Агата Кристи
Тайната на имението (9)

Глава девета
Антъни се отървава от трупа

Антъни последва Вирджиния с лека усмивка. Събитията бяха приели съвсем неочакван обрат. Лицето му обаче отново придоби сериозно изражение, след като той огледа трупа.

— Още е топъл — каза младежът. — Убит е преди по-малко от половин час.

— Точно преди да се прибера?

— Да.

Антъни се изправи и присви вежди. След това зададе въпрос, смисълът на който не стигна веднага до Вирджиния.

— Камериерката не е влизала в тази стая, нали?

— Не.

— А знае ли, че вие сте влизали в нея?

— Да. Видя ме, когато отворих вратата отвътре.

— След като вече бяхте открили трупа ли?

— Да.

— И вие не й казахте нищо?

— Трябваше ли да й казвам? Щеше да изпадне в истерия. Тя е французойка и нали разбирате, лесно дава воля на чувствата си. Предпочетох да помисля какво да правя.

Антъни кимна, но не каза нищо.

— Според вас съм направила лошо, така ли?

— Просто е жалко, че се е получило така, мисис Ревъл. Ако вие и камериерката бяхте открили трупа заедно веднага след вашето завръщане, това щеше много да опрости нещата. Щеше да е ясно, че човекът е бил застрелян преди вашето завръщане.

— Докато сега биха могли да кажат, че е бил убит след… Да, разбирам ви.

Антъни я наблюдаваше, докато тя осмисляше думите му. У него се затвърди първоначалното впечатление от срещата им на стълбите. Освен красива тази жена бе смела и умна.

Вирджиния бе толкова погълната от случилото се, че не й дойде на ум да се запита откъде този човек знае името й.

— Чудно как Елиз не е чула изстрела — промълви тя.

Антъни кимна към отворения прозорец, откъдето се раздаде пукотът от ауспуха на минаваща кола.

— Сама виждате. Лондон не е място, където един изстрел ще направи впечатление.

Вирджиния отново погледна трупа в креслото и потрепери.

— Прилича на италианец — отбеляза тя с любопитство.

— Наистина е италианец — потвърди Антъни. — Според мен работи като келнер, а с изнудване се занимава само през свободното си време. Твърде възможно е да се казва Джузепе.

— Боже мой! — извика Вирджиния. — Вие да не сте Шерлок Холмс?

— Не — отвърна Антъни със съжаление. — Просто налучквам. После ще ви обясня. Значи този човек ви е показал някакви писма и е поискал пари. Дадохте ли му?

— Да.

— Колко?

— Четирийсет лири.

— Лошо — рече Антъни, без обаче да показва, че е изненадан. — Хайде сега да видим телеграмата.

Вирджиния я взе от масичката и му я подаде. Видя как лицето му става мрачно, докато той я чете.

— Какво има?

Антъни мълчаливо й я подаде, посочил с пръст пощенската станция.

— Пусната е от Барне. А днес следобед вие сте били в Ранело. Нищо не е пречело да я пуснете и вие?

Вирджиния бе като замаяна от думите му. Стори й се, че около нея все повече се затяга някакъв обръч. Този човек й казваше неща, които досега само се бяха въртели някъде в съзнанието й.

Антъни извади носна кърпа и я омота около ръката си, после взе пистолета.

— Ние, престъпниците, трябва да внимаваме — каза й, сякаш се оправдаваше. — Не бива да оставяме отпечатъци от пръсти.

Изведнъж младежът сякаш се вцепени. Гласът му също се измени, стана рязък и напрегнат.

— Мисис Ревъл, виждали ли сте някога този пистолет?

— Не — отвърна Вирджиния учудено.

— Сигурна ли сте?

— Съвсем сигурна.

— А вие притежавате ли пистолет?

— Не.

— Притежавали ли сте някога?

— Не, никога.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

Той я гледа втренчено около минута, Вирджиния също не сваляше очи от него, смаяна от промяната в гласа му.

Антъни въздъхна.

— Много странно — рече й. — Как ще го обясните?

Показа й пистолета. Бе малък, наподобяваше играчка, макар и да бе доказал, че е смъртоносно оръжие. Върху него бе гравирано името „Вирджиния“.

— Но това е невъзможно! — извика тя. Удивлението й бе така искрено, че Антъни не можа да не й повярва.

— Седнете — промълви тихо. — Нещата май са по-сериозни, отколкото изглеждаха в началото. Нека първо видим какви са хипотезите. Има две възможности. Първата е свързана с тази Вирджиния, истинската авторка на писмата. Не е изключено тя да го е проследила и застреляла, сетне да е хвърлила пистолета, да си е прибрала писмата и да си е отишла.

— Възможно е — отвърна без желание Вирджиния.

— Втората хипотеза е доста по-интересна. Който е застрелял Джузепе, е искал да замеси и вас. Всъщност това може и да е била основната му цел. Могли са като нищо да го очистят някъде другаде, но са предпочели, макар и с цената на големи трудности, да го докарат именно тук, за да го премахнат. Които и да са били убийците, те са знаели всичко за вас: за вилата ви в Дачет, за навиците ви и че днес следобед сте били в Ранело. Въпросът може да ви се стори нелеп, мисис Ревъл, но имате ли врагове?

— Разбира се, че нямам. Поне такива.

— Сега въпросът е какво ще правим — продължи Антъни. — Имаме две възможности. Едната е да се обадим в полицията, да разкажем всичко и да заложим на вашето обществено положение и на безупречния ви живот. Другата е да направя опит да се избавя от трупа. Естествено, лично аз предпочитам втория вариант. Открай време съм искал да разбера мога ли да бъда достатъчно хитър, за да прикрия едно престъпление, но по начало нямам вкус към кръвопролитията. От друга страна, първата възможност предполага да се доверим на здравия разум. Тя може да бъде и леко видоизменена — да кажем, ще се обадим на полицията, но ще премълчим за пистолета и писмата. Впрочем, ако те все още са у него… — Антъни претърси бързо джобовете на мъртвеца. — Всичко са прибрали — съобщи той. — Джобовете му са празни. Тези писма май тепърва ще има да ни създават неприятности. Я, какво е това? Тук хастарът е скъсан и като че ли има нещо, май парче хартия. — Измъкна къс хартия и го разгъна на светлината. Вирджиния отиде при него. — Жалко, че липсва останалата част — промърмори младежът. — „Чимнис, четвъртък, 11,45.“ Изглежда е някаква покана.

— Чимнис ли? — извика Вирджиния. — Колко любопитно!

— Какво любопитно има? Освен дето мястото май не съответства на общественото положение на това приятелче.

— Довечера заминавам за Чимнис. Или поне трябваше да замина.

Антъни се извърна към нея.

— Какво казахте? Повторете!

— Довечера трябваше да замина за Чимнис — поясни Вирджиния.

Младежът се вторачи в нея.

— Сега започвам да разбирам. Може би греша, но имам едно предположение. Ами ако някой е искал да ви попречи на всяка цена да идете в имението?

— Братовчед ми Джордж Ломакс — отвърна Вирджиния с усмивка. — Не ми се вярва обаче Джордж да е способен на убийство.

Антъни не се усмихна. Бе погълнат от мислите си.

— Обадите ли се в полицията, простете се с надеждата да идете в Чимнис днес и дори утре. А според мен трябва да отидете там. Това ще хвърли в недоумение нашите непознати приятели. Мисис Ревъл, готова ли сте да ми се доверите?

— Значи ще действаме съобразно втората възможност.

— Да. Преди всичко трябва да се избавим от присъствието на вашата камериерка. Можете ли да го уредите?

— Не е проблем.

Вирджиния отиде в антрето.

— Елиз! Елиз!

— Да, госпожо.

Антъни чу припрян разговор, след това входната врата се отвори и се хлопна. Вирджиния се върна в стаята.

— Излезе. Пратих я да купи един парфюм и й казах, че магазинът, където може да го намери, затваря в осем. Разбира се, не е вярно. Заръчах й сетне да ме последва с влака и да не се връща тук.

— Чудесно! — одобри Антъни. — Сега вече можем да се заемем с трупа. Ще действаме по старовремски. Имате ли в къщата сандъци?

— Разбира се. Елате с мен в мазето, там ще си изберете.

В мазето имаше какви ли не сандъци. Антъни се спря на един — солиден на вид и с подходящи размери.

— За тази част от работата ще се погрижа аз — рече младежът тактично. — А вие се качете горе и се подгответе за тръгване.

Вирджиния се подчини. Съблече дрехите си за тенис и си сложи светлокафява рокля за път, както и изящна оранжева шапчица. Когато слезе, видя, че Антъни я чака в антрето заедно със сандъка.

— Много ми се иска да ви разкажа историята на моя живот — каза й той, — но тази вечер ще бъдем доста заети. А сега поръчайте такси и наредете да натоварят багажа ви, включително сандъка. Отидете на гара Падингтън. Там оставете сандъка на гаровия гардероб. Аз ще ви чакам на перона. Когато минете край мен, изпуснете квитанцията за сандъка. Аз ще я взема и уж ще ви я върна, но всъщност ще я задържа. След това заминете за Чимнис и оставете другото на мен.

— Ужасно сте мил — каза Вирджиния. — Наистина е твърде невъзпитано да натоварвам един непознат с труп.

— На мен ми е приятно — отвърна безгрижно Антъни. — Ако тук бе един мой приятел, Джими Макграт, той щеше да ви каже, че си падам по тези неща.

Вирджиния го погледна удивено.

— Кое име казахте? Джими Макграт ли?

— Да. Защо, нима сте чували за него?

— Да, и то съвсем наскоро. — Вирджиния за миг се подвоуми, но след това продължи: — Мистър Кейд, трябва да поговорим. Не бихте ли могли да дойдете в имението Чимнис?

— Ще се срещнем не след дълго, мисис Ревъл, уверявам ви. А сега първият заговорник ще се измъкне през задната врата. Вторият ще излезе тържествено през главния вход и ще извика такси.

Всичко вървеше по мед и масло. Антъни взе второ такси, яви се навреме на перона и прибра изпуснатата квитанция. След това отиде да прибере един доста разнебитен автомобил марка „Морис Каули“, който за всеки случай бе купил.

Върна се с колата на гара Падингтън и даде квитанцията на един носач, който взе сандъка от гардероба и го натовари на багажника на автомобила. Антъни запали двигателя и потегли.

Отиваше извън Лондон. Мина през Нотинг Хил, Шеиърдс Буш, Голдхок Роуд, Брентфорд и Хънслоу и накрая излезе на шосето между Хънслоу и Стейнс. Тук движението бе оживено и минаваха доста коли. Нямаше опасност да се запазят следи от подметки или автомобилни гуми. Антъни си избра едно място и спря колата. Първото, което стори, бе да замаже номерата с кал. След това изчака известно време, докато се убеди, че отникъде не идва кола, отвори сандъка, измъкна трупа на Джузепе и грижливо го положи встрани от пътя, в една канавка, така че да не го осветяват фаровете на минаващите автомобили.

После се качи на колата и потегли. Цялата работа му бе отнела точно минута и половина. Зави надясно, по посока към Лондон през Бърнам Бийчъс. Там отново спря, избра си едно гигантско дърво и се покатери на него. Не бе лесно даже за човек с неговата пъргавина. На един от най-високите клони, близо до дънера прикрепи малка книжна кесия.

„Какъв хитър начин да се отървеш от пистолет! — рече си одобрително. — Всички са свикнали да ги търсят по земята или на дъното на блатата. Но малцина в Англия ще успеят да се покатерят на това дърво.“

А сега, отново към Лондон и Падингтън. Антъни пак остави сандъка на гарата, но този път в другия гардероб — за пристигащите. Почна да си мечтае за големи сочни бифтеци и цели камари пържени картофи. Поклати обаче тъжно глава, след като погледна ръчния си часовник. Зареди колата с бензин и отново потегли — този път на север.

Точно в единайсет и половина спря край парка на имение Чимнис. Успя да прехвърли оградата по-лесно, отколкото бе очаквал, и се отправи към дома. Оказа се далеч, така че се затича. В мрака внезапно изникна силуетът на голяма сива грамада — старият замък Чимнис. Някъде далеч се чу звукът на стенен часовник, отбелязващ четвъртинките на часовете.

11,45 — това бе часът, записан върху късчето хартия. Антъни вече бе на терасата и оглеждаше дома. Всичко, тънеше в мрак и тишина.

Много рано си лягат тези политици, промърмори той под нос.

Изведнъж съвсем ясно различи един звук — звука от изстрел. Бързо се извърна. Звукът се бе раздал откъм дома, беше сигурен в това. Изчака малко, но тишината не бе нарушена повторно. Накрая отиде при един от големите френски прозорци, до мястото, откъдето му се бе сторило, че се е раздал изстрелът. Опита се да го отвори, но безуспешно. Бе затворен. Опитите му с още няколко прозореца доведоха до същия резултат. Продължаваше да цари тишина.

Накрая Антъни реши, че изстрелът му се е причул или е стрелял някой бракониер в гората. Прекоси повторно парка по пътя, по който беше дошъл. Чувстваше се някак си неудовлетворен.

Погледна отново дома и забеляза как в една от стаите на първия етаж се включва осветлението. След малко то отново бе угасено и целият замък пак потъна в мрак.