Агата Кристи
Клуб „Вторник вечер“ (3)

Глава III
Кюлчета злато

— Не зная дали ще постъпя правилно, ако ви разкажа тази история — започна Реймънд Уест, — защото не мога да ви предоставя нейния отговор. Но все пак фактите са толкова интересни и така необикновени, че бих искал да ви я предложа като неразрешена загадка. Може би пък заедно ще успеем да намерим някакво логическо обяснение. Тези събития се случиха преди две години, когато заедно с един човек на име Джон Нюман отидохме в Корнуол да прекараме Света Троица.

— Корнуол? — рязко попита Джойс Лемприер.

— Да. Защо?

— Нищо. Само дето е странно. Моят разказ също е за едно място в Корнуол — за малко рибарско селище, наречено Ратхоул. Не ми казвай, че ще говориш за същото място.

— Не. Моето се казва Полперан и се намира на западното крайбрежие на Корнуол — пусто и скалисто място. С Нюман се бях запознал няколко седмици преди това и го намирах за извънредно интересен компаньон. Човек интелигентен и финансово независим, той бе обзет от романтични фантазии. В резултат на последното си увлечение бе наел Пол Хаус. Беше истински познавач на епохата на кралица Елизабет^[1] и много ярко и живо ми беше описал поражението на Испанската Армада^[2]. Разказът, му бе изпълнен с толкова жар, та човек би го взел за очевидец на тези събития. Някой да вярва в прераждането? Чудно, много чудно!

— Реймънд, скъпи, толкова си романтичен! — възкликна мис Марпъл и мило го погледна.

— „Романтичен“ е последното нещо, което съм — отвърна Реймънд Уест с леко раздразнение. — Но този Нюман преливаше от романтика и поради тази причина ме заинтригува — оцелял от миналото чудак. Изглежда някакъв кораб от Армадата, за който се знаело, че носи огромно златно съкровище, което пренасял от Карибско море, претърпял корабокрушение в близост до Корнуолския бряг при коварните Змийски скали. Нюман ми каза, че в продължение на няколко години били правени опити да се спаси корабът, за да се извади съкровището. Смятам, че истории от този род не са рядкост, въпреки че броят на митичните кораби със съкровища далеч превъзхожда броя на онези, които наистина са имали подобен товар на борда. Била учредена компания, но претърпяла банкрут и Нюман успял да закупи правата върху предмета й на дейност — или както там му казват — буквално за няколко пенита. Беше много ентусиазиран относно цялата тази работа. Според него всичко било въпрос на съвременно, модерно оборудване. Златото наистина съществувало и той нямаше ни най-малки съмнения, че ще може да бъде извадено. Докато го слушах, си дадох сметка колко често нещата се подреждат по този начин. Богат мъж като Нюман постига успех почти без усилия, а в същото време, по всяка вероятност, истинската стойност на находката му, изчислена в пари, не би била от голямо значение за него. Трябва да кажа, че неговият плам зарази и мен. Привиждаха ми се галеони, които плаваха покрай брега, а после, понесени от вихъра, се удряха и разбиваха върху мрачните скали. Самата дума „галеон“ звучеше романтично. Изразът „испанско злато“ може да развълнува както момчето от училищната скамейка, така и зрелия мъж. Освен, това по същото време работех върху един роман, някои сцени от който се развиваха през XVI век и аз видях възможността да почерпя идеи за ценния местен колорит от моя домакин. Сутринта на онзи петък потеглих от Падингтън в приповдигнато настроение и с нетърпение очаквах пътуването. В купето имаше само един човек, който седеше срещу мен в отсрещния ъгъл. Бе висок, с военна осанка и аз не можех да се отърва от усещането, че съм го виждал някъде преди. Известно време напразно си блъсках главата, но накрая се сетих. Моят спътник беше инспектор Баджуърт. Бях попаднал на него, когато подготвях поредица от статии около Евърсънското изчезване. Припомних му кой съм и не след дълго вече водехме приятен разговор. Когато му казах, че отивам в Полперан, той отбелязва, че това е странно съвпадение, защото самият той също отивал там. Не исках да нахалствам, затова се постарах да не го питам какво го води натам. Вместо това отворих дума за целта на моето пътуване и споменах за потъналия испански галеон. За моя изненада инспекторът изглежда знаеше всичко за него.

„Сигурно става въпрос за Хуан Фернандес — каза той. — Вашият приятел няма да е първият, който е хвърлил пари на вятъра в опита си да се сдобие с пари от този кораб. Романтично хрумване.“

„А може би цялата тази история е един мит — рекох аз. — И там въобще не се е разбивал кораб.“

„О, корабът със сигурност е потънал там — каза инспекторът. — И то заедно с много други. Едва ли знаете колко много корабокрушения са се случили в тази част на крайбрежието. Всъщност точно това ме води натам сега. Преди шест месеца в този район се разби и Отранто.“

„Спомням си, че четох за това — отвърнах аз. — Мисля, че нямаше изчезнали хора.“

„Нямаше изчезнали хора — рече инспекторът, — само че е изчезнало нещо друго. Фактът не е общоизвестен, но Отранто е пренасял кюлчета злато.“

„Така ли?“ — попитах силно заинтригуван.

„Разбира се, изпратихме водолази, които да работят по спасителните операции, но… златото е изчезнало, мистър Уест.“

„Изчезнало? — рекох аз и се опулих насреща му. — Как е могло да изчезне?“

„Това е въпросът — каза инспекторът. — Скалите пробили дупка в трезора. За водолазите не бе трудно да влязат през нея, но намерили помещението празно. Въпросът е дали златото е откраднато преди или след корабокрушението и дали въобще някога е било в трезора.“

„Случаят изглежда любопитен“ — обадих се аз.

„Много любопитен, като се вземе предвид какво представляват кюлчетата злато. Това не е диамантена огърлица, която можете да сложите в джоба си. Ако само се замислите колко тежки и неудобни за носене са те… е, цялата тази работа изглежда съвършено непонятна. Може да са ставали някакви фокуси преди отпътуването на кораба, но ако не е така, златото трябва да е изнесено през последните шест месеца. Отивам там да огледам нещата отблизо.“

— Заварих Нюман да ме чака на гарата. Той се извини, че е без колата си, която била в Тръроу за някои належащи поправки. Вместо това бе дошъл с фермерски камион, собственост на имението. Метнах се в кабината до него и внимателно подкарахме по тесните, лъкатушещи улички на рибарското селище. Заизкачвахме се по един стръмен път с наклон, според мен, поне двадесет процента, после поехме по един криволичещ сокак и отбихме при гранитните колони на портата на Пол Хаус. Мястото бе очарователно, разположено високо на скалите с хубав изглед към морето. Част от къщата бе стара — на около триста, четиристотин години, но й беше пристроено модерно крило. Зад нея, навътре в имението, се простираше обработваемата земя, заела площ от седем-осем акра.

„Добре дошъл в Пол Хаус! — каза Нюман. — И при знака на Златния Галеон.“ И той посочи към входната врата, над която висеше съвършен макет на испански галеон с опънати платна.

— Моята първа вечер там беше очарователна и много полезна. Домакинът извади старите ръкописи, в които пишеше за Хуан Фернандес. Разгъваше пред мен карти с обозначени с пунктирани линии местоположения върху тях. Показа ми още чертежи на водолазна апаратура, които, бих казал, страшно ме озадачиха. После му разказах за моята среща с инспектор Баджуърт, която силно го заинтригува.

„По тия брегове хората са доста странни — рече той замислено. — Кражбите от потъналите кораби и контрабандата са им в кръвта. Когато близо до брега потъне кораб, те гледат на него като на полагаща им се плячка, предназначена да влезе в техния джоб. Тук има един човек, с когото бих искал да се запознаеш. Той е интересно изкопаемо.“

— Утрото на следващия ден бе ясно и свежо. Нюман ме заведе в Полперан, където ме представи на своя водолаз — човек на име Хигинс, с каменно изражение на лицето, чието участие в разговора беше сведено до едносрични отговори. След като проведоха дискусия по въпроси от сложно техническо естество, ние отидохме в Трите котви. Една халба бира поразвърза донякъде езика на скъпия ни на думи приятел.

„Пристигна детектив от Лондон — изхриптя той. — Говори се, че оня кораб, дето потъна тук миналия ноември, носел ужасно много злато. Е, не е първият, дето е потънал, няма да е и последният!“

„Тъй, тъй — намеси се съдържателят на Трите котви. — Право думаш, Бил Хигинс.“

„И аз така мисля, мистър Келвин“ — отвърна Хигинс.

— Огледах съдържателя с известно любопитство. Той беше внушителен мъж, мургав и чернокос и необичайно широкоплещест. Очите му бяха кървясали и имаше странния навик да ги отмества, когато го погледнеш. Предположих, че това е човекът, за когото ми беше говорил Нюман, наричайки го интересно изкопаемо.

„Не обичаме да ни се пречкат чужденци по тия места“ — рече той някак нападателно.

„Полицията ли имаш предвид?“ — запита усмихнато Нюман.

„Полицията… и разни други — отвърна Келвин многозначително. — И не го забравяйте, мистър!“

„Знаеш ли, Нюман, това ми прозвуча като заплаха“ — казах аз, докато се катерехме по хълма на път за вкъщи.

Приятелят ми се разсмя.

„Глупости. Нищо лошо не съм сторил на хорицата тук.“

— Поклатих недоверчиво глава. В Келвин имаше нещо диво и зловещо. Чувствах, че мислите му биха се отплеснали в странни, непознати насоки. Мисля, че от този момент започнах да се безпокоя. Първата нощ бях спал добре, но през следващата сънят ми бе неспокоен и накъсан. Неделното утро бе сиво и мрачно, небето бе покрито с облаци, а въздухът сякаш вещаеше буря. Не ме бива да прикривам чувствата си и Нюман забеляза промяната в мен.

„Какво става с теб, Уест? Тази сутрин си като кълбо от нерви.“

„Не зная — признах аз, — но ме преследва ужасяващото чувство за зла прокоба.“

„От времето е.“

„Да, сигурно.“

— Не казах нищо повече. Следобеда излязохме с моторната лодка на Нюман, но дъждът ни връхлетя с такава ярост, че бяхме доволни да се върнем на брега и да се преоблечем в сухи дрехи. И през тази нощ безпокойството не ме напусна. Навън бурята виеше и бучеше. Към десет часа тя стихна и Нюман погледна през прозореца.

„Прояснява се — рече той. — Не бих се учудил, ако до половин час времето се оправи. Ако нощта е хубава, ще изляза да се поразтъпча.“

Аз се прозях.

„Ужасно ми се спи — рекох. — Снощи не си доспах и мисля тази вечер да си легна рано.“

— Така и направих. Предната нощ наистина бях спал малко. Тази потънах в тежък, но в същото време неспокоен сън. Все още ме гнетеше ужасното предчувствие, че ще се случи нещо лошо. Сънувах страшни неща: например как ходя покрай страховити бездни и дълбоки пропасти, съзнавайки, че едно мое подхлъзване би било смъртоносно. Когато се събудих, видях, че стрелките на часовника ми показват осем часа. Имах силно главоболие и все още ме преследваше ужасът от моите кошмари. Усещането беше толкова силно, че когато отидох до прозореца и го отворих, отскочих назад, изпълнен с нов прилив на страх, защото първото нещо, което видях навън или поне си помислих, че виждам, беше мъж, който копаеше гроб. Нужни ми бяха минута-две, за да се съвзема и тогава осъзнах, че „гробарят“ беше градинарят на Нюман. „Гробът“ пък бе предназначен за три нови розови храста, които лежаха на тревата в очакване да бъдат засадени. Градинарят вдигна поглед, видя ме и докосна за поздрав шапката си.

„Добро утро, сър. Хубава сутрин, сър.“

„Дано да е такава“ — изрекох колебливо, все още неспособен да се отърся докрай от моите потискащи мисли. Ала както каза градинарят, утрото наистина беше чудесно. Слънцето ярко блестеше, а чистото бледосиньо небе обещаваше денят да бъде хубав. Слязох да закуся, като си подсвирквах. Прислужниците на Нюман не нощуваха в къщата. За да удовлетворяват скромните му нужди, две сестри на средна възраст идваха от съседната ферма да му прислужват. Когато влязох в стаята, едната от тях точно слагаше на масата каната с кафе.

„Добро утро, Елизабет — казах аз. — Мистър Нюман още ли не е слязъл?“

„Сигурно е излязъл много рано, сър — отвърна тя, — защото, когато дойдохме в къщата, него го нямаше.“

Изведнъж безпокойството ме обзе отново. През изминалите два дни Нюман бе слизал на закуска доста късничко и не можех да си представя как изведнъж е започнал да става рано. Подтикнат от предчувствията си, изтичах до спалнята му. Беше празна и освен това не личеше въобще да си е лягал, защото леглото му бе оправено. Един кратък оглед на стаята ми разкри още две неща. Ако Нюман бе излязъл да се поразходи, трябва да е било през нощта, тъй като липсваха дрехите, които носеше предната вечер. Сега вече бях сигурен, че злокобните ми предчувствия са били верни. Нюман беше излязъл, както ми каза, да се поразходи, но по една или друга причина не се беше прибрал. Защо? Случило ли му се е нещо? Да е паднал от скалите? Трябваше веднага да го потърсим! След няколко часа успях да събера многобройна дружина помощници и заедно тръгнахме да го търсим. Претърсвахме във всички посоки, както около зъберите, така и около скалите долу. Но от Нюман не открихме и следа. Накрая изгубих надежда и потърсих инспектор Баджуърт. Лицето му стана мрачно, когато му разказах за случилото се.

„Струва ми се, че намирисва на престъпление — рече той. — По тези места се срещат не дотам добросъвестни граждани. Виждали ли сте Келвин — съдържателя на Трите котви?“ Отговорих утвърдително.

„Знаете ли, че преди четири години е лежал в затвора за нападение с телесна повреда?“

„Не ме изненадва“ — отвърнах аз.

„По всеобщо мнение тук изглежда вашият приятел обича да си пъха носа в работи, които не го засягат. Дано не му се е случило нещо лошо!“

— Подновихме търсенето с удвоена енергия. Чак късно следобед усилията ни бяха възнаградени. Намерихме Нюман в един дълбок трап на територията на собственото му имение. Ръцете и краката му бяха здраво завързани с въже, а в устата му бе натъпкана носна кърпа, за да не може да вика за помощ. Беше ужасно изтощен и тялото го болеше. Ала след като разтрихме китките и глезените му и му дадохме да се подкрепи от плоското шише с уиски, от което той здравата си сръбна, беше в състояние да ни разкаже какво се бе случило. След като нощта се прояснила, той излязъл да се поразходи около единадесет часа. Отдалечил се на известно разстояние, движейки се по скалите и стигнал до едно място, познато като „Залива на контрабандистите“, наречено така заради многобройните пещери там. Тук той видял някакъв човек да разтоварва нещо от малка лодка и слязъл долу да види какво става. Какъвто и да бил товарът, изглежда доста тежал, а го пренасяли в една от най-отдалечените пещери. Нюман не заподозрял нищо нередно, но въпреки това се зачудил. Приближил се съвсем близо, без да бъде забелязан. Изведнъж се чул предупредителен вик и тутакси двама здрави моряка се нахвърлили върху му и го пребили до безсъзнание. Когато дошъл на себе си, усетил, че лежи в камион или нещо такова, който подскачал по неравностите на пътя и доколкото Нюман можел да прецени, това бил пътят, свързващ брега със селото. За голяма негова изненада камионът спрял пред портата на собствения му дом. Там, след разговор, проведен шепнешком между мъжете, бил изваден навън и хвърлен в един трап, който бил достатъчно дълбок, за да не може да го открият поне за известно време. После камионът потеглил и, както му се сторило, излязъл през друга порта, някъде на около половин километър по пътя към селото. Не можеше да ни даде никакво описание на нападателите, освен че определено били моряци и, съдейки по говора им, корнуолци.

Инспектор Баджуърт бе силно заинтригуван.

„Сигурен съм, че това е мястото, където са криели товара — извика той. — Изваден е бил някак си от потъналия кораб и е бил складиран в някоя отдалечена пещера в залива. Известно е, че претърсихме всички пещери в «Залива на контрабандистите» и че сега се придвижваме нататък. През нощта те явно са премествали товара на място, което вече е претърсено и където е малко вероятно да търсим отново. За наше нещастие са разполагали поне с осемнадесет часа, за да се отърват от него и след като снощи са хванали мистър Нюман там, то аз се съмнявам, че сега ще намерим нещо.“

Инспекторът бързо нареди да се проведе претърсване. Откри съвсем недвусмислени доказателства, че златото е било складирано там, както се предполагаше, но е било повторно премествано, а нямаше следа, която да укаже пътя към новото му скривалище. И все пак имаше една нишка и на другата сутрин инспекторът лично ми я посочи.

„По този път много рядко минават превозни средства — ми рече той, — а на едно-две места открихме съвсем ясни следи от гуми. От едната гума липсва триъгълно парче и тя оставя следа, която не може да се сбърка. Това показва, че са влезли през тази порта, а при другата порта личат отпечатъците, оставени на излизане. Почти няма съмнение, че това е търсеното от нас возило. Но защо не са излезли там, откъдето са влезли? Изглежда съвсем ясно, че камионът е на някой от селото, а там не са много хората, които притежават камион. Най-много двама-трима. Келвин, собственикът на Трите котви, е един от тях.“

„Какво е работил Келвин преди?“ — попита Нюман.

„Странно е, че ми задавате такъв въпрос, мистър Нюман. На младини той е бил професионален водолаз.“

Ние с Нюман се спогледахме. Мозайката изглежда започваше да се подрежда, парченце по парченце.

„Не разпознахте ли Келвин в някой от мъжете, които ви нападнаха на брега?“ — попита инспекторът.

Нюман поклати глава.

„Боя се, че не мога да кажа нищо определено — рече той със съжаление. — Не ми остана време да видя каквото и да било.“

Инспекторът бе така добър да ми позволи да го придружа до Трите котви. Гаражът беше малко по-нагоре в една уличка. Големите врати бяха затворени, но след като минахме отстрани, намерихме една по-малка врата, от която също се влизаше в него. Тя беше отворена. Един кратък преглед на гумите бе достатъчен за инспектора.

„Пипнахме го, дявол го взел! — възкликна той. — Ето го белегът върху задната лява гума! Е, мистър Келвин, ха да видим сега дали сте достатъчно хитър, за да се изплъзнете!“

Реймънд Уест внезапно спря.

— Е? — каза Джойс. — Засега не виждам нищо неясно… освен дето не са могли да открият златото.

— Наистина не го откриха — рече Реймънд. — Но не можаха също да обвинят и Келвин. Мисля, че той се оказа по-хитър от тях, но не ми е ясно как го е направил. Както си му е редът, той бе арестуван във връзка с уличаващия го белег върху гумата. Но се появи необикновена пречка. Точно срещу портала на гаража се намираше една къща, която бе наета от една художничка за лятото.

— Ах, тези художнички! — рече Джойс през смях.

— Именно! „Ах, тези художнички!“ Тази точно няколко седмици била болна и затова в дома й идвали две медицински сестри. Дежурната през въпросната нощ сестра придърпала креслото си до прозореца, а транспарантът бил вдигнат. Тя заяви, че камионът не би могъл да напусне гаража отсреща, без тя да го види и се закле, че той въобще не е излизал през онази нощ.

— Не мисля, че това е кой знае какво — намести се Джойс. — Сестрата, разбира се, е заспала. Те винаги заспиват.

— Знаем, че… ъ-ъ-ъ… това се случва — рече трезво мистър Педърик. — Но ми се струва, че приемаме фактите без необходимата проверка. Преди да повярваме на показанията на медицинската сестра, трябва доста щателно да проучим доколко е била искрена. Алиби, което се появява толкова навреме, винаги буди съмнения.

— Художничката също даде показания — каза Реймънд. — Тя заяви, че се чувствала много зле, останала будна почти през цялата нощ и че със сигурност щяла да чуе камиона, тъй като шумът му бил доста характерен, а след бурята била много тихо.

— Хм — каза пасторът, — този факт не е за пренебрегване. Самият Келвин имал ли е алиби?

— Той ни каза, че си бил у дома и си легнал в десет, но не намери свидетели, които да потвърдят думите му.

— Сестрата е заспала — рече Джойс, — също и пациентката й. На болните все им се струва, че не са мигнали цялата нощ.

Реймънд Уест погледна въпросително към доктор Пендър.

— Знаете ли, ужасно ми е жал за този Келвин. Този случай ми напомня поговорката: „Каже ли се, че едно куче е бясно — бясно си остава“. Келвин е лежал в затвора. Ако оставим настрана белега върху гумата, което определено ми се струва твърде странно съвпадение, изглежда срещу него няма нищо друго, освен лошото му досие.

— Вие, сър Хенри?

Сър Хенри поклати глава.

— Случайно — каза той и се усмихна, — аз знам нещичко за този случай. Така че, естествено, не трябва да говоря.

— Добре, да продължим. Лельо Джейн, ти имаш ли нещо да кажеш?

— Минутка, скъпи — каза мис Марпъл. — Боя се, че обърках броенето. Две наопаки, три налице, една пропускам и пак две наопаки… да, точно така. Какво рече, скъпи?

— Какво е твоето мнение?

— Моето мнение няма да ти допадне, скъпи. Забелязала съм, че на младите то никога не допада. По-добре да си мълча.

— Глупости, лельо Джейн, хайде казвай!

— Е, скъпи Реймънд — започна мис Марпъл, като остави плетката и погледна племенника си. — Наистина смятам, че трябва да бъдеш по-внимателен в подбора на приятелите си. Толкова си доверчив и наивен, скъпи. Мисля, че това е така, защото писателите имат прекалено развито въображение. Испански галеон, как ли пък не! Ако беше по-възрастен и с по-голям житейски опит, щеше още от началото да си нащрек. Та ти си познавал този човек едва от няколко седмици!

Сър Хенри изведнъж гръмогласно се разсмя и се плесна по коляното.

— Казаха ви го, Реймънд! — рече той. — Мис Марпъл, вие сте чудесна! Вашият приятел Нюман, момчето ми, си има друго име… Всъщност не са едно и две. В момента той не е в Корнуол, а в Девъншир — в Дартмур, за да бъдем съвсем точни — излежава присъда в Принстънския затвор. Не го хванахме при кражбите на златни кюлчета, но го пипнахме при обира на трезора на една лондонска банка. Направихме справка за предишното местожителство и намерихме голямо количество от краденото злато, заровено в градината в Пол Хаус. Сполучлива идея! По цялото корнуолско крайбрежие се разказват истории за потънали галеони, пълни със злато. Това обяснява наличието на водолаз, а по-късно щяло да оправдае наличието и на злато. Но била нужна изкупителна жертва и Келвин се оказал най-подходящият за тази цел. Нюман много добре си е изиграл ролята, а нашият приятел Реймънд, с неговата слава на писател, станал идеалният свидетел.

— Но белегът на гумите? — възрази Джойс.

— О, веднага се сетих, скъпа, въпреки че нищо не разбирам от коли — каза мис Марпъл. — Хората понякога си сменят гумите, нали разбираш… често съм виждала да го правят… и, разбира се, било е възможно някой да свали колелото от камиона на Келвин, да го изнесе през малката врата и да го постави на камиона на мистър Нюман. След което излиза през едната порта, слиза до брега, натоварва златото и на връщане минава през другата порта. После колелото е било поставено отново на камиона на мистър Келвин, докато в същото време мисля, че някой друг е завързал мистър Нюман и го е оставил в трапа. Било е доста неудобно за него, още повече че вероятно е очаквал да го намерят далеч по-рано. Предполагам, че човекът, който се е представял за градинар, му е помогнал за тази работа.

— Защо казваш „представял се за градинар“, лельо Джейн? — попита Реймънд с любопитство.

— Ами не може да е бил истински градинар, нали? — рече мис Марпъл. — Градинарите не работят в понеделника от Седмицата на Света Троица. Всички го знаят.

Тя се усмихна и сгъна плетката си.

— Всъщност тази малка подробност ми даде вярната следа — каза тя и погледна към Реймънд. — Когато си имаш своя къща, скъпи, и собствена градина, ще си наясно с тези неща.