Агата Кристи
Тайната на имението (23)

Глава двадесет и трета
Среща в розовата градина

В два и половина в заседателната зала се събра малка дружина: Бъндъл, Вирджиния, старши инспектор Батъл, мосю Лъомоан и Антъни Кейд.

— Няма смисъл да чакаме Ломакс — каза Батъл. — Хайде да приключим бързо.

— Ако смятате, че княз Михаил е бил убит от човек, който се е укривал тук, грешите — каза Бъндъл. — Това е невъзможно. Проходът е напълно задръстен.

— Вярваме ви, миледи — рече бързо Лъомоан. — Имаме съвсем друга цел.

— Търсите нещо, нали? — бързо попита Бъндъл. — Да не е оная прословута историческа дрънкулка?

Французинът я изгледа озадачено.

— Какво искаш да кажеш, Бъндъл — рече Вирджиния. — Зная, че ти е по силите, когато пожелаеш.

— Говоря за камъка. За прословутия скъпоценен диамант, който са задигнали през мрачните времена, когато съм била малка.

— Кой ви го каза, лейди Айлийн? — попита Батъл.

— Отдавна го знам. Каза ми един от слугите, когато бях на дванайсет години.

— Научила го от слуга! — възкликна Батъл. — Боже, ако можеше да ви чуе господин Ломакс!

— Това да не е някоя от скъпоценните тайни на Джордж? — попита Бъндъл — Ужас! Пък аз не вярвах. Джордж винаги си е бил магаре. Би трябвало да знае, че нищо не остава скрито от прислугата.

Бъндъл отиде при портрета на Холбайн и бързо натисна една пружина, скрита някъде до него. Веднага след това със скърцане и пращене част от ламперията хлътна навътре, разкривайки тъмен отвор.

— Entrez, messieurs et mesdames^[1]! Хайде, мили мои, влизайте! Вход — само един грош!

Лъомоан и Батъл, които имаха фенерчета, влязоха първи. Останалите ги последваха.

— Въздухът не е застоял — отбеляза Батъл. — Отнякъде се проветрява.

Детективът тръгна напред. Подът бе павиран с груби недялани камъни, но стените бяха тухлени. Както бе казала Бъндъл, можеше да се извървят само стотина метра. След тях тунелът внезапно свършваше, запушен от срутила се стена. Доволен, че се е убедил със собствените си очи в невъзможността да продължат по-нататък, Батъл се извърна към останалите.

— Да се връщаме, ако нямате нищо против. Исках само да направя едно предварително разузнаване.

След малко групата се оказа отново до входа при ламперията.

— Ще започнем оттук — каза Батъл. — Седем направо, осем наляво, три надясно. Първо ще опитаме с крачки.

Направи внимателно седем крачки напред, след това се наведе и започна да оглежда пода.

— Правилно съм изчислил. Тук някой е отбелязвал нещо с тебешир. А сега осем крачки наляво. Не, явно не става дума за крачки. Пък и трябваше да се досетя още в началото, че в този тесен тунел можем да се движим само в индийска нишка.

— Да опитаме в тухли — предложи Антъни.

— Напълно сте прав, мистър Кейд. Първо ще опитаме с осем реда тухли откъм лявата стена. Вижте първо отдолу, по-лесно е.

Преброиха осем реда.

— Така. А сега три надясно. Едно, две, три. Ха, това пък какво е?

— След малко ще изпищя — каза Бъндъл. — Ще го направя, наистина. Какво е това?

Старши инспектор Батъл бе започнал да разчиства мазилката около тухлата с острието на ножа си. Набитото му око бързо бе определило, че тази тухла се различава от останалите. След минута-две успя да я отдели от хоросана и я извади. Зад нея имаше малка кухина. Батъл бръкна в нея.

Всички затаиха дъх.

Батъл измъкна ръката си.

Възкликна от изненада и гняв.

Останалите се струпаха около него и впериха озадачено погледи в трите предмета, които държеше. Не вярваха на очите си.

В дланта му имаше картонче с малки седефени копчета, груба плетка и лист хартия, на който бяха изписани множество главни „Е“-та.

— Нищо не разбирам — каза Батъл. — Какво означава това?

— Mon Dieu — промърмори французинът — ca, c’est un peu trop fort^[2]!

Какво ли наистина означава? — извика изумена и Вирджиния.

— Какво означава ли? — повтори Антъни. — Може да означава само едно — че покойният граф Стилптич е имал чувство за хумор. Лично аз не го намирам за смешно.

— Бихте ли обяснили малко по-ясно, сър? — помоли старши инспектор Батъл.

— Разбира се. Графът си е позволил малка шега. Решил е да изненада крадците, като е заменил диаманта с тази хитра главоблъсканица.

— Смятате, че в тези предмети е заложен някакъв смисъл?

— Несъмнено. Ако графът бе решил просто да се подиграе, щеше да остави на мястото на диаманта лист с надпис „продадено“ или с нарисувано магаре, нещо от този род.

— Плетка, няколко главни „Е“-та и много копчета — промърмори недоволно Батъл.

— Безобразие! — рече сърдито Лъомоан.

— Шифър номер две — каза Антъни. — Дали професор Уинуд ще се справи и с него?

— Кога са влизали тук за последен път, миледи? — попита французинът.

Бъндъл се замисли.

— Най-малко преди две години. На американците и въобще на туристите показват само монашеската килия.

— Любопитно — промърмори французинът.

— Защо да е любопитно?

Лъомоан се наведе и вдигна от пода някакъв малък предмет.

— Заради това — каза той. — Тази кибритена клечка е лежала тук по-малко от два дни, да не говорим за две години. Дали случайно не я е изпуснал някой от вас, дами и господа? — попита французинът.

Всички отговориха отрицателно.

— Е! — рече старши инспектор Батъл. — Видяхме всичко, каквото имаше за гледане. Няма защо да стоим повече тук.

Всички се съгласиха с него. Тайната врата се бе затворила, но Бъндъл им показа как се закрепва отвътре. Сетне безшумно я отвори и излезе през нея, като тропна силно по пода на заседателната зала.

— Дявол да го вземе! — рече лорд Кейтърам, като подскочи от креслото, където явно се бе опитал да си подремне.

— Клетият ми татко! Стреснах ли те?

— Не проумявам — рече лордът — защо днес след обяда никой не си почива! Вече никой не владее това изкуство. Чимнис не е малък замък, но изглежда, в него не мога да открия и една стая, където да намеря спокойствие. Боже мой, колко сте? Прилича ми на жива картина от моето детство, когато от разни тайни врати излизаха цели орди дяволи.

— Аз съм дявол номер седем — каза Вирджиния, сетне се доближи до лорда и го погали по главата. — Не ни се сърдете. Просто решихме да се запознаем с тайния ход.

— Тези дни интересът към тайните ходове очевидно е нараснал — промърмори лордът, все още малко сърдит. — Цяла сутрин развеждах Фиш по тях.

— Кога по-точно? — попита бързо Батъл.

— Непосредствено преди обяда. Бе чул за този ход, та поиска да го види. Показах му го, сетне го заведох в Бялата галерия и накрая — в монашеската килия. Въодушевлението му обаче се стопи. Много бързо му доскуча. Накарах го обаче да ги види всичките — рече лорд Кейтърам с известно злорадство.

Антъни хвана Лъомоан за ръката.

— Елате навън — рече му тихо. — Имам да ви кажа нещо.

Двамата мъже излязоха през прозореца. Когато се поотдалечиха от дома, Антъни извади от джоба си парчето хартия, което Борис му бе дал сутринта.

— Вижте това — каза му. — Вие ли сте го изпуснали?

Лъомоан взе листа и го разгледа с интерес.

— Не — отговори той. — Не съм го виждал. Защо?

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно, мосю.

— Твърде странно.

Повтори на французина това, което му бе казал Борис. Лъомоан го изслуша много внимателно.

— Не, не съм го изпуснал аз. Казвате, че го е намерил в тази горичка?

— Не го каза, но аз останах с такова впечатление.

— Възможно е да е изпаднало от куфара на мистър Айзъкстейн. Разпитайте отново Борис — Лъомоан върна късчето хартия на Антъни. — Какво знаете за този Борис?

Антъни присви рамене.

— Доколкото разбрах, е бил най-довереният лакей на покойния княз Михаил.

— Сигурно е така, но се опитайте да разберете нещо по-определено. Разпитайте някой, който го познава, може би барон Лолопретжизил. Ами ако е постъпил на работа при княза само преди седмици? На мен ми се вижда честен, но как да бъда сигурен? За крал Виктор не е никакъв проблем да изиграе ролята на верен слуга.

— Нима наистина допускате, че…

Лъомоан го прекъсна.

— Ще бъда съвсем искрен с вас. Крал Виктор не ми излиза от главата. Привижда ми се навсякъде. Дори сега, когато разговарям с вас, си задавам въпроса: „Моят събеседник мистър Кейд да не би да е случайно крал Виктор?“

— Боже мой! — възкликна Антъни — вие сте тежък случай.

— Мен диамантът не ме интересува. Не ме е еня и за убиеца на княз Михаил. Нека с тези неща се занимава моят колега от Скотланд Ярд. Това е негова работа. Дойдох в Англия с една-единствена цел. Да заловя крал Виктор, и то на местопрестъплението. За другото не ме е грижа.

— Смятате ли, че ще успеете? — попита го Антъни, докато палеше цигара.

— Откъде да зная? — отвърна Лъомоан с унил глас.

— Да… — каза Антъни.

Бяха стигнали при терасата. До френския прозорец бе застанал старши инспектор Батъл. Беше някак си скован.

— Вижте клетия Батъл! — възкликна Антъни. — Я да го поободрим! Знаете ли, мосю Лъомоан, в някои отношения ми се виждате доста странен.

— Какво имате предвид, мистър Кейд?

— На ваше място например — поясни Антъни — щях да си запиша адреса, който ви дадох. Наистина може да няма никакво значение, но би могъл и да има.

Лъомоан го изгледа за миг, след което на лицето му се изписа лека усмивка. Французинът дръпна левия ръкав на палтото си. Върху снежнобелия му маншет бяха изписани с молив думите „Хърстмиър, Лангли Роуд, Дувър“.

— Извинявайте — рече Антъни, после отиде при старши инспектор Батъл. — Много сте умислен.

— Имам за какво да мисля, мистър Кейд.

— Сигурно.

— Нищо не се избистря. Изобщо не се избистря.

— Наистина е неприятно, Батъл — изрази съчувствието си Антъни. — Но не се безпокойте. В най-лошия случай винаги бихте могли да ме арестувате. Не забравяйте, разполагате с отпечатъците от моите стъпки.

Батъл обаче не се усмихна.

— Имате ли врагове тук, мистър Кейд? — попита го.

— Струва ми се, че не съм симпатичен на един от лакеите — отговори весело Антъни. — Никога не ми сервира най-хубавите зеленчуци. Защо питате?

— Защото започнах да получавам анонимни писма — поясни старши инспектор Батъл. — Впрочем досега съм получил само едно.

— Има ли отношение към мен?

Вместо да отговори, Батъл извади от джоба си сгънат лист евтина хартия и го подаде на Антъни. На него с неграмотен почерк бяха написани следните думи:

Пазете се от мистър Кейд. Не е такъв, за какъвто са представя.

Антъни върна листчето на инспектора и се засмя.

— Това ли е всичко? Успокойте се, Батъл! Аз всъщност съм преоблечен крал, нали знаете.

Върна се в замъка, като си подсвиркваше. Изражението му обаче напълно се измени, след като се прибра в стаята си и заключи вратата. Стана строго и мрачно. Антъни седна на кревата и впери замислен поглед в пода.

„Нещата започнаха да загрубяват — каза си той. — Нещо трябва да се направи. Всичко е толкова нелепо…“

Размишлява още минута-две, после отиде на прозореца. Продължи да гледа безцелно навън, след което очите му изведнъж се спряха върху нещо. Лицето му грейна.

„Разбира се! — помисли си Антъни. — Розовата градина! Как не се сетих по-рано!“

Отиде едва ли не на бегом в градината, като излезе през една странична врата. Реши да влезе в градината по заобиколен път. Тя имаше по една портичка във всеки от двата края. Антъни влезе откъм далечната портичка и се запъти право към слънчевия часовник, разположен върху малко възвишение точно в средата.

Тъкмо когато стигна до него, Антъни внезапно застина: оказа се, че градината има още един посетител, който не по-малко от него бе изненадан от срещата.

— Не знаех, че се интересувате от рози, мистър Фиш — рече любезно Антъни.

— И то много!

Огледаха се изпитателно подобно на участници в двубой, които си мерят силите.

— Аз също — каза Антъни.

— Наистина ли?

— Да. Няма да е пресилено дори ако ви кажа, че обожавам розите — отвърна с въодушевление Антъни.

Върху устните на мистър Фиш се появи едва забележима усмивка. Антъни също се усмихна. Напрежението сякаш започна да се разсейва.

— Погледнете колко е хубав! — възкликна мистър Фиш и посочи един особено красив розов храст. — Ако не се лъжа, това е сорт „Мадам Абел Шатене“. Да, познах. Преди войната бе известен като сорт „Фрау Карл Друски“. С преименуването са показали може би, прекомерна чувствителност, но все пак е било патриотично. Този сорт, „Ла Франс“, винаги е бил на уважение. Харесвате ли червените рози, мистър Кейд? Една хубава алена роза…

Провлечената реч на американеца бе прекъсната от Бъндъл, която се подаде от един прозорец на първия етаж.

— Искате ли да ви разходя до града, мистър Фиш? След малко тръгвам.

— Благодаря ви, лейди Айлийн, но тук ми е много добре.

— А вие, мистър Кейд? Сигурен ли сте, че не сте размислили?

Антъни се засмя и поклати глава. Бъндъл се скри.

— Предпочитам да поспя — рече Антъни и се прозина. — Една следобедна дрямка ще ми дойде добре. — Той извади цигара. — Да имате случайно кибрит?

Фиш му подаде кутия кибрит. Антъни запали цигарата и върна кутията, като не пропусна да благодари.

— Розите наистина са красиво нещо — каза той. — Този следобед обаче не съм на градинарска вълна.

С обезоръжаваща усмивка кимна и понечи да си тръгне.

В този миг току иззад замъка се разнесе оглушителен трясък.

— Двигателят на колата й е доста мощен — отбеляза Антъни. — Ето я, тръгна.

Видяха как една кола профучава по алеята.

Антъни отново се прозина и се отправи към замъка.

Веднъж оказал се вътре, буквално се преобрази. Със скоростта на мълния мина на бегом през коридора, излезе през един прозорец в дъното и прекоси парка. Знаеше, че Бъндъл трябва да направи голяма обиколка, преди да стигне до главния вход на имението.

Хукна като попарен. Задъхан, стигна при оградата на парка тъкмо в момента, когато автомобилът я наближи.

Прескочи я и се оказа на пътя.

— Стой! — извика Антъни.

Стъписана, Бъндъл успя все пак да спре. Антъни дотича до колата, отвори вратата и седна до момичето.

— Ще ви придружа до Лондон — каза му. — Отдавна имах такова намерение.

— Интересен човек сте — рече Бъндъл. — Какво държите в ръката си?

— Кибритена клечка — отвърна Антъни.

Огледа замислено клечката. Бе розова на цвят, с жълта главичка. Захвърли незапалената цигара и прибра клечката внимателно в джоба си.