очите си и силно се концентрира. Той беше свързан с нея психически едва предишната нощ. И това беше невероятно силна, двустранна връзка. Може би беше останало нещо от нея.

Той я потърси. Шана! Шана, къде си?

Кръв господня, чувстваше се толкова самотен и безпомощен.

 

 

Шана изстена в съня си, преследвана от странен сън. Беше на работа и Томи беше в стола за прегледи, като й казваше да замръзне. След което се превърна в Роман. Той протегна ръката си, с дланта нагоре. Зъбът от вълк почиваше в локва кръв.

Шана се преобърна. Не, без кръв.

В съня й тя взе инструментите си и погледна устата на Роман. Хвърли поглед в зъболекарското огледало. Какво? Огледалото показваше празен стол, но Роман беше там. Внезапно той хвана ръката й. Изтръгна зъболекарското огледало от хватката й и го хвърли върху таблата.

— Ела с мен.

Внезапно се озоваха обратно в кабинета на Роман. Той я взе в ръцете си и прошепна:

— Довери ми се — Шана почувства как се разтапя.

Тогава той я целуна с целувки, които тя не искаше никога да не свършват, целувки, толкова горещи, че тя изрита одеялото от леглото. Той я поведе към спалнята си и отвори вратата. Леглото му с кралски размер го нямаше.

В средата на стаята имаше черен ковчег. Не. Шана се загледа в него с ужас.

Роман протегна ръка и я повика към себе си. Тя отстъпи към офиса му, но харемът беше там и й се надсмиваше. Имаха нов член — мъртвата русокоса от телевизионния информационен бюлетин. От двете дупки на врата й се процеждаше кръв.

Шана се изправи рязко в леглото, като се бореше за глътка въздух. О, Боже, дори в съня си тя беше напълно луда. Отпусна глава в ръцете си и потри слепоочията си.

Шана! Шана, къде си?

— Роман?

Тя се огледа наоколо в тъмната стая. Почти очакваше една от тъмните сенки да тръгне към нея. Часовникът върху масичката до леглото просветваше часа. Пет и половина сутринта. Тя включи лампата.

Нямаше никого. Тя пое дълбоко дъх. Точно така. Роман не можеше да й помогне. Не можеше да му се вярва. Сълзи от безнадеждност заплашваха да потекат.

Мили Боже, никога не се беше чувствала толкова самотна и безпомощна.