Васил Цонев
Перо македонеца

Брегът на Аделаида — това е един огромен плаж. Петдесет километра, сто, сто и петдесет.

Всяка сутрин търчах по плажа. Градът е един милион жители. А на плажа имаше двама-трима души. Пет дни от седмицата австралийците работят. Работят съвестно, добре. А вечер гледат телевизия. И там, по телевизията, те виждат как хората си живеят — как пият, как ходят с жени. Защото водката е осем американски долара бутилката. А деветдесет процента от австралийците получават по стотина долара на седмица — 33 долара наем за къща или апартамент, още толкова — наем или вноска за вещи, и останалите за храна. Пари остават за една-две бутилки вино, една-две бутилки бира. Тук всичко се изчислява предварително. През януари изчисляваш до цент коледния си празник. И правиш вноски, за да можеш на 24 декември да имаш пари за вино, за подаръци, за коледно дърво. Всичко се изчислява — всяка хапка, всяка част от стола, който трябва да се купи, всяка усмивка.

Хората са много любезни. Минават край теб като сенките от сънищата — усмихват се, кимат ти, но ако се опиташ да станеш по-интимен, разтварят се. Изчезват.

Защо да говорят с теб, защо да завързват приятелство? Ще ги поканиш, но нали и те сетне трябва да те поканят. Ако станете приятели — на Коледа ще получат подарък от теб, но нали и те трябва да ти подарят нещо, абсолютно със същата стойност?

Пет дни от седмицата плажът е пуст.

Тук-таме се срещат хора — вдовици, пенсионери. Всичко останало работи.

Събота плажът се изпълва с хора. Обикновено всяко семейство си седи отделно. Няма нашите компании. Сякаш между отделните хора съществува стена — вие сте тук, ние сме там. Нека да не си пречим, нека да не интимничим.

И всяка събота на едно и също място виждах един човек на около 35 години. С огромно шкембе и поразително нашенско лице. Седеше на един и същ камък и гледаше морето. Отначало той не ми обръщаше внимание, но когато веднъж извиках на дъщеря си, той трепна. И оттогава ме гледаше с плаха надежда, че ще го заговоря.

Заговори го дъщеря ми. Топката, с която играехме, беше паднала до крака му и тя го помоли да я хвърли. Той я взе и дойде до нас:

— Вие сте българи?

Кимнах.

— Аз съм Перо от Велес.

Запознахме се. Той ме покани вечерта при себе си.

Живееше в малка къщичка с двор. Показа ми скарата в двора, изпече няколко пържоли, почерпи ме с водка, вино, френски коняк. И казваше цените — толкова струва водката, толкова виното, толкова конякът. Беше горд, че може да ме почерпи с най-скъпите неща. Лукс, какъвто могат да си позволят само десет процента от австралийците.

Когато се изпонапихме, той ме тупна по рамото:

— Ти кладенец виждал ли си?

— Да.

— Е, аз съм на дъното. Оттук по̀ дъно няма.

Бил третият син на баща си, Митре Шопов от Велес.

А Митре Шопов — кой не го познава? Викат му „Митре салтанатлията“.

Има и дюкяни, и овце, и земи.

— Много е щурав баща ми — като мене. На него съм се метнал. По-големите братя са като майка ми — тихи, скромни и работливи. И двамата станаха големи хора. А аз, пияница.

Баща му му дал един дюкян, той го пропил. Изпратил го при овчарите — той избягал и тръгнал из Македония да пие по приятели и познати.

Тогава баща му го оженил. За добро и тихо момиче, което израснало у тях.

— Много ми е добра жената.

— Къде е?

— Отиде си. Не издържа тука.

Тя и в Македония не била много добре — Перо пиел, та пушек се вдигал. Тогава бащата го изпратил в Австралия. Да не резили семейството. Дал му пари да отвори търговия, а той ги пропил за един месец. И тогава дошъл тук — в Австралия. Отворил зеленчуков магазин, отначало работата вървяла добре, но той решил да издава вестник. Поп Спасе му казал, че трябва да просвещава сънародниците. И на петия брой фалирал. Отишъл и магазинът, и спестените пари. Започнал да боядисва метални конструкции — по сто долара на седмица. Жена му станала прислужница в една болница. Петдесет долара на седмица. Стигали едва за наем и храна. Живели така три години. И жена му си отишла.

По цели нощи плачела. Присънвали й се сватби, хора, които се смеят, хора, които те срещат и те тупат по рамото, присънвал й се Велес. А тук?

— Перо, да се върнем — плачела тя, — тук няма хора. Поне един човек да имаше.

— Тия тука — каза Перо — са се родили такива и не знаят какво е да си човек.

— А ти защо не се върнеш?

— Не — тръсна глава Перо, — там съм изгорил всички мостове.

Помисли малко, сетне каза:

— Винаги съм мислил, че не може да няма изход от нещо. А ето — сега съм на дъното на дупката и не мога да изляза. Пропих всичко, прогоних и жена си. Всички приятели ме излъгаха.

Вдигна рамене:

— И работата е там, че и съвет не искам. Всичко ми е все едно. Дори не ми се мре.

Изпи още една чаша и разпери ръце:

— Като бях малък, гледах как мравките търчат насам и натам. И се чудех за какво живеят? Като луди се мотат. А сега съм като тях. Работя, ям и спя. А защо?

Погледна ме:

— А ти какво правиш тук?

Обясних му, че съм дошъл, за да бъда сам известно време и да напиша това, което ми е в главата.

— Нищо няма да напишеш. Тук все едно че си умрял. А умрелите не пишат. Върни се у вас, при хората.

Въздъхна:

— А аз съм умрял. Ти видял ли си умрял да се връща при живите?