Дийн Кунц
Мрак под слънцето (2)

2

Хауи се върна с картонени чинии, картонени чаши, книжни салфетки, четири студени консервени кутии кока-кола, найлонова торбичка, пълна с лед, както и дебели сандвичи, големи кисели краставички с копър, торба с пържени картофки и пакет курабийки с шоколадови парченца. Той върна също и двайсет и три долара ресто от трийсетте долара. Сандвичите бяха говеждо печено с швейцарско сирене между паниран хляб. Едната филия беше намазана с майонеза, другата с горчица. А помежду им бяха добавени маруля и домати.

Те седнаха на покрития с плочи покрив с гръб към парапета и сложиха торбата с пържени картофи и пакета с курабийки помежду си, за да могат да си вземат и двамата.

— Много хубави сандвичи — отбеляза господин Блакуд. — Чудесно заведение. Как се казва? Сандвичите на Хауи?

— Как разбра?

— Не по сандвичите. Те са на най-високо професионално ниво. Издаде те торбичката с лед — никой търговец няма да се престарае дотам. А и двайсет и три долара ресто. Не можеш да купиш всичко това за седем долара, че и за два пъти по толкова.

— Сега като разбра, сигурно ще си поискаш седемте долара обратно.

— Не, не, ти си ги спечели. Това е безкрайно евтино. Мисля си да те накарам да вземеш поне още десет. Какво каза майка ти, като те видя да приготвяш всичко това?

— Мама е на работа по цял ден. Много работи. Иска да ми вземе някой да ме гледа. Ама аз не искам, пък и тя няма пари за това. А и няма никаква полза от детегледачки.

— А Корин? Нали така се казваше сестра ти?

— Да. Тя си намери работа за лятната ваканция в магазина за млечни продукти. И нея я няма по цял ден. Никой не ме видя, като приготвях обяда.

— Картофите са много хубави — похвали го господин Блакуд.

— С вкус на сметана и лук.

— Все едно сосът е сложен вътре в картофите.

— Обичам и царевични пръчици.

— Кой не ги обича?

— Но нямахме от тях вкъщи.

— Картофите вървят много добре с говеждото печено.

И двамата замълчаха след това. Картофите бяха солени, кока-колите студени и сладки и слънцето, което огряваше покрива, беше топло, но не и прекалено горещо. Хауи беше удивен как можеха да не си говорят, без да се притесняват. Не беше нужно да се напряга да измисли какво да каже или да внимава какво да не каже. Рон Блийкър, най-злобният му и неуморен мъчител сред децата в града, го наричаше с най-различни прякори, включително и Дъгли Гъзолики, и казваше, че бил пожизнен председател на Клуба на гъзоликите. Господин Блакуд навярно беше наричан Гъзолики безброй пъти. Така че можеше да се каже, че в момента се провеждаше събрание на Клуба на гъзоликите — и то беше едно разкошно събитие, тук, горе на покрива, над всички останали, с хубаво хапване и хубава компания, и никой не превъзхождаше никого само защото изглеждал по-добре.

След време господин Блакуд проговори.

— Когато бях малък, баща ми ми забрани да говоря с хората и когато ги заговорех, винаги ме млатеше.

— Какво значи „млатеше“?

— Биеше ме с бамбуковия си бастун.

— Само защото си говорил с хората?

— Всъщност защото бях много грозен и той се срамуваше от мен.

— Това не е честно! — възкликна Хауи и за първи път изпита съжаление към господин Блакуд, който до този момент все още му беше вдъхвал известен страх, макар че Хауи не можеше да каже защо, но на когото можеше най-вече да се завижда, защото беше толкова едър и силен, и самоуверен.

— Когато баща ти се държи лошо към теб — продължи господин Блакуд, — ти си мислиш, че вината е и твоя, защото си го разочаровал.

— Наистина ли го вярваше?

— Да, вярвах го първите няколко пъти, когато ме наби. Но после не. Разбрах, че той е просто един лош човек. Дори да бях най-послушното момче на света, и най-красивото, той щеше да ме бие за нещо друго.

Една голяма черна птица направи два кръга над покрива, после кацна върху северозападния ъгъл на парапета и зачака тържествено.

— Това не е просто гарга — рече господин Блакуд. — Това е моят гарван.

— Превърнал си гарван в домашен любимец! — възхити се Хауи.

— Не ми е домашен любимец. Настойник ми е. Винаги стои наблизо до мен. Направи ми един голям подарък веднъж… показа ми тайните на нощта. Но това е дълга история. Ще ти я разкажа някой друг път. Много ми харесват краставичките. Много са хрупкави.

— Свежи са — потвърди Хауи.

— Точно така. Това е точната дума. Свежи са.

Птицата не проявяваше никакъв интерес към храната им. Тя си стоеше върху далечния ъгъл на сградата и си чистеше усилено перата с човка.

Когато свършиха с яденето и събраха боклука, господин Блакуд попита:

— Баща ти не искаше майка ти да получи родителските права над теб, нали?

Хауи онемя от удивление пред проницателността, скрита в този въпрос.

Господин Блакуд наруши мълчанието.

— Щом той не може да си вземе сина, никой друг не трябва да го вземе. Това е чиста ревност и е грях. И е проява на завист. Както и на гордост и убийствена омраза. Ти не би могъл да промениш това, което щеше да стане, каквото и да беше направил. Нашите бащи, с бастуна и пожара, са един дол дренки, само че твоят е по-лош от моя. Предполагам, че е имало съдебна забрана той да не се приближава до теб. Как е успял да те отвлече?

Хауи помисли и реши, че е по-добре да сподели болката си, отколкото да я държи затворена в себе си.

— Взе ме от къщата на детегледачката, когато мама беше на работа.

— И къде те заведе?

— Каза, че ще отидем на увеселителен парк. Но всъщност ме заведе в един мотел. Изчака ме да заспя.

— С бензин ли поля?

— Събудих се. — Хауи пое дълбоко дъх и после още един. — Не можех да дишам. — Споменът за разлетия бензин го задушаваше. Беше му почти толкова трудно да диша, както и тогава. — Заради па̀рите. Бензиновите па̀ри.

Господин Блакуд го изчакваше търпеливо, сякаш знаеше, че Хауи никога не беше говорил за изгарянето с никого, дори с майка си.

Загледан в гарвана, който мушна глава под крилото си и, изглежда, заспа под слънцето, Хауи най-сетне проговори.

— И после клечката кибрит. По-късно той разправяше на хората… че е искал да изгори и себе си. Да изгори двама ни заедно. Но не могъл да се престраши.

— Не е искал. Не му вярвай нито за миг.

— Не му вярвам. Той е лъжец. — Странно, беше си чистата истина, и все пак му беше болно да каже, че баща му е лъжец.

— Спасил си зрението си с ръката си, натиснал си с нея лявото си око, когато огънят е лумнал. Изгубил си два пръста, но инак би ослепял с едното око.

— Всичкият бензин… беше от лявата ми страна.

— Умно момче си, и смело. Съобразил си бързо какво става и си запазил самоконтрол, въпреки болката.

— Не съм смел. Много се изплаших. Понякога още ме е страх. Когато си помисля… че някой ден той ще излезе…

— Обзалагам се на всичко, което имам, че той ще умре в затвора по един или друг начин.

Хауи не желаеше смъртта на баща си, но думите на господин Блакуд го окуражиха, особено защото изглеждаше, че той знае за какво говори.

— Дежурният в мотела ме чува. Идва бързо. Аз горя. Той има пожарогасител. Баща ми се опитва да му попречи. Той удря баща ми и го просва на земята. Течността от пожарогасителя — мирише на студено. Той ме спаси. Аз припаднах. Събудих се ослепял. Но всъщност имах студени компреси на очите си. Мама ми стиска ръката. В болницата съм. В началото няма болка. Помислих си, че се е свършило. Но всъщност това бе само началото. Началото на… на всичко.

Всичкият боклук от обяда беше събран в една торба и те държаха само чашите си с кока-кола и лед. Седяха облегнати на парапета с чашите си с кока-кола и лед. С трите си деформирани пръста на лявата ръка Хауи притисна студената чаша към обезобразеното си лице.

Гарванът продължаваше да държи главата под крилото си.

Шумът от движението, долитащ от улица „Мейпъл“, беше тих като шушукането на тълпа от хора.

След известно време господин Блакуд попита:

— Успокои ли се?

— Да.

— Мъжко момче си.

— Де да бях, ама не съм.

— Знам какво виждам с очите си.

Засрамен, но и поласкан, Хауи замълча за момент. После, за своя изненада, рече:

— Имаме едно апартаментче над гаража. Госпожа Норис се изнесе преди три дни. Мама още не е намерила нов квартирант. Ще трябва да намери, защото имаме нужда от тези пари. Но ти можеш да отседнеш там за няколко дни. Вместо да спиш в тази стара сграда.

— Щом ме види, майка ти ще каже, че вече си е намерила квартирант, независимо дали го е намерила, или не.

— Мама не е такава. Тя не страда от предразсъдъци. И все ми говори, че трябва да си намеря приятели. — Господин Блакуд не каза нищо и Хауи попита: — Нали сме приятели?

— За мен е чест да ти бъда приятел, Хауърд Дъгли. Хауи иде от Хауърд, нали?

— От Хауел. Но всички ми викат само Хауи. Апартаментът ще ти хареса. Хол, спалня и кухня, слети в едно, и отделно баня. Имаш нужда от баня. Всеки има нужда от баня.

Господин Блакуд мълчеше, явно обмисляше предложението. Главата му не беше само разкривена, но и много голяма. Навярно беше много умен, защото главата му беше с по-големи от средните размери.

Най-сетне господин Блакуд проговори.

— Може пък да не е лошо да се установя някъде за малко, да наема дом под наем за известно време.

Хауи не можеше да повярва на ушите си. Той очакваше новият му приятел да си тръгне след няколко дни, но, изглежда, имаше шанс той да остане.

— Не, разбира се, за постоянно или дори за година — продължи господин Блакуд. — Един мечтател не може да има постоянни корени. Но може да опитам за няколко месеца.

Няколко месеца! Хауи знаеше, че ако има приятел като господин Блакуд за няколко месеца, след това нямаше да има проблеми и да остане сам. След няколко месеца с господин Блакуд до него, Рон Блийкър и нему подобните щяха да престанат да го дразнят и да му свалят гащите. Никога повече нямаше да посмеят да правят тези неща. А дори да се опитаха, до напускането на господин Блакуд Хауи щеше да се е научил как да се справя, как да даде на хулиганите каквото заслужават. Господин Блакуд беше изключително самоуверен, присъствието му беше много внушително, в него имаше някаква сила, нещо като истинска смелост, но още по-силно, някаква огромна сила, и като общуваше с него, Хауи щеше да се научи как да се оправя.

— Имаш ли снимка на къщата ви? — попита господин Блакуд. — Искам да видя мястото, преди да поема ангажимент.

— Ела с мен — покани го Хауи, изправяйки се на колене. — Ще ти покажа апартамента.

— Имам някои неща да свърша тук, не мога да ги отлагам. Ще бъде по-удобно, ако можеш да донесеш снимка. И после ще помисля малко.

— Разбира се, няма проблеми. Мога да се върна след половин час със снимки на всичко. Къщата, апартамента над гаража. Мястото е хубаво и чисто, ще видиш.

— Имаш ли снимки на майка ти и на Корин? Искам да видя кои ще са ми хазаите, докато вземам решение.

— Лесна работа. — Хауи скочи на крака. — Ще се върна след половин час. Много се радвам.

— Да не вземеш да се развълнуваш и да се похвалиш на майка си, че си намерил наемател. Ако започна да чувствам, че някой взема решения заради мен, веднага ще се махна. Аз съм си такъв. Обичам си свободата.

— Няма да кажа нищо. Обещавам.

— Засега сме само тайни приятели. — Господин Блакуд протегна десния си юмрук. — Тайни приятели. Закълни се и подпечатай клетвата с юмрук.

Свитата ръка на Хауи приличаше на ръчичката на малко момиченце на фона на огромната лапа на господин Блакуд, но това нямаше значение. Важното беше, че те бяха приятели и приятелството им беше скрепено с клетва и юмручен печат.

Когато момчето се обърна с гръб към вълшебния си нов приятел и се отправи към сервизния навес, откъдето започваше стълбището, гарванът се спусна от парапета на покрива. С острия си сив клюн той грабна един бръмбар от плочите, разчупи твърдата му броня и докато краката на насекомото продължаваха да ритат, птицата отметна назад глава и го всмукна в гушата си.