Дейвид Залцер
Изчадие адово (12)

Единадесета глава

Шофьорът на таксито ги докара до отделението за неотложна помощ, извади багажа им от колата и тръгна. Торн беше толкова потресен от случилото се, че на всички въпроси отговаряше Дженингс. Той назова измислени имена и разказа една история, която напълно удовлетвори болничните власти. Каза, че са си пийнали доста и са се загубили в някакви частни владения, където имало предупредителна табела за това, че територията се охранявала от кучета пазачи. Това е станало в някакво предградие, но къде точно — той не помнел, там имало висока желязна ограда, от която паднал приятелят му. Обработиха им раните, биха им инжекции против бяс и им казаха след седмица да се върнат за анализ на кръвта, за да проверят дали лекарството е подействало. Те се преоблякоха и си тръгнаха, после намериха малък хотел и се подписаха там с измислени имена. Служителят на рецепцията поиска да платят предварително и едва след това им даде ключа.

Торн веднага започна да се обажда по телефона и докато Дженингс се мяташе из стаята, безуспешно се опитваше да се свърже с Катерина.

— Те можеха да те убият, но не го направиха — изплашено говореше Дженингс. — Те преследваха МЕН, опитваха се да се доберат до шията ми.

Торн вдигна ръка, умолявайки Дженингс да мълчи, през ризата му беше избило тъмно кърваво петно.

— Чуваш ли какво ти казвам, Торн?! Те искаха шията ми!

— Болницата ли е? Да, тя е в стая 4А.

— Боже мой, ако не беше камерата ми… — продължаваше Дженингс.

— Моля те, почакай, трябва спешно да се обадя.

— Трябва да направим нещо, Торн. Чуваш ли?

Торн се обърна към Дженингс и се взря в раните по шията му.

— Само да намеря град Мехидо — тихо каза той.

— Как по дяволите ще го намерим?

— Не знам. Иди в някоя библиотека.

— В библиотека ли? Господи!

— Ало? — каза Торн в слушалката. — Катерина?

Катерина, почувствала загрижеността в гласа на мъжа си, се привдигна и седна в болничното легло. Тя държеше слушалката със здравата си ръка, другата, гипсирана, лежеше неподвижно.

— Добре ли си? — попита Торн в отчаяние.

— Да. А ти?

— Да. Просто исках да се убедя…

— Къде си?

— В Рим. В хотел „Императоре“.

— Какво е станало?

— Нищо.

— Не си ли болен?

— Не, страхувах се…

— Върни се, Джери.

— Не мога да се върна сега.

— Страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш.

— Обадих се вкъщи, но никой не вдига слушалката.

Торн погледна Дженингс. Той сменяше ризата си и се готвеше да излиза.

— Джери — каза Катерина. — Мисля, че е по-добре да се върна вкъщи.

— Остани в болницата — помоли я Торн.

— Страхувам се за Деймън.

— Не се приближавай до къщата, Катерина!

— Аз ТРЯБВА…

— Чуй ме, Катерина. Не се приближавай до къщата! Катерина замълча, разтревожена от тона му.

— Ако се страхуваш за мен — каза тя, — няма смисъл. Говорих с психиатъра и започнах да разбирам някои неща. Това не е заради Деймън, всичко е заради мен самата.

— Катерина…

— Чуй ме. Сега вземам литиум. Това е против депресията. И ми помага. Искам да се върна вкъщи. Искам ти да се върнеш. — Тя замълча, гласът й внезапно прегракна. — И искам всичко да е наред.

— Кой ти даде това лекарство?

— Доктор Гриър.

— Остани в болницата, Катерина. Не излизай оттам, докато не се върна.

— Искам да се прибера вкъщи, Джери.

— За Бога…

— Чувствам се добре!

— Не, не си добре!

— Не се безпокой.

— Катерина!

— Връщам се вкъщи, Джери.

— Не! Ще се върна аз.

— Кога?

— Утре сутринта.

— Ами ако се е случило нещо? Обадих се там…

— Да, вкъщи се е случило НЕЩО, Катерина.

Тя отново млъкна, от тези думи я затресе.

— Джери? — попита тихо тя. — Какво е станало?

— Не мога да ти кажа по телефона — умоляващо произнесе Торн.

— Какво е станало? Какво се е случило в дома ни?

— Чакай ме там. Не излизай от болницата. Ще се прибера сутринта и ще ти обясня всичко.

— Моля те, недей…

— Не е заради ТЕБ, Катерина. С теб всичко е наред.

— Какво говориш?

Дженингс погледна Торн и мрачно поклати глава.

— Джери?

— Това дете не е наше, Катерина. Деймън не ни принадлежи.

— Какво?

— Не се прибирай вкъщи — предупреди я Торн. — Чакай ме.

Тон остави слушалката. Потресената Катерина седеше, без да помръдне. Изведнъж тя усети как паническият ужас я напуска. Лекарството започваше да действа и главата й се проясняваше. Катерина вдигна слушалката и набра номера на дома си. Никой не отговори. Тогава тя се обърна към селектора и с усилие натисна копчето.

— Да, мадам? — отговори някакъв глас.

— Трябва да изляза от болницата. С кого трябва да говоря по този повод?

— Трябва да получите разрешение от лекаря.

— Моля ви, повикайте го.

— Ще опитам.

Гласът замълча и Катерина отново се оказа в пълна тишина. Сестрата донесе обяд, но тя нямаше апетит.

На стотици мили от болницата, на гробището Черветери всичко беше спокойно, небето беше намръщено, безмълвието се нарушаваше само от тих звук, като че ли някой копаеше земята. До разровените гробове две кучета човъркаха земята, работейки механично с лапи и затрупвайки откритите ями. Земята меко падаше върху останките на чакала и детето. Отзад, на желязната ограда, безжизнено висеше обезобразеното тяло. Един от песовете дигна муцуна и нададе нисък скръбен вой. Този кучешки стон зазвуча из цялото гробище, постепенно набирайки сила, и другите зверове се присъединиха към него, докато всичко наоколо не се изпълни с техния нестроен виещ хор.

В болничната стая Катерина отново протегна ръка към селектора, в гласа й звучеше нетърпение.

— Има ли някой? — попита тя.

— Слушам ви — отговори гласът.

— Помолих ви да повикате лекаря.

— Страхувам се, че е невъзможно. Той е в операционната.

На лицето на Катерина се появи раздразнение.

— Не бихте ли могли да дойдете тук и да ми помогнете?

— Ще изпратя някого.

— По-бързо, моля ви.

— Ще се постарая.

Катерина с мъка стана от леглото и се приближи до шкафа, където веднага намери дрехите си. Роклята й беше с копчета отпред и беше лесна за обличане, но нощницата й беше закопчана до шията и като се погледна в огледалото, Катерина си помисли, че с гипсираната си ръка едва ли ще успее да свали нощницата, ушита от пурпурна копринена материя. Тя дръпна копчетата, те се разкопчаха от само себе си и Катерина, опитвайки се да съблече нощницата през главата, съвсем се обърка в тази пурпурна примка. Тя се сражаваше с копринената материя, която все по-плътно се увиваше около шията й, и чувстваше как я обхваща паника. Внезапно вратата се отвори и жената въздъхна с облекчение — най-после идваше помощ.

— Ей — произнесе Катерина, опитвайки се да разгледа влезлия през тънката коприна.

Но никой не отговори.

— Има ли някой?

И тогава тя застина.

Пред нея стоеше мисис Бейлък. Лицето й беше силно напудрено, на устните с алено червило беше нарисувана страшна усмивка. Катерина мълчаливо наблюдаваше как мисис Бейлък бавно преминава покрай нея, отваря прозореца и поглежда към улицата.

— Бихте ли ми помогнали… — прошепна Катерина. — Мисля… че се оплетох малко.

Мисис Бейлък само се усмихна и от тази усмивка сърцето на Катерина изстина.

— Прекрасен ден, Катерина — каза жената. — Хубав ден за летене.

Тя направи крачка напред, като здраво хвана Катерина за нощницата.

— Моля ви — примоли се Катерина. Очите им се срещнаха за последен път.

— Толкова сте красива — каза мисис Бейлък. — Изпратете ни въздушна целувка.

Тя се хвърли към Катерина и като я притисна към перваза, с мощни ръце я блъсна навън.

Към приемното отделение се приближи кола на „Бърза помощ“ с въртяща се червена лампичка и виеща сирена. В този момент от прозореца на седмия етаж изпадна една жена, лицето й беше обвито в пурпурна коприна. Тя падаше много дълго, но никой не успя да я забележи, докато не се удари в покрива на колата на „Бърза помощ“. След това тялото й само потръпна още веднъж и се успокои завинаги.

В този момент на Черветерското гробище настъпи тишина. Гробовете бяха засипани и кучетата се върнаха в храстите…

Торн беше ужасно уморен и заспа веднага. Събуди го телефонът. Беше тъмно, Дженингс още не се беше върнал.

— Да? — обади се Торн със сънен глас. Обаждаше се доктор Бекер, тревожният глас издаваше състоянието му.

— Радвам се, че ви намерих — каза той. — Името на хотела беше написано на нощното шкафче на Катерина, но едва успях да се свържа…

— Какво се е случило?

— Катерина се е хвърлила от прозореца на болницата.

— Какво? — едва успя да каже Торн.

— Тя е мъртва, мистър Торн. Направихме всичко възможно.

В гърлото на Торн беше заседнала буца, той не можеше да говори.

— Не знаем какво точно е станало. Тя искаше да излезе от болницата, а после я намерихме на улицата.

— Мъртва ли е?

— Умряла е веднага. Черепът й беше счупен.

Торн застена и притисна слушалката към гърдите си.

— Мистър Торн…

Но Торн вече беше затворил. Той плачеше.

В полунощ се върна Дженингс, тромавата му фигура беше прегърбена от умора. Той погледна Торн, който лежеше на леглото.

— Торн?

— Да — прошепна Торн.

— Бях в библиотеката, в автоклуба, а после отидох в Кралското географско общество.

Торн не отговори и Дженингс тежко се отпусна на леглото. Той забеляза, че кървавото петно на ризата на Торн се е уголемило.

— Изясних тази работа с града Мехидо. Това име е взето от словото „Армагедон“. „Краят на света“.

— Къде е той? — безучастно попита Торн.

— Страхувам се, че е на около петдесет фута под земята. В едно предградие на Ерусалим. Сега там се правят разкопки. Според мен с тях се занимава някакъв американски университет.

Отговор не последва. Дженингс легна и се отпусна. Той изглеждаше много уморен.

— Искам да отида там — прошепна Торн.

Дженингс кимна и продължително въздъхна.

— Ако можехте да си спомните името на стареца…

— Бухенхаген.

— Бухенхаген?

— Да. Спомних си и стиховете.

Дженингс погледна Торн с недоумение.

— Човекът, с когото трябва да се срещнете, Бухенхаген ли се казва?

— Да.

— Бухенхаген — това е човек, който изгонвал дявола от хората. Той е живял през седемнадесети век и се споменава в една от нашите книги.

— Точно това е името — безучастно отвърна Торн. — Спомних си всичко. Всичко, което той ми каза.

— Алилуя! — промълви Дженингс.

— „Когато евреинът дойде в Сион… — почти шепнешком започна Торн. — И небесата изпратят комета… И Рим познае своя възход… Повече няма да видим светлина.“

Дженингс напрегнато го слушаше в тъмнината. После, завладян от безжизнения тон на Торн, той разбра, че нещо в него рязко и безвъзвратно се беше променило.

— „От вечното Море ще въстане този Звяр — продължаваше Торн. — И войската ще дойде, за да се бие до смърт… Брат брата ще убива и няма да положи меч… Докато не замлъкне и последното сърце.“

Той млъкна. Дженингс почака да заглъхне сирената на полицейска кола, минаваща отдолу, и се приближи до прозореца.

— Какво е станало? — попита той.

— Катерина е загинала — безразлично отговори Торн. — И аз искам детето също да умре.

Те се вслушваха в звуците на улицата, без да могат да заспят до самия изгрев. В осем часа Торн се обади на авиокомпанията EI-AI и поръча билети за полета до Израел.

Торн често пътуваше, но никога не беше ходил в Израел. Всичките му знания за тази страна се свеждаха до новините от вестниците, а също така и от неотдавнашните му търсения на цитати от Библията. Той беше удивен, тъй като Израел се оказа съвременна държава. Страната, съществувала още по времето на фараоните, но родена отново едва сега, във века на асфалта и бетона, приличаше на огромен къс мазилка, захвърлен сред сухата пустиня. Това небе някога е било свидетел на бягството на евреите от Египет; а сега то беше пронизано от извисяващи се сгради и хотели.

Отвсякъде се носеше шум от строежи. Огромни кранове настъпваха като механични слонове, пренасяйки товари в „хоботите“ си. Градът като че ли се стремеше да се разраства колкото може по-бързо във всички посоки. Асфалтът на много места беше разбит и пътищата, построени съвсем неотдавна, но вече остарели, сега се строяха наново. Навсякъде висяха обяви, предлагащи екскурзии до Свещената земя. Полицията също си имаше много работа: те проверяваха чантите и куфарите, търсейки потенциални диверсанти.

Торн и Дженингс бяха задържани на летището, техните драскотини и синини предизвикаха подозрение. Торн представи гражданския си паспорт, за да скрие принадлежността си към американската администрация.

С едно такси те се добраха до хотел „Хилтън“, после си купиха леки костюми от един магазин за мъжко облекло. Горещината се засилваше. Пот проникваше в раната на Торн и му причиняваше силна болка. Раната и досега кървеше и Дженингс, като забеляза това, предложи на Торн да се обърне към лекар. Но Торн беше обзет от едно-единствено желание — да намери стария Бухенхаген.

Торн и Дженингс се отправиха към пазара, питайки всички наред, дали някой е чувал името Бухенхаген. Това име не говореше нищо на никого и те продължаваха търсенето. Торн беше на края на силите си, той едва движеше краката си. Дженингс, напротив, беше бодър и се носеше из града, влизайки в магазините, в заводите, проверявайки телефонните указатели, и даже веднъж отиде в полицията.

— Може да си е сменил името — с въздишка каза Дженингс на следващата сутрин, когато те с Торн седнаха на една пейка в парка. — Може сега да е Джордж Бухен. Или Джим Хаген. Или Ийзи Хагенберг.

След един ден те се преместиха в Ерусалим и наеха там стая в малък хотел. Отново и отново се промъкваха през тълпите хора в търсене на някой, който поне веднъж да е чувал това странно име. Но всичко беше напразно.

— Може би вече е време да се предадем — каза Дженингс, гледайки от прозореца на хотелската стая.

В помещението беше горещо. Торн, облян в пот, лежеше на леглото.

— Ако тук има един-единствен Бухенхаген, то нямаме и най-малък шанс да го открием. А засега стоим пред факта, че той изобщо не съществува.

Той започна да търси цигари.

— Дявол да го вземе, онзи дребен свещеник през цялото време е вземал морфин, а ние приемаме всичките му думи на вяра. Слава Богу, че не те е посъветвал да отидеш на Луната, иначе вече щяха да са ни замръзнали задниците.

Той тежко се отпусна на леглото и погледна Торн.

— Не разбирам, Торн. Само преди няколко дни бях сигурен в необходимостта от нашите търсения, а сега всичко това ми се струва безумие.

Торн кимна и като се намръщи от болка, седна в леглото. Свали бинта и Дженингс се сви, като видя отворената рана.

— Това никак не ми харесва.

— Всичко е наред.

— Като че ли започва възпаление.

— Всичко е наред — повтори Торн.

— Защо не искаш да ти намеря лекар?

— По-добре намери стареца — измърмори Торн. — Той е единственият, когото искам да намеря.

Дженингс тъкмо смяташе да отговори на Торн, но го спря тихо чукане на вратата. Като я отвори, той видя един бедняк. Това беше нисък възрастен арабин, гол до кръста. Арабинът се усмихна и при това оголи един златен зъб, после твърде вежливо се поклони.

— Какво искате? — попита Дженингс.

— Вие ли търсите стареца?

Дженингс и Торн бързо се спогледаха.

— Какъв старец? — предпазливо попита Дженингс.

— На пазара ми казаха, че търсите стареца.

— Да, търсим един човек.

— Ще ви заведа при него.

Торн с мъка се привдигна и многозначително погледна Дженингс.

— Хайде, по-бързо — подкани го арабинът. — Той казва, че идвате тъкмо навреме.

Те тръгнаха пеш по улиците на Ерусалим. Вървяха бързо и мълчаливо. Дребният арабин им сочеше пътя. Той беше удивително пъргав за възрастта си. Торн и Дженингс се мъчеха да не го изпускат от погледа си, а той ловко се гмуркаше в кривите завои. Арабинът се усмихваше като Чеширския котарак, когато Торн и Дженингс, задъхани, най-сетне го настигнаха. Явно, тук беше краят на пътешествието им, но пред тях се извисяваше тухлена стена. Дженингс и Торн внезапно стигнаха до мисълта, че просто са ги преметнали.

— Долу — каза арабинът, приповдигна една решетка и с жест им показа къде да влязат.

— Що за дяволия е това? — възмути се Дженингс.

— Хайде, по-живо. — Арабинът отново се ухили.

Торн и Дженингс се спогледаха и мълчаливо се подчиниха. Арабинът слезе след тях. Долу беше тъмно и арабинът запали факел. Той бързо ситнеше отпред, увличайки ги все по-навътре и по-навътре в подземието. На слабата светлина пътешествениците успяха да видят една хлъзгава стълба от груб камък. Наблизо минаваше канализационна система и всичко наоколо беше покрито с хлъзгави кафяви растения, които миришеха отвратително и пречеха да се върви. Слизаха бавно и внимателно, но когато стъпалата свършиха, арабинът отново хукна почти тичешком напред. Торн и Дженингс се опитаха да тичат, но не можаха да се задържат на хлъзгавите камъни. Арабинът се отдалечаваше и факелът му заприлича на мъничка светеща точка. Спътниците му бяха обкръжени от полумрак, тунелът пред тях се стесняваше и те едва се побираха в тесния проход. Този тунел приличаше на част от иригационна система и Дженингс изведнъж си помисли, че те може би пътешестват по онези „сложни и объркани системи от канали“, за които говореха археолозите в пустинята. Провираха се опипом, обкръжени от тъмнина и камъни. Крачките им силно отекваха в напрегнатата тишина. Светещата точка на факела изчезна окончателно и като забавиха крачка, те изведнъж осъзнаха самотата си, усещайки взаимното си присъствие само по тежкото дишане.

— Дженингс — задъхвайки се, произнесе Торн.

— Тук съм.

— Не виждам…

— Този негодник…

— Чакай ме.

— Няма смисъл — отсече Дженингс. — Стигнахме до стена.

Торн пристъпи напред, опря се в Дженингс и докосна стената. Тунелът беше задънен. Арабинът беше изчезнал.

— Той не може да се е измъкнал отникъде — промърмори Дженингс. — Сигурен съм.

Той запали клечка кибрит и освети малкото пространство около тях, подобно на ковчег: каменният свод почти ги притискаше, влажните пукнатини гъмжаха от хлебарки.

— Какво е това — отточна тръба ли? — попита Торн.

— Тук е влажно — забеляза Дженингс. — Защо по дяволите тук е влажно?

Клечката угасна и те отново се оказаха в тъмнина.

— Това е суха пустиня. Откъде, по дяволите, се е взела тази вода?

— Сигурно има подземен извор — размишляваше Торн.

— Или резервоари. Няма да се учудя, ако се окаже, че сме близо до някой водопровод.

Торн не отговаряше, той не можеше да се справи с дишането си.

— Да тръгваме — едва успя да каже той.

— През стената ли?

— Обратно. Да се махаме оттук.

Те се връщаха опипом, плъзгайки длани по влажните грапави стени. Пътешествениците едва се придвижваха в тъмнината и всеки дюйм им изглеждаше по-дълъг от цяла миля. Внезапно ръката на Дженингс увисна във въздуха: той усети празно пространство.

— Торн?

Дженингс хвана Торн за ръката и го притегли по-близо до себе си. До тях под прав ъгъл с тунела имаше проход. Явно, те не го бяха забелязали в тъмнината и го бяха пропуснали.

— Там долу има светлина — прошепна Торн.

— Сигурно е нашият остроумен водач.

Торн и Дженингс бавно се препъваха по прохода. След известно време той се вля в една пещера; подът й беше покрит с чакъл, стените не стигаха до тавана, а приличаха повече на възвишения. Успяха да видят, че пространството пред тях не се осветяваше само от факел. Това беше светла каменна зала, в центъра на която стояха двама души, които ги наблюдаваха, и очевидно чакаха появата им. Един от тях беше същият онзи беден арабин. Неговият загасен факел се търкаляше, захвърлен настрани. Вторият беше възрастен човек, облечен в шорти цвят каки и риза с къси ръкави. Той беше сериозен, лицето му изглеждаше измъчено, ризата му, пропита с пот, прилепваше към тялото. Зад стареца Торн и Дженингс видяха дървена маса, на която се търкаляха купища хартии и свитъци.

Дженингс и Торн влязоха в пещерата. Те стояха мълчаливо, примижавайки от неочаквано ярката светлина. Залата се осветяваше от десетки висящи светилници, на стените се бяха отпечатали мъглявите контури на сгради, стълби, като че ли вградени в скалата. Под краката им имаше обикновена земя, но на някои места се виждаха елементи от паваж, които свидетелстваха, че в древността оттук е преминавала улица.

— Двеста драхми — каза арабинът и протегна ръка.

— Можете ли да му платите? — попита човекът с шортите и сви рамене, сякаш се извиняваше.

— Вие… — Дженингс се запъна, тъй като старецът кимна утвърдително. — Вие ли сте… Бухенхаген?

— Да.

Дженингс го изгледа подозрително.

— Бухенхаген — това е човек, прогонващ дявола, който е живял през седемнадесети век.

— Това е било преди девет поколения.

— Но вие…

— Аз съм последният — отново го прекъсна старецът — и най-неуспелият от тях.

Той премина зад масата си и с мъка седна зад нея. Светлината от лампата озари лицето му: то беше толкова бледо, че изглеждаше прозрачно, през кожата прозираха вени.

— Що за място е това? — попита Торн.

— Джезрил, градът Мехидо — безучастно отговори той. — Моята крепост, моят затвор. Тук е започнало Християнството.

— Вашият затвор?… — попита Торн.

— От гледна точка на географията това е сърцето на Християнството. Затова, когато се намирам тук, нищо не може да ми навреди.

Той млъкна, явно очаквайки реакцията им. На лицата на Торн и Дженингс се отрази крайно удивление.

— Бихте ли могли да платите на моя водач? — попита старецът.

Торн пъхна ръка в джоба си и извади оттам няколко банкноти. Арабинът взе парите и веднага изчезна, като ги остави насаме. В стаята беше студено и влажно. Торн и Дженингс, оглеждайки се наоколо, трепереха.

— По този градски площад — продължаваше Бухенхаген — някога е марширувала римската войска, а старците, седящи на каменните пейки, са говорели за раждането на Христа. Това, за което са говорели те, е записано тук — показа той стените, — в тази сграда, много щателно, и е било събрано в книгите, които са ни известни под името библии.

Дженингс се взря в тъмната пещера зад тях и Бухенхаген улови погледа му.

— Тук се намира целият град. Тридесет и пет километра от север на юг. По-голямата част засега е проходима. Там, горе, правят разкопки и от това стават срутвания. Когато те стигнат дотук, ще са останали само развалини. Но това така подхожда на човека, който си мисли, че всичко видимо трябва да бъде на повърхността…

Торн и Дженингс стояха мълчаливо, опитвайки се да разберат всичко видяно и чуто тук.

— А онзи дребен свещеник? — попита Бухенхаген. — Той умря ли вече?

Торн се обърна към него, като с ужас си спомни за Тасоне.

— Да — отговори той.

— Тогава седнете, мистър Торн. По-добре да пристъпим вече по същество.

Торн не помръдваше, старецът премести поглед върху Дженингс.

— Извинете ни. Но това трябва да знае само мистър Торн.

— В цялата тази работа ние с него сме ЗАЕДНО — отговори Дженингс.

— Страхувам се, че не е така.

— Аз го доведох тук.

— Сигурен съм, че той ви е благодарен за това.

— Торн…

— Прави, каквото ти казва той — отсече Торн.

Мускулите на лицето на Дженингс се стегнаха от обида.

— И къде, по дяволите, да го чакам?

— Вземете една лампа — каза Бухенхаген. Дженингс трябваше да се подчини. Като хвърли злобен поглед към Торн, той взе една лампа и се отправи към тъмнината.

Последва неловка пауза. Старецът стана иззад масата и почака да затихнат отдалечаващите се стъпки на Дженингс.

— Вярвате ли му? — попита Бухенхаген.

— Да.

— Не вярвайте на никого.

Той се обърна и започна да се рови в един шкаф, издълбан в скалата, после извади оттам солиден пакет.

— А трябва ли да вярвам на вас? — попита Торн.

Старецът се върна до масата и разви пакета. Там имаше седем ками, които студено пробляснаха на светлината. Те бяха много тесни, дръжките им бяха изрязани от слонова кост и всяка от тях представляваше фигура на разпнатия Христос.

— Вярвайте на тях — каза той. — Само те могат да ви спасят.

В пещерата цареше гробна тишина. Дженингс, наведен, се промъкваше напред. Над него беше надвиснал неравният скалист таван. Дженингс със страх се вглеждаше в пространството, осветено от лампата, която носеше в ръце. Той виждаше стените на сградите, вградени в камъка, затрупаните в скалите скелети, изглеждаше, че те всеки миг могат да излязат от отточните канавки, някога заобикаляли древната улица. Дженингс продължаваше по-нататък и коридорът пред него започна да се стеснява…

Лампите в квадратната зала вече бяха помръкнали, Торн с ужас гледаше масата. Седемте ками бяха подредени под формата на кръст.

— Това трябва да се направи на свещена земя — шепнеше старецът. — На църковна земя. А с кръвта му трябва да се ороси божият олтар.

Думите отчетливо се чуваха в тишината, но старецът внимателно наблюдаваше Торн, за да се убеди дали той го разбира правилно.

— Всеки нож трябва да се забива до дръжката. До краката на Христос на всяка дръжка… и така, че да образуват кръст. Първият кинжал е най-важен. Той отнема физическия живот и образува центъра на кръста. Следващите ножове отнемат духовния живот и те трябва да се забиват в такъв ред…

Той млъкна и отново погледна Торн.

— Трябва да бъдете безжалостен — поясни той. — Това не е човешки син.

Торн се опита да заговори. Когато гласът му се възвърна, той беше някак чужд, груб и треперещ, издавайки състоянието на Джереми.

— Ами ако грешите? — попита той. — Ами ако той не е…

— Не може да има грешка.

— Трябва някакво доказателство…

— Той има петно по рождение. Три шестици.

Дишането на Торн спря.

— Не — прошепна той.

— Така е казано в Библията, с този знак са отбелязани всички апостоли на Сатаната.

— Но той няма знак.

— Псалом Дванадесети, стих шести. „Онзи, който има разум, ще изброи числото на Звяра, носещо смърт. Числото винаги съвпада с човека. То е шест стотици, шест десетки и шест.“

— Казвам ви, той няма този знак.

— ТРЯБВА да има знак.

— Аз съм го КЪПАЛ. Познавам всеки сантиметър от кожата му.

— Той не се вижда на тялото. Ще намерите знака под косата. Нали момчето се е родило с буйна коса?

Торн си спомни момента, когато видя детето за пръв път, и удивлението си при вида на гъстата и дълга коса.

— Избръснете косата — посъветва го Бухенхаген. — И ще видите под нея този знак.

Торн затвори очи и отпусна глава върху ръцете си.

— От самото начало трябва да изключите и най-малкото колебание. Съмнявате ли се в моите думи?

— Не знам — отговори Торн, като въздъхна. Старецът се отпусна назад и го погледна.

— Нероденото дете беше убито, както беше предсказано. Жена ви загина.

— Това е ДЕТЕ!

— Още доказателства ли са ви нужни?

— Да.

— Тогава ги изчакайте — каза Бухенхаген. — Но знайте, че ви е необходима вяра. Иначе няма да се справите. Ако се съмнявате, те ще ви надвият.

— Те?

— Вие казахте, че в къщата има и една жена. Бавачката, която се грижи за детето.

— Мисис Бейлък…

Старецът кимна, като че ли си спомни нещо.

— Истинското й име е Баалок. Тя е регент на дявола. Тя е готова да умре, но да не ви позволи да извършите необходимото.

Те замълчаха. В пещерата се чуха стъпки. От тъмнината бавно се появи Дженингс, на лицето му беше изписано крайно удивление.

— Хиляди скелети… — прошепна той.

— Седем хиляди — уточни Бухенхаген.

— Какво се е случило тук?

— Мехидо — това е мястото на Армагедон. Краят на света.

Дженингс пристъпи напред; и досега го тресеше от видяното.

— Искате да кажете… че вече е имало Армагедон?

— О, да — отговори старецът. — И ще има още много пъти.

С тези думи той предаде пакета с ножовете на Торн. Торн се опита да откаже, но Бухенхаген буквално пъхна пакета в ръцете му. Очите им се срещнаха.

— Живях много дълго — каза Бухенхаген с треперещ глас. — И се моля животът ми да не се окаже напразен.

Торн последва Дженингс в тъмнината, откъдето бяха дошли. Той се обърна само веднъж, но стаята вече беше изчезнала. Светлината не се виждаше, всичко се беше разтворило в тъмнината.

Те вървяха из Ерусалим мълчаливо. Торн стискаше здраво пакета в ръце. Настроението му беше потиснато, той вървеше като автомат, без да обръща внимание на нищо, гледайки право пред себе си. Дженингс му зададе няколко въпроса, но Торн не отговори. Те влязоха в една тясна пресечка, където имаше строеж и фотографът се приближи плътно до Торн, опитвайки се да надвика шума на работещите кранове.

— Слушай! Искам само да разбера какво каза старецът. Имам право на това, нали?

Но Торн упорито вървеше напред, като че ли се опитваше да се отърве от случаен натрапник.

— Торн! Искам да знам какво каза той!

Дженингс се хвърли напред и хвана Торн за ръкава.

— Ей! Аз не съм страничен наблюдател! Нали АЗ ГО НАМЕРИХ!

Торн спря и погледна Дженингс право в очите.

— Да. Така е. Ти намери ВСИЧКИ НАС.

— Какво искаш да кажеш?

— Уверяваш ме, че всичко това е истина. Ти ми наби тези щуротии в главата!

— Почакай…

— Ти направи всички тези снимки!

— Торн…

— Ти ме доведе тук!

— Какво ти е?

— А аз даже не зная кой си ТИ всъщност!

Торн се изтръгна от ръцете на Дженингс, но Дженингс отново го привлече към себе си.

— А сега почакай за момент и ме изслушай.

— Вече достатъчно те слушах.

— Опитвам се да ти помогна!

— Стига толкова!

Те се гледаха в упор. Торн трепереше от ярост.

— Само като си помисли човек, че съм могъл да повярвам в това! ДА ПОВЯРВАМ!

— Торн…

— Този твой старец е само поредният факир, търгуващ с евтини ножове!

— За какво говориш? Торн размаха пакета.

— Това са НОЖОВЕ! ОРЪЖИЕ! Той иска да го заколя! Той мисли, че аз трябва да убия това дете!

— Това не е дете!

— Това е ДЕТЕ!

— За Бога, какво доказателство още…

— За какъв ме вземаш?

— Успокой се…

— Не! — извика Торн. — Няма да направя това! Аз повече не участвам в това! Да убия дете! За КАКЪВ ме вземате всички вие?

Торн в ярост замахна с пакета и го хвърли надалеч. Той се удари в стената на къщата и изчезна. Дженингс млъкна и се обърна, за да си тръгне, но Торн го спря.

— Дженингс…

— Сър?

— Не искам повече да ви виждам. Аз повече не участвам в това.

Като стисна зъби, Дженингс бързо пресече улицата, опитвайки се да намери ножовете до стената. Земята беше осеяна с боклук. Във въздуха се носеше ревът на работещите кранове и коли. Дженингс разхвърляше с крака боклука с надеждата да намери пакета. Той го забеляза до една мръсна кофа и се наведе, за да вземе пакета в ръце, без да обърне внимание на стрелата на крана, движеща се точно над главата му. Тя като че ли се спъна за част от секундата и от удара от огромната прозоречна, рамка излетя стъкло.

Стъклото сработи с точността на гилотина.

То отсече главата на Дженингс точно по линията на яката и се разлетя на милиони парченца.

Торн чу звъна, после викове, видя хора, хвърлили се към улицата, където се беше скрил Дженингс. Той тръгна след тях и се промъкна през тълпата.

На земята лежеше обезглавеното тяло, кръвта изтичаше на тласъци от гърлото, като че сърцето продължаваше да работи. Една жена, която стоеше на един балкон над тях, истерично се кикотеше и сочеше надолу. В кофата за боклук лежеше отсечената глава и гледаше в небето с невиждащи очи.

Като се насили, Торн пристъпи напред и вдигна пакета с ножовете, който беше до безжизнената ръка на Дженингс. Без да вижда нищо пред себе си, той се измъкна от пресечката и тръгна към хотела.