Лестър Спрейг де Камп, Лин Картър
Конан пирата (15)

Дванадесета глава
Града на амазонките

В оазиса на Каджар беше тъмно като в рог. Тежък облак като одеяло беше надвиснал над пустинята. Само слаба, сива светлина се процеждаше през облаците.

Тъмно беше и в тронната зала на Тот-Амон. Зелените пламъци на факлите бяха приглушени и едва тлееха като светулки. Стигийският магьосник седеше неподвижен на резбования си трон, сякаш беше заспал. Ако някой го наблюдаваше, би видял, че мускулестите му гърди не се повдигат и спускат. Мрачното му лице беше инертно и безизразно като маска. Тялото му изглеждаше лишено от живот.

И това беше самата истина. След като не намери никакви следи от короната-кобра в астралната равнина, Тот-Амон освободи своето ка от оковите на плътта и го изпрати в най-високата равнина, акашик. Тук, в това мрачно царство на нематериалния дух, законите на времето не бяха в сила. Оттук духът на Тот-Амон в известен смисъл можа „да види“ пристигането на „Петрел“, слизането на Конан, събуждането на бога-жаба, неговото унищожаване, вземането на короната-кобра и отплуването на Конан към Черния бряг. Тот-Амон видя всичко това, преди да разреши на своето ка отново да се върне на по-ниски равнини на космоса. То трябваше да се върне преди напълно да загуби връзката си със своето материално тяло.

С връщането на духа в тялото Тот-Амон усети боцкане в оживялата плът. Беше като познатите „иглички“, когато се прекъсне циркулацията на кръвта в някой крайник, но при неговия случай игличките се разпространиха по цялото му тяло. Той стоически изтърпя болката.

— Зароно! Менкара! — Гласът на Тот-Амон прозвуча като гръмотевица през подземията на двореца му.

— А? — каза Зароно и измъкна двуострия си меч докато излизаше от стаята, прозявайки се и търкайки очи. — Какво има, магьоснико? — Зад него мълчаливо се вмъкна Менкара.

— Веднага се пригответе за връщане на Черния бряг. Открих къде се намира короната-кобра и вашата принцеса Чабела. И двете са в Кулало, столицата на кушита Джума.

— Как са отишли там? — попита Зароно.

— Вашето момче-грубиян, Конан кимериецът, ги е закарал…

— Проклет варварин! — изръмжа Зароно. — Аз ще го…

— Когато го срещнеш прави с него каквото искаш. Аз също не го обичам, защото по време на своите приключения той ми причини не малко главоболия. Но главната задача е да заловите отново вашата принцеса. Дори аз не мога да контролирам ума й на такова голямо разстояние.

— А короната?

— Короната можете да оставите на мен.

— Ще дойдете ли с нас, сър?

Тот-Амон се усмихна мрачно.

— Не телом. Това ще изиска продължителна магическа работа, която малко магьосници в света могат да извършат и в много голяма степен ще изчерпи силите ми. Но аз ще пристигна в Кулала преди вас. Не губете време. Събирайте си нещата и веднага тръгвайте! Не чакайте да съмне!

 

 

Конан дойде на себе си в отвратително настроение. Главата го болеше както от препиването с банановия алкохол на Джума, така и от боя с тояги, от който бе изгубил съзнание. Освен това той беше обезоръжен, безпомощен пленник в ръцете на търговци на роби.

Съдейки по ъгъла на слънчевите лъчи, които от време на време се провираха през покрива от листа, Конан прецени, че са минали часове. От изподраните си ръце и крака якият кимериец разбра, че са го влачили през шубраците до поляната, на която се намира. Тежки окови връзваха ръцете му. Той се огледа през разрошената си грива, проучвайки броя, бдителността и разположението на пазачите.

Конан се стресна, когато видя Чабела свита, с пребледняло от страх лице, сред купчина черни. Нямаше представа как е била уловена. Сред пленниците не видя Зигурд. Това можеше да бъде както добро, така и лошо.

После, възседнал мършава кобила, на поляната пристигна висок мъж в сиво наметало. Както другите търговци на роби и този човек беше с черна кожа, но мършав и жилав, с по-остри черти от обичайното за племената на джунглата на лицето. Конан предположи, че търговците на роби са гханатци, за които вече беше говорил Джума. Те бяха номадско негърско племе, което живееше в пустинята по северните граници на Стигия. Докато шемитските и стигийски търговци на роби нападаха гханатския и други народи на Куш и Дарфар, гханатците на свой ред ловяха роби още по на юг, в екваториалните джунгли.

Новодошлият дръпна юздата и размени няколко думи с човека, командващ групата, която бе заловила Конан. Последният се обърна, изплющя с камшика си и извика на своите хора да подкарат робите.

Бяха наредени в колона по двама. Веригите им бяха завързани една за друга, така че никой от тях не можеше да избяга самичък. Едрият кимериец, стърчащ над заобикалящите го черни, гледаше свирепо около себе си. Търговецът хвърли към групата студен, презрителен поглед.

— Велики Замби! — промърмори той и плю. — Тази компания едва ли ще ни донесе в Гамбуру шепа каури!

Неговият лейтенант кимна.

— Да, лорд Мбонани. Мисля, че от година на година стават все по-слаби. Сигурно разплодниците им обедняват…

Точно тогава един търговец удари Конан по рамото с камшик. Когато камшикът облиза кожата му, Конан пристъпи към действие. По-бързо от мълния той вдигна вързаните си с верига ръце, хвана камшика и го дръпна с всичка сила.

Търговецът изгуби равновесие и падна в краката на Конан. Надигна се, ръмжейки ругатни и понечи да измъкне големия, остър като бръснач гханатски нож от ножницата, пъхната в колана му. Преди ножът да излезе от ножницата, Конан го ритна в лицето и отново го събори. После се наведе и сграбчи дръжката на ножа. Друг търговец се спусна към Конан, замахвайки към главата му с брадва. Преди брадвата да го удари Конан заби ножа в корема на търговеца, така че върхът му се показа цяла педя от гърба му навън.

Мъжът пребледня, изгъргори и рухна, а поляната закипя. Черните мъже закрещяха. Както беше окован Конан нямаше никакъв шанс. Въпреки това бяха необходими петима мъже да го хванат и други трима да удрят с тояги по дебелата му глава, докато падне на земята в безсъзнание.

Мбонани, мъчейки се да усмири изплашената си кобила, наблюдаваше суматохата с оценяващ поглед.

— Добре, че има поне един смел — промърмори той. — При това бял. Какво ли прави тук?

— Вече споменах за него — каза лейтенантът. — Има и една бяла жена — онази там. — Мбонани огледа Чабела.

— Тези двамата са най-добрите от групата — отбеляза той. — Отнасяй се с тях добре, Зуру, иначе ще ти се види черен животът.

Мбонани подкара коня си напред към Конан. Лицето на кимериеца представляваше кървава маска, но той отново се надигна на крака. Когато се изправи Мбонани го удари по бузата с ездаческия си камшик.

— Това е задето уби един от моите хора, бели човече! — излая той.

От удара веднага се надигна цицина, но варваринът нито трепна, нито изохка. Мбонани се усмихна свирепо. На черната кожа блеснаха белите му зъби.

— Харесва ми смелостта ти, бели човече! — каза той. — Запази я, за да платят амазонките добра цена. А сега тръгвай!

Ескортирана от окъсаните търговци на роби двойната колона пленници задрънча веригите си по пътя към Гамбуру.

Конан вървеше заедно с останалите. Желязното му телосложение издържаше на горещината, жаждата и мухите. Той се чудеше какво е станало с короната-кобра, но беше безполезна мисъл. Конан отдавна беше разбрал, че когато животът на човек е в опасност, плячката става съвсем страничен проблем.

Най-после кимериецът съгледа в една от дисагите на Зуру издутина. Очите му светнаха със свиреп хумор. Лейтенантът може би се кланяше и пълзеше пред капитан Мбонани, но очевидно не беше глупав.

Гханатците изведоха робите от джунглата и навлязоха в тревиста велд. На следващия ден на хоризонта се провидя Гамбуру.

 

 

Конан гледаше града и го оценяваше. Сравнен с позлатения Аграпур, столицата на Туран или дори Мерое, столицата на кралство Куш, Гамбуру не впечатляваше. Все пак, за страна, в която повечето къщи представляваха тумбести цилиндри от изсушена кал и сламени покриви, градската стена ограда — от заострени дървени колове и под „град“ се разбираше едно по-голямо село по стандартите на повечето северни страни, Гамбуру имаше вид на столица.

Около града се издигаше ниска стена от нециментирани каменни блокове, високи два човешки боя. Четири порти разкъсваха кръга на стената, като всяка имаше по две стражеви кули с отвори за стрелци. Портите бяха с масивни дървени крила.

Конан огледа зидарията им. Някои от камъните бяха обикновени, грубо одялани, за да легнат. Други — добре одялани, но изхабени от времето. Когато Мбонани преведе дрънчащата колона през западната порта, Конан видя, че къщите в града представляваха същата тази смесица. Болшинството бяха едноетажни или двуетажни сгради със сламени покриви. В повечето случаи долният етаж беше изграден главно със стари, добре одялани камъни, докато горният беше от по-нова, по-груба зидария. Тук-там по повърхността на старите, изхабени от времето камъни се виждаше по някоя скулптура, като например намръщено демонично лице.

Конан стигна до заключението, че този град е построен от някой древен народ. Векове по-късно предците на сегашните жители са завладели града. При строежите те са използвали старите камъни и са имитирали доста грубо методите на каменното строителство.

Конан внимателно оглеждаше минувачите. Той забеляза, че в този град двата пола се различаваха. Жените бяха по-високи и силни. Те стъпваха властно, като големи черни пантери, по голите им бедра пошляпваха бронзови саби. Бяха накичени с лъскави гривни, мъниста, на главите си носеха пера и украшения от лъвска кожа.

Мъжете, бяха незначителни, с тъжни погледи, по-ниски от жените. Вършеха такива унизителни работи като почистване на улицата, теглене на коли и носене на носилки.

Колоната пресече един пазарен площад и продължи по широка улица до централния площад. В единия край на това огромно, открито пространство се намираше кралският дворец — овехтяла, но внушителна постройка от тъмночервен пясъчник. От двете страни на входната врата се издигаха две масивни, тумбести статуи от същия материал. Бяха толкова остарели и овехтели, че трудно можеше да се каже какво представляват. Първоначално може би са били фигури на кукумявки, на маймуни или на някакви неизвестни праисторически чудовища.

Вниманието на Конан беше привлечено от една странна яма в центъра на площада. Беше с диаметър не по-малък от сто крачки, издълбана в земята под формата на концентрични стъпала, подобно на каменен амфитеатър. В пясъка, който покриваше дъното на ямата се виждаха локвички от последните дъждове. В средата се издигаха няколко странни дървета.

През всичките си странствувания Конан никога не беше виждал подобна арена. Той успя да хвърли само бегъл поглед, защото бързо ги натикаха в кошара за роби. Там остана с другарите си по съдба под надзора на силна охрана.

Този поглед обаче подсказа на Конан една обезпокоителна подробност. Около дърветата върху жълтия пясък се белееха голи кости — човешки кости, такива каквито могат да се намерят около леговището на лъв, който напада хора.

През целия път до кошарата Конан си мислеше за тази особеност. Той знаеше, че аргосеанците понякога хвърлят престъпниците срещу лъвовете на арената в Месантиа. Този вид арени се строяха така, че лъвовете да не могат да изскочат от дъното и да нападнат зрителите на пейките, а ямата тук беше много плитка. Само с един скок всеки лъв би могъл да изскочи от нея.

Колкото повече мислеше върху това, толкова по-неспокоен ставаше Конан.