Дейвид Залцер
Изчадие адово (14)

Тринадесета глава

Вестта за трагедията се разнесе из целия Лондон. Разказът беше доукрасяван с причудливи подробности, противоречащи си една с друга и четиридесет и осем часа репортьорите обсаждаха приемната на градската болница, опитвайки се да разберат от лекарите какво все пак е станало. На следващата сутрин в една от стаите се събраха лекарите и преди да направят изявлението, телевизионните камери вече досадно бръмчаха. Специалният хирург Грут Шур, дошъл по спешност със самолет от една южноафриканска болница, излезе със заключително съобщение.

— Искам да кажа, че смъртта настъпи в осем часа и тридесет минути сутринта. Направихме всичко възможно, за да спасим живота му, но раната не оставяше надежди за оздравяване.

Горестни въздишки преминаха из тълпата репортьори и лекарят изчака да затихнат.

— Повече съобщения няма да има. Службата ще бъде в църквата „Вси Светии“. После тялото ще бъде пренесено в Съединените щати за погребение.

… В Ню Йорк на една катафалка, зад която се беше строила дълга редица лимузини, стояха два ковчега. Отпред на мотоциклет пътуваше един полицай. Когато погребалната процесия стигна до гробищата, там вече се бяха събрали много хора. Охрана от отдела за безопасност задържаше любопитните, а групата от официални лица се приближи до прясно изровените гробове. Един свещеник в дълго бяло расо стоеше до един стълб с американското знаме. Зазвуча музика и ковчезите бяха поставени пред свещеника. Един работник проверяваше механизмите, с които ковчезите трябваше да бъдат спуснати в гробовете.

— Днес ние скърбим — започна напевно свещеникът — за безвременната смърт на двама от нас. В своя път към вечността те взеха със себе си частица от нашите души. Нека да скърбим не за тях, намерили своя покой, а за нас самите. Колкото и кратък да беше животът им, той завърши и ние трябва да им бъдем благодарни за краткото време, което те поделиха с нас.

Днес ние казваме „сбогом“ на сина на един велик човек…, който беше роден в богатство и благополучие, който не беше лишен от всички земни блага, за които човек може само да мечтае. Но от неговия пример виждаме, че само земните блага не са достатъчни…

Отвън, пред портата на гробищата, се тълпяха репортьорите и щракаха с фотоапаратите си. Малка група хора стоеше по-настрани и обсъждаха станалите събития.

— Колко е дивашко всичко това, а?

— Няма нищо дивашко. Да не би да е за пръв път да убиват хора на улицата?

— Ами онзи, който ги е видял на стълбата? Той ли е извикал полиция?

— Той е бил пиян. Взели са му кръв за анализ и са разбрали, че добре си е пийнал.

— Не знам — отзова се трети. — Доста е странно. Какво са правили пред църквата по това време?

— Жената на посланика е умряла; може да са отивали да се молят.

— Кой идиот би извършил престъпление на стълбите пред църквата?

— Има и такива. Повярвай ми.

— Не разбирам — намеси се третият. — Сигурно крият доста неща от нас.

— Не е за пръв път.

— Няма да е и за последен.

Двата ковчега бавно се спускаха в гробовете и свещеникът простря ръце към небето. Сред опечалените се открои една двойка, която стоеше настрана, обградена с телохранители. Стройният мъж имаше величествен вид, до него стоеше жена в черно, която държеше за ръка четиригодишно момченце. Другата му ръка беше бинтована и висеше пред гърдите.

— Като изпращаме Джереми и Катерина Торн в света на вечния покой — продължаваше свещеникът, — ние обръщаме поглед към тяхното дете Деймън, последният жив от това велико семейство. Детето сега отива при друго семейство. Нека то расте в любов, която ще получи от новите си родители, нека наследи баща си и стане вожд на човечеството.

Деймън стоеше и гледаше как спускат ковчезите. Той се вкопчи в ръката на жената.

— И, най-сетне, нека теб, Деймън Торн — изразително прострял ръце към небето, каза свещеникът, — Бог дари със своето благословение и милост… Нека Христос те дари с вечната си любов.

В безоблачното небе се чу далечен гръм и тълпата бавно започна да се разотива. Новите родители на Деймън търпеливо изчакаха всички да се отдалечат, после се приближиха до гробовете и детето се наведе над тях, шепнейки молитва. Хората се обърнаха и застинаха на местата си. Много от тях се разплакаха. Най-после детето стана и бавно се отдалечи с новите си родители. Телохранителите ги обградиха от всички страни и ги изпратиха до президентската лимузина.

Четирима полицаи на мотоциклети съпровождаха автомобила през тълпата от репортьори, снимащи детето. Деймън седеше на задната седалка на лимузината и внимателно ги гледаше през стъклото. Но всички снимки се оказаха развалени. На тях се виждаше петно, явно емулсионен дефект на лентата. Петното с размитите си контури напомняше кълбо дим.

Това димно кълбо неумолимо надвисваше над президентската лимузина!