Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (64)

Само Кришна се е прераждал повече пъти от мен.

Марк Твен в Автобиографията си

Зак Стюарт усети двойния трус секунди след като стигна до разчистеното място около храма. Всъщност цяло чудо беше, че изобщо го усети, предвид хаоса наоколо. Средата във вътрешността на Киану беше полудяла. Вятърът го оглушаваше, а зрението му беше претоварено от лавинообразните промени в растителния свят, който буквално се топеше и разтваряше, а после приемаше нови форми. Сякаш беше попаднал в карнавално влакче на ужасите.

А въздухът… въздухът миришеше на гниеща растителност и горяща пластмаса.

Прибавете към това и странното „небе“, което беше потъмняло и току се раздираше от светлини, които напомняха на Зак за светкавици, но без гръмотевичната част.

С всяко просветване храмът се възправяше пред него все по-голям. Приличаше на призрачна къща от черно-бял филм на ужасите, само дето не приличаше на никоя постройка, която може да се види на Земята.

Но така или иначе, храмът беше неговата цел. Натам водеше следата, оставена от Пазача.

Там беше Меган. И Камила също, макар че Зак се питаше дали би изоставил екипажа си и последния си шанс да се прибере у дома само за да намери непознатото момиченце.

Всъщност въпросът беше лишен от смисъл. Той беше тук, за да ги намери. И двете.

Излезе на разчистеното и си спомни, че Тадж и Теа бяха споменали за някакво магнитно поле… може той да беше свръхчувствителен заради адреналина, или пък интензитетът на полето се беше засилил заедно с повишената активност на околната среда, но така или иначе само след десетина крачки в посока към храма Зак усети как косъмчетата по тила му настръхват, върховете на пръстите му губят чувствителност и сякаш цялото му тяло се забавя. Спря, за да събере смелост да продължи напред.

Направи крачка и бе наказан с пристъп на непоносима болка. Архитектите бяха издигнали около храма електронна ограда и не му позволяваха да мине. Поне не и оттук.

Зак отстъпи назад и продължи по периметъра на разчистеното пространство. Пробва отново… със същия резултат. После и трети път. Уви.

Заради неравномерното осветление, силния вятър и чудатия силует на храма човек лесно можеше да загуби ориентация. Къде беше централният вход на това нещо?

Пресметна, че е направил половин обиколка и се е озовал от другата страна на сградата. Този път „полето“ реагира различно — отвори се, или се компресира, но така или иначе го пусна да мине.

В сенките пред себе си Зак виждаше нещо като врата, но два пъти по-висока и три пъти по-широка от нормалните врати.

На петдесетина метра от входа забеляза нещо неочаквано на земята, която приличаше на разровено от коловози стърнище.

Две купчини димящо ако… Приближи се още и внесе корекции в първоначалната си преценка — и преди беше виждал такова „ако“. Купчините бяха останките от двама Пазачи, вероятно същите, които бяха отвлекли Меган и Камила.

Колкото успокоително бе да разбере, че е на прав път, толкова притеснителна беше мисълта, че Архитектите продължават да убиват с лека ръка слугите си.

Щеше ли да намери господарите на Киану в храма?

Каквото и да се криеше в сградата, Зак трябваше да се изправи лице в лице с него — нямаше друг избор, защото храмът беше единственото място наоколо, където да потърси подслон. А подслон скоро щеше да му потрябва — вятърът продължаваше да се усилва и да влачи отломки, температурата спадаше, и най-лошото — въздухът ставаше рядък като на планински връх…

Трийсет метра, после двайсет. И ето че Зак се озова в сянката на храма, лице в лице с маркер, разположен в центъра на „вратата“. Повърхността й не беше по-гладка от стените на храма. Приличаше на неравномерна сплав от различни по цвят и текстура материали, но дали камък, метал или дори дървесина, Зак не можа да прецени. Нищо чудно „вратата“ да не беше врата, а стенописно пано или барелеф. Може би формите и височината на различните елементи указваха посоките.

Огледа се за дръжка, но не видя. (Предвид размерите на вратата дръжката, ако изобщо я имаше, би била извън неговия обхват.)

Започна да натиска вратата на различни места. Плъзна ръка по ръбовете, докъдето ги стигаше.

Нищо. Извика: „Ехо!“ и „Хей, тук съм!“ и „Отворете!“.

Нищо. Вратата си оставаше затворена.

Погледна джаджата на Тадж. Радиостанция и камера в едно. Изчерпан откъм смислени идеи, той я насочи към маркера и каза:

— Тук Зак Стюарт, за Бангалор или Хюстън, излъчвам на сляпо. — „И на глухо“ — прииска му се да добави. — Ако ме чувате, значи сигурно и виждате това чудо… ние му викаме Храма на Архитектите. Съпругата ми и още една от съживените бяха доведени тук. Опитвам се да вляза. Но освен ако не пропускам нещо очевидно, май не ме пускат.

Преброи до десет. Не чу нищо. А после, просто за всеки случай, отново преброи до десет. После още веднъж.

Пак нищо. Чувството му за безсилие се превърна в гняв. Той хвана здраво цайса, готов да го пробва с друго предназначение. Като чук. Колко удара в маркера щеше да издържи, преди да стане на парчета в ръката му?…

— Зак, тук Хюстън. Говори Джасмин Трию. Чуваш ли ме?

— Хюстън… Говори Зак Стюарт. Чудесно е, че чувам гласа ти, Джасмин!

Забавянето може да беше само седем-осем секунди, но Зак имаше чувството, че продължава безкрай. Най-накрая чу:

— Имаме много да наваксваме, Зак. Можеш ли да говориш?

Зак вдигна поглед към непристъпната врата на храма.

— Хюстън, време имам в изобилие, за разлика от всичко друго.