Владимир Полянов
Руски войници

Поделението, в което служеше малкият Юри, се настани до сградата на нашия щаб в замъковия парк на освободения унгарски град.

Сега Юри лежи в обозната кола, потънал в синия люляк, с лице към небето, и преминава улиците. Отзад вървят сержант Альоша и войниците. Едрият, суров боец мачка кепето си в ръка. Той не иска да плаче, но лицето му се гърчи в плач. Пълни със сълзи са и очите на всички тия мълчаливи и безстрашни войници.

* * *

Вече месеци неприятелят отстъпваше, като оставяше след себе си пожари, трупове и развалини. Съветските бойци го преследваха непрекъснато, едва успяваха да си отдъхнат и да хвърлят поглед наоколо. Гледката ги вълнуваше дълбоко. Помиряваха се с горчивина: може и това да се случи — война!… Тръгваха отново. Но не виждаха друго. Навсякъде същото: останки от познати градове и села, а между тях — трупове на близки и далечни. Започнаха да разбират: това не се случваше. То се извършваше с настойчива жестокост. И тия войници — добродушни селяни, работници, пламенни служители и учители — изпълнени с мъка, затваряха сърцата си, ставаха мрачни, ядовити. Гонеха врага, на удара отвръщаха с двоен удар…

През тия дни едрият сержант Альоша измъкна Юри из развалините на една къща в опустял градец. Отначало помисли, че там се крие враг. Като се закриваше зад всяка купчина тухли и камъни, прибягна към него. Със зареден автомат в ръце изведнъж се изпречи пред детето. Обърна предпазителя, преметна оръжието през рамо, бутна кепето си назад, за да освежи изпотеното си чело.

— Ти какво?

Вместо да отговори, Юри жадно попита:

— Ти руски?

— Руски! — отговори сержантът.

Детето беше с изпокъсани дрешки, босо и цяло посипано с прах и вар. Изтощено, отслабнало, то изглеждаше по-малко от десетгодишно. Под скъсаната дреха се виждаше телцето му, лицето му беше побеляло. Имаше руси коси и сини, умни очи. Наоколо още свиреха куршуми. Чуваше се тракане на картечници. Войниците от батальона прочистваха развалините от изостанали неприятелски бойци. Сержантът го дръпна и закри зад една стена.

— Тебе не са те убили, а?

— Аз се скрих! — каза малкият. — Те минаха и търсиха. Не ме видяха.

— А татко и мама?

Юри наведе глава. Щеше да заплаче. Стисна зъби и не заплака.

— Татко убиха. Мама и Саша отвлякоха.

— Коя е тая Саша?

— Моята сестричка.

— Така! — каза големият мъж и започна да дълбае с ток земята.

— И всички други жени подкараха с тях! — сухо обясни Юри. — Мъжете избиха и заровиха там.

Посочи някъде зад развалините.

— Така! — повтори Альоша и като че тръгна да види де бяха заровени убитите. Не направи и две крачки и спря.

Детето втренчи поглед в гърба му. Няколко мига минаха в мълчание, чуваха се само близките гърмежи от пушки и избухвания на ръчни бомби. Най-сетне сержантът се обърна.

— Така! — отново каза той.

Погледна.

— А ти не им се даде, а? Може би нямаше да те убият, а щяха да те вземат със себе си. Не ти ли се искаше да идеш с тях?

В сините очи на Юри трепна огън.

— Защо с тях? Не искам с тях!

Едрият мъж видя колко се вълнуваше и бързо се съгласи:

— Да, да, така е! Кой иска с тях! Никой! Аз само попитах!

Юри се спусна и преди сержантът да може да го задържи, завря се между развалините в една дупка. След малко се върна с пушка в ръце.

Альоша попита учуден:

— Защо ти е? Какво ти е дошло на ум?

— Пълна е! — гордо съобщи детето.

Изтри прашното си лице с ръкав, дигна оръжието.

— Остави! — спря го сержантът.

Юри преметна пушката през рамо.

— Тогава да вървим!

Мъжът се изненада:

— Къде?

— Те не са отишли далече. Ще ги настигнем, ако избързаме. Нали ти командваш войниците?

Лицето на Альоша просияваше. А детето продължаваше:

— Заповядай да тръгнем. Моля ти се — заповядай! Аз само вас чаках. Саша е много малка. Тя върви бавно. Те са съвсем наблизо.

— Ама нали са ги отвлекли немците?

— Ние ще ги освободим. Ти си голям и силен. Имаш и войници. И аз ще ти помогна. Ще избием всички немци.

Сержантът не помръдна. Стоеше така и мълчеше. Километри след километри измина неговият батальон и навсякъде го посрещаше това безсмислено разрушение, това диво избиване и отвличане на жени, деца. Желанието на Юри да тръгне и да се бие за своята майка и за малкото си сестриче идеше от същия извор на ожесточение и омерзение към жестокия враг, от който се подхранваше и неговата омраза. Но какво можеше да направи детето? Не му ли се играеше на война? Погледна го и изведнъж се ядоса.

— Добре! — каза той с грубия си бас. — Ние ще тръгнем заедно. Нали имаш пушка — ще станеш войник. Ще се биеш да освободиш своите!

Юри не избяга. Слаб, немощен, едно дете — очи само, големи, сини очи — и не избяга. Стоеше твърдо там и лицето му гореше. Тръгна. Малкият притисна пушката и закрачи наред с него. В боя смъртта хищно вземаше жертви. Знаеше ли това детето? Извърна се — изгледа го. Войната е страшно нещо, дори мъже мъчно устояват на нейните ужаси. Знае ли това детето? То вървеше непоколебимо. Излязоха на открито и веднага около тях засвистяха куршуми, миг по-късно една бомба ги засипа с вар и камъни. Сержантът успя да се закрие, като дръпна малкия до себе си.

— Е, как си? — засмя се почти злобно той.

— Да побързаме! — помоли Юри, като че нищо не бе се случило. — Иначе ще избягат много далече.

Взе главата му в големите си шепи и се загледа в сините очи.

— Моля ти се! — настояваше Юри. — Да побързаме! Мама и Саша толкова ще се зарадват, като ни видят, а сега сигурно плачат.

Альоша се усмихна и го удари леко по бузата.

— Що за дявол си ти!

Загледа на една страна, после на друга. Повлече детето до близкия ъгъл. Пак започна да търси с поглед. Съобрази как да минат и прибягнаха до още един ъгъл. Тука по улицата видяха обозни коли. Стрелбата се чуваше вече съвсем далеко. Сержантът махна с ръка и колите спряха.

— Как се казваш? — запита той.

— Юри! — пошепна малкият.

— Ела, Юри! — каза той и отново го задърпа до себе си.

Спряха пред обоза, до водача на една кола.

— Ще вземеш това дете!

Юри се дръпна:

— Искам да дойда с тебе. В боя.

— Ти ще слушаш! — изръмжа Альоша, вдигна го и го сложи в колата. Едва сега лицето му се поотпусна и стана по-добро. — Това са наши коли. От нашата част. Ти си вече с нас — в боя. Не вярваш ли?

Смигна на коларя и избърза напред…

Така осиротялото дете остана и заживя в батальона. Альоша докладва, че го е взел, за да го предаде в първото населено място, но оттук нататък не се намери населено място, дето да го настанят. Всъщност никой и не искаше това. То влезе между тия груби мъже, оставили дом и семейство вече от години, и всеки от тях, без да говори и обяснява, правеше всичко, което може, за да го задържат. Някаква струна в душата им беше засегната и те чувстваха потребност да го имат около себе си…

Отдавна вече бяха излезли от руската земя и през Полша и Румъния се спущаха в Унгария.

В един унгарски град войниците подариха на Юри велосипед, но изобщо се държаха строго с него. Облякоха го във войнишки дрехи, изискваха му да отдава чест: както се следва, и да служи добре. Альоша не го излъга: направиха го войник. Отначало го назначиха помощник-колар. Когато му подариха велосипеда, възложиха му куриерската работа между обоза и бойната част. Юри усърдно изпълняваше дадената му работа, а щом я свършеше, търсеше друга — помагаше в готварницата, тичаше да чисти конете, ходеше за покупки, носеше пощата. Войниците го гледаха изпод вежди. Не можеше да се разбере дали му се радваха, или му се сърдеха. Чистичък, нежен, със златни руси коси и бяло лице, той беше съвсем друго нещо — не като тях, загрубели, кога чисти, кога кални, кога бръснати, кога небръснати. Може и да му се сърдеха, но той обичаше всички войници. Сутрин много пъти разнасяше закуската на ония, които оставаха да лежат. А в часовете на бой правеше всичко да се промъкне до бойците. Веднъж дори успя. Когато го видяха, скараха му се и го върнаха. Не било негова работа да стърчи в окопа. След боя сержант Альоша повика младия войник:

— Редник Юри, аз не съм доволен от тебе!

Детето стоеше мирно. Наоколо бяха се събрали почти всички войници от батальона.

— Ти не си гледаш службата! — обясни сержантът. — Напущаш поста си при обоза и се шляеш дето не ти е работата.

Намръщените войнишки лица одобряваха мълчаливо.

— Чуваш ли? — продължаваше строго сержантът.

— Тъй вярно, другарю сержант.

— Друг път няма да идваш на бойната линия. Свободен си! — отсече началникът.

Юри се обърна кръгом и отиде в обоза. Бойците се разпръснаха. Те стояха, докато трая разговорът, после всеки тръгна по работата си. Юри негодуваше. Никой не го защити. Но не се сърди дълго. Можеше ли някой да се обади, когато говореше и заповядваше едрият, силен Альоша.

Занизаха се дни на походи, жестоки битки и часове на отмора. Сега Юри си позволяваше само да носи вода на изтеглените назад ранени. Научи няколко весели войнишки песни и като птичка чуруликаше в часовете на почивка. Бойците се държаха с него като с равен, другарски. Чудни бяха тия войници — не можеше да се разбере какво те чувстват, какво мислят, обичаха ли го, или се ядосваха, като го видят.

— Аз имам такова едно момченце като тебе! — казваше един и си навиваше спокойно цигарата.

— Добре че ти си тука — като че сме си у дома! — казваше друг, вземаше ръката му и дълго го гледаше, без да продума повече.

Юри страдаше истински, дето не му позволяваха да излиза на бойната линия. Той искаше да се бие за мама и Саша и пръв да ги види.

— Защо не може? — питаше той. — Нали и аз имам пушка?

— Не може! — отговаряха войниците строго. — Всеки да си гледа работата. Ние там — ти в обоза!

Когато те тръгваха отново „натам“, той живееше в постоянно възбуждение. Много пъти някои от тези, които отиваха „там“, не се връщаха. Юри свикна да не разпитва, а да отгадава какво се бе случило. От мрачните мълчаливи лица на войниците ставаше съвсем ясно какво бе постигнало ония, които вече не виждаше. Скриваше се в някоя кола и тихо плачеше. Войникът не бива да плаче, но той не можеше да се въздържи, затова се криеше. Никой да не го види.

Големият Альоша се връщаше след всяко сражение жив и здрав. От всички бойци, разбира се, Юри обичаше най-много едрия сержант. Понякога и Альоша се сещаше за него, но винаги по служба. Ще заповяда да дойде и ще го запита:

— Е, редник Юри, как върви службата?

Юри рапортуваше.

А началникът ще го хване за рубашката.

— А защо твоята дреха все така стърчи?

Рубашката съвсем не стърчеше, но придирчив беше Альоша. Ще си пъхне ръката към рамото му под дрехата или ще го хване за бузата така, като сложи цялата си шепа, и ще попита:

— А? Кажи!

И ще гледа замислен далече през главата на детето, а от ръката му струи топлина.

Шепата му е грапава, голяма, но топла и докосването от нея — нежно. В такива минути Юри често много искаше да го целуне и попита какво вижда там далече. Въздържаше се, защото не знаеше как ще посрещне Альоша това. А с него шега не биваше.

Веднъж батальонът попадна дълги часове в непрекъснат бой. Запасите от патрони се свършваха. Вече няколко носачи излизаха от окопите и се промъкваха до бойния обоз с количките си за нови припаси. Юри стоеше при обоза и помагаше да се натоварят малките двуколки.

Боят продължаваше. Никой вече не дойде за припаси. Войниците от обоза говореха, че германците преграждат пътя с огън и не можело да се мине, а който се опитвал, падал убит. При това положение батальонът скоро ще остане без бойни припаси.

Един войник натовари количка с патрони и ръчни бомби и тръгна да провери как стои работата. До обяд войникът не се върна и не се чу нищо нито за него, нито за количката му. Всички в обоза мълчаха. Не се съмняваха какво бе станало.

Тогава Юри скрои план, без да каже на никого. Не смееше да обади, защото знаеше, че ще развали всичко. Войниците бяха неотстъпчиви от строгото изискване всеки да си гледа своята работа. Разбира се, говореха уж за всеки, а всъщност това се отнасяше само за него. На тях нищо не им пречеше да отиват от обоза на бойната линия, готвачът да носи патрони, а обозният войник да хвърля ръчни бомби. Юри вече истински се сърдеше и този път реши на никого нищо да не казва. А той трябваше да помогне, за да може батальонът да тръгне напред. Иначе докога ще се бавят, докога още майка му и Саша ще чакат!

Батальонът наистина беше затруднен. Обграден от огъня на противника, той не можеше да се снабдява с боеприпаси. Войниците стреляха вече рядко или съвсем мълчаха, прикрити в окопите. Трябваше противникът само да тръгне.

Альоша се ядосваше, без да може да измисли нещо. А германците вече се дигаха да настъпят.

Тъкмо в този миг всички видяха една количка да се промъква към окопите откъм бойния обоз. Около нея падаха мини, хвърчаха куршуми. Водачът на количката водеше кончето през полето. Ужасът и смъртта не го смущаваха. Обади се и неприятелската артилерия. Водачът продължаваше своя път.

Альоша загледа изтръпнал. Бледи, занемели, гледаха и всички войници. Отдавна всеки бе открил кой е водачът на количката. Първите снаряди вече налучкваха целта. Юри водеше кончето си покрай големите ями, които изравяха снарядите, ту изчезваше и пак се появяваше. Няколко войници скочиха из окопите и затичаха към детето. Но не изминаха и десетина крачки, паднаха покосени. Други дебнеха сгоден момент да тръгнат. Съдбата на едно чуждо дете бе развълнувала сърцата на всеки боец.

Альоша, настръхнал, превит над окопа, забил пръсти в земята, вече се готвеше също да изтича. Но всичко мина благополучно. Юри стигна. Войниците го взеха и прикриха, после разграбиха картечните ленти и сандъчетата с куршумите и ръчните бомби, които той бе превозил с количката. Батальонът продължи боя. Подхванати и от съседни части, немците отстъпиха. Тъкмо в тоя последен миг едно парче от пръсната граната намери Юри в окопа и разкъса лявото му рамо.

Детето загуби съзнание. Дойдоха санитари, дадоха му помощ. Альоша го пренесе до обоза, постла му в една кола. Какво можеше да направи повече. С трепет гледаше едрият мъж дали ще дойде на себе си детето. Голяма група войници чакаха същото. Юри отвори очи. Санитарят го прегледа още веднъж и каза, че всичко ще мине. Отдъхнаха си всички.

Тогава сержант Альоша направи строго лице и пристъпи до колата:

— Редник Юри!

— Аз, другарю сержант! — обади се малкият и искаше да стане.

Альоша го притисна обратно към постелката. Той трепереше от радост, че детето е живо, че можеше да се движи, да говори. Но не се издаде, а строго продължи:

— Аз пак не съм доволен от тебе. Как тъй ти пренасяш припаси на позициите! Твоя работа ли е това?

— Виноват, другарю сержант! — пошепна Юри. — Вие се забавихте много тука и аз си рекох: кога ще стигнем мама и Саша, ако още се забавим…

— Какво? — извика Альоша.

Той едва се въздържа да не го грабне и разцелува.

— Та за това… — извиняваше се Юри.

— Така! — каза Альоша, като се правеше на спокоен. — Значи, пак за мама и Саша. Добре! Но да бъде за последен път, иначе — съд! За вършене на произволни работи войниците отиват на съд!

Изгледа го строго, обърна се и тръгна. Войниците, събрани наоколо, срещнаха погледа му с усмивка. После, когато той замина, всички приближиха колата, в която лежеше раненият. Всеки искаше сам да пипне, да се увери, че детето ще оцелее, но се преструваше на безразличен.

— Така е, другарю Юри! — говореха някои. — Не може друго. Всеки да си знае службата!

— Много ли е сърдит другарят сержант? — питаше Юри.

— Ще се сърди я!

Но като видяха, че детето страдаше, смекчиха:

— Е, чак толкова сърдит не е. Но внимавай друг път…

И усмихнати, щастливи, войниците се оттегляха. При този случай именно, когато си отиваха, един войник попита другарите си:

— Какво е това дете? Не можем без него!

Тогава някой се учуди:

— Какво?! Наше дете! Твоето! Моето! Разрушеният ни дом!…

Отново походи, неспирни сражения и пак кратки часове на отмора. Най-сетне спряха в голям град в Унгария.

На гърдите на Юри блестеше червена петолъчка звезда. Всички признаваха, че той я беше спечелил достойно. Малкият войник беше много горд с това отличие, но като че повече се радваше на акордеона, който му подари сержантът. Много скоро момчето се научи да си приглася, когато пееше, а после започна да свири и отделни песни. Хубаво беше, когато Юри свиреше. Войниците се събираха наоколо и мълчаливи и замислени, слушаха. Детето знаеше и войнишки песни, но често свиреше и пееше песни, запомнило ги от своята майка — едни такива, дето ти разказват за родния дом, за гората, за полето, за вятъра в степта, за широки пълноводни реки и за всичко онова, което обичаш, без да мислиш за него, а то винаги живее в тебе.

Войниците ходеха малко из града. Повечето гледаха да се съберат и да слушат песните на Юри. Понякога той не можеше да свири. Болеше го ръката с още незаздравялото рамо. Друг път вземе акордеона, не казва, че го боли ръката, а седи замислен, не свири. Веднъж Альоша загрижен го запита:

— Какво ти е, Юри?

Детето се поколеба, после призна:

— Мисля си колко далече още трябва да отидем, за да намерим мама и Саша.

— Скоро ще стигнем, Юри! — утеши го искрено сержантът. — Много скоро!

От тоя ден Юри изглеждаше по-весел, започна да свири, да пее. И изведнъж пак посърна. По-често започна да го боли ръката. Дали незаздравялата рана се влоши, или друго се бе появило, но ето че легна болен.

Нещастието стана тъкмо в този голям град, дето бяха на почивка. Положението на детето се влошаваше. Занесоха го в болница. Гледаха го много лекари — нищо не помагаше.

Още от първия ден, в който легна в болницата, войниците от батальона идваха редовно да се осведомяват за състоянието му. Альоша също дохождаше, но не влизаше в стаята. Разхождаше се пред вратата, остро се вглеждаше в лицата на тези, които излизаха от болничната спалня. Една вечер, може би месец откак легна, Юри помоли да го повикат.

Детето лежеше в белите покривки, по-бяло от тях. Само светлите му като небето очи го оживяваха. Когато Альоша влезе, то се опита да се поизправи.

— Другарю сержант! — пошепна с усилие.

— Кажи, другарю редник! — мъчеше се да говори без вълнение Альоша.

— Аз съм лош войник! — каза детето.

— Защо? — изненада се сержантът.

— Ето вече месец лежа и нищо не правя.

Това дете го вълнуваше с всяка своя постъпка, с всяка дума, която произнасяше. Сержантът го гледаше. Бледо, останало без сили, в него живееше някакъв неукротим дух. Помъчи се да не издава вълнението си.

— Ти си длъжен да лежиш, за да оздравееш. Родината има нужда от всички ни.

Някаква руменина оживи детето.

— Наистина ли?

— Как я мислиш ти! — започна по-уверено и служебно да говори Альоша. — Във всичко има разум и ред. Как може така — болен човек да върши нещо!

— Благодаря ти, другарю сержант! — каза болният Юри.

Извади ръка изпод завивката и поиска да я вдигне за поздрав. Силите му не стигнаха. Сержантът взе восъчнобялата ръка в шепите си. Детето го погледна.

— Мили чичо Альоша! — пошепна то едва чуто.

Той държеше ръката му. За пръв път Юри му говореше така нежно. Сърцето му се сви от най-страшно предчувствие. А детето продължи:

— Аз няма да видя вече мама и Саша…

— Защо? Как няма… — заекна от вълнение едрият мъж.

И така, както държеше детската ръчица, усети, че тя започна да изстива.

— Юри! — завика той. — Юри! Юри!

Малкото войниче вече не чуваше. Мъжът не знаеше какво да прави, чувстваше само, че сърцето му се разкъсва.

— Юри! Юри! — съвсем нежно зашепна той, галеше ръката, лицето, прегърна малкото детско тяло.

Изведнъж започна пак да вика. Погледна изплашен отпуснатото в ръцете му тяло и започна да вика. Влязоха и други войници, дойдоха болногледачи. Детето беше мъртво.

— Какво е това? Как може така? — говореше сержантът, объркан от мъка.

По суровото лице затекоха сълзи. Гласът се задави…

Тая вечер в батальона нямаше песни, нямаше високи разговори. Беше се случило нещастие, което еднакво засягаше всички. Тези мъже, видели хиляди пъти смъртта, седяха с потиснати сърца.

Няколко войници зад замъковата ограда сковаваха дъски. Техните удари единствени нарушаваха тишината, заседнала из всички помещения на батальона. Удари, които напомняха какво бе станало!

* * *

Сега Юри лежи в простата обозна кола с лице към небето и минава по улиците на унгарския град. Зад него с бавни крачки пристъпват Альоша и войниците. Бойците са препълнили колата със син люляк чак до колелетата отвън, за да прикрият грозотата й и да създадат някакъв разкош за своето дете. Отпред полкови музиканти свирят тържествен и тъжен марш.

Едрият Альоша държи бойното си кепе в ръка и нервно го мачка. Сълзи пълнят очите му, които той напразно се мъчи да сдържи. Плачат и строените след него войници, стиснали здраво оръжието си…