Агата Кристи
Тайната на имението (18)

Глава осемнадесета
Второ среднощно приключение

На другия ден следобед, когато слезе от влака, Антъни срещна старши инспектор Батъл и му се усмихна.

— Върнах се, както се бяхме разбрали — отбеляза той. — Защо сте тук? За да се убедите лично ли?

Батъл поклати глава.

— Не съм се тревожил, че няма да се върнете, мистър Кейд. Просто ми се налага да замина за Лондон.

— Доверчив човек сте, Батъл.

— Наистина ли мислите така, сър?

— Всъщност не. Мисля, че обичате да навлизате в дълбочината на нещата. Тихите води са най-дълбоки и така нататък. Значи заминавате за Лондон?

— Да, мистър Кейд.

— За какво ли?

Детективът не отговори.

— Най-много ми харесва, че сте разговорлив — отбеляза Антъни.

В ъгъла на очите на Батъл се появи сянката на усмивка.

— А вие с какво ще се похвалите, мистър Кейд? Успяхте ли да свършите вашата малка работа?

— Претърпях пълен провал, Батъл. За втори път се оказах безнадеждно неправ. Обидно, нали?

— Ако позволите, сър, какво всъщност искахте да проверите?

— Бях заподозрял френската гувернантка, Батъл. Първо, заради това, че в съответствие с литературата най-малко й отиваше да бъде заподозряна. Второ, защото в нощта на трагедията в стаята й бе запалена лампа.

— Не бих казал, че това е достатъчно основание за подозрения.

— Прав сте. Оказа се недостатъчно. Разбрах обаче, че тя работи тук съвсем отскоро. Освен това забелязах един подозрителен французин да снове из парка. Предполагам, че ви е известно всичко за него?

— Навярно имате предвид човека, който се представя за мосю Шел? И е отседнал в „Играчите“? Пътника с копринените дрехи?

— Да, точно него имам предвид. Какво ще кажете? Какво мисли Скотланд Ярд?

— Действията му предизвикват известно подозрение — потвърди с безизразен глас старши инспекторът.

— Доста голямо подозрение. Е, направих следната връзка: в замъка има френска гувернантка, около замъка снове французин. Предположих, че двамата заговорничат, и реших бързо да се свържа с дамата, при която мадмоазел Брюн е работила последните десет години. Бях напълно подготвен да чуя от нея, че въобще не й е известно за съществуването на лице на име мадмоазел Брюн. Обаче сгреших, Батъл, оказа се, че мадмоазел Брюн действително съществува.

Батъл кимна.

— Освен това трябва да призная — продължи Антъни, — че още когато я заговорих, останах с усещането, че греша. Държи се именно като гувернантка.

Батъл отново кимна.

— Все пак, мистър Кейд, не трябва да се доверявате изцяло на външността. С помощта на умело нанесен грим жените могат да постигнат доста неща. Виждал съм например как много красиво момиче се преобразява, като си изменя цвета на косата, кожата на лицето и клепачите и най-вече, като се облича в опърпани дрехи и след това девет от десет души, които са го виждали преди, не могат да го познаят. Мъжете не разполагат със същите възможности. Е, разбира се, могат да си поизменят веждите и с помощта на различни изкуствени челюсти израза на лицето. Ушите им обаче винаги си остават същите, мистър Кейд. Нямате представа в каква степен индивидуалността на човек се определя от ушите.

— Престанете да гледате моите уши, Батъл — възропта Антъни. — Чувствам се неловко.

— Няма да ви занимавам с такива неща като фалшиви бради и прочие, мистър Кейд — продължи старши инспекторът. — Тези неща ги има само в книгите. В действителност мъжете, които могат да укрият самоличността си чрез дегизиране, са твърде малко. Да бъда още по-конкретен: единственият известен ми човек, който е успял да постигне това, е крал Виктор. Чували ли сте за крал Виктор?

Последният въпрос бе зададен така внезапно и в упор, че думите, с които Антъни понечи да отговори, замръзнаха на устните му. Вместо това си даде вид, че се опитва да си припомни.

— Крал Виктор ли? Струва ми се, че някъде съм чувал това име.

— Той е един от най-известните крадци на бижута в света. Баща му е ирландец, майка му французойка. Говори свободно поне пет езика. Лежа в затвора, но преди няколко месеца присъдата му изтече.

— Така ли? А къде е сега?

— И ние бихме искали да разберем, мистър Кейд.

— Да, нещата се усложняват — рече бодро Антъни. — Да не се появи и тук? Но и да дойде, ще прояви интерес само към бижута, не към политически мемоари.

— Знае ли човек! — възкликна старши инспектор Батъл. — Не е изключено вече да е тук.

— Преоблечен като помощник лакей? Чудесно! Ще го разпознаете веднага по ушите и ще се покриете със слава.

— Тази шегичка ви се струва забавна, нали, мистър Кейд? Между другото, какво мислите за тази любопитна история в Стейнс?

— В Стейнс ли? — попита Антъни. — Какво се е случило в Стейнс?

— Пишеше в съботните вестници. Реших, че може би сте го чели. Край шосето е открит трупът на застрелян човек. Чужденец. Разбира се, новината излезе повторно и в днешните вестници.

— А, да, четох — отбеляза небрежно Антъни. — Ако не се лъжа, май не беше самоубийство.

— Не. Не е намерено никакво оръжие. Самоличността на убития още не е установена.

— Това, изглежда, доста ви вълнува — рече усмихнат Антъни. — Да няма някаква връзка със смъртта на княз Михаил?

Неговите ръце и очи не издаваха никакво вълнение. Внушаваше ли си, или старши инспектор Батъл наистина бе започнал да го наблюдава с един по-особен поглед?

— Сякаш ни е налегнала епидемия — вметна Батъл. — Не бих казал обаче, че има някаква връзка.

Влакът за Лондон се появи с шум и трясък и Батъл даде знак на един носач. Антъни въздъхна облекчено.

Бе погълнат от мислите си, когато прекоси парка. Умишлено се насочи към замъка от посоката, от която го бе доближил в съдбовната нощ в четвъртък. Огледа внимателно прозорците и напрегна паметта си. Искаше да се убеди, че не е сбъркал прозореца, в който бе съзрял светлинката.

При тази проверка направи едно откритие. На ъгъла на къщата имаше извивка, в която бе разположен още един прозорец. Ако човек застанеше на определено място, щеше да преброи този прозорец като първи, а първия прозорец, намиращ се над заседателната зала — като втори. Достатъчно бе обаче да се премести само няколко крачки в дясно и тогава частта от замъка над заседателната зала щеше да му се стори начало на сградата. Оттам първият прозорец нямаше да се вижда, а двата прозореца в стаите над заседателната зала щяха да изглеждат съответно като първи и втори по ред. Къде точно бе стоял Антъни, когато бе съгледал светлинката?

Реши, че е много трудно да открие отговор на този въпрос. Всичко зависеше само от една крачка. Поне едно нещо обаче напълно се изясни. Бе напълно възможно да е сгрешил, че светлината се е появила във втората стая, смятано от края на замъка. Не бе изключено тя да се е появила и в третата стая.

Кой ли живееше в третата стая? Антъни реши да разбере час по-скоро. Провървя му. Тредуел току-що бе донесъл в трапезарията масивния сребърен чайник и го бе сложил на обичайното му място. Нямаше други хора.

— Здравейте, Тредуел. Искам да ви питам нещо. Кой е настанен в третата стая от края откъм западната страна? Над заседателната зала.

Тредуел се замисли.

— Американецът, сър. Мистър Фиш.

— Наистина ли? Благодаря.

— Няма за какво, сър.

Тредуел понечи да излезе, но след това размисли. Желанието да огласят първи някоя новина придава човечност дори на лакеите с царствена осанка.

— Може би сте чули, сър, какво се случи снощи?

— Не знам нищо. Какво се е случило?

— Имаше опит за грабеж, сър!

— Наистина ли? Откраднаха ли нещо?

— Не, сър. Крадците бяха започнали да разглобяват доспехите в заседателната зала, когато бяха изненадани и принудени да избягат. За съжаление, успяха да се измъкнат.

— Много любопитно — рече Антъни. — Отново заседателната зала. Оттам ли са влезли?

— Предполага се, сър, че са изкъртили прозореца.

Удовлетворен от интереса, който бе събудила неговата информация, Тредуел пак се запъти към вратата, но сетне спря и се извини.

— Прощавайте, сър, но не ви чух да влизате и не знаех, че сте застанали точно зад мен.

Господин Айзъкстейн, жертвата на сблъсъка, дружески махна с ръка.

— Няма нищо, любезни ми приятелю. Няма нищо, уверявам ви.

Тредуел се оттегли с надменен вид, а Айзъкстейн се отпусна в едно кресло.

— Здравейте, Кейд, ето ви отново сред нас. Чухте ли за снощното представление?

— Да — рече Антъни. — Уикендът е доста наситен със събития, не намирате ли?

— В снощната история пръст имат местните хора — вметна Айзъкстейн. — Пипаха ужасно нескопосано и дилетантски.

— Тук има ли хора, които да събират ризници? — попита Антъни. — На доста любопитна вещ са се спрели.

— Да де — съгласи се мистър Айзъкстейн. Спря за малко, сетне продължи бавно: — цялата обстановка тук започва да става много неприятна.

Тонът му бе почти заплашителен.

— Защо? — учуди се Антъни.

— Защо ни държат тук? Разпитът приключи вчера. Трупът на княза ще бъде пренесен в Лондон, където ще бъде съобщено, че е умрял от инфаркт. И въпреки това не позволяват на никого да напуска замъка. Господин Ломакс не е по-информиран от мен. Препраща ме към старши инспектор Батъл.

— Той явно крие някакъв коз — рече замислено Антъни. — И държи никой да не напуска замъка.

— Извинете, господин Кейд, но вие го напуснахте.

— Да, с въже, вързано за крака. Нямам съмнение, че през цялото време съм бил следен. Щяха да ме пипнат, ако се опитах да се отърва от револвер или от нещо такова.

— А, да, револверът — каза замислено Айзъкстейн. — Още не са го намерили.

— Да.

— Нищо чудно убиецът пътьом да го е хвърлил в езерото.

— Напълно е възможно.

— А къде е старши инспектор Батъл? Днес следобед не съм го виждал.

— Замина за Лондон. Срещнах го на гарата.

— Заминал за Лондон? Наистина ли? Каза ли кога ще се върне?

— Утре рано сутрин.

Вирджиния влезе заедно с лорд Кейтърам и мистър Фиш. Усмихна се на Антъни.

— Ето че вече сте тук, мистър Кейд! Успяхте ли да научите за снощните ни приключения?

— Наистина, господин Кейд, нощта бе много вълнуваща — допълни Фиш. — Разбрахте ли, че насмалко да взема мисис Ревъл за един от крадците?

— Междувременно какво стана с крадеца? — попита Антъни.

— Междувременно крадецът се измъкна — отвърна мрачно американецът.

— Я ни налей чая! — обърна се лорд Кейтърам към Вирджиния. — Не знам къде е Бъндъл.

Вирджиния разля чая. След това седна до Антъни.

— След чая елате при навеса за лодки — прошепна му тихо. — Ние с Бил имаме да ви разказваме доста неща.

После се включи непринудено в общия разговор. Срещата при навеса се осъществи така, както бе предвидено.

Вирджиния и Бил бяха единодушни, че единственото място, където може да се разговаря спокойно, е в лодка в средата на езерото. След като отидоха там, Антъни изслуша подробен разказ за среднощната случка. Бил изглеждаше малко сърдит, задето Вирджиния въвежда в събитията и човека от колониите.

— Много странно — рече Антъни, щом изслуша разказа им. — Вие какво мислите? — обърна се той към Вирджиния.

— Мисля, че са търсили нещо — отговори тя веднага. — Струва ми се нелепо да са влезли ей така, колкото да крадат. Смятали са, че онова, което им трябва, е в доспехите. Повече от ясно е. Защо обаче почукваха по ламперията? Да си речеш, че са търсели тайно стълбище или нещо такова. Знам, че някъде в Чимнис има монашеска килия — продължи Вирджиния. — Сто на сто има и скрито стълбище. Лорд Кейтърам ще ни каже. Какво обаче търсеха?

— Явно не мемоарите — вметна Антъни. — Те са доста обемисти. Сигурно нещо малко.

— Предполагам, Джордж знае — допълни Вирджиния. — Как ли да го накарам да ми каже? През цялото време чувствах, че има нещо гнило.

— Споменахте, че сте забелязали само един човек — продължи Антъни, — но че не изключвате възможността да е имало и друг, тъй като ви се е сторило, че когато сте се затичали към прозореца някой се е дръпнал към вратата.

— Звукът бе съвсем слаб — поясни Вирджиния. — Може и да е бил плод на моето въображение.

— Напълно възможно е, но в случай че звукът е бил истински, вторият човек безспорно е отседнал в имението. Чудя се…

— Какво се чудите? — попита Вирджиния.

— Чудя се защо мистър Хайръм Фиш се облича, щом чуе от долния етаж викове за помощ.

— Има нещо съмнително — съгласи се Вирджиния. — А и Айзъкстейн, изобщо не се събуди, което също е подозрително.

— Да не забравяме и Борис — рече Бил. — Прилича на престъпник. За лакея на княз Михаил ми е думата.

— Чимнис гъмжи от подозрителни типове — каза Вирджиния. — Предполагам, че другите пък се съмняват в нас. Жалко, че старши инспектор Батъл замина за Лондон. Бе глупаво от негова страна. А, да не забравя, мистър Кейд, веднъж-дваж видях французина с подозрителен вид да шпионира из парка.

— Ужасна бъркотия — призна Антъни. — И аз ходих да си търся акъла. Станах за смях. Знаете ли, според мен целият въпрос се свежда до следното: дали тези хора са намерили снощи това, което са търсели?

— Според мен не — каза Вирджиния. — Повече от сигурна съм.

— В такъв случай ще дойдат отново. Знаят или скоро ще узнаят, че Батъл е в Лондон. Няма да се уплашат и тази нощ пак ще ни навестят.

— Наистина ли смятате така?

— Много е възможно. Предлагам да образуваме малък синдикат. Ние с Евърсли и аз — ще се скрием в заседателната зала, като вземем предпазни мерки, разбира се…

— А аз? — прекъсна го Вирджиния. — Не си въобразявайте, че няма да участвам.

— Слушай, Вирджиния — намеси се Бил, — тази работа е за мъже…

— Не бъди глупак, Бил. Ще участвам и аз. Хич не си прави илюзии. Значи довечера нашият малък синдикат ще бъде на пост.

Решението бе взето и подробностите на плана бяха обсъдени. След като останалите гости си легнаха, членовете на синдиката един по един се промъкнаха долу. Всички бяха въоръжени с мощни електрически фенерчета, а в джоба на Антъни имаше и револвер.

Бе предположил, че през нощта ще бъде направен втори опит за претърсване на залата. Не бе очаквал обаче да го стори външен човек. Бе решил, че съмнението на Вирджиния е основателно. Затова, скрит зад стария дъбов гардероб, бе насочил погледа си към вратата, а не към прозорците. Вирджиния се бе присвила зад рицарските доспехи при отсрещната стена. Бил бе застанал до прозореца.

Минутите сякаш се нижеха безкрайно. Стенният часовник отбеляза един часа. Сетне един и половина, два, два и половина. Антъни, целият вдървен и изтръпнал, започна бавно да стига до извода, че е сгрешил и тази нощ никой няма да се опита да проникне в залата.

Внезапно всичките му сетива се мобилизираха. Бе чул стъпки, разнасящи се отвън, откъм терасата. Тишина. Сетне тихо стържене по прозореца. И този шум секна внезапно и прозорецът се разтвори. Някакъв мъж се прехвърли през перваза и влезе в стаята. За миг застина, сякаш се ослушваше. След минута-две, очевидно удовлетворен от обстановката, запали джобно фенерче и прошари с лъча му цялата зала. Явно не забеляза нищо необичайно. Тримата спотаили се наблюдатели затаиха дъх.

Непознатият се запъти право към тази част от ламперията, която бе оглеждал предната нощ.

Бил изведнъж бе осенен от ужасно предчувствие. Щеше да кихне! Предната нощ бе настинал от бързото бягане през потъналия в роса парк. Целия ден бе кихал.

И сега щеше да кихне, нямаше как да го предотврати.

Прибягна до всички средства, които му дойдоха на ум. Натисна горната си устна и преглътна. Отметна глава и погледна към тавана. Накрая се ущипа по носа. Не помогна нищо. Той кихна.

Кихането му, макар и слабо, потиснато и приглушено, отекна в мъртвешката тишина в залата.

Непознатият понечи да скочи, но в същия момент бе нападнат от Антъни. Той запали фенерчето и се втурна към пришълеца. След малко двамата се търкаляха по пода.

— Включете осветлението! — изкрещя Антъни. Вирджиния вече бе заела позиция до ключа. Тази нощ при превъртането му стаята бе обляна от светлина. Антъни бе върху противника си. Бил му се притече на помощ.

— А сега — рече Антъни — нека видим кой си ти, драги ми приятелю.

Огледа лицето на жертвата си. Беше спретнатият тъмнобрад непознат от „Играчите“.

— Много добре — каза някой одобрително. Всички се сепнаха от тези думи. До отворената врата видяха едрото туловище на старши инспектор Батъл.

— Старши инспектор Батъл, мислех, че сте в Лондон! — възкликна Антъни.

В очите на Батъл се появи лукаво пламъче.

— Наистина ли, сър? Е, реших, че няма да е зле, ако всички мислят, че отсъствам.

— Не сте сгрешили — съгласи се Антъни, наблюдавайки пленения си противник.

За негово учудване върху лицето на непознатия се бе появила усмивка.

— Ще ми позволите ли да стана, господа? — попита той. — И без това сте трима срещу един.

Антъни любезно му помогна да стане. Непознатият оправи сакото и яката си и погледна към Батъл.

— Извинявайте — продължи мъжът. — Но ако съм разбрал добре, сте представител на Скотланд Ярд.

— Да — потвърди Батъл.

— В такъв случай, позволете да ви връча документите си — усмихна се той по-скоро печално. — Трябваше да го сторя по-рано.

Извади някакви документи от джоба си и ги предаде на детектива от Скотланд Ярд. След това обърна ревера на сакото си и му показа нещо, закачено там.

Батъл възкликна от удивление. Прочете документите още веднъж и ги върна на непознатия с малък поклон.

— Съжалявам, че бяхте обект на физическо насилие, мосю — каза. — Но и вие сам допринесохте за това. — Усмихна се, забелязал изумлението върху лицата на присъстващите. — Господинът е колега, когото отдавна очакваме — обясни инспекторът. — Да ви представя мосю Лъомоан, от парижката служба за сигурност.