Агата Кристи
Тайната на имението (3)

Глава трета
Вълнения във висшето общество

— Разбрах, любезни ми приятелю, разбрах!

Лорд Кейтърам потрети думите с надеждата, че с тях ще успее да сложи край на разговора и да избяга. Никак не му бе приятно да го държат на стълбите на изискания лондонски клуб, на който бе член, и да търпи несекващото красноречие на достопочтения Джордж Ломакс.

Клемънт Едуард Алистър Брент, девети маркиз на Кейтърам, бе дребен джентълмен с опърпани дрехи и никак не се покриваше с разпространената представа за маркиз. Имаше светлосини очи, тънък меланхоличен нос и изискани обноски.

Главното нещастие в живота на лорд Кейтърам се състоеше в това, че преди четири години бе наследил титлата от брат си, осмия маркиз. Покойният лорд Кейтърам бе виден човек, чиято дума се чуваше в цяла Англия. Беше се прочул като министър на външните работи и родовото му имение Чимнис се славеше със своето гостоприемство. Подпомаган умело от съпругата си, дъщеря на херцога на Пърт, бе организирал в края на седмицата в Чимнис неофициални приеми, където се ковеше историята. Нямаше изтъкнат англичанин, пък и европеец, който в един или друг момент да не бе гостувал там.

Всичко това беше прекрасно. Деветият маркиз на Кейтърам уважаваше и ценеше много паметта на брат си. Хенри наистина се бе справял великолепно с работата си. Лорд Кейтърам обаче не приемаше, че на Чимнис се гледа като национално достояние, а не като на частно провинциално имение. Нищо не дразнеше лорд Кейтърам повече от политиката — освен самите политици. Затова бе започнал да показва досада от красноречието на Джордж Ломакс. Джордж Ломакс бе едър човек, склонен към пълнеене, с червендалесто лице и изпъкнали очи и съзнаваше много добре своята значимост.

— Нали разбираш, Кейтърам? Тъкмо сега не можем да си позволяваме никакви скандали. Положението е изключително деликатно.

— Винаги е деликатно — отбеляза лорд Кейтърам с лека ирония.

— Любезни приятелю, аз просто съм в течение.

— Разбрах, драги ми приятелю, разбрах — рече лорд Кейтърам, отново заел отбранителна позиция.

— Една мъничка грешка да направим в тази херцословашка история, и всичко се проваля. Концесията за нефтодобив трябва на всяка цена да бъде предоставена на британска компания. Нали разбираш?

— Да де!

— Княз Михаил Оболович пристига в края на седмицата. Ще го организираме така, че преговорите в Чимнис да бъдат представени за ловуване.

— Тази седмица мислех да ходя в чужбина.

— Глупости, драги ми Кейтърам, никой не пътува, в чужбина в началото на октомври.

— Моят лекар смята, че ще ми се отрази добре — рече лорд Кейтърам и погледна с надежда едно такси, което бавно минаваше край тях.

Не успя обаче да се измъкне, тъй като Ломакс имаше неприятния навик да не позволява на хората, с които водеше сериозен разговор, да му избягат — умение, очевидно създадено вследствие на дълъг опит. В случая бе хванал здраво ревера на лорд Кейтърам.

— Драги ми човече, повелявам ти. Не може, когато съществува опасност от национална криза…

Лорд Кейтърам неловко се размърда. Внезапно осъзна, че предпочита да предостави имението си за безброй приеми, отколкото да слуша пак Джордж Ломакс да му цитира собствените си речи. От опит знаеше, че Ломакс е в състояние да говори безспир цели двайсет минути.

— Добре, добре, съгласен съм — отвърна припряно. — Но нали ще го уредиш ти?

— Драги ми приятелю, няма нищо за уреждане. Дори да пренебрегнем историческата значимост на имението, то е разположено идеално. Аз ще бъда в Абатството, на някакви си десетина километра. Сам знаеш, че не ми приляга да присъствам на неофициален прием.

— Да де — съгласи се лорд Кейтърам, който нямаше представа защо не му приляга, пък и не искаше да научава.

— Надявам се обаче да нямаш нищо против присъствието на Бил Евърсли. Току-виж се наложи да го използвате за куриер.

— С удоволствие — отвърна лорд Кейтърам и се пооживи. — Бил е добър стрелец и е симпатичен на Бъндъл.

— Стрелбата не е от значение. Ловуването е само прикритие.

Лорд Кейтърам отново погледна тъжно.

— Значи се разбрахме — продължи Ломакс. — Ще присъстват князът, свитата му, Бил Евърсли, Хърман Айзъкстейн…

— Кой?

— Хърман Айзъкстейн. Представител е на групировката, за която ти говорих.

— На Британския картел ли?

— Да, защо?

— Нищо, нищо. Просто ми хрумна, че тези хора са с доста странни имена.

— И, разбира се, трябва да има един-двама външни хора, колкото да изглежда по-убедително. Би могла да се погрижи лейди Айлийн. Нека са млади хора без критично мислене, които да не разбират от политика.

— Бъндъл ще го уреди, бъди уверен.

— Сега се сетих — рече Ломакс, внезапно осенен от нещо. — Спомняш ли си какво ти говорих?

— Говори ми за много неща.

— Думата ми е за тази… нека я наречем неприятност.

— Гласът на Ломакс се сниши досъзаклятнически шепот.

— За мемоарите. За мемоарите на граф Стилптич.

— Струва ми се, че грешиш. — Лорд Кейтърам потисна прозявката си. — Хората си падат по скандали. И аз обичам да чета мемоари.

— Работата не е в това дали хората ще ги прочетат или няма да ги прочетат. Ще ги прочетат, разбира се! Проблемът е, че ако книгата се появи сега, би могло да обърка всичко. Народът на Херцословакия иска да върне монархията и е готов да предложи престола на княз Михаил, който пък се радва на симпатиите и подкрепата на британското правителство…

— И който е готов да предостави концесии на мистър Айки Хърмансейн и сие, стига да му отпуснат заем от милион лири, за да се настани на престола…

— Кейтърам, Кейтърам! — прекъсна го Ломакс със страдалчески шепот. — Дискретност преди всичко! Дискретност!

— Пък и спомените на Стилптич могат да обърнат каруцата — продължи лорд Кейтърам с известно злорадство, макар и да сниши глас в отговор на молбата на събеседника си. — Особено ако е описал тиранията и диващините на Оболовичи. И в нашата Камара на общините могат да възникнат въпроси. Не е изключено някой да попита защо ще съдействаме за подмяната на демократичната форма на управление със старовремски деспотизъм и ще браним интересите на кръвопийците капиталисти. После идва ред на оставката на правителството. Нали?

Ломакс кимна.

— И по-лошо може да стане — прошепна той. — Представи си, че някой намекне за злощастното изчезване… Знаеш за какво говоря.

Лорд Кейтърам го погледна.

— Не, не знам. Какво е изчезнало?

— Нищо ли не си чул? Случи се докато бяха в Чимнис. Хенри се разтревожи страшно. Имаше опасност това да сложи край на кариерата му.

— Страхотно ме заинтригува — рече лорд Кейтърам. — Кой, какво е изчезнало?

Ломакс се приведе и доближи устата си до ухото на лорд Кейтърам. Той бързо се дръпна.

— За Бога, не ми съскай на ухото!

— Разбра ли какво ти казах?

— Да — отвърна без желание лорд Кейтърам. — Сещам се, преди време и аз подочух нещо. Странно кой го е направил. Не го откриха, нали?

— Не. Е, наложи се да подходим към случилото се с максимална дискретност. Не позволихме да изтече никаква информация. Стилптич обаче беше там и надуши нещо. Веднъж се бяхме карали с него заради турския въпрос. Представи си, че от лошотия е написал нещо в, мемоарите си, за да го прочете целият свят. Какъв: скандал ще стане! Всички ще се запитат, защо е била потулена тази история.

— Разбира се, че ще се запитат — отбеляза лорд Кейтърам с нескривано удоволствие.

Ломакс, в чийто глас бе започнало да се долавя вълнение, се усети.

— Трябва да запазя спокойствие — промърмори той. — Кажи ми обаче, драги приятелю, ако не е кроял нещо, защо е изпратил ръкописа до Лондон по такъв заобиколен път?

— Странно наистина. Ти сигурен ли си, че е така?

— Абсолютно. Съобщиха ни го нашите агенти в Париж. Мемоарите са били изпратени тайно няколко седмици преди смъртта му.

— Да, изглежда, има нещо гнило — отбеляза лорд Кейтърам със същото удоволствие, което не бе прикрил преди малко.

— Успяхме да разберем, че ръкописът е бил изпратен на някой си Джими, или Джеймс Макграт. Канадец, който сега живее в Африка.

— Значи въпросът придобива общоимперски мащаби — каза Лорд Кейтърам развеселено.

— Утре, четвъртък, Джеймс Макграт трябва да пристигне в Англия с кораба „Гранарт Касъл“.

— И какво ще правите?

— Ще се свържем веднага с него, ще му обърнем внимание на евентуалните сериозни последици и ще го помолим да забави издаването на мемоарите поне с месец. Или най-малкото да позволи ръкописът да бъде редактиран.

— А какво ще правите, ако той ви отговори: „Не, сър“, „Вървете по дяволите“ или нещо от този род? — попита лорд Кейтърам.

— Тъкмо от това се боя — отвърна Ломакс. — Ето защо ми хрумна, че няма да е лошо да поканим и него в Чимнис. Той ще се почувства поласкан от възможността да се запознае с княз Михаил, а и така по-лесно ще го държим под око.

— Няма да се занимавам с него — побърза да каже лорд Кейтърам. — Никога не съм понасял канадци. Особено такива, дето са живели дълго в Африка.

— Нищо чудно да го намериш за очарователен. За неодялан диамант.

— Не, Ломакс. По този въпрос съм категоричен. Друг да се занимава с него!

— Хрумна ми — рече Ломакс, — че в случая една жена ще ни бъде от голяма полза. Жена, на която да кажем достатъчно, но не и всичко. Тя би могла да се справи деликатно и тактично. Да се държи на положение, без да създава комплекс за малоценност у гостите си. Не че одобрявам участието на жените в политиката, всички знаем, че те се провалят. В свои води обаче една жена е способна на чудеса. Виж колко добре се справяше със задачите си съпругата на Хенри и как допринесе за кариерата му. Марша бе прекрасна и неповторима като домакиня, бе направо съвършена.

— Да не намекваш, че трябва да каня на приема и Марша? — попита с отпаднал глас лорд Кейтърам, пребледнял леко при споменаването на страховитата му снаха.

— Не, не. Не ме разбра. Говорех за ползата от жените въобще. Не. Предлагам да потърсиш някоя млада дама, красива, умна и очарователна.

— Нали нямаш предвид Бъндъл? От нея полза никаква. Тя е тъмночервена социалистка и ако й го предложа, направо ще ми се изсмее.

— Нямах предвид лейди Айлийн. Дъщеря ти, Кейтърам, е наистина очарователна, но още си е дете. Трябва ни жена с опит, с познания за света. Сетих се! Братовчедка ми Вирджиния!

— Госпожа Ревъл ли? — Лорд Кейтърам грейна. Реши, че в края на краищата може и да се позабавлява на приема. — Много добра идея, Ломакс, тя е най-очарователната жена в Лондон.

— Има представа и за Херцословакия. Нали си спомняш, че мъжът й е работил в посолството ни там? Освен това съм съгласен, че наистина е очарователна.

— Много приятно същество — промълви лорд Кейтърам.

— Значи се договорихме.

Мистър Ломакс отслаби хватката си върху ревера на лорд Кейтърам и той незабавно се възползва от това.

— Довиждане, Ломакс, ще имаш грижата за всичко, нали? — рече лордът и се шмугна в едно такси.

Доколкото беше възможно един порядъчен християнин джентълмен да не понася друг порядъчен християнин джентълмен, лорд Кейтърам не понасяше достопочтения Джордж Ломакс. Не харесваше подпухналото му червендалесто лице, тежкото му дишане и изпъкналите му сини очи. Помисли си за наближаващия уикенд и въздъхна. Досадна, изключително досадна работа. След това си спомни за Вирджиния Ревъл и се поободри.

„Много приятно същество — промърмори тихичко. — Наистина!“