Агата Кристи
Тайната на имението (12)

Глава дванадесета
Антъни разказва своята история

— Мистър Антъни Кейд! — съобщи Тредуел.

— На сцената се появява подозрителният непознат от селската странноприемница — оповести Антъни.

Обърна се към лорд Кейтърам, проявявайки рядко срещан инстинкт. Междувременно направи характеристика и на останалите трима мъже. Номер едно — човекът от Скотланд Ярд. Номер две — местен сановник, по всяка вероятност старши полицейски чин. Номер три — измъчен господин в прединфарктно състояние, навярно свързан с правителството.

— Моля да бъда извинен — продължи Антъни, все още говорейки на лорд Кейтърам. — За това мое неочаквано посещение, де. Във „Веселото куче“, или както се казва местната ви кръчма, чух, че тук било станало убийство. Прецених, че може би ще успея да хвърля малко светлина върху него.

Миг-два никой не му отговори. Старши инспектор Батъл, защото беше човек с богат опит и знаеше, че е къде-къде по-умно да оставиш другите да говорят, особено когато не е необходимо да ги подканваш. Полковник Мелроуз, защото по начало не беше словоохотлив. Джордж, понеже бе свикнал въпросите да му се задават направо. Лорд Кейтърам просто не знаеше какво да каже. Но мълчанието на останалите трима, както и фактът, че новодошлият се обърна именно към него, в крайна сметка го накараха да реагира.

— Да, да, разбира се — рече нервно той. — Ъ-ъ… няма ли да седнете?

— Благодаря — каза Антъни.

Джордж шумно се изкашля.

— Какво имате предвид, като казвате, че можете да хвърлите светлина по въпроса?

— Искам да кажа — уточни Антъни, — че снощи към 11,45 часа си позволих да вляза в имението на лорд Кейтърам без негово разрешение, за което се надявам да бъда извинен, и чух изстрела. Мога поне да посоча часа, в който е било извършено престъплението.

Огледа и останалите трима присъстващи, като задържа най-дълго погледа си върху старши инспектор Батъл и оцени положително безстрастния му израз.

— Последното обаче едва ли е новост за вас — добави учтиво Антъни.

— Какво искате да кажете с това, мистър Кейд? — попита Батъл.

— Че тази сутрин си сложих обувки. Когато поисках да ми донесат ботите, не можах да ги получа. Бил се явил някакъв симпатичен млад полицай, който ги взел. Така че естествено направих връзката и побързах да дойда тук, та ако е възможно да снемете подозренията от мен.

— Постъпката ви издава здрав разум — рече с безцветен глас Батъл.

Антъни примига.

— Ценя вашата сдържаност, инспекторе. Нали сте инспектор?

Обади се лорд Кейтърам. Антъни бе започнал да му става симпатичен.

— Това е старши инспектор Батъл от Скотланд Ярд. Полковник Мелроуз е директор на полицията, а това е мистър Ломакс.

Антъни задържа погледа си върху Джордж.

— Мистър Джордж Ломакс ли?

— Да.

— Струва ми се, мистър Ломакс — каза младежът, — че вчера имах удоволствието да получа писмо от вас.

Джордж го погледна.

— Грешите — хладно възрази той.

Съжали, че я няма госпожица Оскар. Тя не само пишеше всичките му писма, но и помнеше до кого са адресирани и какво е съдържанието им. Един велик мъж като Джордж не можеше да си затлачва паметта с всякакви дреболии.

— Струва ми се, мистър Кейд — каза той, — че бяхте на път да ни обясните какво сте правили в имението снощи в 11,45 часа.

Тонът му обаче говореше друго: каквото и обяснение да ни дадеш, няма да ти повярваме.

— Наистина, мистър Кейд, какво правехте в имението? — попита лорд Кейтърам с жив интерес.

— Историята е твърде дълга — отвърна със съжаление Антъни и извади табакерата си. — Позволявате ли?

Лорд Кейтърам кимна утвърдително, Антъни запали цигара и се приготви за изпитанието.

Даваше си сметка за опасността, пред която бе изправен. За по-малко от двайсет и четири часа се бе замесил в две несвързани едно с друго престъпления. Действията му във връзка с първото не можеха да бъдат оправдани с нищо. Умишлено бе скрил един труп, с което по същество се бе опълчил срещу правосъдието. Във втория случай се бе оказал на мястото на престъплението точно в момента, когато то е било извършено. Едва ли един млад човек можеше да изпадне в по-окаяно положение.

„В Южна Америка тези работи не ги разбират“, рече си наум Антъни.

Вече бе решил какво ще прави. Щеше да каже истината. Е, тук-таме щеше да поизмени някоя дреболия, другаде щеше да премълчи нещо по-едро.

— Всичко започна преди около три седмици в Булавайо — започна той. — Мистър Ломакс знае, разбира се, къде се намира този преден пост на империята и така нататък. Там срещнах един свой приятел, казва се Джеймс Макграт.

Изрече името бавно, наблюдавайки реакцията на Джордж. Джордж подскочи в креслото и едва сдържа едно възклицание.

— По време на разговора ни поех ангажимент да дойда в Англия, за да направя една дребна услуга на мистър Макграт, защото той беше зает. Тъй като билетът бе купен на негово име, пътувах като Джеймс Макграт. Нямам представа дали по този начин съм нарушил някакъв закон, но това навярно го знае старши инспекторът и ще ме подведе под отговорност, ако е необходимо.

— Ако обичате, сър, продължете разказа си — рече Батъл и примигна.

— След като пристигнах в Англия, отседнах в хотел „Блиц“ все още под името Джеймс Макграт. Лондонската ми задача се състоеше да предам един ръкопис на едно издателство. Веднага обаче бях обсаден от представители на две политически партии от едно чуждоземно кралство. Едните се опитаха да ми въздействат със строго конституционни методи, другите — с недотам конституционни. Дадох отговор и на едните, и на другите според обстоятелствата. Но патилата ми не приключиха с това. В същата нощ един от келнерите на хотела направи опит да открадне нещо от стаята ми.

— Ала вие не сте съобщили на полицията — каза старши инспектор Батъл.

— Прав сте. Не го направих. Не липсваше нищо. Все пак уведомих управителя на хотела и той ще го потвърди. Ще ви съобщи и че същата нощ въпросният келнер внезапно е изчезнал по никое време от хотела. На другия ден ми се обадиха издателите и предложиха да изпратят в хотела свой представител, който да се срещне с мен и да прибере ръкописа. Съгласих се и на следващата сутрин договорката бе надлежно изпълнена. Оттогава не съм чувал нищо по въпроса и предполагам, че ръкописът благополучно е пристигнал в издателството. Вчера все още като Джеймс Макграт получих писмо от мистър Ломакс… — Антъни замълча. Бе започнал да изпитва удоволствие от разказа си. Джордж неловко се разшава в креслото.

— Сега си спомних — промърмори той. — Изпращам толкова много писма! Разбира се, не можеше да се очаква от мен да се досетя, при положение че в началото назовахте друго име. Позволявам си, освен това да кажа — тук в гласа на Джордж се появи назидателна нотка, — че намирам за крайно недостойно да използвате името на друг човек. Изобщо не се съмнявам, че сте извършили сериозно закононарушение.

— В това писмо — продължи Антъни, без да се трогва от тирадата, — мистър Ломакс прави редица предложения относно съдбата на поверения ми ръкопис. Също така ми предаде поканата на лорд Кейтърам да присъствам на партито тук.

— Радвам се да ви видя, любезни приятелю! — отвърна благородникът. — По-добре късно, отколкото никога, нали?

При тези думи Джордж се намръщи. Старши инспектор Батъл отново плъзна невъзмутимия си поглед върху Антъни.

— С това ли да обясним нощното ви присъствие в имението, сър?

— В никакъв случай — отговори радушно Антъни. — Когато получа покана да отседна в нечие имение, не прескачам оградата по никое време, не прекосявам моравата и не проверявам дали са отворени партерните прозорци. В такива случаи заставам пред главния вход, натискам звънеца и след това си почиствам обувките в изтривалката. Нека обаче продължа разказа си. Написах отговор на мистър Ломакс, в който поясних, че ръкописът вече не е у мен и по тази причина за жалост трябва да отклоня любезната покана на лорд Кейтърам. След като обаче изпратих този отговор, се сетих за нещо, което дотогава ми бе убягнало — Антъни замълча: бе дошъл моментът да стъпи върху тънкия лед. — Докато се боричках с келнера Джузепе, от дрехите му изпадна късче хартия, върху което бяха написани няколко думи. В началото те не ми говореха нищо, но след като прочетох поканата, направих връзка с думата „Чимнис“. Извадих късчето хартия и го погледнах. Видях каквото очаквах. Ето го това парче хартия, прочетете го! На него пише: „Чимнис, четвъртък, 11,45“. Батъл внимателно разгледа бележката.

— Е, да — продължи Антъни, — названието „Чимнис“ може би няма никаква връзка с този дом. Но може и да има. Освен това въпросният Джузепе очевидно бе крадец и разбойник. Реших, че ще е добре да дойда дотук с кола, да се убедя, че всичко е наред, да отседна в странноприемницата и на следващата сутрин да се обадя на лорд Кейтърам, за да го предупредя през уикенда да си отваря очите на четири.

— Правилно — окуражи го Кейтърам. — Съвсем правилно!

— Закъснях обаче, тъй като не бях пресметнал добре времето за път. Накратко, спрях колата, прекатерих се през оградата и прекосих парка. Когато се оказах на терасата, целият дом тънеше в мрак и тишина. Тъкмо понечих да си тръгна, когато чух изстрел. Стори ми се, че се е раздал от вътрешността на замъка, така че се върнах, минах през терасата и се опитах да отворя прозорците. Но те бяха залостени, а и от къщата не се чуваха никакви отзвуци. Изчаках малко, ала в замъка цареше мъртвешка тишина. Реших, че съм сгрешил и съм чул изстрела на някой заблудил се бракониер — между другото, съвсем правдоподобен извод при тези обстоятелства.

— Напълно правдоподобен — съгласи се безизразно старши инспектор Батъл.

— Върнах се в странноприемницата, легнах си и тази сутрин научих новината. Дадох си сметка, че неминуемо ще бъда заподозрян. Затова и дойдох, за да разкажа какво знам с надеждата, че няма да ми бъдат сложени белезници.

Настъпи кратко мълчание. Полковник Мелроуз погледна старши инспектор Батъл.

— Работата изглежда съвсем ясна — отбеляза той.

— Така е — рече Батъл. — Според мен тази сутрин няма да слагаме белезници на никого.

— Имате ли въпроси, Батъл?

— Бих искал да знам едно. Що за ръкопис беше това? Погледна Джордж, който му отговори без желание:

— Става дума за мемоарите на покойния граф Стилптич. Знаете ли…

— Излишно е да ми обяснявате повече — прекъсна го Батъл. — Вече ми е ясно. — След това се обърна към Антъни: — Господин Кейд, знаете ли кой е бил застрелян?

— В кръчмата разправяха, че е някой си княз Станислав или нещо от този род.

— Кажете му — рече лаконично Батъл на Джордж Ломакс.

На него явно никак не му се щеше да го прави, но той се насили да поясни:

— Господинът, посетил Чимнис инкогнито под името княз Станислав, всъщност бе Негово Височество княз Михаил Херцословашки.

Антъни подсвирна.

— Вижда ми се доста странно — отбеляза той.

Старши инспектор Батъл, който дотогава наблюдаваше Антъни от упор, тихо изръмжа, сякаш даваше израз на своята удовлетвореност, и рязко се изправи на крака.

— Бих искал да задам на мистър Кейд един-два въпроса — съобщи той. — Ако не възразявате, ще го поканя да идем заедно в заседателната зала.

— Разбира се, разбира се — отвърна лорд Кейтърам. — Водете го където искате.

Антъни и детективът излязоха.

Вече бяха махнали трупа от мястото на трагедията. Там, където той бе лежал, имаше тъмно петно, но по нищо не личеше, че в помещението се е разиграла трагедия. Слънчевите лъчи, нахлуващи през трите прозорци, го бяха изпълнили с мека светлина, която подчертаваше пастелните тонове на старата ламперия. Антъни се огледа и хареса стаята.

— Бива си я — изкоментира младежът. — Такива неща могат да се видят само в добрата стара Англия.

Старши инспекторът не реагира на похвалното му слово. Вместо това му зададе въпрос:

— На вас в началото какво ви се стори? Че изстрелът се е раздал от тази стая, така ли?

— Я да видя. — Антъни отвори прозореца и излезе през него на терасата. Огледа дома. — Да, от тази стая беше. Тя е малко издадена и заема целия ъгъл. Ако бяха стреляли другаде, щях да си помисля, че звукът идва отляво. Стори ми се обаче, че го чувам зад себе си или отдясно. Тъкмо затова реших, че са бракониери. Стаята е на самия ъгъл, сам виждате. — Върна се обратно в помещението и зададе въпрос, за който сякаш току-що се бе сетил. — Защо обаче ме питате това? Та вие знаете, че се е стреляло тук?

— А! — възкликна старши инспекторът. — Никога не знаем толкова много, колкото ни се иска. Наистина е бил застрелян тук. Вие нали споменахте, че сте проверили дали прозорците са отворени?

— Да. Бяха залостени отвътре.

— Колко прозореца проверихте?

— И трите.

— Сигурен ли сте, сър?

— Имам навика да съм сигурен. Защо питате?

— Защото има нещо странно — отвърна старши инспекторът.

— Какво?

— Когато престъплението бе разкрито тази сутрин, средният прозорец бе отворен. Тоест, не бе залостен отвътре.

— Уф! — ахна Антъни, след което седна на перваза и извади табакерата си. — Ето ти ново двайсет! Това изменя напълно нещата. В такъв случай остават две възможности. Едната е, че е бил убит от човек, който се е намирал в дома и след моето заминаване е отключил единия прозорец, за да изглежда убийството работа на външен човек. Другата възможност е да ви лъжа. Както виждам, вие сте по-склонен да повярвате във втората възможност. Уверявам ви обаче, че грешите.

— Никой няма да напусне къщата, докато не разпитам всички — отсече мрачно старши инспектор Батъл.

Антъни го погледна съчувствено.

— Кога ви дойде на ум, че това може да е работа на човек, намиращ се в къщата? — попита младежът.

Батъл се усмихна.

— Още в самото начало. Вашите следи бяха някак си дразнещо очебийни. Усъмних се в момента, когато размерът на обувките ви напълно съвпадна с този на отпечатъците.

— Моите поздравления на Скотланд Ярд! — рече любезно Антъни.

Той обаче си даде сметка, че тъкмо сега, когато Батъл бе дал вид, че приема пълната непричастност на Антъни в престъплението, трябва да е най-нащрек. Старши инспектор Батъл бе много хитър. Не биваше да си позволява и най-малкото подхлъзване пред него.

— Предполагам, е станало тук — рече Антъни и посочи тъмната ивица върху пода. — Нали?

— Да.

— С какво е бил застрелян? С револвер?

— Да. Но ще разберем марката едва когато извадят при аутопсията куршума.

— Значи револверът още не е открит.

— Не.

— И никакви следи ли няма?

— Е, разполагаме с това.

С жеста на съзаклятник старши инспектор Батъл извади половин лист хартия. Наблюдаваше внимателно Антъни, когато му го показваше, без обаче това да проличи.

Антъни веднага разпозна рисунката върху парчето хартия, ала не се издаде, че се е смутил от нея.

— Значи отново „Другарите на Червената ръка“. Щом са рекли да показват наляво и надясно този символ, може би е най-добре да го отпечатат. Навярно е много досадно за всеки конкретен случай да го рисуват на ръка. Къде бе намерено това.

— Под трупа. Вие виждали ли сте по-рано тази рисунка, сър.

Антъни му описа набързо краткото си спречкване с въпросното човеколюбиво сдружение.

— Според мен замисълът е да се създаде впечатлението, че Другарите са му видели сметката.

— Допускате ли го, сър?

— Как да ви кажа, на пръв поглед ще затвърди славата им. От друга страна обаче знам, че който най-много заплашва с кръвопролития, обикновено не е помирисвал кръв. Другарите не ми се виждат чак такива смелчаци, пък и са твърде живописни на вид. Не ми се вярва сред тях да се намери човек, който да се дегизира като гост на празненство в провинциално благородническо имение. Все пак е възможно всичко.

— Прав сте, мистър Кейд, възможно е всичко.

Антъни изведнъж се развесели.

— А, вече ми е ясно. Отворен прозорец, следи от стъпки и подозрителен непознат в селската странноприемница. Но ще ви уверя, драги ми старши инспекторе, че може да съм всякакъв, ала не съм местният представител на Червената ръка.

Старши инспектор Батъл се подсмихна и едва след това извади главния си коз.

— Имате ли нещо против да видите тялото? — попита внезапно той.

— Не, естествено — отвърна Антъни.

Батъл извади от джоба си ключ и като тръгна пред младежа, спря пред една врата и я отключи. Беше един от малките кабинети. Трупът, сложен върху масата, бе покрит с чаршаф.

Старши инспектор Батъл изчака Антъни да застане до тялото и чак тогава дръпна с рязко движение чаршафа.

Очите му тържествено просветнаха, когато Антъни възкликна и на лицето му се изписа удивление.

— Значи го познавате, мистър Кейд — рече Батъл с глас, който се постара да очисти от всякакво тържествуване.

— Познавам го, как да не го познавам — отговори съвзелият се Антъни. — Но не като княз Михаил Обоглович. Дойде при мен от името на господата Болдърсън и Ходжкинс и се представи като Холмс.