Керелин Спаркс
Как да се омъжиш за вампир милионер (13)

Глава 12

Докато слизаше надолу по стълбите, мислите на Шана се върнаха към Роман. Слава на Бога, че бе жив! Въпросът сега бе дали трябваше да остане под неговата закрила или да уреди нещо друго с Боб Мендоса? Беше много изкушаващо да остане с Роман. Никога не беше чувствала такова привличане към мъж. Или такова любопитство.

Тя влезе в кухнята и откри Конър, който беше на мивката и плакнеше бутилки, а след това ги поставяше в миялнята.

— Добре ли си, девойче?

— Да — тя забеляза кутия лепенки на плота. — Да не си се порязал?

— Не. Мислех, че на теб може да ти потрябват — той погледна врата й по-отблизо. — О, сребърна верижка. Това ще те предпазва.

— Роман ми я даде — каза Шана, любувайки се на древното разпятие.

— Да, той е добър човек — Конър прибра опаковката лепенки в едно чекмедже. — Не трябваше да се съмнявам в него.

Шана отвори един шкаф.

— Къде държите чашите?

— Ето — Конър отвори друг шкаф и извади една чаша. — Какво ще искаш за пиене?

— Малко вода — Шана се насочи към диспенсъра на вратата на хладилника. — Мога да си налея и сама — Конър неохотно й подаде чашата, след което я последва до хладилника. — Не съм безпомощна — тя постави малко лед и се усмихна на шотландеца, който се излегна на вратата на хладилника. — Вие, момчета, сте прекалено сладки. Ще ме разглезите — тя напълни чашата с вода. Конър се изчерви. Шана седна на масата и надникна в кутията с брауните. — Вкусно — тя извади едно сладкишче. — Мислиш ли, че можеш да ми донесеш стоматологични инструменти? Трябва да затегна шината в устата на Роман.

Конър седна срещу нея.

— Да, ще се погрижим за това.

— Благодаря — Шана отчупи крайчето на браунито. — Има ли какво да се прави тук?

— Имаме добре заредена библиотека срещу салона. А трябва да има и телевизор в покоите ти.

Покои? Шана харесваше колко архаично можеха да звучат шотландците. Тя приключи с браунито и се запъти към библиотеката. Еха! Цели три стени бяха пълни с книги от пода до тавана. Някои изглеждаха много стари. Други бяха на езици, които не разпозна. На свободната стена имаше широк прозорец, закрит с дебели завеси. Тя надникна навън и видя слабо осветена улица с паркирани коли и от двете страни. Изглеждаше толкова тихо и спокойно. Трудно беше да повярваш, че там, навън има хора, които я искаха мъртва. Тя чу гласове в коридора. Женски гласове. Тръгна към вратата. Трябваше да признае, беше любопитна за тези мистериозни дами, които гледаха телевизия в салона на Роман. Надникна през процепа между вратата и рамката.

Две красиви жени приближаваха салона. Първата бе облечена в черен, прилепнал костюм от трико и изглеждаше като модел. Движеше се като анорексична пантера. Косата й беше дълга, черна и разпусната свободно по гърба й. Черният й колан, който препасваше миниатюрния й кръст, бе обсипан с искрящи кристали. По дългия й маникюр проблясваше черен лак, а на всеки нокът имаше по още един кристал. Втората жена беше дребна, а черната й коса бе късо подстригана. Тя носеше плътно прилепнал черен пуловер, за да подчертава щедрите й извивки и черна мини пола, която разкриваше правите й слаби крака, покрити с черни мрежести чорапи. Тя бе сладка и дребна, но обемните й черни обувки я караха да върви като воден бивол.

Жената с трикото жестикулираше гневно, маникюрът й блестеше под полилея във фоайето.

— Как може да се отнася с мен така? Не знае ли, че съм знаменитост?

— Той е много зает, Симон — отвърна жената с големите обувки. — Има да свърши милион неща по конференцията, която започва утре.

Симон отметна черната си лъскава коса през рамо.

— Но аз дойдох по-рхано, за до го видя този плъх!

Шана потрепери от начина, по който френската жена-котка произнасяше „р“-тата. Звучеше така, сякаш имаше храчка, заседнала в гърлото и се опитваше да я изкашля. Симон се развика.

— Толкова е гхруб!

Шана стисна зъби. Определено нещо в гърлото й. Вероятно топка косми.

Симон отвори рязко двойната врата на салона. Стаята беше пълна с жени, излегнати на трите кушетки. Те пиеха нещо от кристални винени чаши.

— Добър вечер, Симон, Маги — дамите поздравиха двете жени във фоайето.

— Започна ли предаването ни вече? — Маги затропа в стаята с огромните си черни обувки.

— Не — отвърна една от дамите. Тя стоеше на средния диван, така че Шана можеше да види само главата й отзад. Късата й, стърчаща коса бе боядисана толкова тъмночервено, че изглеждаше като лилаво. — Все още дават новините.

Шана погледна към широкоекранния телевизор. В ефир беше обикновено изглеждащ мъж репортер, който изричаше думите без звук. В ъгъла на екрана светеше червен знак за заглушаване на звука. Очевидно тези дами не се интересуваха от последните събития. Под него бе логото с черния прилеп. Гледаха ДВК.

Шана преброи общо единадесет жени. Всички изглеждаха на около двадесет години. Какво, по дяволите. Ако ще започва връзка с Роман, трябваше да разбере, защо тези жени са тук. Тя пристъпи във фоайето.

Симон си напълни чаша от кристалната гарафа на масичката за кафе.

— Някой виждал ли е господархят тази вечерх? — тя се настани в ъгъла на дивана отляво. Жената с лилавата коса се възхищаваше на дългия си лилав маникюр.

— Разбрах, че се среща с друга жена.

— Моля? — очите на Симон пламнаха. Тя се наведе напред и тресна чашата си на масата. — Лъжеш, Ванда. Той със сигурхност не може да иска дрхуга жена, когато може да има moi.

Ванда сви рамене.

— Не лъжа. Фил ми разказа за това.

— Пазачът от дневната смяна?

Маги седна до Симон.

Ванда се изправи. Тя също носеше черен прилепнал костюм, но нейният колан бе направен от преплетени кожени ленти. Тя прокара ръка през лилавата си коса на бодлички.

— Фил си пада по мен. Казва ми всичко, което искам да знам.

Симон потъна в кушетката, мършавото й тяло бе в опасност от това да бъде напълно погълнато.

— Тогава е истина? Има дрхуга жена?

— Да — Ванда обърна глава и подуши въздуха. — Какво е това? — тя забеляза Шана във фоайето. — Говорим за вълка…

Всички единадесет жени се втренчиха в Шана.

Тя се усмихна и влезе в стаята.

— Добър вечер — Шана погледна към жените. Черните дрехи бяха нещо нормално за Ню Йорк, но все пак някой от тези тоалети изглеждаха странно. Една от тях носеше рокля, която изглеждаше направо средновековна. Друга изглеждаше като от викторианската епоха. Това не беше ли фуста с кринолин?

Онази, която наричаха Ванда, заобиколи масичката за кафе и застина в драматична поза до телевизора. Леле. Деколтето на трикото й стигаше чак до талията. Шана виждаше много повече от Ванда, отколкото в действителност желаеше.

— Името ми е Шана Уилън. Стоматолог съм.

Ванда присви очи.

— Нашите зъби са в чудесно състояние.

— Добре — Шана се зачуди какво ли беше направила, за да накара тези жени да я гледат така свирепо. Въпреки че имаше една, която стоеше отделно от другите и й се усмихваше приятелски. Тя имаше руса коса и модерни дрехи.

Онази с викторианската рокля се обади. Акцентът я караше да звучи като южняшка красавица.

— Жена стоматолог? Бога ми, не зная защо господарят би я поканил тук.

Тази със средновековната рокля се съгласи.

— Мястото й не е тук, трябва да си тръгне.

Дружелюбната блондинка се обади.

— Хей, това е къщата на вашия господар. Може да покани и папата, ако иска.

Останалите погледнаха злобно към русокосата.

Ванда поклати глава.

— Не ги ядосвай, Дарси. Ще направят живота ти непоносим.

— Какъв живот само — Дарси завъртя очи. — Леле, колко ме е страх. Какво могат да ми направят? Да ме убият ли?

Средновековната повдигна брадичка.

— Не ни изкушавай. Твоето място също не е тук.

Каква странна група. Шана отстъпи крачка назад. Южняшката красавица се намръщи на Шана.

— Тогава е истина? Ти ли си новата дама на господаря?

Шана поклати глава.

— Не знам кой е този господар.

Дамите започнаха да се кикотят. Дарси се сви.

— Bon — Симон се сгуши като доволна котка в своя ъгъл от дивана. — Значи ще го оставиш на мирха. Дойдох чак от Пархиж, за да бъда с него.

Маги се наведе по-близо до Симон и прошепна нещо в ухото й.

— Олеле! — очите на Симон се разшириха. — Zut alors! Той не й е казал? — развика се тя. — И ме игнорхирха. Като си помисля, че исках да прхавя секс с това копеле!

Маги въздъхна.

— Той вече не прави секс с нас. Липсват ми старите времена.

— И на мен — каза Ванда и всички дами кимнаха в съгласие.

Божичко, намръщи се Шана. Този господар е правил секс с всички тези жени? Звучеше откровено страховито.

— Той ще прхави секс с мен — обяви Симон. — Никой мъж не ми е устоял — тя погледна Шана презрително. — Защо ще иска тази жена? Сигурхно носи четирхидесет и вторхи рхазмер.

— Excusez-moi! — Шана погледна свирепо французойката.

— О, вижте! — Маги посочи към телевизора. — Новините свършиха. Време е за сериала ни.

Дамите забравиха за Шана и се обърнаха към телевизора. Маги пусна звука, който досега беше изключен. Даваха реклама, която възхваляваше вкусния, богат аромат на напитка, наречена „Шококръв“.

Ванда се промъкна зад кушетките и се запъти към Шана. След по-обстоен поглед Шана осъзна, че коланът на Ванда всъщност е камшик. А върху извивката на гърдата й имаше татуиран прилеп. Лилав, разбира се.

Шана кръстоса ръце. Отказваше да бъде сплашена. Ванда спря до нея.

— Чух, че господарят е заспал в чуждо легло.

— Не! — другите дами забравиха за телевизора. Те се обърнаха и зяпнаха Ванда, която се усмихна, наслаждавайки се на вниманието. Тя потупа бодличките на лилавата си коса.

— Така каза Фил.

— Чие легло? — настоя Симон. — Ще й издера очите.

Ванда погледна към Шана. Другата жена я зяпна. Шана повдигна ръце.

— Вижте, момичета, объркали сте леглото. Не познавам този ваш зловещ господар.

Ванда се изкикоти.

— Не е много умна, нали?

Това беше.

— Виж какво, госпожо. Достатъчно съм умна, за да не боядисам косата си лилава. Или да споделям мъж с десет други жени.

Дамите реагираха различно — някои се засмяха, други бяха обидени.

— Фил ми каза, че е имало мъж в леглото ти — подигра й се Ванда. — Събудила си се и си решила, че е мъртъв.

Дамите се разкикотиха. Шана се намръщи.

— Това беше Роман Драганести.

Ванда се усмихна бавно.

— Роман е господарят.

Шана остана с отворена уста. Възможно ли беше? Можеше ли Роман да живее с единадесет любовници?

— Не — тя поклати глава.

Дамите я гледаха със самодоволни погледи. Ванда се облегна на рамката на вратата с триумфираща усмивка.

По кожата на Шана пропълзя хлад. Не, това не беше истина. Тези жени просто искаха да я наранят.

— Роман е добър човек.

— Той е копеле — обяви Симон.

Главата на Шана се замая. Роман е добър човек. Тя го усещаше до дъното на душата си. Той искаше да я защитава, не да я нарани.

— Не ви вярвам. Роман го е грижа за мен. Той ми даде това — разпятието се бе плъзнало под сакото й. Тя го извади.

Жените се свиха. Ванда се наежи и изсъска.

— Ние сме неговите жени. Твоето място не е тук.

Шана преглътна. Възможно ли е Роман наистина да има единадесет любовници? Как можеше да я целува, когато вече имаше толкова много жени? О, Господи. Тя притисна кръста към гърдите си.

— Не ви вярвам.

— Тогава си глупачка — каза Симон. — Няма да делим Рхоман с някоя като теб. Това е обидно.

Шана се загледа вторачено в жените. Те трябва да лъжеха, но защо да го правят? Единственото логично обяснение за гнева им бе, че тя се виждаше с господаря им. Роман.

Как можеше да й причинява това? Да я кара да се чувства толкова специална, когато имаше къща, пълна с жени. Каква глупачка е била, мислейки си, че иска да я защитава от лошите. Той просто я е искал тук, за да я прибави към колекцията си, за да има цяла дузина. Симон беше права. Той беше копеле! Единадесет жени винаги на разположение и това не му беше достатъчно. Каква свиня! Тя избяга от стаята и бързо се качи по стълбите. Докато стигна до четвъртия етаж, вече кипеше. Нямаше начин да остане тук, не я интересуваше колко безопасно беше от руснаците. Не искаше да вижда Роман никога повече. Сама щеше да се погрижи за себе си. Какво ще й трябва? Дрехи, чантата й? Спомни си, че бе видяла чантата си с Мерилин Монро в кабинета на Роман. В кабинета на копелето свиня Роман. Тя притича по последното стълбище. Един шотландец охраняваше петия етаж и се запъти към нея.

— Нуждаеш ли се от нещо, девойче?

— Само от чантата ми — тя посочи вратата на кабинета. — Оставих я вътре.

— Добре — пазачът й отвори вратата.

Тя се мушна вътре и забеляза чантата си на пода до кадифения фотьойл. Шана провери съдържанието. Портмонето й, чековата й книжка и Беретата все още бяха там. Слава на Бога.

Спомняше си, че насочи пистолета срещу Роман предната вечер. Защо бе решила да му се довери? В минутата, в която се качи в колата с него, тя му бе поверила живота си. Погледна тъжно към кадифения фотьойл. Миналата вечер, докато лежеше на него, тя го беше оставила да я хипнотизира. Отново му се бе доверила, този път за кариерата си, мечтите и страховете си. А след това до вратата споделиха първата си целувка. Каква целувка само. И тя му бе поверила сърцето си.

Една сълза се плъзна по бузата й. Не, по дяволите! Тя избърса очите си. Никакви сълзи за това копеле. Беше на половината път до вратата, когато спря.

Искаше той да разбере. Искаше той да разбере, че го отхвърля. Никой не можеше да се отнася с нея така. Тя се върна до бюрото, издърпа разпятието и го пусна върху бюрото. Ето. Това беше съобщение, което той щеше да разбере.

Когато излезе от кабинета, намери пазача да кръжи около вратата. О, Божичко. Как щеше да напусне тази къща? Имаше охранители навсякъде. Тя слезе по стълбите до четвъртия етаж, потънала в мисли. По-рано, когато срещна жените на Роман, на вратата стоеше шотландец, който не беше срещала. Конър сигурно е на задната врата. Нямаше начин да мине покрай нето. Трябваше да се пробва през предната врата. Нямаше карта и не знаеше кода за достъп. Така че трябваше да убеди пазача да й отвори вратата.

Щом се върна в стаята си, тя започна да обикаля напред-назад и да прави планове. Беше й неприятно да взема, каквото й да е от Роман, кралят на свинете, но тя бе в разгара на борба за оцеляване и трябваше да е практична. Взе най-голямата пазарска чанта и я напълни с малко дрехи и някои крайно необходими неща.

Радинка не беше купила нищо в черно. Проклятие. Трябваше й нещо в черно, ако искаше планът й да проработи. Аха! Панталоните, които носи снощи, бяха черни. Тя облече старите си дрехи и събра новите в пазарската чанта. Обу белите си найкове. Те бяха най-добри за ходене.

Грабна дамската си чанта и пазарската торба и се запъти към стълбището. Пазачът на четвъртия етаж й кимна. Шана му се усмихна.

— Знаеш ли, исках да пробвам тези дрехи с… Дарси — тя повдигна чантата, за да я покаже на пазача. — Но тя забрави да ми каже коя е нейната стая.

— О, хубавата девойка с русата коса — шотландецът се усмихна. — Всички от харема спят на втория етаж.

Усмивката на Шана замръзна. Харем! Така ли ги наричаха? Тя изскърца със зъби.

— Благодаря ти.

Закрачи надолу по стълбите. Този проклет Роман. Господарят и неговият харем. Колко противно! На втория етаж тя си избра стая и влезе в нея. Имаше две двойни легла и двете леко разхвърляни. Изглежда, че момичетата от харема на Роман трябваше да поделят стаите си. Колко жалко. Тя погледна в гардероба. Трика? Нямаше да се побере в тях. Ето! Черна, мрежеста туника. Тя я облече върху розовата си тениска. Ванда без съмнение не би носила нищо под нея. Забеляза черна барета и набута кафявата си коса под нея. Достатъчно ли беше дегизирана? Тя се огледа из стаята. Нямаше огледала. Това не беше за вярване. Как тези жени оцеляваха без огледала?

В банята намери тъмночервено червило. Използвайки огледалото на пудриерата си, тя се начерви. Сложи си и червени сенки. Сега вече изглеждаше зловещо като тях. Взе чантите си и се запъти надолу по стълбите.

Щом стигна на първия етаж, забеляза, че вратите на салона са затворени. Добре. Харемът беше затворен вътре. Не че те щяха да я спрат да си тръгне. Тогава забеляза Конър да идва от кухнята. Той със сигурност щеше да я спре.

Тя избяга зад стълбището. Докато търсеше място къде да се скрие, видя тесни стълби, които водеха надолу. Мазето. Може би оттам имаше друг изход от сградата. Тя стигна до края на стълбите. Забеляза фурна, пералня, сушилня и една врата. Шана я отвори.

Беше голяма стая с билярдна маса по средата. Лампа от опушено стъкло висеше над масата и меката и светлина осветяваше стаята. Съоръжения за упражнения бяха разпръснати навсякъде. Знамена, направени от карирани платове с избродирани девизи украсяваха стените. Между тях бяха изложени мечове и брадви. Срещу другата стена имаше кожен диван, заграден от двете страни с дивани, покрити с кариран плат в червено и зелено. Тук шотландците трябва да се размотаваха, когато не са на смяна.

Шана чу по стълбите да се приближават стъпки. Проклятие. Ако напусне стаята, щяха да я видят. Диванът беше бутнат до стената — не можеше да се скрие зад него. Тя забеляза друга врата. Стъпките приближаваха. Бяха на повече от един човек. Шана хукна към вратата и се шмугна вътре. Обгърна я пълен мрак. Гардероб ли беше това? Тя постави чантата и портмонето си на пода до краката. Протегна ръце, но не усети нищо около себе си.

Облегна се на вратата. Чу гласове в стаята на пазачите, след това смях. Най-накрая гласовете заглъхнаха. Тя открехна вратата. Стаята беше празна, но бяха включили всички лампи.

Шана взе чантите и се измъкна от скривалището си. Обърна се назад, за да затвори вратата и ахна. Светлината от стаята на пазачите бе направила скривалището й почти видимо. Не можеше да бъде. Тя изпусна чантите си на земята, наклони се към другата стая и потърси пипнешком ключа за осветлението. Щрак.

Шана ахна отново. Кожата й настръхна. Тясната стая приличаше на зловеща обща спалня с две дълги редици. Но редовете не бяха от легла. О, не. Те бяха от ковчези. Повече от дузина ковчези. Всички отворени. Всички празни, освен разноцветните карирани възглавници и одеяла, които бяха във всеки един ковчег.

Тя изгаси осветлението и затвори вратата. Боже Господи! Това беше ненормално! Тя сграбчи чантите си и излезе, препъвайки се от стаята на пазачите. Коремът й се преобърна. Това вече беше прекалено. Първо Роман я предаде с тези откачени жени, а сега и ковчези! Дали шотландците наистина спят в тях?

Стомахът й се надигна. Тя преглътна с усилие. Не, не! Няма да се поддаде на страха. Или ужаса. Нейният рай изведнъж се бе превърнал в ад, но това нямаше да я провали.

Щеше да се измъкне оттук.

На първия етаж тя забеляза пазача на входната врата. Добре, време е за шоу. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Не мисли за ковчезите сега. Бъди твърда.

Тя изпъна рамене и повдигна брадичка.

— Bon soir — Шана закрачи към входната врата с чантите си в ръка. Заговори със силен френски акцент. — Трхябва да изляза и да купя боя за коса. Симон иска кичурхи.

Пазачът я погледна объркано.

— Нали знаеш, рхуси кичурхи. Толкова е модерхно!

Той се намръщи.

— Коя си ти?

— Аз съм личният стилист на Симон, Анжелик от Пархиж. Сигурхно си чувал за мен, n’est-ce pas?

Той поклати глава.

— Merde! — понякога познанието й по чуждестранни проклятия беше предимство. И трите години, докато учи във Франция, бяха от помощ. — Ако не се върна с боя за коса, Симон ще е furieuse.

Шотландецът пребледня. Сигурно е бил свидетел на пристъпите на Симон.

— Предполагам, че може да излезеш за малко. Знаеш обратния път, нали, девойче?

Шана изсумтя.

— Прхиличам ли ти на idiote?

Шотландецът прокара картата си през машината на вратата. Светна зелена светлина. Той отвори и огледа наоколо.

— Изглежда ми спокойно, момиче. Когато се върнеш, натисни бутона на интеркома и аз ще те пусна вътре.

— Merci bien — Шана пристъпи навън и изчака шотландеца да затвори вратата след нея. Слава богу! Нека сърцето й да спре да препуска. Направи го! Огледа се наляво и надясно. Улицата беше тиха. Няколко човека бродеха по тротоара. Тя се забърза по стъпалата и пое надясно към Сентръл парк.

Зад нея една кола запали. Сърцето й подскочи в гърдите, но тя продължи да върви. Не поглеждай назад. Няма нищо.

Улицата се освети, когато колата зад нея запали фаровете си. На челото й изби пот. Не поглеждай назад.

Не можеше да издържи. Трябваше да знае.

Шана погледна през рамо. От бордюра се отделяше черен седан.

Мамка му! Тя обърна глава напред. Изглеждаше точно като една от колите, които руснаците бяха паркирали пред клиниката. Не се паникьосвай. В града имаше милиони черни коли.

Изведнъж бе заслепена от ярки фарове. Колата, която бе паркирана пред нея тъкмо включи светлините си. Тя присви очи. Беше черен джип с тъмни прозорци. Зад нея седанът форсира двигателя. Джипът излезе на улицата. Насочи се право към нея, след това спря със свистене, завъртайки се настрана, за да блокира цялата улица. Черният седан бе заклещен. Шофьорът изскочи навън и започна да проклина. На руски.

Шана побягна. Стигна до края на пресечката, зави наляво и пак се затича. Сърцето й щеше да изскочи. Кожата й стана лепкава от пот, но тя продължи да бяга. Стигна Сентръл парк и забави ход. Огледа се наоколо, за да е сигурна, че никой не я следи. Боже Господи, на косъм се измъкна от руснаците. Кожата й се охлади от студената й пот. Тя потрепери. Ако не беше онзи джип, вероятно вече щеше да е мъртва. Мисълта за мъртъвци извади спомена за ковчезите в мазето. Стомахът я заболя. Тя се спря и пое дълбоко дъх. Успокой се. Не можеше да си позволи да се чувства зле сега. Не мисли за ковчези. За нещастие следващата й мисъл я лиши от самоконтрола й.

Кой, по дяволите, беше в джипа?