Лестър Спрейг де Камп, Лин Картър
Конан пирата (22)

Деветнадесета глава
Крал Тот-Амон

В тронната зала на крал Фердруго се разиграваше напрегната драма. През квадратните стъкла на високите прозорци се процеждаше сива светлина със син оттенък от тъмното, прорязвана от светкавиците буреносното небе.

Залата беше обширна, с огромен купол високо над нея. Този купол бе най-голямото архитектурно чудо в двореца на Фердруго. Поддържаха го кръгли стени и наредени в кръг здрави гранитни колони, облицовани с извити плочи от гладък мрамор.

Стенните свещници от ковано злато хвърляха силна, трептяща светлина. Светлината от свещите и факлите, от лампите и от светкавиците се отразяваше от полираните като огледала щитове и украсените с пера шлемове на стражите, разположени в края на залата.

Стражите бяха много повече от обичайното за такива случаи. Това будеше несигурност и подозрение у мнозина от благородниците и официалните лица, поканени от краля. Набързо и тайно беше издадена заповедта за тяхното присъствие по време на четенето на кралската прокламация.

Другата причина за безпокойство бяха униформите на тези стражи. Макар че някои носеха униформи на Кралския легион — личната гвардия на краля — много повече бяха с униформата на Вилагро, херцог на Кордава.

В центъра на залата, върху подиум от блестящ зелен малахит с черни жилки стоеше издяланият от розов мрамор древен трон на Рамиранската династия. На него седеше крал Фердруго III.

Събраните за случая сановници рядко бяха имали възможност да видят своя монарх през последните месеци. Старият мъж беше много остарял. Беше се съсухрил. Крайниците му се бяха изкривили. Бузите му бяха толкова хлътнали, че скулите му стърчаха. Очите му се губеха под сенките на гъстите бели вежди. Светлината в съчетание с измършавелия му труп придава на стария монарх вид на скелет.

На главата му, очевидно прекалено тежка за слабия, набръчкан врат, стоеше древната корона на краля-герой Рамиро, основателят на династията. Беше проста златна елипса с назъбен горен край, наподобяващ зъбците и амбразурите на дворцовата кула.

С восъчнобледите си прозрачни ръце кралят държеше голям пергамент с много печати. Със слаб, несигурен глас крал Фердруго четеше от свитъка. Дългото, тържествено предисловие, безкрайният списък от титли и правническия му стил повишаваха нервното напрежение, обхванало умовете на присъстващите. Никой обаче не предугаждаше предстоящите ужасни събития.

Пред подиума, точно срещу трона, стояха двама мъже. Единият беше херцогът на Кордава. В отсъствието на принц Товаро, по-младия брат на краля, Вилагро беше пръв по ранг пер на кралството. Изражението на слабото му, алчно лице беше самодоволно.

До Вилагро стоеше друга фигура, непозната за останалите присъстващи. С бръснатата си глава и ястребови черти, с мургавата кожа, с широките рамене и с високия си ръст приличаше на стигиец. Той обаче беше плътно завит с наметало, така че се виждаше само главата му.

Върху нея имаше странно украшение — корона, наподобяваща златна змия, завита около главата му и обсипана с хиляди блестящи, бели, скъпоценни камъни. Когато непознатият отметна качулката на наметалото си и сановниците видяха короната, те се сбутаха и зашушукаха. „Ако диамантите наистина са обработени — шепнеха те, — тогава стойността на короната е неоценима“. При най-малкото помръдване на непознатия скъпоценните камъни изпращаха към стените и из залата хиляди лъчи във всички цветове на дъгата.

Лицето на тъмнокожия човек изразяваше силна концентрация. Така се бе самовглъбил, че изглежда не виждаше хората около себе си. Сякаш бе насочил цялата си енергия върху един-единствен обект.

Сред свитата на херцог Вилагро можеха да се видят зловещото лице на пирата Зароно и една закачулена фигура. Някои разпознаха в нея свещеника на бога Сет, Менкара.

Фердруго четеше бавно, но вече наближаваше края на документа. Когато значението на думите достигна до изумените уши на присъстващите, те се вцепениха:

— … и по такъв начин, с настоящето, аз, Фердруго крал на Зингара, се отказвам от трона в полза на дъщеря ми принцеса Чабела. Въпреки отсъствието й я омъжвам за нейния годеник и ваш следващ крал великия стигийски принц Тот-Амон! Да живеят кралицата и кралят! Да живеят Чабела и Тот-Амон, издигнати с настоящето за кралица и крал на древното и вечно кралство Зингара!

Всички присъстващи в залата провесиха носове и онемяха от почуда. Но най-голямо беше учудването на херцог Вилагро от Кордава. Той гледаше невярващ крал Фердруго. Жълтото му лице стана оловносиво. Тънките му червени устни се извиха в беззвучно ръмжене, разкривайки пожълтели зъби.

Вилагро се обърна към високата фигура до него, сякаш искаше да говори. Безстрастният стигиец се усмихна, отмести настрана ръката му и се качи на подиума, очаквайки да приеме поздравления от присъстващите. Поздравления не последваха, само нарастващ глух шум на изненада и възмущение.

Над този все по-нарастващ ропот се извиси гласът на крал Фердруго:

— Коленичи, сине мой!

Високият стигиец застана пред заморанския крал и коленичи. Той вдигна двете си ръце, свали короната-кобра от главата си и внимателно я постави до себе си, върху зелено-черния камък на подиума.

Фердруго пристъпи напред, свали от главата си обикновената, древна корона на героя-крал Рамиро, обърна я и с треперещи ръце внимателно я сложи върху бръснатия череп на Тот-Амон.

С лице, посивяло от осъзнатото предателство на своя съюзник, Вилагро стисна украсената дръжка на камата. Изоставил всякаква предпазливост, той смяташе да забие стоманата в гърба на коленичилия велик магьосник. Но очите му се насочиха към короната-кобра и той пусна камата. Вилагро знаеше, или мислеше, че знае нещо за нейната сила. Зароно беше обяснил: „От онова, което Менкара ми каза и от това, което се изплъзна от устата на Тот-Амон по време на пътуването, велики господарю, смятам, че тя действа по следния начин: Короната увеличава многократно способността на човешкия ум да контролира умовете на други същества. По такъв начин Менкара, който е посредствен магьосник, може да контролира ума на друг човек… в този случай на нашия треперещ от старост крал. Тот-Амон, магьосник с много голяма сила, може да контролира едновременно няколко умове. Но онзи, който носи короната може да управлява умовете на стотици, дори на хиляди други същества. Може да излезе срещу цял полк, без да се страхува, че ще бъде убит. Може да изпрати лъв, отровна змия или друг кръвожаден див звяр, който да унищожи врага. Никой не може да устои срещу носителя на короната-кобра. Той не може да бъде убит от засада или покушение, защото короната ще му предаде мислите на онези, които са замислили това. Никой не може да се приближи до него на хвърлей разстояние, без да попадне под контрола му. Смъртните като теб и мен, господарю мой, винаги страдат от неумението на наемниците да изпълнят дадените им нареждания… Но Тот-Амон не се страхува от такива груби грешки. Когато той издаде заповед на ум, тя се изпълнява на мига.“

Сега, за да влезе в сила издигането на Тот-Амон на трона, Фердруго трябваше със собствените си ръце да сложи древната корона на Зингара върху мургавото теме на стигиеца. Тот-Амон трябваше да свали короната кобра. Херцог Вилагро видя своя шанс.

Движейки се с бързина, която трудно можеше да се допусне за годините му, херцогът бутна настрана съпровождащата го дама и се втурна към подиума. Тъй като Тот-Амон бе свалил короната-кобра, магьосникът не беше предупреден за действието на своя бивш съюзник. Той я грабна и я сложи на главата си.

В този момент у него нахлуха множество усещания. Изглежда съзнанието му възприемаше едновременно неизказаните мисли на всички хора в залата. Тъй като не беше магьосник Вилагро не можеше да различи в този рояк отделните мисли.

Херцогът дочу приглушено гърлено възклицание, в което разпозна гласа на застаналия наблизо Менкара. С короната на глава Вилагро се обърна и видя, че свещеникът, стиснал в костеливата си ръка гола кама, бързо се приближава към него.

Когато Менкара се доближи до него той отчаяно концентрира ума си върху свещеника. Насочи пръстите си към него и си представи, как Менкара пада назад като ударен от мощен юмрук.

И тъкмо тогава устремът на Менкара намаля. Пред самия подиум той политна назад като поразен. Камата му издрънча на плочите.

Един лъвски рев зад гърба му накара Вилагро отново да се обърне напред. Викът дойде от Тот-Амон, който беше станал и се беше обърнал.

— Куче! Затова, което стори ще умреш! — извика стигиецът, говорейки зингарански с гърлен акцент.

— Ти умри! — отговори Вилагро, протягайки пръсти към Тот-Амон. Дори без короната-кобра силният магьосник не можеше лесно да бъде победен, защото Вилагро не знаеше как да си служи с нея. Напрегнати, треперещи, двамата мъже се гледаха един миг, без да може волята на някой от тях да надделее. Те се напрягаха, олюляваха се от усилие, но никой от двамата не можеше да се наложи.

Благородниците и официалните лица наблюдаваха стъписани двубоя. Между тях имаше много смели мъже, които веднага биха се втурнали да помогнат на страната, която щеше да помогне за добруването на Зингара, но кой можеше да каже коя е тя? Един крал, доведен до състояние на идиотизъм, един зловещ, чуждоземен магьосник и един безскрупулен херцог… кой би могъл да каже, коя е правата страна?

Вилагро чу зад гърба си Менкара да произнася магически думи. Той почувства отслабване на влиянието си. Пред него Тот-Амон сякаш израстваше на ръст и сила…

И тогава избухна гръмовен трясък. Той разтърси залата и накара всички очи да се обърнат. Група силни, сурови моряци неочаквано нахлуха в залата през балконската врата. Стиснал огромна сабя в силната си десница начело на групата крачеше бронзов великан. Той беше с неподрязана грива от гарвановочерна коса и вулканично сини изгарящи очи.

Зароно извика стъписан:

— Конан! О богове и дяволи… тук!

От неочакваната поява на силния варварин жълтото лице на пирата пребледня. После мършавата му вълча физиономия стана зловеща, суровите черни очи заблестяха от гняв. Той измъкна камата от ножницата.

Прекъсването разсея и Тот-Амон. Магьосникът обърна мургавата си, украсена със златна корона глава, за да види какво става. Ако короната-кобра беше на главата му, той щеше да знае за приближаването на Конан и неговите хора.

След като видя натрапниците, Вилагро отново насочи вниманието си към Тот-Амон. Той знаеше, че стигиецът е далеч по-опасен враг. Ако той, без да се е упражнявал в използването на короната успее да победи Тот-Амон, тогава със същите средства лесно ще може да се справи и с Конан. Но ако насочи изцяло вниманието си към Конан, Тот-Амон ще го смаже като буболечка.

Конан тръгна към стълбището и размаха ръце за внимание.

— Здравейте, лордове на Зингара — избоботи той. — Подло предателство и най-черна магия оплетоха вашия крал в своите мрежи.

Една кафеникава ръка посочи мълчаливата фигура на стигиеца.

— Той не е никакъв стигийски принц, а най-отвратителното изчадие на ада! Магьосник от сатанинските глъбини на Стигия, дошъл да открадне древния трон на Зингара от кралския дворец. Няма по-черен злодей, който някога да е стъпвал по земята от Тот-Амон! Тот-Амон отне с магия ума на вашия крал, така че той не съзнава какво говори; кралят само повтаря като папагал мислите, които този узурпатор му диктува!

Присъстващите се разколебаха. Някои бяха убедени в думите на Конан, други не. Един дебел благородник извика:

— Каква е тази лудост? Един пират с очи на див звяр нахлува в двореца по време на тържествена церемония, размахва сабя и говори глупости? Стража, арестувайте тези бандити!

Избухна врява, над която проехтя гласът на Конан:

— Погледнете краля и ще разберете, че това, което ви казвам, е истина, глупаци!

Изправен до своя трон, блед и свит Фердруго подръпваше оредялата си бяла брада.

— Какво… какво става тук, мои лордове? — попита той с треперещ глас. Обърканият му поглед минаваше от лице на лице. После той видя документа в ръката си. — Какво… какво е това? Това ли четях? — промърмори той. — Това няма никакъв смисъл…

Беше ясно, че крал Фердруго не призна прокламацията, която току-що бе прочел. Тот-Амон, разсеян от борбата си с Вилагро и нахлуването на Конан, беше го изпуснал от контрол. Сега вниманието му по необходимост беше насочено към херцога.

Когато Тот-Амон се обърна към Конан, Вилагро насочи волята си, усилена хилядократно от короната-кобра към изправеното пред него тяло на стигиеца. Под действие на този мисловен удар Тот-Амон се олюля, политна и се хвана за страничната облегалка на трона. Зингаранската корона, която беше много малка за него падна от главата му и издрънча на каменния подиум.

Тогава той се съвзе. Бялото на очите му излъчваше хипнотичен блясък и той на свой ред изпрати към Вилагро мисловен удар, от който херцогът залитна.

— Дай ми короната-кобра, глупако! — изръмжа Тот-Амон.

— Никога! — изкрещя Вилагро.

Херцогът почувства как мисловната сила, насочена срещу него нарасна. Без да гледа, той долови зад гърба си силата на Менкара прибавена към тази на Тот-Амон. Служителят на Сет защитаваше своя господар. Вилагро отново почувства, че отслабва, че мисловната му защита се руши.

Очите на присъстващите пак се насочиха към стълбището, където стояха Конан и неговите капери. Въздухът беше изпълнен с напрежение и неизвестност. Беше един от онези моменти, когато съдбата на династиите си балансира върху острието на бръснач… когато една-единствена дума, един поглед или жест може да обърне вълната на събитията и да събори империи.

И тогава, в тази моментна тишина, думата беше казана. До Конан се появи фигурата на една млада девойка — добре закръглена, с гладка като маслина кожа, с тъмни искрящи очи и коса с цвят на черен кехлибар. Макар закръгленото й младо тяло да беше облечено в груби моряшки дрехи, мнозина зингарански лордове си спомниха, че по-рано са я виждали в пищно облекло.

— Принцесата! — извика един барон.

— Какво? Чабела? — промърмори старият крал и се заоглежда нервно.

Всички видяха, че наистина е тя. Но преди да избухне пороят от въпроси, момичето заговори:

— Зингарански благородници, капитан Конан казва истината! Онзи зъл стигийски интригант държи баща ми оплетен в магическите си мрежи. Конан ме освободи от магьосника и ние се върнахме в Кордава, за да предотвратим заграбването на трона! Стражи, хванете го!

Капитанът на кралската гвардия издаде команда и измъкна сабята си от кожената ножница. Той застана начело на войниците си.

Конан и девет души моряци заслизаха по стълбището, сабите им блестяха на светлината на лампите. Чабела остана в горния край на стълбището заедно с Нинус, свещенослужителя на Митра. Малкият човек коленичи и гласът му се извиси в гореща молитва:

— О, всемогъщи Митра, велики принце на светлината! — напяваше той. — В този час застани до нас срещу тъмната сила на Сет! В святото име на Сароша и в немислимото име Зурван, бог на безкрайното време, ние те молим и те заклеваме! Удари със свещения си огън. Нека тази Стара змия бъде поразена и свалена от високото си място!

Дали Тот-Амон отслабна от титаничните напрежения на ума си или Вилагро започна по-добре да си служи с короната-кобра, или пък Митра наистина се намеси в борбата, но Тот-Амон пребледня, сви се и загуби сила. Той залитна назад. Вилагро отвори уста за победен вик.

Преди викът да излезе от устата му Тот-Амон изигра последната си карта. Той насочи дългия си кафяв показалец към херцога на Кордава. Около пръста се появи нефритенозелен ореол, който се удължи в лъч от смарагдова светлина.

Лъчът удари и обля с ослепително смарагдово сияние главата на херцог Вилагро и обсипаната с диаманти корона върху нея. После самото злато на короната засвети червено.

Вилагро изпищя пронизително. Политна назад, хвана се за главата, сякаш се опитваше да свали короната. Боядисаната в черно коса пламна и над нея се изви тъмен дим.

Навън припламна светкавица и освети високите прозорци. Залата се изпълни с ослепителна синя светлина. Един от прозорците се разби и стъклата издрънчаха на мраморния под. Блясъкът и разтърсващият трясък на гръмотевицата ослепиха и оглушиха множеството в залата. На някои им се стори, че огненият език, който нахлу през счупения прозорец шибна като космически камшик херцога на Кордава.

Вилагро политна и се строполи по лице върху плочите. Короната-кобра падна от главата му, изтърколи се по мрамора, а тялото на Вилагро остана да лежи с опърлена като изгоряло стърнище коса.

Така завършиха амбициозните мечти на херцог Вилагро, който, недоволен от херцогската си корона, ламтеше за кралска и умря от прекомерните си амбиции.