Владимир Полянов
Омраза

От няколко дни държеше вратата между своя кабинет и съседната стая отворена. Тъй виждаше кой идва.

Работата в кантората бе така разпределена, че всеки, дошъл за някоя справка, да направи поръчка или за друго, трябваше да мине първо през счетоводството. На побелелия, вече малко попрегърбен и нисичък Ананиев, закрит между папки и текущи книжа, не му тежаха усложнените задължения на счетоводител и секретар. Пък му помагаше и младият плещест Симеонов, който седеше на масата насреща и работеше като касиер и машинописец.

Очакваният не идеше. В счетоводството се появяваха разни хора. Славонският дъб се търсеше еднакво от майстори мебелисти, както и от богати хора, решили да си правят покъщнина. Влизаха и доста посетители, объркали се из многобройните етажи и коридори в голямата сграда с врати и на други кантори. Той беше директор, мнозина Ананиев водеше при него. Никой не даваше знак, че е очакваният.

Съобрази да не би необичайната постъпка да подбуди подозрение у служителите му. След някой друг ден престана да държи междинната врата отворена. С Ананиев се знаеха още от землянките през Първата световна война. А Симеонов — млад офицер — започна при него службата си преди няколко години и заедно пострадаха при последната чистка в армията. Спокойно можеше да се довери на двамата. Ананиев познаваше като честен свой войник, привързан с оная всеотдайност, която само общите мъки и страдания на фронта могат да създадат. А Симеонов, уволнен, когато се отдаваше заедно с него с толкова чистите пориви на младостта си на един идеал за по-добър живот, достатъчно ненавиждаше властта, която безсърдечно прекърши устрема му. И все пак той нямаше право прекалено да се доверява на двамата служители.

* * *

Войната продължаваше вече трета година. Тя го постави в най-тежко изпитание, когато германците я обърнаха и срещу страната, която той бе свикнал да смята своя втора родина. И още на по-голямо изпитание, щом ненавистната българска власт поиска да вплете в числото на нападателите и народа ни. Спокойно, трезво потърси оправдание за тази постъпка. Ако някакъв български интерес я налагаше, би потушил всички свои чувства. Не намери никакво оправдание. Видя само измамата на шепа властници срещу народната воля и националните интереси. Тогава реши да се възпротиви.

По това време той беше вече уволнен, генерал, останал без служба, без войска и бойци. Но не се поколеба в решението си. Съзнаваше само, че всъщност не знаеше какво да направи. Гневните му избухвания срещу изменническата власт не водеха до нищо. Все пак това бяха само приказки. От друга страна, не можеше да се довери на своите другари между офицерството и да опитат отново, както преди няколко години, да се преборят с властта. Преживеният нещастен случай ясно му бе разкрил колко разнородно е офицерството и колко насадената поквара сред него бе го направила негодно да мисли и действа самостоятелно. Не можеше да търси привърженици и другаде. Знаеше, че има още много разгневени хора като него, дори цели политически партии, но преследвани от властта, затаили се в своите намерения, той — довчерашният царски генерал — мъчно можеше да намери допир с тях и да срещне доверието им. Поне тъй преценяваше! Пък и не разбираше нищо от начина, по който те подготвяха и водеха своята борба.

Офицер не само по професия, но и по дух, реши да си остане офицер.

Свърза се с познатия му военен аташе на изпадналата в нещастие втора родина. Пожела да го приемат доброволец в тяхната армия. Приеха го. Вече се готвеше за път, когато узна, че не е необходимо да замине на фронта. Възложиха му друга бойна задача.

Тогава в една от многоетажните сгради на централната търговска улица в столицата той отвори кантора „Славонски дъб“ за внос на прочутия дървен материал за мебели. В условията на войната връзките с чужбина и вносът бяха доста ограничени. А този материал се търсеше много повече отпреди, защото изведнъж се навъдиха немалко забогатели, охолни хора, за които започналото гигантско сблъскване бе отворило безгранични възможности да печелят. Привидната търговска работа потръгна, както и оная, която се криеше зад нея. Във връзка с работите си генералът няколко пъти пътува до Чехословашко. Никой не му пречеше на това, както и на внезапното му отдаване на търговията. Неговият случай беше доста характерен за мнозина познати висши офицери, минали в запаса и станали търговци или прикрития в търговията на разни алчни и хитри спекуланти, използващи техните имена и връзки. Властта започна да гледа дори с успокоение на опасния генерал, предполагайки, че и той се бе увлякъл по стръвта за печалби. Затова не само не пречеха на търговските му занимания и пътуванията му в чужбина, а любезно ги улесняваха.

В Чехословашко той се запозна с търговци на материала, който пласираше. Направи доста големи покупки и получи купеното в България. Без да разбира нищо от търговия — потръгна му като на най-обигран търговец. Никой не можеше да подозре, че е ловко подпомаган от невидими приятели и че посредством някои от доставчиците на дървения материал, словаци, той влезе в обща тайна работа с водачи на широката съпротивителна борба, водена както от словашкия народ, тъй и от чешкия, полския и руския народ. Под прикритието на своите търговски пътувания и срещи той изпълняваше ролята на връзка между борещите се с оръжие в ръка в тила на германците и центъра, който ги ръководеше — сърцето и мозъка, подхранващ и вливащ сили в борческия организъм. Пътуваше най-често до Братислава. Там го посрещаха в разни кантори, развеждаха го по складовете с търсения материал, водеха с него делови разговори. Докато в някой час в някоя канцелария или хотелска стая оставаше с един или двама от търговците продавачи, всички хвърляха маските и започваха тих разговор на другари и бойци, посветили живота си на една цел.

Веднъж при такава тайна сърдечна среща, през която завинаги се свърза в обич и другарство със своите нови приятели, един от тях започна да му разказва какво става в словашките планини и гори. Увлече се в разкази за подвизи и изпитания на бойците. На края тихо запя няколко стиха от тяхна бойна песен. Генералът запомни тези четири стиха. Дори сам можеше да ги пее по мелодията, която чу. Тъй при следващите негови пътувания и при повторни срещи с нелегални дейци, провеждани в определени явки и с условени пароли, той добавяше на шега, като допълнителна парола, първите два стиха на запомнената песенчица. И веднага засмени лица му отговаряха със следващите два стиха, защото тази песен говореше на всяко борческо сърце.

Войната продължаваше все по-ожесточено. Всеки ден ставаше все по-сложна и съпротивителната борба на потъпканите народи. По-тежка и опасна стана и неговата работа. В създадената свързваща верига между бойците и центъра често се късаха важни звена. Явно бе, че врагът дебнеше и надушваше, някъде дори достигаше своята жертва. Тя изчезваше безследно и не можеше да се улови нишката, която би показала какво става. Трябваше да се ограничат пътуванията и срещите. Не той дойде до такова решение. Напротив — все още податлив на своите офицерски схващания и пориви, пред растящите опасности у него се разпалваше по-буен борчески огън и сили да действа. Стана необходимо да го предупредят. Наредиха му да се пази, да намали възможностите за провал. Най-сетне след дълго прекъсване осведомиха го, че вместо той да пътува, при него ще дойде човек. Съобщиха му парола. Възложиха му задачата.

* * *

Той започна да чака. Занизаха се дни и седмици.

Друг път ходеше в кантората само късно следобед. През тези дни идваше и преди, и следобед. Ако не беше опасно, че ще подбуди ненужни преценки, би останал и през нощта.

Чакаше с растящо нетърпение. Той беше запознат твърде ограничено с организацията на тайната работа, в която вземаше участие, но разбираше, че бавенето на очаквания човек не е обикновен случай. Несъмнено появили са се още по-големи усложнения и опасности по скъсаната свързваща верига. Можеха ли тези опасности да се отнасят и за него — много вероятно, колкото и да му се струваше, че все още е далече от всяко подозрение.

Той беше женен, баща на семейство. Издигнал се в йерархията на държавата до най-висок чин, днес бе заложил всичко — семейство, положението си, своя живот. Война! — прекъсваше рязко с тая единствена дума всяко поддаване на колебание пред ударите, които биха го връхлетели. Тъй както някога водеше своя полк в битките на отечеството, тъй както една нощ сложи всичко на карта и излезе срещу негодната власт, той участва и днес в сражението за по-хубав живот. Залогът е същият и вчера, и днес, защото и вчера, и днес е във война! А той е командирът, водачът, отговорният за своя полк! С този извод изчерпваше промъкващите се мисли и преценки за възможностите да не се излага, да бъде предпазлив. И по-припрян, чакаше ден след ден. Седеше пред работната си маса в тъй наречения „кабинет на директора“ и чакаше.

В нетърпението си започна да оставя междинната врата отворена. Жадуваше по-скоро да чуе гласа, да види лицето на пратеника. Пазеше да не стане някаква грешка и било старият Ананиев или избухливият Симеонов да върнат човека. После, когато съобрази, че може да възбуди подозрение у своите служители, и престана да оставя вратата отворена, няколко дни истински се измъчваше. Спрял недалече, сега често се заслушваше да чуе гласовете, които долитаха от отвъдната стая. Тъкмо през тия дни от центъра му съобщиха, че при него ще дойде жена и че тя е вече тръгнала. Без да се колебае повече, щом получи съобщението, отново започна да оставя междинната врата отворена.

Ананиев и Симеонов усърдно вършеха своята работа, посрещаха, изпращаха клиенти и посетители. Наведен над книжата на масата, той се мъчеше да прикрие чувствата си. Жена! Една жена пътува към него, без да я плашат безбройните опасности! Колкото войната се разгаряше, врагът ставаше по-жесток и стръвен. Като че по-силни, твърди и непоколебими ставаха и ония, които му се съпротивяваха. Не една жена също се бе включила в борбата наравно с мъжете. Такава жена вече пътува с тежката задача да стигне до него, да вземе и отнесе каквото има да получава заедно с поръчението до бойците в горите и планините. Обземаше го неудържимо възхищение!

Дните отминаваха, а жената все не идваше. Вече тревога изпълваше сърцето му. Какво се е случило? Нали казаха, че е тръгнала! Какво е станало? Какво плете съдбата, загърната в непроницаемост?

Един ден през настъпващата пролет Ананиев бавно тракаше в канцеларията на пишещата машина, сякаш търсеше всяка буква, Симеонов, останал без работа или дотегнало му, стоеше изправен до прозореца и пушеше. Не се смущаваше, че директорът можеше да го види през отворената врата. Двамата бяха сами в стаята. Генералът се надигна от масата в своя кабинет, сякаш го привлече и него светлината, оживеният жълт паваж на улицата, пролетната лъчезарност. Той спря до своя прозорец, без да вижда нищо. Защо не иде? Случило ли се е нещо? Не го оставяха въпросите. И заедно с тях горчилка и злъч се надигаше у него. Насреща му вървяха призраците на оная мрачна сила, която вече неведнъж пресичаше всичките му устреми. Сега тая сила се бе съюзила с настанените в страната немски тайни и явни полицейски служби и още по-усърдно вършеше злокобната си работа. Нейните представители му се усмихваха, улесняваха пътуванията му, поощряваха търговските му сделки, но те не са толкова глупави да повярват, че той може да забрави за шепа облаги всичко, и навярно се боят и го дебнат. Не може да не наблюдават всяка негова стъпка, да не му слагат уловки. Отдавна вече те са разбрали, че между него и тях няма мостове на разбирателство, че между него и тях борбата продължава и ще продължи, докато едната страна падне. Те изострят навярно всичката си изобретателност и стръв, за да падне той. Тая мисъл го изпълваше с омраза, надигаше силите му за съпротива, но какво можеше да направи, знаеше ли откъде ще бъде изпратен новият удар, който те подготвят. Стоеше до прозореца, виждаше мрачните призраци и очакването му да дойде жената нарастваше до болка.

Тъкмо тоя ден телефонният звън го повика. Бързо приближи до масата. Дигна слушалката.

— Ало! — обади се женски глас. — Мога ли да говоря с генерал-директора? — чу въпрос на някаква смесица от словашки и немски език.

— На телефона е директорът! — развълнуван отговори той.

Жената отвъд замълча, но той чувстваше, сякаш чуваше дишането й. Още миг на мълчание. И сега до него долетяха тъй дългоочакваните условни думи:

— Аз съм изпратена от фирмата „Триглав“ във връзка с поръчката ви.

— За трите вагона ли? — запита той според уговорената парола и веднага добави: — Къде сте отседнали?

— В хотел „Империал“ — отговори жената. — Стая 116.

— Идвам веднага — обзет от нетърпение, каза генералът и без да дочака отговор, остави слушалката на вилката, грабна шапката си, бързо премина през съседната стая, като подхвърли на Ананиев: — Днес не зная дали ще дойда отново в кантората…

* * *

Едва вън забави хода си. А името? На какво име трябва да я потърся? Забравих да попитам. Но без да спира вече, слизаше по стръмните каменни стъпала на високата сграда…

Отиде в хотела. В стаята на споменатия номер го посрещна млада, висока, руса жена. Живяла е в планина или е спортувала! — бързо прецени той, възхитен от здравия й изглед. Грабна ръцете й, сърдечно я поздрави. И сега внезапно се сети: тя не бе му казала по телефона допълнителната част от паролата. Изгледа я и попита:

— За коя поръчка става дума? За трите вагона ли?

Тя се усмихна. Ласкава посрещна неговата взискателност.

— Не, за предишната!

Засмя се и той. Всичко беше в ред. Насреща му стоеше пратеникът, който трябваше да се яви с тъй установената парола. Не се бе усъмнил нито за миг и все пак стана му по-леко. Задиша свободно. И тъй заговори. Какво се бе случило? Защо толкова много се забави с идването си? Имала ли е някакви спънки? Въобще как вървят работите? Разбираше, че разпитва повече, отколкото му е позволено, но не можеше да спре. Той тържествуваше. Ония, които дебнеха, следяха, стръвно желаеха да спънат, да унищожат него и всички с него, са измамени. Жената, отначало ласкава, но сдържана, също заговори. Изпълнен с доверие, той отговори на въпроси. Сам продължаваше да поставя въпроси. Последната офанзива на германците е разгромена. Споделяха впечатления за възможностите във войната. Тя му заговори за огромните акции, предприемани от партизаните. Той пожела да се похвали. Макар само едно звено от ръководната верига, при него също всичко е отлично организирано.

След като обядваха долу, в ресторанта, поведе я из града. Докато разглеждаше магазините, тя внезапно попита:

— Казахте отлично организирано? Как да разбера?

Той спомена за свои тайни квартири, за сътрудници, за циклостил, на който се печатаха важни материали, за радиовръзка. Тя стискаше скришом ръката му. Беше възхитена.

— Всичко това в София? Къде, ще ме заведете ли?

Сякаш го плесна през лицето. Той дръпна ръката си и я загледа. Къде? Да я заведе! Можеше ли тя да иска такова нещо!

Но тя говореше вече друго. А очите й изглеждаха така чисти, лъчезарни, изпълнени с толкова радост. Явно нейната опитност в конспиративните работи беше колкото и неговата. Усмихна се.

— Мога ли да ви запитам, с какво се занимавахте преди войната?

— Аз учех пеене! — каза тя. — Ако не беше войната, може би щях да бъда вече в операта!

Стана му приятно и ясно всичко.

Вечерта отидоха пак в ресторанта. Той трябваше да дава вид, че му е дошла гостенка във връзка с неговите търговски работи, и да прави всичко, което се прави в такъв случай от един усърден домакин. Поръча вечеря. Пиха дори вино. На сутринта тя трябваше да замине, след като той й предаде предназначения за нея пакет. Не говориха за това. То се подразбираше. Тя разказваше къде била, какво вършила. Оказа се, че дълго време се числяла към отреда на оня негов познайник в Братислава, който му пя някога партизанската песенчица. И той радостен, спомнил си, че тя е певица, замаян леко от виното и повече от радостните надежди, които пълнеха сърцето му, наведе се близо до красивата руса жена и запя първите два стиха в очакване, че тя ще подеме останалите два. Тя дигна чашата си, чукна се с него засмяна, но не запя. Той повтори като парола същите два стиха. Тя продължаваше да се смее, без да промълви останалите стихове.

— Не я ли знаете? — запита той и трепна, доловил далечни глухи гърмове на наближаваща буря.

Не каза ли тя, че е била в отреда на неговия познайник? Пък трябваше ли да бъде в този отред, за да знае тъй познатата за всеки словак песенчица, пълна с дръзновение и присмех срещу врага?

— Чувала съм я! — промълви тя. — Но…

Търсеше някакво обяснение. У него безпокойството растеше. Но?! Можеше ли да се намери обяснението?!

— Страшно съм непаметлива за стихове! — измисли тя какво да каже.

То бе най-лошото. Непаметлива! Имаше ли памет, която да не погълне завинаги пълните с надежди стихове? Имаше ли словашко сърце, което да не запламти цялото от познатата песен? Погледна жената. Сега изведнъж едрата руса красавица му се стори чужда, някак нагласена в държането и говора си, видя фалшивата й усмивка, видя пълните със смут и гузност очи.

Стана. Без да издава какви подозрения го бяха обзели, припомни, че утре тя ще пътува. Добре е да си легне и отспи. С нищо не издаде бурята, забушувала у него. Жената също стана. Съгласи се, че е време да се прибере и приготви за път. Уговориха кога и къде да се срещнат утре сутринта. Тръгнаха. Минавайки край масата до изхода, сега той за втори път видя двамата мъже, седнали пред чаши неизпит коняк и пълен пепелник с угарки. И искрицата надежда, че може би се лъже, угасна у него. Той се намираше пред добре скроена уловка. Даде път на гостенката си, използва да погледне отново мъжете и излезе след нея. Минаха към стълбището за хотела. Той отново й заговори за сутрешната им среща, докато весели се изкачваха към етажа на нейната стая. Пред вратата той я остави, като й кимаше приятелски, а тя, ласкава, се усмихваше.

Едва жената се загуби зад затворената врата, той бързо тръгна през коридора, спусна се по стълбището. Вечерният хлад го посрещна на улицата. Той нямаше нужда да отрезнява и да обмисля. Кантората му се намираше недалече. Забърза към нея. Беше уверен, че тая нощ полицията не би предприела още нищо. Тя ще действа утре след срещата, след като предаде пакета, а може би в момента, когато ще го предава. Влезе в кантората. Той трябваше да изпревари и да спаси каквото може да се спаси. Макар и късно, набра номер по телефона. Обади му се познат мъжки глас.

— Дим! — каза той.

— Разбрано! — отговори човекът отвъд, който работеше с циклостила.

Веднага набра друг номер. Мълчание. Позвъни повторно. Пак не отговориха. Започна бързо да прибира и унищожава от масата и чекмеджетата книжа, които биха могли да предизвикат някакво съмнение или да насочат към някаква следа. Пак позвъни. Мълчание и изведнъж замърмори сънлив глас.

— Ти ли си? — попита. — Спеше ли?

— Какво да правя? Вече е дванадесет и половина!

— Ликвидирай и изчезвай! — каза той без друго обяснение.

— Разбрано! — дочу развълнувания глас отвъд и затвори телефона.

Отново набра номер. Повика такси. След десетина минути вече пътуваше към къщи. Едва отвори вратата, и в преддверието се появи загърната в своя шал жена му.

— Не спиш ли?

— Къде закъсня? Никога не си закъснявал тъй много.

Прибраха се в спалнята. Успокоена, жена му си легна скоро. Той бавно се събличаше.

— Не ти ли пречи светлината?

Без да дочака отговора й, угаси електричеството. Тя мълчеше. С цялото си същество чувстваше, че се е появило нещо ново в техния живот. Следеше движенията му в мрачината, чакаше. Той легна. Заговори. Но не това, което тя очакваше. Сложи длан на ръката й, запита тихо, някак особено нежно:

— Помниш ли, когато заминавах някога на война?

Тя трепна.

— На коя война? На Балканската? Тогава бяхме още годеници! — свърза се бързо със спомените си.

— И на Балканската, и сетне на Солунския фронт през Европейската.

— Помня, разбира се!

— А спомняш ли си за оная майска нощ, когато…

— Не съм я забравила! — пошепна тя, изпълнена с преживяното през нощта на техния бунт.

Обземаше я тревога. Тя знаеше доста работи. Неговото желание да отиде доброволец на страната на Съветите, за негодуванието му срещу българските управници. Не се заблуждаваше и в истинския смисъл на търговските му занимания. Наблюдаваше и мълчеше. Знаеше, че не би могла с нищо да го отклони и въздържи от онова, към което го водеше неговото чувство за правда и добро.

— Нищо не излезе тогава! — чу го в тъмното да говори. — Всичко провалиха измяната и покварата. Остана само копнежът по неосъщественото и омразата срещу разрушителните сили. Остана и вярата, че стремежът към по-хубавото не е изчерпан, не угасва, че живее, увлича. Днес тоя най-светъл човешки стремеж е обединил милиони…

— Нищо не разбирам! — каза тя. — Защо ти… Да не заминаваш пак или…

— Дали заминавам пак, или… — повтори той тихо въпроса й. — Не за това питам. А да зная какво би правила, ако разбереш, че отново съм заминал или…

Тя стисна ръката му.

— Какво значи това, плашиш ме!

Той я притегли до себе си, сложи ръка под главата й. Тъй, легнал до нея, зашепна:

— Тъкмо това не искам! Бъди такава, както някога, когато знаеше, че съм пред Одрин и по-късно при Дойран… или пред опасностите през оная майска нощ — с вярата и примирението към изискванията, които моето име и чест поставят, изпълнявайки дълга си в служба на родината!

— Ваньо, какво има? — промълви тя с всички усилия да преодолее страха си.

— Нищо! — чу гласа му. — Освен че ние сме отново във война!

Тая нощ тя не можа да разбере пълния смисъл на казаното от него. А сутринта, след като скришом от нея той сложи пистолета си в джоба, сбогува се тъй спокоен и ласкав, че тя едва не сметна всичко тревожно, случило се през нощта, за сън…

Градът сияеше в пролетната утрина. Той спря до изхода на своя дом. Следяха ли го вече? Не видя никого по улицата. Техните ходове му се струваха съвсем ясни. Заложили капана със своята агентка, след като са хванали истинската пратеничка, те сега с нищо не биха се издали предварително. Но какво трябва да прави той по-нататък? Малко време му оставаше, през което все още можеше да направи нещо, за да се спаси. Това значеше да не отиде в хотела, да не се яви повторно пред жената, а да бяга, където е още възможно да избяга.

Дигна ръка на едно минаващо такси. Качи се и поръча да го отвози до хотела. Той не можеше да бяга, не искаше — не само защото навярно е вече невъзможно. Говори на жена си за война. Неслучайно. Той е на война. Неговото място е тука, срещу врага. И на удара трябва да отвърне с удар. На цялата злост, с която му подложиха капана, трябваше да отвърне с омразата, обгаряща го целия, омразата, насочила го в борбата и определила съдбата му.

През задното стъкло няколко пъти погледна дали го следят. Не видя никого.

Пред хотела също не забеляза нищо подозрително. „Хитруват“ — помисли.

Тръгна по стълбището към етажа на своята гостенка. На първата площадка спря. „А ако всичко не е тъй, както го мисля! — прониза го съмнение. — Не се ли яви тя с установената парола и след предупреждение от центъра, че ще дойде? Не преувеличавам ли аз значението на обстоятелството с песента?“ — въздържаше го вече съображение. Същевременно в съзнанието му изплаваха образите на двамината мъже, които от няколко дни непрекъснато го дебнеха, спомни си нейните неуместни въпроси и пак се върна на песента. Певица да не запомни тъй известната песен! Спомни си фалшивата й усмивка, пълните със смут и гузност очи в оня миг на вечерята.

Тръгна веднага отново. И пак спря. А щом е така — няма ли друг изход? Защо отива в капана им? Видя веднага как се руши кулата, на която беше се изкачил, видя тържествуващите лица на всички ония, които преследваха всеки негов полет и нанасяха ударите си, видя мрачната сила, заплела престъпната си мрежа около всичко хубаво в живота, и го поведе омразата му, по-силен стана поривът му да се срещне с тая сила. Сега тя имаше лице. Тя беше агентката, безсрамницата, която сметна, че може да го измами. На няколко скока стигна до етажа на нейната стая. Тръгна по дългия коридор. Стигна пред вратата, похлопа и отвори.

Веднага видя. Бяха го изиграли. Мрачната сила имаше и друго лице. В стаята го чакаха двамата познати мъжаги. Жената я нямаше.

Неволно направи движение да се върне. Отзаде му, откъм коридора, се появи трети мъж.

— Неприятно, а? — каза той и го бутна през отворената врата.

— Дайте пакета! — посрещна го един от агентите в стаята.

Генералът бързо се дръпна настрана към ъгъла.

— Ето пакета! — каза той, като извади револвера си и го насочи към тримата.

Те не се смутиха. Единият посегна към джоба си за цигарите.

— Не мърдайте! — предупреди ги, целият настръхнал, попадналият в клопката им. И продължи: — Къде е жената?

Мъжете го гледаха.

— Махнете тази играчка отпреде ни! — каза най-едрият с явно пренебрежение към заплахата му. — И не си въобразявайте, че можете нещо да направите. Целият хотел е блокиран. Чакат вас!

— Тя трябваше да бъде тука… за да получи пакета…

— Ще го дадете на нас! — прекъсна го агентът. — Толкова ли е мъчно да се сетите, господин генерал.

Врагът воюваше с всички средства. Срещу удара, който му се готвеше, той изпревари със свой удар. Генералът чувстваше как този удар разтваря мрачини и бездни, прави живота му пуст, без надежди и светлина.

Агентът искаше да каже още нещо. Генералът не можеше повече да гледа конската му фигура, злото му лице. Не можеше да понася самоувереността му, гаврата, на която го подлагаше. Разтреперан от ярост, без да дочака последните му думи, започна да стреля.

В същия миг оня до вратата се хвърли и го удари. Премаляваща болка го свали на пода.

Двамата оцелели полицаи се събраха и виснаха над него. Вратата откъм коридора се отвори и се появи гъмжило от таещи се наблизо техни колеги.

Раненият все още разбираше какво бе станало и го мъчеше не болката, не това, че отсега нататък е в ръцете на злата сила, оплетен в най-изобличителни обстоятелства, а съзнанието, че стиска пистолета, в който вече нямаше куршуми.