Агата Кристи
Тайната на имението (8)

Глава осма
Мъртвецът

По същото време в четвъртък следобед Вирджиния Ревъл бе играла тенис в Ранело. Докато се връщаше на Понт Стрийт, облегната върху седалката на своята огромна луксозна лимузина, обмисли с усмивка репликите си в предстоящата среща. Е, да, не бе изключено изнудвачът да не се появи повече, макар и тя да бе почти сигурна, че ще го направи. Бе създала у него впечатлението, че е лесна плячка. Е, този път щеше да има малка изненада за него.

Когато колата спря пред къщата, Вирджиния се обърна към шофьора.

— Как е жена ти, Уолтън? Забравих да те питам.

— По-добре е, госпожо. Лекарят каза, че към шест и половина ще намине да я види. Ще ви трябва ли колата?

Вирджиния се позамисли.

— През уикенда няма да съм тук. Ще замина от гара Падингтън с влака в шест и четирийсет, но ти няма да ми трябваш. Ще взема такси. Виж се с лекаря. Ако той прецени, че за жена ти е добре да излезе през уикенда извън града, заведи я някъде. Аз ще поема разноските.

Като прекрати с нетърпеливо кимване благодарностите на шофьора, Вирджиния изтича по стълбите, потърси в чантичката си ключа от външната врата, сети се, че не го е взела, и бързо позвъни.

Докато чакаше, към нея се приближи млад човек. Беше облечен бедно и държеше няколко брошури. Подаде една на Вирджиния и тя видя, че на корицата пише с големи букви: „За какво служих на Родината си?“ В лявата ръка младежът държеше кутия за подаяния.

— Не ми е по силите да купя за един ден цели две брошури с ужасни стихове — рече умолително Вирджиния. — Тази сутрин вече купих една, кълна ви се.

В отговор младият човек се засмя и Вирджиния се присъедини към смеха му. Огледа го набързо и реши, че има по-приятна външност от повечето безработни лондончани. Харесаха й мургавото лице и стройната му фигура. Дори за миг съжали, че няма работа за него.

В този момент обаче вратата се отвори и Вирджиния тутакси забрави проблемите на безработните. За нейно учудване й отвори камериерката Елиз.

— Къде е Чилвърс? — попита рязко Вирджиния, докато влизаше в антрето.

— Но той замина, госпожо, заедно с другите.

— Кои други? Къде заминаха?

— За Дачет, госпожо. Както наредихте в телеграмата. Отидоха във вилата ви.

— Телеграма ли? — Вирджиния се ококори.

— Нали изпратихте телеграма? Не може да има грешка. Получихме я едва преди час.

— Никаква телеграма не съм пращала. Какво пишеше в нея?

— Май още е върху масичката.

Елиз изтича при масичката и победоносно даде телеграмата на господарката си.

— Ето я, госпожо!

Бе адресирана до Чилвърс и гласеше:

„Идете с прислугата във вилата и я подгответе за парти през уикенда. Вземете влака в 5,49 часа.“

В телеграмата нямаше нищо необичайно. Вирджиния често бе пращала телеграми с такова съдържание, когато й хрумнеше да организира празненства в крайречната си вила. Винаги водеше цялата прислуга, а в лондонския си дом оставяше само една стара слугиня. Нямаше нищо странно, че Чилвърс не се е усъмнил и като добросъвестен слуга прилежно е изпълнил нареждането й.

— Аз останах — поясни Елиз, — за да опаковам дрехите ви.

— Това е някаква плоска шега — рече Вирджиния и гневно запокити телеграмата. — Чудесно знаеш, Елиз, че заминавам за Чимнис. Казах ти го сутринта.

— Реших, че сте размислили. Случвало се е, нали, госпожо?

Вирджиния призна с полуусмивка уместността на укора. Опита се да разбере кой е авторът на тази странна шега. Елиз й подсказа една идея.

— Mon Dieu^[1]! — възкликна тя и сплете пръсти. — Би могло да е дело на злодеи, на крадци! Пращат лъжлива телеграма, изкарват прислугата от дома и след това го ограбват!

— Възможно е да си права — рече Вирджиния с известно съмнение.

— Да, госпожо, така е! Във вестниците всеки ден се описват такива неща. Обадете се на полицията. Веднага! Докато не са дошли и не са ни прерязали гърлата!

— Не се вълнувай чак толкоз, Елиз! Едва ли ще ни режат гърлата още в шест вечерта.

— Госпожо, умолявам ви! Позволете незабавно да извикам полиция.

— За какво? Не бъди глупава, Елиз! Иди и приготви дрехите ми за пътуването до Чимнис, ако още не си го направила. Приготви зелената вечерна рокля от Кайро. И бялата. А, да не забравя и роклята от черно кадифе. Черният цвят отива на политическите срещи, нали?

— Изглеждате очарователно в бял сатен — подсказа Елиз, подчинявайки се на професионалния си инстинкт.

— Този път ще си спестя сатена. Побързай, Елиз, че нямаме време. Ще изпратя телеграма на Чилвърс в Дачет, а след това ще се обадя на патрулиращия полицай. Ще го помоля да наглежда дома. Стига си ме гледала така, Елиз! Ако си толкова уплашена сега, когато още нищо не се е случило, какво би сторила, ако от някое тъмно кьоше изскочи човек и ти опре нож до гърлото?

Елиз изпищя от ужас и с бяг се оттегли към стълбите, като се оглеждаше нервно.

Вирджиния се усмихна зад гърба й и се отправи към стаичката, където се намираше телефонът. Предложението на Елиз да се обади в полицейския участък й се бе сторило добро и тя реши да го направи незабавно.

Отвори вратата и тръгна към телефонния апарат. Вече бе сложила ръка върху слушалката, когато нещо привлече вниманието й. В голямото кресло се бе разположил човек, заел странна поза. В залисията бе забравила за очаквания посетител. Очевидно той бе заспал, докато я бе чакал.

Отправи се към него с палава усмивка. Внезапно обаче усмивката й угасна.

Човекът не бе заспал. Бе мъртъв.

Вирджиния го разбра веднага. Разбра го инстинктивно още преди да съгледа малкия лъскав пистолет на пода, мъничката дупка непосредствено над сърцето с тъмно петно около нея и безпомощно увисналата челюст.

Застина с ръце, притиснати до хълбоците. В настъпилата тишина чу виковете на Елиз, спускаща се по стълбите.

— Госпожо! Госпожо!

— Какво има?

Бързо излезе от стаята. Инстинктивно реши да укрие всичко от Елиз. Беше й известно, че слугинята е склонна към истерия, а тъкмо сега й трябваха тишина и спокойствие, за да помисли какво да предприеме.

— Госпожо, не смятате ли, че ще е добре да сложа веригата на вратата? Тези злодеи биха могли да дойдат всеки момент!

— Да, да, сложи я.

Чу издрънчаването на веригата, след това бързия бяг на Елиз нагоре по стълбите. Въздъхна облекчено.

Погледна още веднъж човека в креслото, след това — телефонния апарат. Всичко изглеждаше ясно, трябваше незабавно да позвъни на полицията.

Тя обаче не побърза да го стори. Макар и да бе скована от ужас, минаха й какви ли не мисли. Дали фалшивата телеграма имаше нещо общо с това? Какво щеше да се случи, ако Елиз не бе останала в къщата? Тя щеше да се прибере в дом, където щеше да остане насаме с един мъртвец. По-точно с човек, комуто бе позволила да я изнудва. Разбира се, имаше обяснение за това, но мисълта за въпросното обяснение я караше да се чувства неловко. Спомни си колко трудно Джордж бе повярвал в истинността на нейния разказ. Щяха ли да й повярват другите? Колкото до тези писма, те наистина не бяха нейни, но дали щеше да бъде лесно да го докаже?

Притисна челото си с ръце.

— Трябва да мисля! Трябва да мисля!

Кой бе пуснал мъжа в дома? Естествено, не Елиз. Ако го беше направила, щеше незабавно да й каже. Колкото повече мислеше, толкова по-тайнствена й се струваше цялата работа. Наистина можеше да направи само едно: да позвъни в полицията.

Протегна ръка към апарата и изведнъж се сети за Джордж. Мъж. Трябваше й мъж, който да й помогне. Обикновен мъж със здрав разум и без емоции, който делово да оцени положението и да я посъветва какво да стори.

Поклати глава. Джордж не бе подходящ. Щеше да помисли преди всичко за службата си. Щеше да му бъде много неприятно да го замесват в такива неща. Не, Джордж изобщо не беше подходящ.

След това лицето й се разведри. Бил, разбира се! Без много да се замисля, му позвъни.

Отговориха й, че преди половин час е тръгнал за Чимнис.

— Дявол да го вземе! — възкликна Вирджиния и гневно затвори телефона.

Ужасно е да си затворен насаме с един труп и да няма с кого да разговаряш.

В този момент на входната врата се позвъни.

Вирджиния подскочи. След няколко минути звъненето се повтори. Елиз беше на горния етаж и нямаше как да го чуе.

Вирджиния отиде в антрето, свали веригата и отключи всички брави, които слугинята бе заключила в своето престараване. След това с въздишка отвори вратата. На стъпалата стоеше безработният младеж.

Вирджиния почувства как нервите й се отпускат.

— Влезте! — покани го. — Май имам работа за вас. Отведе го в трапезарията, придърпа стол за него, след това седна насреща му и започна да го разглежда много внимателно.

— Извинете — каза тя, — но дали…

— Дали съм завършил Итън или Оксфорд ли? — попита младият човек. — Нали това искахте да ме попитате?

— Всъщност, да — призна си Вирджиния.

— Стигнах дъното единствено заради собственото си неумение да се заловя за постоянна работа. Дано не ми предлагате постоянна работа.

Вирджиния се усмихна.

— Не, не се иска никакво постоянство.

— Чудесно — отвърна младежът удовлетворено.

Вирджиния още веднъж огледа с одобрение бронзовото му лице и високото му стройно тяло.

— Виждате ли — започна да му обяснява, — в момента съм в затруднено положение и не мога да разчитам на никого от близките си. Те са, как да ви кажа, хора, които имат какво да губят.

— Аз нямам какво да губя, така че продължавайте. Кажете ми какъв е вашият проблем.

— В съседната стая има мъртвец — поясни Вирджиния. — Убит е и просто не знам какво да правя.

Изрече всичко това със спокойствието на дете. Младият човек моментално се издигна в очите й, след като тя забеляза как реагира на нейните думи: така, сякаш бе свикнал всеки ден да чува такива неща.

— Чудесно — отвърна той с леко въодушевление. — Открай време съм изпитвал желание да се заема с любителска детективска работа. Ще идем ли да огледаме тялото, или преди това ще ми разкажете нещо?

— Най-добре е първо да ви изложа фактите — рече Вирджиния и се замисли как да ги предаде по-сбито. След това започна да разказва ясно и кратко: — Този човек се яви за пръв път в моя дом вчера и пожела да разговаря с мен. Носеше със себе си писма. Любовни писма, подписани с моето име…

— Които обаче не са били написани от вас — вметна тихо младежът.

Вирджиния го погледна удивено.

— Откъде знаете?

— Просто се досетих. Продължете, ако обичате!

— Поиска да ме изнуди и не знам дали ще ме разберете, но аз му позволих.

Погледна го умолително и видя, че той кима с разбиране.

— Естествено, че ви разбирам. Искали сте да изпитате едно ново усещане.

— Много сте проницателен! Наистина исках точно това.

— Да, проницателен съм — потвърди скромно младежът. — Уверявам ви обаче, че малцина ще ви влязат в положението. Повечето хора нямат въображение.

— Сигурно сте прав. Казах на човека да дойде днес в шест часа. Когато се върнах от Ранело, разбрах, че някой е пратил фалшива телеграма, вследствие на която цялата прислуга е заминала, останала е само камериерката. После влязох в стаята и открих този човек застрелян.

— Кой го е пуснал?

— Нямам представа. Ако беше камериерката, щеше да ме предупреди.

— Тя знае ли какво се е случило?

— Не съм й казала нищо.

Младежът кимна и се изправи.

— А сега да видим трупа — каза той. — Но ще ви предупредя: Поначало е най-добре винаги да се казва истината. Една лъжа повлича след себе си други, а затънеш ли в лъжи, ти доскучава.

— Значи ме съветвате да се обадя в полицията.

— По всяка вероятност ще ви дам именно такъв съвет. Нека обаче първо видим човека.

Вирджиния понечи да го изведе от стаята, но щом стигна вратата, внезапно спря.

— Между другото — рече, — още не сте ми казали името си.

— Как се казвам ли? Казвам се Антъни Кейд.