Дийн Кунц
Мрак под слънцето (3)

3

Три албума и няколко кутии със снимки стояха в килера към коридора. Хауи не пипна албумите, защото те бяха от дните преди развода и изгарянето, когато той обичаше баща си и мислеше, че и баща му го обича. Когато разглеждаше тези стари снимки, нещо сякаш изтичаше от него, нещо, за което той не можеше да намери дума, но без което в сърцето му всичко изстиваше и посивяваше за дни наред. И външният свят също се променяше. Той започваше да изглежда плосък, безинтересен и безцветен след разглеждането на тези снимки. Той подозираше, че ако го прави достатъчно често, от него ще изтече всичко докрай и той никога няма да може да си върне света в предишния му вид.

Хауи седна на пода в хола с две кутии за обувки, пълни със снимки. Той ги прехвърли набързо, докато намери една, на която се виждаше къщата откъм улицата, и друга, на която се виждаше гаражът, засенчен от навярно стогодишното буково дърво. Имаше снимки и на майка му, и на сестра му, но той си избра една неотдавна направена, на която двете бяха заедно и се бяха прегърнали през раменете, защото се бяха усмихнали така широко, че господин Блакуд щеше да разбере колко са добри и мили и че няма да са лоши като хазаи. Госпожа Норис, която беше се изнесла преди три дни, за да се пренесе при сестра си в щата Илинойс, казваше, че майката на Хауи не е просто нейна хазайка, а и приятелка. На тази снимка господин Блакуд можеше да види, че не само Хауи можеше да му бъде приятел, но че и майка му, и Корин бяха от онези хора, които нямаше да обърнат внимание на това как изглежда, и щяха също да се сприятелят с него.

Той прибра кутиите със снимки обратно в килера. Взе един плик от бюрото в малкия кабинет и сложи трите снимки в него. По-щастлив, отколкото се бе чувствал от дълго време, той заключи задната врата и забърза през гробището, където един гарван, кацнал на един надгробен камък, се загледа в него и размърда човка, без да издава звук. Вероятно не беше същият, а само приличаше на птицата на господин Блакуд. Той стигна до задния вход на старата сграда на магазина, чието копче на секрета беше вдигнал, за да не трябва да минава през прозореца на сутерена. Влезе и заключи вратата след себе си.

Пристигна на покрива. Господин Блакуд чакаше, огрян от слънцето на късния следобед, и отново се взираше през отвора в парапета в хората на улицата под него. На пръв поглед, само за миг, уродливият мъж напомни на Хауи на грамадния бръмбар, който гарванът беше клъвнал и разчупил с човката си — необичайно гладката му кожа на места беше лъскава като черупката на бръмбар и покриваше приплеснати челюсти, които наподобяваха защитните придатъци в устата на насекомо. Това сравнение обаче беше толкова жестоко, че Хауи се засрами и го изтика от съзнанието си, докато пресече покрива и коленичи до приятеля си, за да му предаде плика със снимките.

Господин Блакуд хареса снимката с къщата на улица „Уайът“ и каза, че му изглежда уютна, може би най-уютната къща, която някога е виждал. Хареса му, че има съседи само от едната страна, а от другата страна е гробището, значи е тихо и уединено. Хареса му и номерът на дома, който се виждаше на една от подпорните колони на входната веранда — 344. Той каза, че това е щастливо число, което на Хауи му стана ясно едва когато господин Блакуд обясни, че сборът от цифрите му е единайсет. Той отбеляза, че голямото буково дърво, което засенчва гаража, ще пази апартамента от горещините през лятото и ще му украсява гледката от предния прозорец.

Той прекара по-дълго време, взирайки се в снимката на майката и сестрата на Хауи, толкова дълго, че на Хауи му прималя. Момчето се притесни дали майка му или Корин не приличат на някого, който е обиждал господин Блакуд. Но най-сетне новият му приятел каза, че те изглеждат като добри жени, добри жени, които ходят на църква.

— Ходят ли на църква, а, Хауи?

— Ходят почти всяка неделя. Мама ме кара и аз да ходя, но ми разрешава да нося кепе, за да не се вижда голата част от главата ми, където повече не може да порасте коса.

— Тя е добра жена — повтори господин Блакуд, хвърляйки още един поглед към снимката. — Виждам каква добра хазайка би била. Много добра. И сестра ти също. Няма да е по-лоша от майка ти. Двете са много добри, изглеждат много мили заедно.

Той пъхна снимките в един от джобовете на жълто-кафявата си риза.

— Ще дойдеш ли да видиш апартамента тогава?

— Трябва да си помисля до утре. Това е много голямо решение. Склонен съм да поостана в този град, но трябва да поспя, преди да реша. Аз обикновено не мога да спя през нощта. Спя главно през деня, но с тебе си прекарахме толкова хубаво, че не можах дори да подремна. Сега ще сляза долу и ще си отспя. Знаеш ме, че съм мечтател. Ще поспя вероятно до девет вечерта, и когато се събудя, има шанс решението какво да правя с апартамента да ми се е присънило. Моите идеи често ми идват насън. А ако не се получи до довечера, със сигурност ще знам до сутринта. Ела да се видим утре сутринта, верни приятелю.

Хауи се почувства разочарован, че не получи положителен отговор веднага. Ала не загуби надежда, че на господин Блакуд ще му се присъни колко ще му е хубаво да живее под сянката на буковото дърво, в къщата с щастливия номер. Хауи не помнеше някой да го е наричал „приятел“, да не говорим „верен приятел“, с което навярно биха се обръщали един към друг тримата мускетари или войници, служещи заедно като например във Френския чуждестранен легион, и това беше обещаващ знак, че господин Блакуд може да реши да живее под наем при тях.

Господин Блакуд се вдигна и Хауи го видя за първи път изправен на крака. Той знаеше, че приятелят му трябва да е висок, но господин Блакуд приличаше на гигант, макар че не беше висок колкото професионален баскетболист. Удебелените му и деформирани лопатки под раменете изпъкваха още повече, когато се изправеше, и ризата му се опъваше над тях до такава степен, че даваше вид, че ще се скъса; Хауи имаше чувството, че под ризата му са свити огромни птичи крила. Ръцете му също изглеждаха по-дълги, когато беше изправен, и дланите му бяха огромни като лопати.

Когато пресичаха покрива, сенките им падаха пред тях. Сянката на господин Блакуд беше три пъти по-дълга от сянката на Хауи. Гледката на удължените им силуети, движещи се един до друг, караше Хауи да се чувства малък, но също така и в безопасност. Никой не би бил толкова луд, че да се закача с господин Блакуд. И ако Хауи му беше приятел, никой нямаше да смее да закачи и него. Никой.

За първи път той забеляза един интересен елемент върху черните ботуши на приятеля си. С обкованите им със стомана върхове те напомняха на алпинистки ботинки за катерене по лед. Бяха направо супер!

Хауи включи фенерчето си и господин Блакуд отвори вратата към навеса, откъдето започваха стълбите. Той сложи ръка на рамото на Хауи:

— Внимавай, момче, стълбите тук са много стръмни.

Хауи забеляза със страхопочитание, че грамадната лапа на мъжа изглеждаше дори още по-огромна, когато те докосваше.

— Къде ти е твоето фенерче? — попита Хауи.

— Имам едно долу в багажа. Но светлината от прозорците ми е достатъчна. Аз виждам много добре в тъмното.

На всеки етаж имаше прозорци с по няколко стъкла високо в стените, но те не бяха големи и бяха помътнели от прах. Хауи си помисли, че може би ако си мечтател и спиш през деня, това запазва зрението ти и виждаш по-добре в тъмното. Може би и той трябваше да стане мечтател и да спи през деня.

Стигнаха на приземния етаж, в задната част на празната сграда. Хауи вдигна копчето на секрета и сложи ръка на бравата.

— Ела утре сутринта да закусим заедно — покани го господин Блакуд. — Ще ти разкажа за една знаменита кинозвезда. Тя ми е прабаба.

— Каква кинозвезда? — удиви се Хауи, че приятелят му не бе споделил досега такава фантастична тайна, въпреки че бяха си говорили почти цял ден, бяха си говорили повече, отколкото той си беше говорил някога с когото и да било, освен с майка си и Корин.

— Тя се е снимала в нямото кино преди много години. Няма да ти е познато името й, но историята й е страшно интересна. Много обичам да я разказвам.

— Да, разбира се, много ще ми е приятно!

Хауи отпори вратата към тясната уличка и примигна пред ярката светлина.

Преди Хауи да успее да прекрачи прага, Рон Блийкър се спусна към него и го блъсна силно назад.

— Дъгли Гъзолики, червей безподобен, какво влизаш и излизаш тук, какво си намислил да правиш, плашило такова?

Блийкър беше с четири години по-голям от Хауи — петнайсетгодишен и мускулест. Той ходеше по потник понякога, за да се видят бицепсите му по-добре. Ударът му събори Хауи на земята.

Фенерчето изхвърча от ръката на момчето. Блийкър се втурна през вратата, хвърли се отгоре му, грабна го за ушите — за здравото и за грозното, готвейки се да дръпне главата му от пода и после да я стовари обратно, за да му счупи черепа. Процепът, облян в дневна светлина, намаля, докато отскочилата от стената врата се затваряше и в падащия мрак Блийкър продължи да го ругае.

— Гадно лайно такова, какво…

Гласът му секна от неизказана изненада и болка и в същия миг, сякаш Блийкър беше побягнал, тежестта му се вдигна от Хауи.

— Вземи си фенерчето, момче — обади се от мрака господин Блакуд.

Хауи изпълзя до неговия „Винаги готов“, който беше главният източник на светлина след затварянето на вратата. Стиснал фенерчето в ръка, той се вдигна на крака и се завъртя, опитвайки се да се ориентира къде е приятелят му и къде — врагът.

Те бяха заедно и представляваха невероятна гледка. С една ръка господин Блакуд бе хванал здраво Рон Блийкър за гушата, а с другата — за чатала. Беше го вдигнал от пода и краката му се люлееха из въздуха. Блийкър завъртя очи в ужас, когато фенерчето освети лицето на пленилото го чудовище.

— Само се опитай да посегнеш да ме удариш — каза господин Блакуд на Блийкър — и ще смачкам това, което държа с лявата си ръка. Ще го смачкам, ще го откъсна и после ще трябва да ходиш с женски дрехи цял живот.

Блийкър не даваше признаци, че има намерението или силата да удари господин Блакуд. Сълзи се стичаха по лицето му, което бе станало бяло и мазно като корема на риба, а от гърдите му се изтръгваха жалки като котешко мяучене стонове от болка и страх.

— Ти си върви вкъщи, момче — подкани го господин Блакуд. — Аз искам да си поговоря с твоя приятел тук. Искам да му обясня някои неща.

Хауи стоеше като хипнотизиран пред невероятната гледка на Блийкър, този стар негов мъчител, внезапно превърнал се в безпомощно, дребно създание, като счупена кукла.

— Ако нямаш нищо против — продължи господин Блакуд. — Имаш ли нещо против да обясня някои нови правила на този младеж?

— Нямам нищо против — отвърна Хауи. — Аз си тръгвам сега. Отивам си вкъщи. — Той се приближи до вратата и хвърли поглед назад. — Новите правила. — Той отвори вратата, прекрачи прага и отново хвърли поглед назад. — Утре сутринта може би ще ги кажеш и на мен. Аз също трябва да знам новите правила, за да съм сигурен, че всички ги спазват. — Той затвори вратата след себе си.

Замаян и удивен, той тръгна по уличката под светлината и сенките на следобеда. Беше извървял голямата част от пътя през гробището на църквата „Свети Антоний“, когато хипнотичната парализа се вдигна като було от съзнанието му и той си даде сметка какво се бе случило. През останалата част от пътя усмивката не слезе от лицето му.