Дийн Кунц
Мрак под слънцето (4)

4

Навярно Хауи се превръщаше в мечтател, който спи през деня и стои буден през нощта. Прибрал се в стаята си, легнал в леглото си, угасил осветлението, той не можеше да се отпусне и изключи. Съзнанието му продължаваше да показва отново и отново цялата сутрин и целия следобед на този невероятен ден и тези спомени бяха за него така ярки, сякаш ги гледаше на кино.

Тъй като майка му ставаше рано за работи, тя си легна в девет и половина. Корин вече си беше в стаята и правеше каквото правят момичетата в стаите си — той нямаше никаква представа.

Всичко бе потънало в тишина и мрак, когато в девет и четирийсет и пет Хауи се облече и слезе по стълбите. Той намали светлината от фенерчето, като покри лещата с два пръста. Къщата ухаеше на препарат за почистване на мебели, леко на освежител на въздуха с лимонов аромат и тук-таме дори още по-леко на потпури, които майка му си правеше от цветя, отгледани от нея, и от кухненски подправки. На господин Блакуд щеше да му хареса тихата, миришеща на хубаво къща, ако се съгласеше да дойде да види апартамента. Ако можеше да почака до събота, когато мама не е на работа, може би можеше да дойде на вечеря. Майката на Хауи беше отлична готвачка и гостуването на вечеря в главната къща от време на време беше още едно от предимствата за наемателите на апартамента.

Хауи излезе през задния вход на къщата, заключи вратата след себе си и пъхна ключа в един от джобовете на джинсите си. Изключи фенерчето, защото пълната луна покриваше със скреж всичко наоколо.

Той се отправи с бързи крачки към гробището на „Свети Антоний“, но не се затича. Тичането може да ти докара смъртта, защото раздухва пламъците. Не че гореше в момента, разбира се, но дълго време тичането беше невъзможно и заради присадената кожа, която беше много нежна. Белезите са от по-груба тъкан от обикновената кожа и на места, където белезите се съединяват с обикновената кожа, внезапното силно разтягане, което се получава, когато тичаш с всичка сила, може да доведе до напуквания на кожата и дори до смъртоносна инфекция.

Господин Блакуд беше казал, че може би ще спи до девет часа. Хауи не искаше да рискува да го събуди, затова беше станало няколко минути преди десет, когато той стигна по уличката до задната страна на бившата сграда на „Бозуел“ и почука на вратата, през която го беше нападнал Рон Блийкър преди. Първото нещо, което Хауи се канеше да направи, е да се извини, че не е могъл да дочака до закуска. Обикновено той беше много търпелив. Процесът на оздравяване от тежки изгаряния те учи на търпение. Но ако на господин Блакуд му се беше присънило решението за апартамента, Хауи искаше да го узнае. Ако големият мъжага останеше в града за няколко месеца и заживееше над гаража им, това щеше да бъде второто най-голямо събитие в живота на Хауи и със сигурност — най-хубавото.

Господин Блакуд не отговори на почукването и Хауи потропа по-силно по вратата.

— Аз съм, сър, Хауи Дъгли.

Може господин Блакуд да бе заспал много дълбоко. Може да бе излязъл на разходка или да си купи вечеря от някоя закусвалня.

Хауи опита да отвори вратата. Беше заключена.

Той закрачи напред-назад по окъпаната от лунна светлина уличка, опитвайки се да реши какво да направи. Да влезе в сградата без покана от господин Блакуд, изглеждаше неправилно. От друга страна, сградата не принадлежеше на господин Блакуд, а̀ко че той се бе настанил в нея. Освен това сутринта Хауи беше влязъл без покана и бе срещнал новия си приятел на покрива, и това бе минало добре. Господин Блакуд му се бе зарадвал.

Ръждясалата дълга и тясна панта се опита да протестира, но прозорецът на сутерена хлътна навътре и Хауи се спусна с краката напред в мрака. Включи фенерчето и тръгна към стълбите, подвиквайки:

— Господин Блакуд? Тук ли си? Ехо! Аз съм, Хауи.

Когато стигна до приземния етаж, голямото помещение с колоните му се видя по-голямо сега, през нощта, отколкото бе изглеждало през деня, огромно, обширно, сякаш мракът се простираше на километри във всички посоки. Дори под светлината на пълната луна, запрашените прозорци високо в стените се мержелееха едва-едва и гледката на бледите им стъкла накара Хауи да се почувства като в зандан.

Малкото му фенерче не проникваше надалеч в катраненочерната вътрешност на бившия магазин. То вършеше по-лоша работа дори от обикновено, защото батериите му бяха отслабнали, нещо, което той бе прекалено развълнуван да забележи досега. Лъчите му бяха по-скоро жълти, отколкото бели, и вместо да се открояват отчетливо, бяха размазани.

— Господин Блакуд? Извинявам се, че те безпокоя. Аз съм, Хауи.

Нещо не беше наред с гласа му — толкова беше променен, че можеше да бъде гласът на друго момче. Беше по-слаб, по-тънък и отекваше от далечините по-различно, отколкото бе ставало на същото това място преди.

Понеже господин Блакуд беше казал, че е сложил багажа си близо до задната врата, Хауи тръгна в тази посока. Престана да подвиква на приятеля си, защото слабостта в гласа му го притесняваше.

Намери багажа на няколко крачки от задната врата. Спален чувал, навит плътно на руло и стегнат с каишки. Раница с отворен горен джоб. Две дебели, наполовина изгорени свещи бяха закрепени на пода в локви от вкоравен жълт восък.

До свещите лежаха снимките, които Хауи беше донесъл от къщи през деня. Снимката на къщата и тази на гаража, засенчен от старото буково дърво, бяха разкъсани по на четири парчета.

Само снимката на майката и сестрата на Хауи оставаше цяла и бе сложена близо до угасените свещи, подсказвайки, че господин Блакуд я беше изучавал под трептящата светлина. Хауи я вдигна и я пъхна в задния джоб на джинсите си.

Той не обичаше да си пъха носа в чуждите работи, но не можа да не забележи, че в горния джоб на раницата, чийто капак бе отворен, имаше цели тестета от снимки, завързани с ластици. Те бяха на дебелата хартия с бели ивици по края, която се използва при старите апарати за моментални снимки.

Изпаднал в полутранс, подобен на състоянието, което го бе обзело, когато бе излязъл през близката врата на уличката, оставяйки Рон Блийкър да научи новите правила от господин Блакуд, Хауи посегна към едно от тестетата снимки. За негово учудване, ръката, с която го вдигна, не приличаше на неговата ръка. Тя изглеждаше тънка, нематериална, подобна на ектоплазмената ръка на призрак в една от историите за викане на духове, която госпожа Норис, квартирантката им, обичаше да разказва. Хауи имаше чувството, че може би вече е умрял, без да разбере, също както преследващите някого духове понякога не осъзнават, че са призраци.

Той свали ластика от тестето. В играещата светлина на фенерчето се видя, че най-горната снимка беше на хубаво момиче с руса коса и зелени очи. То изглеждаше много нещастно. Не. Не нещастно. Изглеждаше изплашено.

Втората снимка беше на същото момиче, гримирано да изглежда страшно за Хелоуин. Лицето му трябваше да изглежда като нарязано на няколко места и гримът беше убедителен.

На третата снимка хубаво момиче с кестенява коса също изглеждаше уплашено. Четвъртата снимка беше на същото момиче, съблечено голо и легнало по гръб. По тялото му имаше рани, които не бяха грим.

Развързаните снимки се плъзнаха между пръстите на Хауи и се пръснаха по раницата. Фенерчето се изтърси от ръката му и издрънча студено на пода.

Миг по-късно му се стори, че чу нещо нейде другаде на приземния етаж, някъде из мрака, метално почукване, може би стоманена обковка на върха на ботуш се бе тракнала в плочките на пода.

Със сърце, заблъскало в гръдната му кост, и дъх, заседнал в гърлото му, Хауи грабна фенерчето и заотстъпва от мястото, откъдето му се беше сторило, че иде звукът. Ала източникът на звука в такова голямо, тъмно пространство не беше лесно да се определи и след няколко крачки на него му се стори, че може би е сгрешил. Той смени посоката и след още няколко крачки се блъсна в нещо, в някого и се завъртя. Насочи фенерчето и видя тялото на Рон Блийкър да виси, забодено с огромен нож през гърлото на стената. Подпряна от дръжката, брадичката му бе вирната нависоко. Нещо бе натъпкано в устата му, нещо, достатъчно голямо да издуе бузите му до пръсване. Устните му бяха залепени с лепенка. Очите му бяха широко отворени. Очите му си бяха на място, ала ушите ги нямаше.

Хауи чу в съзнанието си въпросите си към господин Блакуд и неговите отговори:

Ти правил ли си си операции?

Не. Не ми трябват операции. Не понасям ножовете.

Страх те е да те режат ли?

Не ме е страх. Просто не понасям ножовете.

Внезапно Хауи се намери до задния вход, макар че не си спомняше да се е мръднал от мястото, където беше трупът на Рон Блийкър. Той вдигна копчето на секрета, дръпна вратата и изскочи на уличката, сигурен, че една от ония ръце като лопати копае в мрака път към него и вече е на сантиметри от тила му.

Препъвайки се, той направи няколко крачки под лунната светлина на нощта, обърна се и въпреки че никой не го застигаше, изкрещя, защото най-сетне си бе върнал дъха и гласа. За малко да извика за помощ, но веднага осъзна, че не може да си позволи да загуби нито миг в обяснения. Той беше единственият, на когото майка му и сестра му можеха да разчитат за помощ. Колкото и малък и грозен да беше, той беше менажерът на мотела с пожарогасителя, Блакуд беше пожарът, а пожарът гори бързо, пожарът може да промени всичко в една ярка, агонизираща минута.

Беше стигнал до средата на гробището, притичвайки приведен от една надгробна плоча до друга, когато видя гарвана да прелита под пълната луна. Той се втурна под прикритието на клоните на огромния дъб и в съзнанието му изникна есенна картина на гробището, засипано от алени листа, ала сега те се вълнуваха, сякаш бяха езеро от кръв. Той извика „О, не, не, не!“, защото се страхуваше, защото знаеше, че ще намери майка си и сестра си също толкова кървавочервени, както земята под аления дъб през есента.

Едвам се удържаше да не побегне с всичка сила. Не искаше шумът от стъпките му и усиленото му дишане да предупредят Блакуд. Тичането можеше да му докара смъртта.

С тихи и бързи крачки той премина през сенките на стария бук, покрай гаража, през двора и стигна до стълбите на задната веранда. Докато търсеше ключовете в джоба си, Хауи забеляза, че едно от стъклата на вратата към кухнята беше изрязано.

Не му трябваше ключът. Вратата не беше повече заключена.

Хауи я отвори внимателно, понечи да прекрачи прага, но се спря. В кухнята беше тъмно като в стария магазин, от който бе избягал преди малко. Нямаше никакви шумове, реални или въображаеми, никакво призрачно отъркване на стоманена обковка на върха на ботуш в плочките на пода, но тишината изглеждаше неестествена. Той усещаше, че Блакуд се ослушва за него, както той се ослушва за Блакуд. Интуицията му подсказваше, че това не е правилният път. Този момент беше същият като в миналото, когато се събуди и усети студената влага и миризмата на бензина, секунда преди драсването на клечката кибрит. Смъртта дебнеше в кухнята или в коридора след нея и този път нямаше да се появи менажер на мотел. Този път Хауи бе насаме със Смъртта, и Смъртта беше голяма, и силна, и по-подла от милион Рон Блийкъровци.

Възможно най-крадешком, той затвори полека вратата и се върна заднешком към стълбите на верандата. Продължи да се води от интуицията си и обиколи къщата.

Той вдигна малко шум само когато мина прекалено близо до японския клен в предния двор и разбута декоративните речни камъни, които ограждаха основата му. Спря се, грабна два от тях, всеки с размера на лимон, и после продължи към предния вход на верандата.

Хвърли поглед към съседната до тях къща, към къщите отсреща. Ако извикаше за помощ, ако Блакуд разбереше, че няма да му се удаде възможност да стори на тези жени това, което беше направил с другите, той може би щеше да рискува да остане достатъчно дълго, за да ги намушка и накълца с ножа, и после да побегне.

До предния вход имаше автоматично включващ се фенер с матирано стъкло. Той светеше сега и отнемаше на Хауи прикритието на тъмнината, докато се приближаваше. Стиснал и двата камъка в лявата си ръка и ключа в дясната, той отключи вратата. Секретът изстърга лекичко, докато се изтегляше. Хауи отвори вратата внимателно, сложи ключа в джоба си и премести един от камъните в дясната си ръка.

Фенерът от верандата осветяваше мъгляво антрето, но не и катраненочерния коридор след него, който водеше към стаите и кухнята. Отляво се намираше сводестият вход към неосветения хол, а отдясно бяха стълбите, изкачващи се от сенките към мастиления мрак. Той съзнаваше, че е осветяван откъм гърба, че е изложен на риск всяка секунда, докато стои там, но продължи да стои. Имаше шанс Блакуд да е още на приземния етаж от задната страна на къщата. Хауи възнамеряваше да изтича по стълбите и да извика на майка си да вземе пистолета, който тя държеше в едно чекмедже на бюрото.

Разкъсван между страха да тръгне и яда, че не го прави, най-после той пресече прага и влезе в антрето.

Една висока фигура се появи от коридора, мрак, придвижил се в мрака.

— Здравей, момче.

Ножът дрънна кухо и са заби в рамката на вратата, на пет сантиметра вляво от главата на Хауи.

Той хвърли камъка в дясната си ръка, чу го как прасна нещо, докато се обръщаше, за да избяга, чу изохкването на Блакуд, извика: „Мамо, извади пистолета!“, пресече верандата, втурна се по стълбите, извъртя се, хвърли камък към един от прозорците, който се разби, дотича до клена и грабна още два гладки камъка. Бейзболната му шапка беше паднала някъде, но той уцели още един прозорец и се запаси с още камъни. Светлините на втория етаж лумнаха и Блакуд се юрна по стълбите на верандата с ножа в ръка.

Хауи очакваше Блакуд да се хвърли към него със скоростта на куршум, да го сграбчи, да го разпори и да разпилее вдигащите му пара вътрешности по поляната. Ала от носа на грамадния мъжага течеше кръв, която се чернееше под лунната светлина, и всеки момент някой от съседите можеше да се покаже. Той не можеше да избие всички в квартала, макар че съдейки по вида му, много му се искаше, затова се спря и вдигна пръст към Хауи, за да подчертае заплахата си.

— Само да си им казал нещо за мен, ще се върна някоя нощ и ще одера лицето на майка ти. После цял месец ще режа Корин жива. Дръж си устата затворена и аз ще изчезна завинаги. Светът е пълен с кучки като тях. Не са ми притрябвали, освен ако не ме издадеш и ме принудиш да се върна.

Блакуд се обърна и направо изхвърча през поляната, през нощта, по-бързо отколкото човек би могъл да тича, бързо като магия, към църквата „Свети Антоний“ и гробището, а Хауи се сви и усети как една голяма птица, може би гарван?, прелетя толкова ниско над главата му, че ноктите й минаха през косата му и издраскаха скалпа му.

Едва не се подмокри от ужас и все пак побягна към къщата, хвърляйки камък след камък и разбивайки още два прозореца. Стигна до върха на стълбите пред верандата и в този момент майка му се появи в рамката на отворената врата. Беше по пижама и стискаше пистолет, насочен към пода.

— Хауи, какво става? Какво има?

Макар че Хауел Дъгли щеше да навърши само единайсет години след седмица, той бе изпитал повече болки, отколкото повечето възрастни изпитват нормално, повече загуба, отколкото е редно да се изстрада от дете, повече унижение, понасяно със смирение, което вероятно би било достатъчно да бъде провъзгласен за светец, и наивността, която бе притежавал до тази ужасна нощ, се бе изпарила. Той осъзна неща, които момчетата на неговата възраст не осъзнават, включително факта, че животът е тежък, но и сладък, че животът представлява дълъг низ от загуби и че трябва да се държиш здраво за това, което обичаш, докато ти стигнат силите. Той разбра, че злото се крие зад любезни и познати лица, но не всяко зло се крие, че понякога злото е нагло, защото знае, че на човек не му се ще да повярва в съществуването му, и че се гаври с хората чрез наглостта си. Той осъзна, че никой не може да спаси света, защото светът не иска да бъде спасен, че единственото, което може да се надява да спаси от пожарите на този свят, са най-скъпите му хора, семейството му и, ако някога се сдобиеше с тях — приятелите му, и че би било върховно възгордяване да очаква, че може да направи нещо повече, също както би било грешно да не се опита.

Понеже разбра тези неща, той направи избора си веднага когато се намери изправен на верандата лице в лице с майка си. Ако в този момент не можеше да види ясно последиците от решението си, той имаше някаква представа какви биха могли да бъдат и съзнаваше, че угризенията на съвестта можеха да се окажат товар, който той ще трябва да носи с години. Повярвал в заканата на Блакуд и в способността му да я изпълни, и още усещайки ноктите на грабливата птица, които бяха издраскали скалпа му, Хауи реши да остави света да се саморазрушава и да спаси онези, които все още можеха да се спасят.

От далечината долетя воят на сирени и той каза на майка си:

— Нищо, мамо. Отново онези глупави хлапаци, които постоянно ме тормозят. Аз бях още буден, четях си в стаята, когато ги чух и слязох. Не видях лицата им и не мога да ги назова по имена, но знам, че са те. Хвърляха камъни по къщата и аз ги прогоних.

Когато полицията пристигна след няколко минути, той им разказа същата история. Разказа я добре и тя прозвуча искрено. Понеже беше обект на тормоз на децата с жестоки сърца, лесно беше да му се повярва. Освен това той разбираше, че добрите полицаи могат да видят по очите ти дали лъжеш и ако избягваш погледа им, започват да те подозират. Той ги гледаше право в очите и не извърна поглед нито веднъж, защото знаеше, че е по-трудно да се гледа в неговите очи, отколкото в техните. Те ще се притесняват да не би той да забележи съжалението в погледите им и да не би да погледнат към обезобразената страна на лицето му и да бъдат хванати, че се заглеждат в белезите му. Така че щяха да се съсредоточат за по-дълго върху бележниците си, докато записваха показанията му, нямаше да си позволят да проявят съмнение към нищо от това, което кажеше, и на сутринта щяха да прегърнат децата си по-силно от обикновено.

Хауи лъжеше. А той мразеше да лъже отчасти защото не искаше да бъде лъжец като баща си. Той си казваше, че лъжите му нямат за цел да запазят собствената му кожа, а да предпазят майка му и сестра му, но това беше може би до голяма степен, но не и изцяло вярно.

По-късно, когато полицията си тръгна, Хауи намери парчето стъкло, което Блакуд беше изрязал от задната врата и оставил върху пода на верандата. Той го начупи с крак на парчета, които сложи върху пода в кухнята под един камък. Не можеше и нямаше нужда да обясни вдлъбнатината в рамката на предния вход, където ножът се бе забил, след като бе минал на пет сантиметра от главата му.