Агата Кристи
Тайната на имението (2)

Глава втора
Неприятностите на една дама

— Така… — каза Антъни, след като допи чашата и я остави върху масата. — С кой кораб щеше да отплаваш?

— С „Гранарт Касъл“.

— Сигурно си купил билета на свое име, така че може би ще е по-добре да пътувам като Джеймс Макграт. Защо да се занимаваме с визи и паспорти?

— Ами да! Изобщо не си приличаме. Предполагам обаче, че описанията на външността ни ще са еднакви. Ръст метър и осемдесет, коса кестенява, очи сини, нос обикновен, брадичка обикновена…

— Мен не ме смятай за обикновен. Ще ти кажа, че агенция „Касъл“ ме предпочете сред множеството кандидати именно заради приятната външност и изисканите обноски.

Джими се ухили.

— Тази сутрин видях какви са ти обноските.

— Да де!

Антъни започна да се разхожда напред-назад из стаята. Бе смръщил вежди, мина известно време, преди да проговори отново.

— Джими — рече той най-сетне, — Стилптич умря в Париж. Какъв смисъл виждаш в изпращането на един ръкопис от Париж до Лондон през Африка?

Джими безпомощно поклати глава.

— Не знам.

— Не е ли по-разумно да сложиш ръкописа в един илик и да го изпратиш по пощата?

— Така е, и на мен ми се вижда по-разумно.

— Разбира се — продължи Антъни, — по силата на протокола крале, кралици и висши държавни служители не правят нищо по най-простия и практичен начин. Същото важи и за пратениците на кралете. Още от средновековието са им давали кралски печати и пръстени, които да им отварят всички врати. „Сезам, отвори се, идва кралският пратеник.“ Обикновено от тях са се възползвали случайни хора, които са ги крали от притежателите им. Винаги съм се чудел как не се е намерил някой хитрец, който да фалшифицира тези пръстени и да ги продава по сто дуката парчето. В средновековието хората май не са били предприемчиви. Джими се прозя.

— Виждам, че размислите ми за средните векове не те интересуват. Нека тогава се върнем на граф Стилптич. Даже и за дипломатически куриер пътуването от Франция до Англия през Африка изглежда доста странно. Ако графът е искал да ти подари хиляда лири, е могъл да те спомене в завещанието си. Слава Богу, с теб не страдаме от излишна гордост и никога не бихме се отказали от такива пари! Остава възможността графът да е бил изкуфял.

— Изкуфял ли? — Антъни се намръщи и продължи да се разхожда из стаята. — А ти прочете ли го? — попита внезапно.

— Какво да съм прочел?

— Ръкописа.

— Боже мой, не съм. Защо според теб да го чета?

Антъни се усмихна.

— Знаеш, че мемоарите често са създавали главоболия. Недискретни разкрития на чужди тайни и така нататък. Хора, които цял живот са мълчали като риби, изведнъж усещат радостно вълнение при мисълта, че ще създадат неприятности, когато самите те вече са на оня свят. Сякаш изпитват някакво злорадство. Джими, що за човек беше граф Стилптич? Знам, че имаш набито око за хората. Според теб той би ли могъл да е отмъстителен стар дявол?

Джими поклати глава.

— Трудно ми е да кажа. Първата вечер бе направо гипсиран. На другия ден се бе превърнал в изключително приятен дядка с прекрасни обноски. Наговори толкова комплименти по мой адрес, че от неудобство ми идеше да се скрия вдън земя.

— Докато беше пиян, успя ли да ти каже нещо интересно?

Джими се намръщи и се опита да си спомни.

— Май ми каза, че знае къде е диамантът Кохинор — рече той недотам убедено.

— Е, това го знаем всички — отвърна Антъни. — Държат го в Тауър^[1], нали така? Зад дебело стъкло и железни решетки, наоколо гъмжи от униформени господа, които следят да не свиеш нещо.

— Така е — съгласи се Джими.

— Стилптич съобщи ли ти още нещо от този род? Например че знае в кой град се намира колекцията на Уолас?

Джими поклати глава.

— Странно — каза Антъни. Запали цигара и започна отново да се разхожда из стаята. — Ти май не четеш вестници, езичнико?

— Не ги отварям често — отвърна простодушно Макграт. — В тях не пишат много за нещата, които ме интересуват.

— Слава Богу, че съм по-цивилизован от теб. Напоследък започнаха отново да споменават Херцословакия. Намекват, че монархията там може да бъде възстановена.

— Николай IV не остави наследник — каза Джими, — но и за миг не мога да допусна, че династия Оболовичи е угаснала. По всяка вероятност родът бъка от млади хора. От първи, втори и трети братовчеди.

— Тоест не е трудно да се намери човек за престола?

— Мен ако питаш, никак — отвърна Джими. — Нищо чудно, че тези републикански институции са им писнали. На такъв мъжествен народ с гореща кръв сигурно му е втръснало да се кланя на президенти, след като вече е свикнал с крале. И понеже стана дума за крале, сетих се за още нещо, което старият Стилптич ми каза онази вечер — знаел, че го преследват. По петите му били хората на крал Виктор.

— Какво?

Антъни се извърна внезапно към събеседника си. Макграт се ухили още по-широко.

— Май взе да се вълнуваш, а, джентълмен Джо? — рече той.

— Не се прави на глупак, Джими. Току-що каза нещо доста важно.

Отиде до прозореца и погледна навън.

— А кой е този крал Виктор? — попита Джими. — И той ли е някакъв балкански владетел?

— Не — отвърна бавно Антъни. — Неговото кралство е по-инакво.

— Кой е той?

Мина известно време, докато Антъни му отговори.

— Разбойник, Джими. Най-опитният крадец на бижута в света. Невероятен човек, който обича риска и не се бои от нищо. „Крал Виктор“ е прякорът му в парижкия подземен свят. В Париж беше неговият щаб. Пак там го арестуваха и го осъдиха на седем години за някакво дребно престъпление, защото не можаха да докажат големите. В скоро време ще го пуснат, ако вече не е на свобода.

— Смяташ, че граф Стилптич е имал нещо общо с арестуването му? И хората на Виктор са го преследвали, за да си отмъстят?

— Нямам представа — отвърна Антъни. — Не ми се вярва. Доколкото знам, крал Виктор никога не е посягал на скъпоценностите на херцословашкия двор. Цялата история обаче изглежда загадъчна, нали? Смъртта на Стилптич, мемоарите, слуховете по вестниците — всичко е доста мъгляво, но и любопитно. Като капак се говори, че в Херцословакия са открили нефт. Усещам, Джеймс, че хората вече започват да проявяват интерес към тази незначителна държавица.

— Кои хора?

— Израелците. А също подлите финансисти от Сити.

— Накъде биеш?

— Просто се опитвам да усложня нещата.

— Дано не искаш да ми кажеш, че е страшно трудно да предадеш един ръкопис в някакво издателство.

— Не — отвърна Антъни със съжаление. — Едва ли ще бъде трудно. Искаш ли обаче да ти кажа, Джеймс, за какво мисля да използвам своите двеста и петдесет лири?

— В Южна Америка ли ще идеш?

— Не, приятелю, в Херцословакия. По всяка вероятност ще застана на страната на републиката. Нищо чудно накрая да стана и президент.

— Щом си на тази вълна, не е ли по-добре да се обявиш за княз от династия Оболовичи, та да станеш крал?

— Не, Джими, кралската служба е доживотна. А президентите изкарват само по един мандат от четири-пет години. Сигурно е забавно да управляваш четири години кралство като Херцословакия.

— Кралете там май изкарваха по-кратък мандат — вметна Джими.

— По всяка вероятност ще се изкуша да те завлека с твоя дял от хилядата лири. И без това няма да ти трябват, нали ще се върнеш натоварен с парчета самородно злато. С тези пари ще закупя на твое име акции в херцословашкия нефтодобив. Знаеш ли, Джеймс, колкото повече разсъждавам по въпроса, толкова повече се радвам на нашата среща. Едва ли щях да се сетя за Херцословакия, ако не я беше споменал. Ще изкарам в Лондон един ден, колкото да прибера възнаграждението, и веднага след това отпрашвам с балканския експрес.

— Няма да приключиш така бързо. Досега не ти споменах, но имам за теб още една задачка.

Антъни се отпусна в креслото и погледна мрачно приятеля си.

— Знаех си, че премълчаваш нещо. Че има някаква уловка.

— Няма такова нещо. Просто трябва да се помогне на една дама.

— Отказвам категорично да се забърквам в заплетените ти любовни истории.

— Няма никакви любовни истории. Не съм й виждал очите на тази жена. Чакай да ти разкажа за какво става дума.

— Щом се налага да изслушам поредната ти безкрайна история, имай добрината да ми налееш още една чаша.

Домакинът любезно изпълни това му желание и започна разказа си.

— Случи се, когато бях в Уганда. Там имаше един чужденец, на когото спасих живота…

— На твое място, Джими, щях да напиша книжка, озаглавена „Хората, на които спасих живота“. Вече втори човек спасяваш тази вечер.

— А, не беше нищо особено. Просто измъкнах чужденеца от реката. Като всички чужденци не знаеше да плува.

— Чакай малко. Тази история има ли нещо общо с предишната?

— Абсолютно нищо. Макар че, всъщност сега се сещам, този човек беше от Херцословакия. Прякорът му обаче беше Педро Холандеца.

— Чужденците имат какви ли не прякори — отбеляза с безразличие Антъни. — Карай по същество, Джеймс.

— Накратко, човекът ми беше много благодарен. Умилкваше ми се като куче. След около половин година умря от треска. Бях край него в предсмъртния му час. Преди да издъхне, успя да ми обясни развълнувано на някакъв неописуем жаргон, че ще ми издаде една тайна. Останах с чувството, че ми говори за златна мина. Пъхна в ръцете ми пакет, увит с непромокаема хартия, дотогава го бе държал в пазвата си. Тогава не му обърнах внимание. Отворих пакета чак след седмица. Трябва да призная, че го направих от любопитство. Не ми се вярваше Педро Холандеца да е имал хабер от златни мини, но знае ли човек откъде може да му излезе късметът…

— И като си помисли за злато, сърцето ти както винаги се разтуптя, нали, Джеймс? — прекъсна го Антъни.

— Никога дотогава не бях изпитвал такава погнуса. Златна мина, друг път! Макар че за онзи нещастник пакетът наистина е могъл да бъде златна мина. Знаеш ли какво имаше в него? Писма. И то писани от англичанка. Нечестивецът я бе изнудвал, при това има наглостта да завещае на мен това занимание.

— Разбирам благородния ти гняв, Джеймс, но нека все пак ти напомня, че чужденците са си чужденци. Човекът е имал добри намерения. Ти му спасяваш живота, той пък в знак на благодарност ти завещава средство за печелене на пари. Твоите високопарни британски идеали са му били чужди.

— Не ми стана ясно какво да правя с тези писма. Първата ми мисъл бе да ги изгоря. После обаче ми хрумна, че клетата жена няма как да узнае, че съм ги унищожил, и ще трепери от неизвестност и страх до края на живота си.

— Излиза, Джими, че си имал по-голямо въображение, отколкото предполагах — каза Антъни и запали цигара. — Да де, случаят се е оказал по-сложен, отколкото си мислех. Защо обаче не й ги изпрати по пощата?

— Подобно на всички жени, на повечето писма не бе писала дата и адрес. За адреса можех да се подосетя само по една дума, която открих в едно от писмата — „Чимнис“.

От удивление Антъни забрави да угаси клечката и я хвърли едва след като тя започна да обгаря пръстите му.

— Чимнис ли? Виж ти!

— Говори ли ти нещо?

— Става дума за едно от най-известните благороднически имения в Англия, драги ми Джеймс. За място, където крале, кралици и дипломати прекарват уикендите.

— Ето защо се радвам, че за Англия ще заминеш ти, а не аз — отвърна простичко Джими. — Разбираш от тези неща. Един канадски дървосекач като мен може да направи безброй бели. Ти обаче, след като си учил в Итън и Хароу…

— Само в едното училище — вметна скромно Антъни.

— По̀ ще се оправиш. Питаш ме защо не й ги изпратих по пощата? Видя ми се опасно. От писмата останах с впечатлението, че жената има ревнив съпруг. Представи си, че той отвори плика. Какво ще стане тогава с клетата дама? Ами ако вече не е сред живите? Писмата изглеждаха доста стари. В крайна сметка реших, че е най-правилно някой да отиде в Англия и да й ги предаде на ръка.

Антъни загаси цигарата, отиде при Джими и го потупа дружески по гърба.

— Ти си същински рицар, Джими — каза му. — Канадските лесове трябва да се гордеят с теб. Едва ли ще свърша тази работа добре като теб.

— Но ще я свършиш, нали?

— Естествено.

Макграт стана, отвори едно чекмедже, извади оттам връзка писма и я метна върху масата.

— Заповядай. Няма да е зле да им хвърлиш едно око.

— Наложително ли е? Бих предпочел да не го правя.

— От това, което ми каза за Чимнис, нищо чудно жената да е отсядала там само веднъж. Ако прегледаш писмата, може да разбереш как да я откриеш.

— Май си прав.

Прочетоха внимателно писмата, но не намериха нищо. Антъни замислено ги подреди.

— Клетата жена! — възкликна той. — Наистина е имало от какво да се бои.

Джими кимна.

— Смяташ ли, че ще успееш да я откриеш? — попита той с вълнение в гласа.

— Няма да напусна Англия, докато не го сторя. Съдбата на тази неизвестна дама май наистина те тревожи.

Джими замислено прокара пръст над името й.

— Красиво — рече така, сякаш се извиняваше. — Вирджиния Ревъл.