Агата Кристи
Тайната на имението (27)

Глава двадесет и седма
Тринадесети октомври (продължение)

Стенният часовник в заседателната зала отбеляза девет часа.

— Е — въздъхна лорд Кейтърам, — стадото отново се събра. Всичките овчици блеят и махат с опашки също като в приказката. — Огледа тъжно залата. — И мъжът с латерната дойде заедно с маймуната — каза домакинът, стрелвайки с очи барона. — И дългоносият търговец е тук…

— Струва ми се, че се изразяваш твърде нелюбезно за барона — възрази Бъндъл, която изслушваше тези откровения. — Каза ми, че те смята за образец на гостоприемност сред британската висша аристокрация.

— През цялото време говори такива работи — възрази лордът — и те най-много ме уморяват. Ще ти кажа обаче, че вече не съм онзи гостоприемен английски джентълмен, какъвто бях. При първа възможност ще дам Чимнис под наем на някой предприемчив американец и ще ида да живея на хотел. Там поне, ако някой ти досажда, можеш да си платиш сметката и да напуснеш.

— Хайде, бъди по-весел — опита се да го ободри Бъндъл. — Нали се отървахме поне от мистър Фиш?

— Намирах го за забавен — отвърна баща й, без да се усети, че си противоречи. — Твоят симпатичен млад приятел ме насади на всичко това. Защо трябва точно в моя дом да заседават управителни съвети? Защо не си наеме хотел в Елмхърст или някоя хубава резиденция в Стертам и там да провежда заседанията на компанията си?

— Атмосферата не е същата — поясни Бъндъл.

— Дано поне не ни правят на маймуни — рече притеснен лордът. — Този французин, Лъомоан, никак не ми вдъхва доверие. Френската полиция е способна на всякакви номера. Слагат ти гумена лента на ръката, след това възпроизвеждат пред теб престъплението, ти подскачаш от ужас и всичко това се регистрира върху термометър. Много добре знам, че ако някой ми изкрещи „Кой уби княз Михаил?“, пулсът ми ще подскочи на сто двадесет и две, ако не и на повече, и че само заради това веднага ще ме тикнат в затвора.

Вратата се отвори и Тредуел огласи имената на новопристигналите.

— Господин Джордж Ломакс! Мистър Евърсли!

— На сцената се появява Умника, следван от вярното си псе — промърмори Бъндъл.

Бил й се поклони, докато Джордж отиде да поздрави лорд Кейтърам с показната сърдечност, която демонстрираше на обществени места.

— Драги ми Кейтърам! — каза той, докато му стискаше ръката. — Получих поканата ти и естествено, се отзовах.

— Много мило от твоя страна, скъпи приятелю, много мило наистина. Наистина се радвам да те видя. — От притеснение лордът проявяваше излишна любезност именно когато не изпитваше никакви топли чувства. — Е, поканата не беше от мен, но това няма значение.

Бил междувременно бе нападнал Бъндъл с въпроси.

— Каква е цялата тази работа? Вярно ли е, че Вирджиния била изчезнала от замъка посред нощ? Да не са я отвлекли?

— Няма такова нещо — отвърна Бъндъл. — Остави ми бележка, забодена върху игленика. Съвсем по старовремски.

— Да не е пристанала на някого? На онуй момче от колониите? Никак не ми беше симпатично, а отгоре на това чувам, че е възможно именно той да е баш разбойникът. Но не ми се вярва.

— Защо?

— Защото крал Виктор е французин, а у този Кейд все пак има нещо английско.

— Ти не знаеш ли, че крал Виктор е лингвист, пък и наполовина ирландец?

— Ясно! Значи заради това изчезна.

— Не знам да е изчезвал. Както знаеш, завчера напусна замъка. Тази сутрин обаче получихме телеграма, с която ни съобщава, че днес в девет часа вечерта ще бъде тук и моли да поканим и Умника. Всички останали също довтасаха… По покана на Кейд.

— Любопитна сбирка — рече Бил, и се огледа. — До прозореца има френски детектив, при камината — английски. Силно чуждестранно присъствие. Единствено Съединените щати май не са представени.

Бъндъл поклати глава.

— Мистър Фиш изчезна сякаш вдън земя. И Вирджиния я няма. Всички останали обаче са тук и ми се струва, Бил, че наближава моментът, когато някой ще каже: „Убиецът е слугата Джеймс“, и всичко ще се разкрие. Очакваме само Антъни Кейд.

— Няма да дойде — каза Бил.

— В такъв случай защо ще урежда тук заседание на управителен съвет, както се изрази татко?

— А, сто на сто е намислил нещо. Всички да сме тук, докато той е другаде…

— Значи смяташ, че няма да дойде?

— В никакъв случай. Защо му е да се пъха на вълка в устата? Та стаята е бъкана от полицаи и висши държавни служители.

— Не познаваш крал Виктор, щом мислиш, че това ще го спре. Най̀ си падал по такива ситуации и винаги излизал сух от водата.

Бил поклати глава в знак на съмнение.

— Тоя път ще удари на камък. Всичко е срещу него. Никога…

Вратата се отвори.

— Мистър Антъни Кейд! — извести Тредуел. Антъни се запъти право към домакина.

— Лорд Кейтърам — каза той, — знам, че ви създавам много грижи, наистина съжалявам ужасно. Имам основания обаче да смятам, че довечера загадката ще бъде разгадана.

Гневът на лорда се поуталожи. Открай време Антъни му бе симпатичен.

— Няма нищо — рече му сърдечно той.

— Твърде любезно от ваша страна — каза Антъни.

— Както виждам, всички вече сме тук. Тогава да се заемем с работата.

— Не разбирам — започна важно Джордж Ломакс. — Не разбирам абсолютно нищо. Не бива така. Че кой е мистър Кейд! Положението е доста трудно и деликатно. Категорично смятам, че…

Красноречието на Джордж бе прекъснато. Старши инспектор Батъл се придвижи незабележимо до великия държавник и му пошепна нещо на ухото. Джордж сякаш се смути.

— Добре, добре — рече без желание той. — С удоволствие ще изслушаме мистър Кейд — добави сетне на висок глас.

Антъни не обърна внимание на снизхождението в гласа на Джордж.

— Просто ми хрумна нещо — рече младежът с бодър глас. — Навярно всички знаете, че в ръцете ни попадна едно шифровано послание. В него бяха посочени Ричмънд и някои цифри. — Известно време Антъни мълча.

— Опитахме се да разкрием загадката и се провалихме. От друга страна, в мемоарите на покойния граф Стилптич, с които имах възможността да се запозная, се споменава една „цветна“ вечеря: на нея всички били със значки, на които били изобразени различни цветя. Графът бил закичен с точно копие на странните вещи, които открихме в кухината зад тухлата в тайния ход. Символизирали са роза. Ако си спомняте, там намерихме различни неща, подредени едно под друго — кончета, букви „Е“, плетка. Сега да видим, господа, какво в този замък е подредено в редици? Книгите, нали? Добавете към това и факта, че в каталога на библиотеката на лорд Кейтърам има книга със заглавието „Животът на херцога на Ричмънд“, и лесно ще се досетите къде е тайникът ако започнем от въпросната книга и с помощта на зашифрованите цифри преброим лавиците и томовете, непременно ще открием предмета, който търсим. Той или е скрит в някоя книга, чието книжно тяло е махнато, или е разположен в тайник зад нея.

Антъни скромно огледа присъстващите — явно очакваше да му изръкопляскат.

— Според мен, показвате голяма съобразителност — рече лорд Кейтърам.

— Да, наистина — съгласи се снизходително Джордж. — Остава обаче да проверим…

Антъни се засмя.

— Да де, вкусът на пудинга може да се разбере едва след като се опита. Добре, ще свърша тази работа! — Той се изправи. — Ще отида в библиотеката.

Не можа обаче да направи и крачка. Мосю Лъомоан се отдалечи от прозореца и дойде при него.

— Чакайте малко, мистър Кейд. Позволявате ли, лорд Кейтърам?

Отиде до писалището и бързо написа няколко реда върху един лист. След това го запечата в илик и натисна звънеца. Появи се Тредуел. Лъомоан му подаде плика.

— Ако обичате, погрижете се да замине незабавно.

— Добре, сър — отвърна Тредуел и се оттегли с обичайната си важна походка.

Антъни, който бе станал, отново седна на мястото си.

— Какво има, Лъомоан? — попита любезно.

Обстановката внезапно стана напрегната.

— Ако камъкът е там, където казвате, значи се е намирал на това място повече от седем години. Нищо няма да му стане, ако поседи още петнайсет минути.

— Продължавайте — каза Антъни. — Останах с чувството, че имате да ми кажете още нещо.

— Познахте. В този момент няма да е мъдро да позволяваме на когото и да било да напуска стаята. Особено ако този някой има съмнителна биография.

Антъни присви вежди и запали цигара.

— Да… Скитническият живот едва ли предизвиква възхищение — рече замислено младежът.

— Преди два месеца, мистър Кейд, сте били в Южна Африка. Това се потвърди. Къде бяхте преди това?

Антъни се облегна в креслото и започна разсеяно да изпуска облачета дим.

— В Канада. В Дивия северозапад.

— Сигурен ли сте, че не сте били в затвор? Във френски затвор?

Старши инспектор Батъл по инерция направи крачка към вратата, сякаш за да затвори този път за бягство. Антъни обаче не даде никакви признаци, че смята да напуска креслото.

Вместо това погледна френския детектив и избухна в смях.

— Клети ми Лъомоан! Наистина сте се побъркали! Навсякъде ви се привижда крал Виктор. Значи смятате, че аз съм този интересен господин?

— Отричате ли го?

Антъни махна прашинка пепел от ревера си.

— Никога не отричам нещо, което ми е забавно. Обвинението ви обаче е направо смехотворно.

— Наистина ли мислите така? — Французинът се доближи до Антъни. Лицето му бе изкривено в болезнена гримаса, но в същото време върху него се четеше недоумение, сякаш нещо в поведението на Антъни го бе озадачило. — Ами ако ви кажа, мосю, че този път ще заловя крал Виктор и нищо няма да ме спре?

— Много похвално! — рече Антъни. — Ако не се лъжа обаче, Лъомоан, опитвали сте се да го заловите и по-рано и той винаги ви е надхитрявал. Не се ли боите, че може да се повтори? Героят ви е доста оправен.

Разговорът се бе изродил в словесен двубой между детектива и Антъни. Напрежението се усещаше от всички. Те наблюдаваха война на живот и смърт между очевидно притеснения французин и един човек, който спокойно си пушеше и с целия си вид даваше да се разбере, че не го тревожи нищо на света.

— На ваше място, Лъомоан — продължи Антъни, — щях да си отварям очите на четири и да внимавам за всяка своя стъпка.

— Този път няма да има грешки — отсече мрачно Лъомоан.

— Изглеждате убеден — рече Антъни. — Обаче знаете ли, има и такива неща като доказателства.

Лъомоан се усмихна и нещо в усмивката му сякаш привлече вниманието на Антъни. Той се изправи и загаси цигарата.

— Видяхте ли писмото, което изпратих преди малко? — попита френският детектив. — За моите хора в странноприемницата е. Вчера получих от Франция отпечатъците на пръстите и мерките по скалата на Бартийон на крал Виктор, или капитан О’Нийл. Заръчах да ми ги донесат тук. След няколко минути ще знаем дали вие сте крал Виктор.

Антъни го погледна внимателно. След това на лицето му се появи усмивка.

— Умен човек сте, Лъомоан. Не се бях сетил за това. Документите ще пристигнат, вие ще поискате от мен да си топна пръстите в мастило или да направя нещо неприятно от тоя род, след това ще ми измерите ушите и ще се опитате да откриете отличителните ми белези. И ако съвпаднат…

— Така — каза Лъомоан. — Ами ако съвпаднат?

Антъни се размърда в креслото.

— Какво ще стане — рече любезно, — ако наистина съвпаднат?

— Как какво? — попита детективът в недоумение. — Ще докажа, че вие сте крал Виктор!

За пръв път обаче в гласа му се прокрадна нотка на колебание.

— Това безспорно ще ви удовлетвори — рече Антъни. — Не виждам обаче как ще навреди на мен. Да предположим в името на спора, че наистина съм крал Виктор. Какво от това? Може би се опитвам да се разкая.

— Да се разкаете ли?

— Ами да. Поставете се на мястото на крал Виктор, Лъомоан. Използвайте въображението си. Току-що сте излезли от затвора. Връщате се в живота. Установявате, че сте изгубили вкус към приключенията. Срещате красива девойка. Започва да ви минава през главата да се ожените, да заживеете на село и да отглеждате зеленчуци. Решавате занапред да водите безупречен живот. Поставете се на мястото на крал Виктор. Защо да не си мисли такива неща?

— Не ми се вярва — отвърна хапливо Лъомоан.

— Да де, вие обаче не сте крал Виктор, няма откъде да знаете как се чувства.

— Говорите глупости — изпуфтя французинът.

— Не сте прав, Лъомоан. Ако съм крал Виктор, в какво ще ме обвините? Не забравяйте, че и преди години не успяхте да съберете необходимите улики. Излежал съм си присъдата, и толкоз. Да допуснем, че ме арестувате по обвинение в „престъпни намерения“, както се изразяват французите. Но това едва ли би ви удовлетворило.

— Забравяте Америка! — каза Лъомоан. — Сдобивали сте се с пари чрез измама, представяли сте се за княз Николай Оболович.

— И това няма да ви свърши работа, Лъомоан. През тези години изобщо не съм припарвал до Америка и мога лесно да го докажа. Ако крал Виктор се е представял в Америка за княз Николай, то аз не съм крал Виктор. А вие сигурен ли сте, че лицето, което е твърдяло, че е княз Николай, наистина не е било князът?

Тук най-неочаквано се намеси старши инспектор Батъл.

— При всички положения този човек е бил самозванец, мистър Кейд.

— Няма да ви възразявам, Батъл — каза Антъни. — Вие имате навика винаги да сте прав. Убеден ли сте обаче, че княз Николай е умрял в Конго?

Батъл го изгледа с любопитство.

— Не бих се заклел в това, сър, но такова е всеобщото мнение.

— Предпазлив сте. Как се изразихте? Че давате на хората достатъчно свобода? Е, и аз дадох на мосю Лъомоан достатъчно свобода. Не отрекох неговите обвинения. Въпреки това той ще остане разочарован. Винаги съм вярвал, че трябва да криеш един силен коз. Допуснах, че тук мога да си имам някои дребни неприятности, и съобразих да взема най-силния си коз със себе си. Този коз — един господин — е на горния етаж.

— На горния етаж ли? — попита лорд Кейтърам с изострен интерес.

— Да. Напоследък клетият човек е преминал през доста изпитания. Някой го е ударил по главата. От известно време се грижа за него.

— Ще ни кажете кой е той? — разнесе се плътният глас на мистър Айзъкстейн.

— Стига да искате — каза Антъни. — Но…

Изведнъж Лъомоан го прекъсна разгневено.

— Глупости! Въобразявате си, че отново ще ме надхитрите! Възможно е наистина да не сте били в Америка. Нищо чудно! Прекалено хитър сте, за да го твърдите, ако не е вярно. Забравяте обаче, че сте обвинен в още нещо. В убийство! Да, в убийството на княз Михаил! Той се е изпречил на пътя ви, докато сте търсили диаманта!

— Лъомоан, нима сте чували крал Виктор да е убивал някого? Знаете не по-зле от мен, че той никога не е проливал кръв.

— А кой друг, освен вас би могъл да го убие? — изкрещя Лъомоан. — Кажете кой?

Последните думи застинаха върху устните му, тъй като откъм терасата се разнесе оглушително изсвирване. Антъни скочи от креслото и от привидното му безгрижие не остана и следа.

— Питате кой е убил княз Михаил ли? — възкликна той. — Няма да ви кажа кой. Ще ви го покажа. Отдавна чаках този сигнал. Сега убиецът на княз Михаил е в библиотеката.

Изскочи през прозореца, всички го последваха и отидоха по терасата при прозореца на библиотеката. Антъни го натисна отвън и той се отвори.

Много внимателно дръпна плътната завеса, та другите да надникнат в стаята.

До библиотеката забелязаха тъмния силует на човек, който разместваше книгите толкова припряно, че не обърна никакво внимание на шума, разнасящ се отвън.

Докато всички го наблюдаваха и се опитваха да го разпознаят в лъча на електрическото фенерче, с което той си светеше, някой мина покрай тях, издавайки животински рев.

Фенерчето падна на пода и угасна, след което стаята се изпълни с шума от яростно боричкане. Лорд Кейтърам си проправи път към електрическия ключ и включи осветлението.

Видяха две вкопчили се едно в друго тела. Краят настъпи ненадейно. Чу се краткият пукот на пистолетен изстрел и по-дребната фигура се присви и се свлече на пода. По-едрата фигура се обърна с лице към насъбралите се. Беше Борис. Погледът му бе изпълнен с гняв.

— Тя уби господаря ми — поясни той. — Опита се да убие и мен. Щях да й отнема пистолета и да я застрелям, но тя сама се застреля по време на схватката ни. Свети Михаил насочи ръката й. Злодейката е мъртва.

— Злодейката ли? — извика Джордж Ломакс. Приближиха се до тялото. На пода, все още стиснала дръжката на пистолета и с лице, на което бе застинала нечовешка злоба, лежеше мадмоазел Брюн.