Дейвид Залцер
Изчадие адово (4)

Трета глава

Човекът, когото наричаха Хабър Дженингс, бе роден под знака на съзвездие Водолей. Хороскопите показваха, че по време на неговото раждане двете небесни тела — Уран и Луната, са били много наблизо едно до друго. Прическата му беше отвратителна. Беше настойчив до степен да те побърка. Дженингс беше фанатик в работата си като фоторепортер. Като котка, преследваща мишка, той можеше по цял ден да лежи в засада и да чака най-подходящия момент за една-единствена снимка. Смятаха го за майстор на „оригиналния жанр“. Той знаеше кога и къде трябва да отиде, за да се добере до такива фотокадри, каквито колегите му не са и сънували. Репортьорът живееше в едностаен апартамент в Челси и рядко си позволяваше да остане вкъщи, по чорапи. Но по отношение на снимките беше особено взискателен и прецизен.

Напоследък той съсредоточи вниманието си върху американския посланик в Лондон. Това беше достоен обект — макар и дори само заради идеалните черти на лицето му. Дженингс се питаше дали посланик Джереми Торн и жена му се занимават със секс и как именно? Дженингс имаше желание чрез снимки да покаже техните човешки качества, поне така бе заявил, но всъщност с по-голяма охота би изобразил семейство Торн в най-тъмни краски. Че с какво толкова са по-различни от него? Фоторепортерът би искал да установи дали например Торн не си купува порнографски списания? Дали няма любовница?

През този ден Дженингс бе решил да отиде в Пирфорд. Снимки може да не направи, там и без това ще има голяма сган фотографи, но ще проучи кой от слугите може да бъде подкупен да дава сведения за господарите си. Стана рано, зареди и провери фотоапаратите си, почисти до блясък фотообективите. Извади дрехите изпод леглото и облече кльощавото си тяло.

В купищата хартия с мъка откри поканата: празненството бе в чест на рождения ден на сина на Торн. Момчето навършваше 4 години.

Към Пирфорд вече се носеха претоварени с инвалиди и сираци автобуси от Лондон. Но Дженингс се движеше с колата си из предградието много леко, дори реши да изпуши един опиум, за да се поотпусне напрегнатата му нервна система.

На разстояние около една миля преди имението на Торн полицаи наблюдаваха пристигането на колите и проверяваха поканите. В края на краищата той се озова пред голяма порта от ковано желязно и се опита да се отърси от въздействието на наркотичното вещество. В имението вече бе започнал великолепен карнавал. Полянките, богато украсени, кипяха от живот, децата се щураха между палатките и въртележките, от различни сергии раздаваха сладкиши и плодове. Детските гласове заглушаваха музиката на органа, децата весело пищяха при излитането на люлките нагоре, с огромно удоволствие се возеха на въртележките с лебеди и бели кончета. В една шатра известна гледачка предсказваше бъдещето и много хора чакаха на опашка да влязат при нея. Виждаха се красиви понита — шотландска порода, и дори малко слонче! Фотографите се мятаха, възбудени от щастливото зрелище, достойно за неочаквани снимки, но Дженингс нямаше какво да фотографира. За всеки случай фотографира замъка на Торн. Фасадата беше тухлена, но дали беше истинска?

След малко го намери Гоби, изпратен от в. „Хералд Нюс“.

— Какво става с теб, колега? Нямаш филми или какво?

— Чакам да бъде канонизиран нов светец! — отговори Дженингс с уста, натъпкана с лакомства.

— Не те разбирам…

— Ами, чудя се какво става тук: рожден ден на наследника на милионите долари на Торн или раждането на Исус Христос?

— Глупак, ще изпуснеш интересни снимки, а не попадаме често на такива тържества!

— Е, какво толкова? Ако ми потрябват такива снимки — ще купя от твоите.

— Ти май чакаш нещо суперсензационно?

— Други глупости не ми трябват.

— Тогава — наслука! Макар че семейство Торн има добра слава…

СУПЕРСЕНЗАЦИОННА, изключителна снимка: ето какво искаше Дженингс, нещо интимно, недостъпно за обикновените простосмъртни хора! Той проследяваше упорито своите жертви. Ех, ако можеше да се промъкне вътре!

— Ей! Бавачке, бавачке! — изведнъж завика Гоби. — Гледайте! — И всички отправиха погледи към огромната торта, която изнесоха от къщата.

Бавачката на детето беше маскирана като клоун, лицето й беше покрито с бяла пудра, а на устните й имаше дебел слой ярко червило, което изобразяваше широка усмивка. Фотографите затанцуваха и затичаха около нея, а тя, доволна, кривейки се, прегръщаше Деймън и размазваше грима по лицето на детето.

Дженингс обходи тълпата с поглед и забеляза Катерина Торн, която стоеше настрана. По изражението на лицето й репортьорът разбра, че тя не одобрява това, което става. След секунда Катерина свали доминото си и Дженингс инстинктивно вдигна камерата и направи снимка. При вида на празничната торта се чуха аплодисменти, Катерина пристъпи напред.

— Предскажете му съдбата! — извика някой. — Да го заведем при врачката! — И тълпата се понесе напред като един към палатката на врачката.

— Аз ще го занеса — каза Катерина, като се приближи към Чейса.

— Мога и аз, мадам — каза бавачката.

— Не, сама ще го направя — усмихна се студено Катерина.

За секунда очите им се срещнаха и бавачката неохотно предаде детето на майка му. Никой не видя това, тълпата продължаваше да ги носи и само Дженингс видя всичко през обектива си. Тълпата продължи нататък и бавачката остана сама, облечена в клоунски костюм, още по-силно подчертаващ самотата й.

Пред палатката на врачката Катерина помоли всички репортьори да останат отвън, влезе вътре и облекчено въздъхна.

— Здравей, малкия.

Гласът излизаше изпод качулката, врачката седеше зад малка зелена масичка и се стремеше да направи гласа си тайнствен. Лицето й беше намазано със зелен грим. Деймън я погледна и се вкопчи в рамото на майка си.

— Не се страхувай, Деймън — засмя се Катерина. — Това е добра фея. Нали сте добра фея?

— Разбира се — каза предсказателката, — няма да ти причиня болка.

— Тя ще ти каже твоето бъдеще — убеждаваше сина си Катерина.

— Ела — повика го предсказателката — и ми дай ръчичката си.

Но Деймън само се притисна още по-силно към майка си. Тогава предсказателката свали гумената си маска, под която се криеше мило лице на девойка.

— Погледни ме. Аз съм като всички останали. Няма да те заболи.

Деймън се успокои и протегна ръка. Катерина се подпря на масичката.

— О, каква хубава, мека ръчичка! Чака те хубаво, много хубаво бъдеще.

Но изведнъж тя се запъна, като гледаше дланта с недоумение.

— Дай ми другата си ръчичка.

Деймън протегна и другата и гадателката се порази още повече.

— Никога не съм виждала нещо подобно — каза девойката. — Ето, вече три години гадая на детските празници, но такова нещо виждам за пръв път.

— Какво виждате?

— Вижте сама. Той няма линии на ръцете си! Само гънчици.

— Какво?

Катерина погледна дланите на сина си.

— Не се ли е изгарял?

— Не, разбира се.

— Тогава погледнете своята ръка. Погледнете малките линийки. Те правят всеки от нас неповторим. Това са линиите на съдбата ни.

Настъпи напрегната тишина, детето удивено гледаше ръцете си, без да разбира какво толкова лошо има в тях.

— Вижте колко са гладки крайчетата на пръстите му — каза девойката. — Според мен той няма да има отпечатъци!

Катерина се вгледа и разбра, че наистина е така.

— Е, това е хубаво — разсмя се момичето. — Ако той ограби банка, никога няма да го намерят.

— Не можете ли да предскажете бъдещето му? Затова дойдохме при вас. — Гласът на Катерина трепереше, безпокойството не я напускаше.

— Разбира се.

Когато девойката хвана ръката на детето, отвън се разнесе силен вик. Бавачката Чейса викаше момчето:

— Деймън! Деймън! Излез! Имам изненада за теб!

Гадателката замълча. В гласа на Чейса се чувстваше отчаяние.

Катерина излезе от палатката, като държеше Деймън на ръце, и погледна покрива на къщата. Там, горе, стоеше Чейса, която държеше в ръце здраво въже. Тя го вдигна, като показа, че единият край е увит около шията й. Тълпата долу започна да се оглежда, а мъничкият клоун на покрива застана на ръба и събра ръце, като че ли смяташе да скочи в басейн.

— Виж, Деймън! — извика Чейса. — Това е за теб! — И прекрачи напред от покрива.

Тялото й тежко полетя надолу, спря, опъна въжето, а после увисна безжизнено. Чейса беше мъртва.

Хората на полянката гледаха втрещено как малкото тяло се поклаща в такт с музиката от въртележката. И тогава се разнесе вик на ужас. Крещеше Катерина и четирима души се втурнаха към нея, като я успокояваха и й помагаха да влезе в къщата.

Деймън остана сам в стаята си. Той гледаше празната поляна, където бяха останали само работници, продавачи, взрени нагоре, накъдето се беше качил по стълбата един мрачен полицай, за да пререже въжето. Тялото падна долу, като закачи купчина тухли. То лежеше разбито на тревата, очите на Чейса гледаха небето, а на лицето й продължаваше да сияе нарисуваната клоунска усмивка.

 

 

Дните преди погребението на Чейса бяха мрачни. Небето над Пирфорд стана сиво и беше постоянно разтърсвано от далечни гърмежи. Катерина прекарваше цялото си време сама в тъмната гостна, взряна в една точка. От писменото съобщение на следователя излизаше, че в кръвта на Чейса при смъртта й е имало голямо количество бенадрил — лекарство против алергия, но това само увеличаваше неяснотите. Всички наоколо говореха само за самоубийството на бавачката. За да не дава възможност на репортьорите да си измислят какво ли не по повод на произшествието, Торн оставаше вкъщи и посвещаваше цялото си време на жена си. Той се страхуваше тя да не изпадне отново в това състояние, което я измъчваше преди няколко години.

— Ти се измъчи, скъпа — каза той веднъж, като влезе в кухнята. — Та нали Чейса не беше член на семейството ни.

— Беше — тихо отвърна Катерина. — Тя ми казваше, че иска винаги да живее с нас.

Торн поклати глава.

— Явно е размислила. — Той не искаше думите му да прозвучат бездушно и се страхуваше да срещне погледа на Катерина.

— О, извинявай — добави той, — но не ми харесва да си в такова състояние.

— За всичко съм виновна аз, Джереми.

— Ти ли?

— На рождения ден имаше един момент…

Торн прекоси стаята и седна до нея.

— Всички й обръщаха внимание — продължаваше Катерина — и аз започнах да ревнувам. Взех Деймън от нея, защото самата аз исках да бъда централната фигура.

— Според мен ти си твърде строга към себе си. Момичето беше с разстроена психика.

— Аз също — каза Катерина. — Щом за мен е толкова важно да съм в центъра на вниманието.

Тя млъкна. Всичко вече беше казано. Торн я прегърна и почака да заспи. Сънят й приличаше на този по времето, когато тя вземаше либриум, и Торн си помисли, че след сътресението от смъртта на Чейса тя отново е продължила да го взема. Той постоя така няколко минути, а после внимателно взе жена си на ръце и я занесе в спалнята.

На следващия ден Катерина отиде на погребението на Чейса и взе Деймън със себе си. Торн не искаше да ходи на погребението и предупреди Катерина също да не ходи, но тя не го послуша, защото обичаше момичето и искаше да го изпрати в последния му час.

Зад оградата на гробищата се блъскаха репортьорите, задържани от двама яки мъже в униформи. Сред вестникарите беше и Дженингс. Той се беше снабдил за случая с някакъв чудовищен уред, с който като че ли можеха да се фотографират мухите на Луната. Репортьорът внимателно местеше обектива от лице на лице: разплаканото семейство, потресената Катерина, до нея — детето, неспокойно, възбудено, с горящи, възпалени очи.

Точно детето заинтересува Дженингс и той зачака удобен момент, за да го снима. Такъв случай му се представи. Блясъкът в очите и изражението на лицето на Деймън се промениха, като че нещо беше изплашило момчето, но след минута той отново беше спокоен. Деймън гледаше към един далечен ъгъл на гробищата. Дженингс премести обектива си нататък, но отначало не видя нищо, освен надгробни плочи. След това нещо леко помръдна. Тъмен, размазан предмет се появи в обектива и Дженингс завъртя копчето за контраст. Това беше животно. Куче. Огромен черен пес пристъпваше напред с оголени зъби. Никой друг не го забеляза.

Кучето застина, а Дженингс се проклинаше, че е заредил апарата с черно-бяла лента: жълтите очи на кучето правеха сцената зловеща и тайнствена.

За подобна сцена си струваше губенето на сутринта и Дженингс се чувстваше напълно удовлетворен. Той погледна към хълма — вече спускаха ковчега в гроба. Отдалеч кучето и детето нямаха нищо общо, но безсловесната им връзка беше очевидна.

 

 

Важните събития през следващия ден бяха две: дъждът се засили и се появи мисис Бейлък, енергична ирландка, която се приближи до вратата и заяви, че е новата бавачка.

— Знам, че не ви е леко — каза тя на Торнови, докато събличаше палтото си, — затова няма да ви напомням за това, което се е случило. Но, между нас казано, който наема такова младо момиче за бавачка, сам си търси неприятностите.

Тя се движеше бързо, раздвижвайки въздуха с тежкото си тяло, а Торн и Катерина мълчаха, поразени от увереността й.

— А знаете ли как се определя добрата бавачка? — Тя се засмя. — По размера на гърдите. Онези момиченца с плоските гърди могат да се сменят всяка седмица. А с размери като моите остават задълго.

Тя млъкна за секунда.

— Е, добре. Къде е момчето?

— Ще ви покажа — каза Катерина, качвайки се по стълбите.

— Засега ни оставете сами. Ние ще се запознаем — предложи мисис Бейлък.

— Деймън се притеснява от непознати.

— Е, не и от мен.

— Не, наистина…

— Глупости. Ще опитам.

Изведнъж тя тръгна и масивното й тяло изчезна от погледите им. В тишината, настъпила след това, Торнови се спогледаха и Торн неопределено кимна.

— Тя ми харесва — каза той.

— И на мен.

— Къде я намери?

— Къде съм я намерила ли?

— Ами да…

— Не съм я намирала. Мислех, че ти си я намерил.

В същия момент Торн повика новата бавачка.

— Мисис Бейлък!

Тя излезе на площадката на втория етаж и погледна Торнови отгоре.

— Да?

— Извинете… не разбираме.

— Какво има?

— Не знаем как сте попаднали тук.

— С такси. Вече го освободих.

— Не, искам да кажа… кой ви изпрати?

— Кантората.

— Кантора ли?

— Научили са от вестниците, че сте загубили бавачката си, и изпратиха нова. Мен.

Торн знаеше колко е трудно сега в Лондон да се намери работа и обяснението му се стори правдоподобно.

— Доста са предприемчиви — каза той.

— Да се обадя ли там за потвърждение? — предложи Катерина.

— Разбира се — студено отвърна жената. — А аз на улицата ли да почакам?

— Не… — постара се да изглади неловкостта на положението Торн.

— На чуждестранен шпионин ли ви приличам? — заплашително попита мисис Бейлък.

— Не, не особено — насила се усмихна Торн.

— Не бъдете толкова сигурни — отговори бавачката. — Може би корсажът ми е пълен с магнетофони. Повикайте някое младо войниче — нека ме претърси.

Всички се разсмяха, а най-силно — самата мисис Бейлък.

— Добре, тръгвайте — каза Торн. — После ще проверим.

Торнови отидоха в кабинета, но Катерина все пак се обади в кантората. Казаха й, че мисис Бейлък има голяма практика и добри препоръки. Единственото странно нещо е това, че тя е регистрирана в Рим. Но явно обстоятелствата при нея са се променили и тя не е успяла да се запише, където трябва. Ще изяснят всичко, щом се върне от четириседмичния си отпуск мениджърът, който я е изпратил при тях.

Катерина остави слушалката и погледна мъжа си. Той сви рамене, но беше доволен, че всичко се изясни. Мисис Бейлък изглеждаше малко ексцентрична, но затова пък пълна с живот, което сега беше най-необходимо в къщата им…

Горе мисис Бейлък гледаше момчето без усмивка. Устните й трепереха, като че ли съзерцаваше произведение на изкуството с неповторима красота. Детето усети нервното дишане, отвори очи и срещна погледа й. То се напрегна и седна в леглото.

— Не се бой, мъничкия ми — прошепна новата бавачка. — Дойдох, за да те защитавам.

От небето се разнесе неочакван силен гърмеж. Дъждът се засилваше.