Дейвид Залцер
Изчадие адово (6)

Пета глава

Торн прекара безсънна нощ. Седеше на балкона на спалнята и пушеше, вкусът на цигарите вече го отвращаваше. От стаята се чуваха стоновете на Катерина, той си помисли с какви ли демони се бори тя насън. Дали не се е върнал старият демон на депресията, който е започнал да я преследва отново?

За да не мисли за действителността, Торн започна да размишлява и се потопи във фантазията си, като забрави реалните грижи и тревоги. Прекара в мечти цялата нощ до разсъмване.

Когато Катерина се събуди, нараненото й око беше подпухнало още повече и съвсем се беше затворило. На излизане Торн я посъветва все пак да се обърне към лекар. Не си казаха нищо друго. Катерина мълчеше, а Торн беше зает с проблемите на новия ден. Оставаше му да събере още някои дреболии за пътуването в Саудитска Арабия, но предчувствието, че не трябва да заминава, потискаше Торн. Той се страхуваше. За Катерина, за Деймън, за самия себе си, и не можеше да разбере защо. Във въздуха се чувстваше напрежение, струваше му се, че животът му виси на косъм. Торн никога преди не се беше замислял за смъртта, преди тя витаеше някъде много далеч. Но сега съзнанието, че животът му се намираше в някаква опасност, заемаше изцяло мислите му.

В лимузината по пътя към посолството той небрежно попълни бланките на застрахователните полици и нахвърли някои указания, които трябваше да бъдат спазени в случай на неговата смърт. Торн правеше това автоматично, без да забележи, че това се случва за пръв път в живота му. И едва сега, когато свърши с писането, Торн изведнъж усети страх: вцепенен, той остана да седи в напрегнатата тишина, докато автомобилът не достигна посолството. Предчувствието за нещо страшно не напускаше Джереми.

Лимузината спря и Торн излезе от нея, като почака колата да тръгне. Той видя как към него стремително се приближават двама мъже. Единият щракна с фотоапарата си, а другият започна да го обсипва с въпроси. Торн се отправи към посолството, но те застанаха на пътя му.

— Четохте ли днешния „Репортьор“, мистър Торн?

— Не, не съм.

— Там има статия за вашата бавачка, онази, която е скочила…

— Не съм я виждал.

— Там пише, че бавачката е оставила бележка.

— Глупости.

— Погледнете насам, моля. — Това каза Дженингс, той се движеше бързо и правеше снимки с фотоапарата си.

— Направете ми път — помоли Торн, когато Дженингс застана пред него.

— Истина ли е, че тя е вземала наркотици? — попита вторият репортьор.

— Не, разбира се.

— След аутопсията в кръвта й е било открито лекарство.

— Това е било лекарство против алергия — отговори Торн, като стисна зъби. — Тя страдаше от алергия…

— Казват, че е било предозирано…

— Стойте на едно място за момент — помоли Дженингс.

— Махайте се от пътя ми! — изръмжа Торн.

— Това ни е работата, сър.

Торн се премести настрана, но те продължаваха да го преследват и отново му преградиха пътя.

— Вземаше ли тя наркотици, мистър Торн?

— Вече ви казах.

— А в статията се казва…

— Плюя на тази статия!

— Прекрасно! — възкликна Дженингс. — Не мърдайте за малко!

Той твърде бързо премести фотоапарата, Торн рязко го блъсна и го изби от ръцете на Дженингс. Фотоапаратът с грохот се пръсна на тротоара и за миг всички застинаха, поразени от този рязък изблик на гняв.

— Нима нямате капка уважение? — процеди Торн.

Дженингс застана на колене и го погледна от долу на горе.

— Извинете — уморено произнесе Торн. Гласът му трепереше. — Изпратете ми сметка за щетите.

Дженингс вдигна счупения апарат, бавно стана и сви рамене, гледайки Торн в очите.

— Всичко е наред, господин посланик — каза той. — Нека да смятаме… че сте ми задължен.

От посолството дотича един войник от морската пехота, но видя само последиците от сблъсъка.

— Той счупи камерата ми — обърна се Дженингс към войника. — Посланикът счупи камерата ми.

Хората постояха още малко и после всеки тръгна в своята посока.

В кабинета на Торн цареше объркване. Пътуването в Саудитска Арабия беше в опасност, защото Торн отказваше да замине, без да дава никакви обяснения. Разработката на плановете за пътуването беше отнела почти две седмици и сега помощниците му искаха от него обяснение, като смятаха, че ги разиграват и целият им труд е бил напразен.

— Не можете да го отмените — убеждаваше го един от помощниците. — След цялата подготовка не можете просто така да кажете и…

— То не се отменя — възрази Торн, — то се отлага.

— Те ще го възприемат като оскърбление.

— Нека да е така.

— Но защо?

— Не мога да замина сега — каза Торн. — Моментът е неподходящ.

— Разбирате ли какво е поставено на карта? — попита другият помощник.

— Дипломацията — отговори Торн.

— Много повече.

— Ще изпратя някой друг.

— Президентът искаше да заминете вие.

— Ще поговоря с него. Ще му обясня.

— Боже мой, Джереми! Та ние правихме планове две седмици!

— Тогава препланирайте! — извика Торн.

Този внезапен изблик на гняв накара всички да млъкнат. Селекторът зазвъня и Торн протегна ръка към него.

— Да?

— Отец Тасоне иска да ви види — чу се гласът на секретаря.

— Кой?

— Отец Тасоне от Рим. Казва, че идва по спешен личен проблем.

— Никога не съм чувал за него — отговори Торн.

— Той казва, че ще ви отнеме само минута. Нещо за някаква болница.

— Сигурно ще иска пожертвования — промърмори един от помощниците на Торн.

— Или дарения — добави вторият.

— Добре — въздъхна Торн. — Пуснете го.

— Не знаех, че се трогвате така лесно — забеляза един от помощниците.

— Обществени работи — промърмори Торн.

— Недейте да вземате окончателно решение за Саудитска Арабия. Днес сте в лошо настроение. Нека да почакаме.

— Решението вече е взето — уморено отвърна Торн. — Или ще замине някой друг, или ще отложим пътуването.

— Да го отложим? За какъв срок?

— За по-късно — отговори Торн. — Когато почувствам, че мога да замина.

Вратата се отвори и в огромната й рамка се появи дребно човече. Това беше свещеник. Дрехите му бяха в пълен безпорядък и целият му вид говореше за нещо неотложно. Помощниците се спогледаха напрегнато, без да се чувстват убедени, че могат да напуснат стаята.

— Мога ли… да ви помоля — каза свещеникът със силен италиански акцент — да поговоря с вас насаме?

— За болницата ли?

— Да.

Торн кимна и помощниците неохотно се отправиха към вратата. Когато те излязоха, свещеникът затвори вратата зад тях, после се обърна с израз на болка на лицето.

— Да? — попита съчувствено Торн.

— Имаме малко време.

— Какво?

— Трябва да ме изслушате.

Свещеникът стоеше неподвижен, опрял гръб във вратата.

— И за какво ще ми говорите?

— Трябва да повярвате в Христос, нашия спасител. Трябва да повярвате точно сега.

За секунда се възцари мълчание.

— Извинете ме — прекъсна го Торн. — Ако съм ви разбрал правилно, идвате при мен по спешен личен проблем?

— Трябва да повярвате — продължаваше свещеникът, — изпийте кръвта Христова и изяжте тялото му, защото едва тогава той ще бъде вътре във вас и вие ще можете да победите сина на дявола.

Атмосферата в кабинета се нажежаваше. Торн протегна ръка към селектора.

— Той вече е убил веднъж — прошепна свещеникът — и ще убива още. Той ще убива, докато вашето имущество не попадне в ръцете му.

— Ако почакате малко в коридора…

Свещеникът започна да се приближава, вълнението в гласа му нарастваше.

— Само с помощта на Христа ще можете да се борите с него — произнесе той заплашително. — Повярвайте в Христа. Изпийте кръвта му.

Торн напипа копчето на селектора и го натисна.

— Заключих вратата, мистър Торн — каза свещеникът.

— Да? — разнесе се от селектора гласът на секретаря.

— Повикайте охраната.

— Какво има, сър?

— Умолявам ви, сеньор — възкликна свещеникът, — чуйте това, което ще ви кажа.

— Сър? — повтори секретарката.

— Бях в болницата, мистър Торн — каза свещеникът, — в онази нощ, когато се роди синът ви.

Торн застина. Той не можеше да свали поглед от отец Тасоне.

— Аз бях… акушер — каза свещеникът с прекъсващ глас. — Аз… бях… свидетел на раждането.

Отново се чу гласът на секретарката, този път в него звучеше безпокойство.

— Мистър Торн? — попита тя. — Извинете, не ви чух добре.

— Нищо — отговори Торн. — Просто… си стойте на мястото.

Той пусна копчето, гледайки свещеника с ужас.

— Умолявам ви… — произнесе Тасоне, едва сдържайки сълзите си.

— Какво искате?

— Да ви спася, мистър Торн. За да ми прости Христос.

— Какво знаете за сина ми?

— Всичко.

— Какво знаете? — строго повтори въпроса си Торн.

Свещеникът затрепери, в гласа му се чувстваше неимоверно вълнение.

— Видях майка му — отговори той.

— Жена ми ли сте видели?

— Неговата майка, сър!

Лицето на Торн стана твърдо.

— Шантаж ли е това? — попита тихо той.

— Не, сър.

— Тогава какво искате?

— Да ви разкажа, сър.

— Какво да ми разкажете?

— Майка му, сър…

— Продължавайте, какво за майка му?

— Неговата майка, сър… беше самка на чакал! — Свещеникът простена. — Той се роди от чакал. Видях го със собствените си очи!

Чу се трясък и вратата се разтвори. В кабинета се втурна войникът, а след него — помощниците на Торн и секретарката. Торн седеше, без да помръдне, смъртноблед. По лицето на свещеника течаха сълзи.

— Какво става тук, сър? — попита войникът.

— Гласът ви беше странен — добави секретарката.

— А се оказа, че вратата е заключена.

— Искам да махнете този човек оттук — каза Торн.

— А ако се появи пак, изпратете го в затвора.

Никой не помръдна. Войникът не знаеше какво да прави със свещеника. Тасоне бавно се обърна и тръгна към вратата. Оттам той се обърна и погледна Торн.

— Повярвайте в Христа. Всеки ден пийте кръвта Христова — тъжно прошепна той и излезе.

— Какво искаше? — попита един от помощниците.

— Не знам — отговори Торн, гледайки след свещеника. — Той е луд.

На улицата пред посолството Хабър Дженингс се беше подпрял на една кола и проверяваше резервния си фотоапарат, като беше оставил счупения настрана. Той видя как войникът изпраща свещеника от посолството и направи две снимки. Войникът забеляза Дженингс и се приближи, гледайки го недоволно.

— Не ви ли стигат неприятностите с това? — попита той, сочейки фотоапарата.

— Неприятностите ли? Те никога не са достатъчни — усмихна се Дженингс, като още веднъж снима дребния свещеник, преди той да изчезне зад ъгъла.

Късно вечерта Дженингс седеше в тъмната си стаичка и разглеждаше снимките. За да се увери в изправността на резервната камера, той беше направил тридесет и шест снимки с различна фокусировка и три от тях излязоха несполучливи. Това беше същият дефект, както и преди няколко месеца, когато снимаше бавачката на рождения ден в имението на Торнови. Сега нещо подобно имаше и на снимките на свещеника. Отново се създаваше впечатлението, че е повредена емулсията, но сега това не беше само на една снимка. Дефектът беше засегнал два негатива, след това имаше два добри кадъра, после — отново точно същия дефект. Най-поразителното беше, че като че ли преследваше един и същ човек: странното мътно петно беше надвиснало над главата на свещеника.

Дженингс извади от проявителя пет снимки и се зае да ги разглежда отблизо. Две снимки на свещеника с войника, две снимки на войника в едър план и още една, с отдалечаващия се свещеник. Както и преди, този дефект напомняше някакво сияние, но за разлика от петното на снимката на бавачката, което приличаше на примка около врата й, тук то беше с продълговата форма и беше надвиснало над свещеника. Петното приличаше на призрачно копие, готово всеки момент да го прикове към земята.

Дженингс взе опиум и потъна в размисъл. Беше изчислил, че емулсията на фотолентата е много чувствителна към силна топлина, както и към светлина.

Може би топлината, която се отделя при прекомерно вълнение, излиза от човешкото тяло и може да се заснеме на лентата заедно с човека, намиращ се в състояние на силен стрес?

Всичко това развълнува Дженингс и той започна да се рови в справочниците, търсеше най-чувствителния в света образец фотолента — Три-Х-600. Лентата беше започнала да се произвежда съвсем скоро. Чувствителността й беше толкова висока, че позволяваше да се запечатат предмети, осветени от пламъка на свещ. Явно тя беше също така чувствителна и към топлина.

Следващата сутрин Дженингс купи двадесет и четири ленти Три-Х-600 и набор от съпътстващи филтри, за да изпитва лентата на улицата. Филтрите ще закриват част от светлината, но ще пропускат топлината и по този начин той по-скоро ще открие това, което търси. Трябваше да намери хора в състояние на силен стрес, затова отиде в една болница и снима със скрита камера обречени на смърт болни. Резултатите го разочароваха: от десет използвани ленти нито на един кадър не се появи петно. Тогава стана ясно: каквото и да означаваха тези петна, те не бяха свързани с предчувствието за смърт.

Резултатите от тези снимки донякъде разрушиха теорията на Дженингс, но той не падаше духом, като чувстваше интуитивно, че върви по верен път. Когато се върна в тъмната си стаичка, той още веднъж изкопира няколко снимки с бавачката и свещеника на различна фотохартия и изследва всеки милиметър от тези отпечатъци. При голямо увеличение се виждаше, че там наистина имаше нещо, невидимо с невъоръжено око.

През цялата следваща седмица мислите и времето на Дженингс бяха заети с това тайнствено явление. А после той реши още веднъж да се срещне с Торн.

 

 

Торн говореше на територията на местния университет, на делови закуски, даже във фабрики, и всички можеха да дойдат и да го слушат. Посланикът беше много красноречив, говореше страстно и неизменно завладяваше аудиторията, където и да се изказваше.

— Ние се делим по толкова много начини! — извикваше посланикът. — Стари и млади, богати и бедни… но най-главното деление е на такива, които имат възможности, и такива, които нямат! Демокрацията — това са равни възможности! А без равни възможности думата демокрация се превръща в лъжа!

Торн отговаряше на въпроси и контактуваше с публиката по време на такива изказвания, но най-ценното беше това, че той успяваше да накара хората да повярват.

Тази страстност, на която хората така охотно откликваха, беше породена от отчаяние. Торн бягаше от самия себе си, опитвайки се да запълни живота си с обществена дейност, тъй като беше започнало да го преследва предчувствието за нещо ужасно. Два пъти в тълпата, събираща се на изказванията му, той забелязваше черното расо на свещеника. Торн не придаде сериозно значение на думите на Тасоне: просто човекът, религиозен фанатик, преследващ политически деец, се беше побъркал, а това, че той спомена детето на Торн, би могло да бъде просто съвпадение. И въпреки това думите на свещеника се врязаха в паметта му. През ума му мина мисълта, че свещеникът може би е потенциален убиец, но Торн отхвърли и това предположение. Нима би могъл да излиза когато и да било, ако през цялото време си мисли, че в тълпата може би го очаква смъртта? И въпреки това Тасоне беше хищник, а Торн — жертва. Той се чувстваше като полска мишка, постоянно страхуваща се от ястреб, кръжащ високо в небето над нея.

В Пирфорд всичко изглеждаше спокойно. Но зад външното спокойствие се криеше вълнение. Торн и Катерина се виждаха рядко: заради речите си той постоянно пътуваше. А когато се срещаха, те говореха само за дреболии, като избягваха теми, които биха могли да ги разстроят. Катерина започна да отделя повече време на Деймън. Но това само подчертаваше отчуждението им един от друг: в нейно присъствие детето беше затворено и мълчаливо, очаквайки дълги часове с нетърпение връщането на мисис Бейлък.

С бавачката си Деймън играеше и се смееше, а Катерина неизменно предизвикваше в него вцепенение. Какво ли не опитваше Катерина в стремежа си да пробие най-сетне черупката, в която той се затваряше. Тя му купуваше детски книжки и албуми за оцветяване, конструктори и фабрични играчки, но той възприемаше всичко това с неизменно равнодушие. Наистина веднъж детето прояви интерес към един албум с рисунки на животни и тогава тя реши да отиде с него в зоопарка.

Като се приготвяше за разходка, Катерина изведнъж си помисли за това — колко се различава техният живот от живота на другите хора. Нейният син беше вече на четири години и половина, а нито веднъж не беше ходил в зоологическата градина. В семейството на посланика всичко се поднасяше на тепсия и те рядко търсеха развлечение извън къщата. Може би тъкмо липсата на пътешествия и преживявания беше лишила Деймън от способността да се весели. Но днес очите му бяха весели и когато той седна до нея в колата, Катерина усети, че най-сетне е направила правилния избор. Той даже заговори с нея: опитваше се да произнесе думата хипопотам и когато тя се получи правилно, се разсмя. Тази дреболия беше достатъчна, за да се почувства Катерина щастлива. По пътя за града бърбореше неспирно, а Деймън я слушаше внимателно… Тигрите приличат на големи котки, а горилите — това са просто големи маймуни, катериците са нещо като мишки, а конете — като магаренца. Детето беше възхитено, опитваше се да запомни всичко и Катерина даже измисли нещо като стихотворение, като го повтаряше по пътя.

„Тигрите са като котки, а конете — като магарета. Катеричките са като мишки, а горилите — маймунки.“ Тя бързо го повтори и Деймън се разсмя. После тя го каза още по-бързо и той се засмя още по-силно. Те се смяха по целия път към зоопарка.

Този зимен неделен ден в Лондон беше слънчев и зоопаркът беше препълнен с посетители. Животните също се наслаждаваха на слънцето. Гласовете им се чуваха навсякъде, даже при входните врати, където Катерина взе под наем играчка количка за Деймън.

Спряха при лебедите и гледаха как децата хранят тези прекрасни птици. Катерина и Деймън се приближиха, но в този момент птиците изведнъж престанаха да ядат и като се обърнаха величествено, бавно отплуваха към средата на езерцето. Там се спряха и с царска надменност гледаха децата, които им хвърляха хляб и ги викаха да се върнат. Но лебедите не помръднаха от мястото си. Когато Катерина и Деймън се отдалечиха, лебедите отново доплуваха до децата.

Наближаваше време за обяд и хората ставаха все повече и повече. Катерина се опита да намери клетка, при която да стоят по-малко зрители. Отдясно висеше плакат „Диви кучета“ и те тръгнаха нататък. По пътя тя разказа на Деймън всичко, което знаеше за дивите кучета. Като се приближи до клетката, Катерина видя, че и тук хората не са по-малко.

Изведнъж животните се изпокриха в дупките си, а тълпата разочаровано зашумя и започна да се разотива. Когато Деймън протегна шия, за да види кучетата, видя само купчини кал и разочаровано погледна майка си.

— Сигурно те също са отишли да обядват — каза Катерина, като сви рамене.

Те се отдалечиха, купиха си кренвирши и хлебчета и ги изядоха на една пейка.

— Ще отидем да видим маймуните — каза Катерина. — Искаш ли да погледаш маймуните?

Пътят към клетката с маймуните беше отбелязан с табелки с имена на животни и те се приближиха към дълъг ред клетки. Очите на Деймън светнаха от нетърпение, когато видя първото животно. Това беше мечка, унило разхождаща се напред-назад из клетката, равнодушна към бръмчащата тълпа. Но щом Катерина и Деймън се приближиха, мечката трепна. Тя спря, погледна ги и веднага се скри в леговището си. В съседната клетка имаше голяма дива котка; тя застина, без да сваля от тях жълтите си очи. По-нататък имаше един бабуин, който неочаквано се озъби, търсейки ги с поглед сред тълпата, минаващи наоколо хора. Катерина усети въздействието, което упражняваха върху животните, и като минаваше покрай клетките, внимателно наблюдаваше обитателите им. Те не сваляха очи от Деймън. Той също почувства това.

— Сигурно им изглеждаш вкусен — усмихна се Катерина. — Според мен това си е така.

Тя зави по една пътечка. От павилиона се чуваха викове, весел смях и Катерина разбра, че са стигнали до клетката с маймуните. Остави количката до входа и взе Деймън на ръце.

Вътре беше горещо и миришеше неприятно, детските гласове звъняха навсякъде и този звук се засилваше, отразявайки се като ехо от стените. Те стояха до вратата и не виждаха нищо, но по възгласите на посетителите Катерина разбра, че маймуните си играят в най-далечната клетка. Тя се промъкна напред и видя най-сетне какво ставаше в клетката. Там имаше паякообразни маймуни в прекрасно настроение: те се люлееха на обръчи, тичаха из клетката, развличайки публиката с акробатически номера. Това се хареса на Деймън и той се разсмя. Катерина продължаваше да се провира напред, искаше да застане на първия ред. Маймуните не обръщаха внимание на хората, но когато Катерина и Деймън се приближиха, настроението им рязко се промени. Играта веднага спря, животните започнаха нервно да търсят някого в тълпата. Хората също млъкнаха, учудени защо животните замират така. Всички, усмихнати, чакаха те внезапно да се разиграят отново. Изведнъж от клетката се разнесе вой — сигнал за опасност и тревога. Към него се присъединиха и виковете на други маймуни. Животните се замятаха из клетката, опитвайки се да изскочат навън. Те се хвърляха на всички страни, късаха телената мрежа, в безумие се драскаха едно друго, пускайки в ход зъбите и ноктите си, на изранените им тела се появи кръв. Тълпата притихна в ужас, а Деймън се смееше, сочейки маймуните, и с удоволствие наблюдаваше кървавата сцена. Страхът в клетката се разрастваше и една голяма маймуна се хвърли нагоре към телената мрежа на тавана, заклещи се с шията си в телта, тялото й се замята, а после безсилно увисна. Хората закрещяха ужасени, много от тях се втурнаха към вратата, но виковете им се изгубиха след писъците на животните. Озъбени, с облещени очи, маймуните се мятаха от стена към стена. Една от тях започна да се удря в бетонения под и падна, потрепвайки в конвулсии, останалите скачаха наоколо и крещяха уплашени. Хората, блъскайки се един друг, се втурнаха към изхода. Вместо да избяга от клетките, Катерина продължаваше да стои като вкаменена. Нейното дете се смееше. То сочеше кървящите маймуни и се заливаше от смях. Те се бяха изплашили точно от него. Точно то беше направило всичко това. И когато кланицата в клетката се засили, Катерина пронизително закрещя.