Бони Рамтън
Земетръсни игри (22)

Глава 22

Големите пясъчни дюни, долината Сан Луис, Колорадо

Айлийн не можа да заспи. Беше напрегната като струна. Раменете я боляха, но не от носенето на раницата, а от напрежението да лежи само на метър от баща си. Той не помръдваше и сигурно спеше, но нямаше как да види лицето му. Остроумно замислената му палатка бе с отвор като на иглу, който бяха оставили отворен. Навън небето беше обсипано със звезди. Пясъкът бе застинал неподвижно, така че явно имаше още няколко часа до сутринта. Трябваше да заспи. Поне да се опита. И определено нямаше тя да започне разговора.

— Имам ли братя или сестри?

— Не — веднага отговори Алън с глас, от който ставаше ясно, че и той е лежал напълно буден и е чакал тя да започне. — Не се ожених повторно.

— А преди мен?

— Не — учудено отговори той. — Майка ти забременя с теб по време на сватбеното ни пътешествие. Не ти ли е разказвала? Линда — майка ти — страдаше от тези циклични пристъпи.

„Линда — помисли си Айлийн през болезненото думкане в гърдите си. — Майка ми се е казвала Линда.“

— Тогава не успях да я накарам да отиде на доктор — каза Алън дрезгаво. — Съжалявам, и за мен е трудно… — Можеш ли… да ми разкажеш за майка си? За осиновителите си? Как се озова при тях? Толкова се мъчих да те открия и така и не успях.

— Родителите ми се обадиха във всеки щат да питат дали някой не е подал молба за изчезнали тригодишно момиченце и майка му. Това беше, след като мама умря. Никой не ни беше потърсил — отговори Айлийн. Излезе по-троснато, отколкото й се искаше.

— Значи е мъртва — каза след дълго мълчание Алън.

— Мъртва е. — Айлийн отпи от бутилката си. Усещаше гърлото си болезнено сухо.

— Съжалявам — тихо каза Алън.

— Беше преди доста време — сви рамене Айлийн. Не че той можеше да го види.

— Обадих се, че сте изчезнали, в минутата, когато се върнах от командировката си. Полицията така и не откри нищо. А и… Линда знаеше къде съм. Можеше да ме открие, ако поискаше. Тя не го направи, сега знам защо.

— Може полицейското запитване просто да не е стигнало до Южна Дакота — отбеляза Айлийн. Тя самата беше полицай и знаеше колко бумащина се губи по трасето всеки ден.

Отново настъпи тишина, вече не толкова напрегната, колкото преди малко. Айлийн усещаше как по косата и гърба й се стичат капчици пот. В палатката беше топло, независимо че на по-малко от половин метър от тях вън имаше сняг.

— Не знаех, че е мъртва. Не разбирах защо така и не ми поиска издръжка или развод. Аз… Наистина ми липсвахте ужасно.

— Наистина?

— Да — каза Алън. Гласът му беше станал още по-дрезгав и Айлийн отново го чу как отпива вода в тъмното. — Майка ти не беше съвсем здрава, когато се оженихме, Айлийн. Ти знаеш какво й е имало. Аз не знаех доста дълго. Беше толкова мъничка и сладка, когато те доведохме от болницата. Очите ти бяха като сини мъниста, като на някакво животинче, и сякаш никога не спеше. Тя ти даваше да сучеш, но когато те нахранеше, просто се отпускаше на леглото и се обръщаше встрани. Аз трябваше да те потупам, за да се оригнеш, да ти сменям пеленките и да те разхождам.

— Трябва да е била в тежкия период на цикъла — изкоментира Айлийн. Бегло си спомни как майка й лежи свита на някакво легло в мотелска стая, а тя рови из чантата й и лакомо поглъща увити в шумящ целофан кракери. Бяха божествено вкусни. Сигурна беше, че стига да ги потърси, ще нахлуят и други подобни спомени. Не искаше да го прави.

— Сега знам това. Но тогава бях отчаян. Имах си работа, млада жена и невръстно дете, а нищо не беше такова, каквото си го бях представял. Говорих със съседите, Господ да ги поживи. Мария Ескобар идваше всеки ден и се грижеше за вас двете.

Приготвяше вечерята и я оставяше в печката. Плащах й в брой, защото беше в страната нелегално, беше избягала от Никарагуа. Когато се върнех, нахранвах майка ти, сменях ти памперса и те люлеех с часове. С тебе си говорехме — от гърлото му излезе призрачен задавен звук. — Аз ти гуках и казвах „ола“ и „здрасти“, и „гутен таг“, и здравей на всички други езици за които можех да се сетя, а ти ме поглеждаше с онези блестящи очи и повръщаше на рамото ми. Обичах малкото си момиченце. Бях сигурен, че Линда ще се оправи. Раждането беше тежко, особено за нея.

— Но нещата не са се оправили — промълви Айлийн.

— Не, не се оправиха. И когато се опитах да я заведа на психиатър, тя помисли, че искам да я вкарам в лудница или да я убия. Трябваше да изчакам маниакалната фаза на цикъла, грешката беше моя.

Навън пясъкът леко се завихри, сякаш някой въздъхна, и в палатката нахлу изгорелият мирис на дюните.

— Мисля, че ще е по-добре да затворим платнището — каза Айлийн и остави Алън да се пресегне и да нагласи брезента. По него веднага започнаха да валят песъчинки, вятърът набра скорост и звукът се усили до жалостиво бучене. В палатката сега бе тъмно като в рог и малко задушно. Айлийн усещаше миризмата на Алън, някакъв сапун и малко старческа пот. Миризмата на баща. Беше й чужда и за момент се почувства ужасно самотна. Какво правеше из пясъците с този непознат?

— Отдавна реших да спра да я мразя — пресипнало каза Алън. — Ще ми кажеш ли как умря. Знам, че нямам никакво право, но искам да знам какво се случи, къде отиде ти, как умря Линда. Искам да знам защо не можах… — гласът му секна.

— Не можа какво? — жестоко попита Айлийн. Знаеше какво изпитва той, но не й пукаше. Дължеше й го.

— Не можах да дойда на абитуриентския ти бал — каза той и се засмя като човек, който наистина се мъчи да не заплаче.

Айлийн примигна в задушаващия я мрак. Чувстваше се невероятно странно. Абитуриентският й бал беше просто едно от нещата, които в крайна сметка бяха довели до университета. Последни изпити, тога, бал. Оуен Сатър все още се чудеше нея ли да избере или Моли, въпреки че и на двете момичета беше ясно, че двамата с Моли са родени един за друг. В училището им имаше повече момичета, отколкото момчета, така че в крайна сметка той кавалерства и на двете. Бяха се усмихнали надменно на наетия за случая фотограф и се бяха престорили на обиграна, декадентска тройка. Айлийн бе с бледозелена рокля, майка й и баща й я бяха снимали много пъти и като цяло балът май беше забавен.

— Искам да разбера за майка ти — простичко каза Алън. И Айлийн му разказа. Разказа му за малкия очукан седан, за моста и Джон Рийд, брат й — ангел, умрял, за да живее тя.

Беше й по-лесно да разказва в почти пълния мрак. От невидимата тежест на пясъка върху палатката и топлината на проснатите им един до друг спални чували се чувстваше сама и едновременно близка с него. Лежаха като близнаци в утробата на майка си, свързани единствено от топлината и гласовете си. Той не беше непознат, който да преценява недостатъците й, а баща й, единственият друг човек, който знаеше какво е да си живял с чудовището, вселило се в тялото на Линда Дорън.

Когато свърши с разказа си, настъпи тишина. Пясъкът дращеше по входа на палатката като миниатюрни пръстчета, а вятърът духаше в отвора.

— Съжалявам — каза накрая Алън толкова тихо, че тя едва го чу. — Нямаше как да те предпазя от това. Аз съм ти баща, а не можах да те предпазя.

— Е, аз оцелях — сви рамене в мрака Айлийн. — И извадих късмет. Какво… какво прави ти?

— И аз оцелях — тъжно каза Алън. — След половин година се отказах от продажбите. Не можех да си върша работата както трябва. Преди бях направо факир, но после нещата просто не вървяха. Напуснах, преди да ме уволнят. За известно време бях сервитьор, докато реша какво да правя по-нататък. Накрая се записах да уча и взех магистърска степен по английски. Знам, че звучи глупаво, но не виждах с какво друго да се захвана. Просто се лутах. Намерих си работа в Уайоминг, в един колеж в Шайен. Бях доволен. Преподавах. Започнах да ходя на риболов. Научих се да живея наново.

— Но не се ожени повторно — отбеляза Айлийн.

— Не. Имал съм доста приятелки, ако това те интересува — каза Алън и в гласа му се промъкна старото чувство за хумор. — Но женитба… никога. Бях изгубил жена си и малката си дъщеричка. Не можех пак да поема подобен риск.

— Бракът наистина е риск — промълви тежко Айлийн. Усещаше, че й се приспива, и то точно сега, когато беше време да му зададе внимателно въпроса дали наскоро убитата Криста Люис е била една от многото му приятелки, за които не е могъл да рискува да се ожени, дали Криста Люис всъщност е дошла на дюните с него и така и не се е върнала. Но й изглеждаше глупаво да си представи, че този човек е убиец. Не можеше да е убиец.

— Какво каза? — попита някак отдалеч Алън.

— Аз вярвах на Джо — каза след цяла вечност Айлийн. Струваше й се, че му е обяснила всичко за Джо, как бе заподозрян при предишното й разследване и как дълбоко в сърцето си не повярва, че той е убиец. И как излезе права, което беше добре, защото ако беше сгрешила, той можеше и щеше да я убие. Преди да заспи, съвсем осъзна, че не го беше обяснила на Алън както трябва, и се остави на съня.

 

 

Ранчото Уилямс, долината Сан Луис, Колорадо

Джо седна в чувала си, съблече се и вече само по боксерки, отвори друга снимка, Йоланда. Намери земетресението, 4,5 по скалата на Рихтер в Кобе, Япония, и въздъхна, когато завъртулките се появиха и замряха на екрана. Със сигурност му беше убягнало нещо. Нещо, което беше убягнало на всички.

— Няма ли да махнеш това нещо? — попита Роузън. Чувалът му — старият чувал на Джо — беше на около половин метър и краката им едва се сместваха. Даниъл Грентъм тихо промърмори в знак на съгласие и се извъртя в чувала, който явно беше на Сам Уилямс. Бяха се натръшкали по пода на всекидневната като момчета след купон и беше ясно, че ситуацията не се нрави особено на никого. И тримата си бяха абсолютно чужди. А имаше и още нещо. Предстоящата битка ги правеше раздразнителни.

— Обикновено не спя кой знае колко — каза Джо. — Аз съм компютърен маниак, ако сте забравили.

— Тази нощ всички трябва да се наспим — отбеляза Роузън.

— Парижанинът ще бъде тук в шест.

— Страхотно — каза Джо, без да откъсва очи от екрана, където вървеше земетресението Дорийн в Коста Рика. — Разчитаме на някакъв побъркан милионер да ни заведе до дюните, преди Мичъл да направи Колорадо Сити на кайма.

— На него може да се разчита, трябва да го призная — каза Даниъл, изправи се на лакът и погледна Джо. — Защо на кайма?

— Там, където е построен Колорадо Сити, преди са били наносите на Мисисипи — каза Джо и пусна отново Дорийн. — Когато се случи земетресение от шеста степен — а се очаква Ню Мадрид да бъде от осма, — от вибрациите земята ще се превърне в нещо като кайма. Всъщност ще се втечни. Всичко ще пропадне — къщи, хора, коли, небостъргачи. И когато трусовете спрат, почвата ще се втвърди отново. Доста гаден начин да умреш, ако питаш мен. Все едно да те погребат в цимент. Но това ще стане само в Канзас Сити.

— Може би машината на Тесла не може да произведе толкова силно земетресение? — предположи Даниъл.

— Мисля, че може — каза Джо. — Четох доста за Никола Тесла. Оказа се, че когато Тесла умрял, хотелската му стая е била запечатана от ФБР. Всичко вътре е било конфискувано от правителството.

— И никой не е протестирал?

— Тесла не се е женил. Не е имал семейство. Отглеждал е гълъби и особено е обичал един бял, който си е гледал в стаята, когато наистина остарял. А има и нещо друго — каза Джо, изключи програмата и затвори капака на лаптопа. Погледна Роузън, той се беше надигнал и го слушаше.

— Поканили са го да се присъедини към проекта „Манхатън“. Отказал е. Всички известни учени се съгласили, само той не. Не мислел, че убийството на милиони хора е добро оръжие. Проектирал е нещо, което самият той нарекъл смъртоносни лъчи и което е можело да сваля атомни ракети. Плановете му са също в ръцете на ФБР.

— Не мисля, че ако знаеше, щеше да го одобри — неочаквано се намеси Роузън.

— Точно така — съгласи се Джо. — Абсолютно си прав. Не е одобрявал убийството, а точно това ще направят хората, които предизвикват земетресения без предупреждение. За някои неща тайната е задължителна, но не и затова. А и убийствата на Криста и Джим Лийтсдейл само доказват, че за тях няма значение кой ще пострада.

— Трябва да ги спрем — каза Даниъл.

— Ще ги спрем — поправи го Роузън. — Така че млъкни, по дяволите, Джо. Трябва да поспя.

— Добре де, капитан Блай^[1] — саркастично отговори Джо, но все пак остави лаптопа си. Загадките, които оставаха, щяха да бъдат разрешени на дюните, не в компютъра му. Той потупа с обич франкенкомпютъра, легна в спалния си чувал и се опита да не мисли за Айлийн, която беше някъде на дюните, в тъмния сняг. Беше с Алън Бакстър, за когото Джо беше сигурен, че ще я защити, ако трябва, и с живота си. Алън не беше убиец, не можеше да е убиец. В това Джо беше сигурен. Трябваше да е сигурен, иначе нямаше да успее да мигне.

 

 

Ранчото Уилямс, долината Сан Луис, Колорадо

Парис Линели напълно отговаряше на очакванията на Джо. Дори ги надхвърляше. Млад и висок, с гъста тъмноруса къдрава коса и широка усмивка, разкриваща бели зъби. Беше облечен с елегантна бяла риза и меки панталони с ръб, сякаш му предстоеше разходка с камила до някоя фараонска гробница. Джо веднага разбра защо Сюзън Уилямс не го харесва и защо Даниъл Грентъм бе завъртял очи при мисълта да прекара няколко дни в компанията му. Просто беше прекалено съвършен.

Неговият джип, Бейб, беше боядисан в невъзможно ярък оттенък на пурпурното. Джо никога не беше виждал джип „Хъмви“ и остана леко стреснат от размера и височината му.

Парис изскочи от Бейб и застана намахано до предните колела, колкото да даде възможност на всички да се възхитят на колата и тоалета му. При появата на изтриващата ръце в престилката си Бет той застина в поза мирно.

— Госпожо Уилямс! — възкликна Парис. — Кажете ми, че има кифлички!

— Има — усмихна се тя. — Влизай, Парис.

Като се вземе предвид цветът на колата му и дрехите, Джо очакваше Парис да говори надуто. Но гласът му се оказа дълбок и провинциален като кънтри китара, глас на човек, който цял живот е карал кален пикап и е стрелял по плъхове.

— Този е побъркан — меко прошепна Даниъл на Джо, докато следваха Бет към кухнята, и здраво го стресна. — Прави каквото си поиска. На бас се хващам, че коефициентът му на интелигентност изобщо не влиза в графите.

— Ти четеш мисли или какво? — попита го Джо и забеляза усмивката, с която Марша им отвори вратата.

— Не обикновено — каза Даниъл. — Но в случая разбрах какво си мислиш. Когато му свикнеш, ще ти хареса. Много по-свестен е, отколкото изглежда.

С уста, натъпкана с кифлички, и чаша кафе в ръка Парис изобщо не приличаше на надут гений.

— Добре, казвайте — каза между две хапки и махна неопределено към всички и никой.

— Ще ти разкажем подробно всичко по пътя — каза Роузън. Звездата, която Гонзалес му даде предната вечер, бе прозаично закачена на джоба на ризата му. — Накратко, двама от нашите са на дюните, а има вероятност там да се навъртат и убийци.

— Утре призори на мястото, означено с Х — прошепна Марша толкова тихо, та Джо реши, че е единственият, който я е чул, но Парис я погледна безизразно над полепналите по устата му захарчета от глазурата и очите му светнаха.

— Като че ли е работа като за Парис — каза той, избърса уста и ги дари с холивудската си усмивка. Роузън го изгледа изпитателно, но не каза нищо. Парис се усмихна още по-широко и посочи към значката му. — Но естествено главният тук си ти, нали така?

— Само ако се наложи — каза Роузън. Парис го погледна и Джо забеляза нещо интересно. Очите на Парис бяха тъмнокафяви, но за момент странно изсветляха, сякаш някой дръпна невидими щори, иззад които погледна нещо мъдро и могъщо, нещо „извън графите“. После щорите се спуснаха обратно, Парис отпи от кафето на Бет и се ухили.

— Ти командващ, шефе. Бейб и аз сме на твое разположение.

— Само ти ли можеш да караш колата си?

— Е, тя се кара лесно. Но по-добре да карам аз, особено на дюните. Защо?

— Защото искам да ти покажа симулацията си — каза Джо. — Докато ти разказваме цялата история.

— Аз ще карам Бейб — предложи услугите си Даниъл.

— Добре — меко се съгласи Парис.

— Тогава да тръгваме — каза Роузън. — Имаме по-малко от двадесет и четири часа.

— Двадесет и четири?

— Преди да задействат Ню Мадрид оттук, ще ти го обясним по пътя — бързо каза Марша.

Джо забрави да погледна назад на тръгване. Беше прекалено зает да показва — по-скоро да се изфука с франкенкомпютъра си и да разкаже на Парис цялата невероятна история така, че да я направи поне малко вероятна. Когато се сети да се обърне и да помаха на Бет, която го беше приютила, нахранила и изпратила с благословия, нея вече я нямаше. Изведнъж му се стори страшно важно, че е забравил да помаха, сякаш бе пропуснал да се сбогува с последната частица светлина, любов и топлина, които щеше да срещне.

Пред тях лежаха дюните и отразяваха съвсем друга светлина — светлина, която сякаш идеше от друго слънце. Когато Бейб излезе на магистралата, до Джо достигна и леката им миризма на изгорено.