Джеймс Хадли Чейс
Джокер в тестето (5)

Глава пета

Никога небето не беше изглеждало толкова синьо, нито морето така блестящо, нито тълпите, изпълващи плажа, толкова щастливи и прекрасни, мислеше си Хелга, докато караше обратно към хотела. Чувстваше се с десет години по-млада, по-весела и напълно безразсъдна.

Този най-добър от генералите не бе изгубил битката! Сега за втори път бе победила изнудвач, а и какъв удар бе нанесла на това гадно влечуго! Когато спря при едно задръстване, тя се изсмя на глас. Възрастният мъж в съседната кола се обърна да я погледне. Тя му отправи ослепителна усмивка. Той се подсмихна срамежливо и извърна поглед.

Изкривеното лице на Джексън, когато й бе дал червената папка, писмото и направеното фотокопие, все още беше пред очите й. Той трепереше и се потеше. Хвърлила му бе хилядадоларовата банкнота, за която поиска разписка. Ръката му трепереше толкова силно, че едва пишеше.

Грабвайки разписката, тя бе казала презрително:

— Забавлявай се с курвата си, мистър Джексън. Няма да те издам, но рано или късно все някой ще го направи — и си бе тръгнала.

Това щеше да вгорчи гадния му роман, помисли си тя и отново са изсмя. Картите продължаваха да се нареждат, както го желаеше! След няколко часа щеше да лети към къщи. Херман, който щеше да е в болницата, нямаше да й пречи. Помисли си за Дик Джоунс, пред нея отново изплува красивата му фигура и сърцето й запрепуска. Щеше да й се наложи да действа внимателно, но той беше млад и пълен с жизненост. Да го прелъсти щеше да бъде вълнуващо преживяване, а как имаше нужда — „Господи!“ от вълнуващо преживяване! За първи път, откакто се помнеше, сега отчаяно копнееше да се върне вкъщи. Преди луксозната вила с куцукащия наоколо Херман беше като ковчег за нея, но не и сега! След като Дик щеше да бъде там и й се откриваха такива възможности и след като Херман щеше да бъде в болницата, тя дори нямаше да помисли за заминаване в Швейцария. Уинборн бе предложил да й даде пари. Веднага щом се върнеше в Перъдайс Сити, щеше да му телефонира и да му каже да изтегли от швейцарската сметка и да ги преведе на нейната.

Погледна часовника си. Все още оставаха два часа и половина, докато напусне Насо. Реши, че няма да обядва в скучния грил-ресторант. Тъй като беше в настроение да се забавлява, щеше да отиде в някой от индийските ресторанти. Не й пукаше, че беше толкова строго облечена. Искаше да се забавлява и смяташе да го направи!

Подкара покрай морето и спря на паркинга на „Ривиера Таверн“. Мястото беше препълнено с оскъдно облечени момчета и момичета. От колоните се носеше музика с прекрасен ритъм.

Цветнокож в бели дрехи изникна пред нея.

— Маса, мадам? — На лицето му беше изписана разбираща усмивка, която й подсказваше, че я бе познал. Не й пукаше. Беше в настроение да се присъедини към танците на младежите.

— Да. И двойна водка с мартини.

— Мадам, ще се чувствате по-добре с бански — каза мъжът. — Тук се продават. В задната част има съблекалня.

Тя се разсмя.

— Прекрасно!

Десет минути по-късно седеше на една маса в алено-бял бански и с питие пред себе си. Щастливо си даваше сметка, че добре поддържаното й тяло превъзхожда тези на момичетата с пубертетната им пълнота, които тресяха дупета в центъра на стаята.

Високо стройно момче с коса до раменете, с усмихнато, самоуверено изражение, облечено само с бански, се приближи, танцувайки до нея.

— Не, миличка, не… не можеш да останеш седнала на това място. Хайде! Хайде! Включи се! Разкърши се!

Тя се присъедини към тълпата заедно с него и се отдаде на музиката. Някои от момичетата я зяпаха, но повечето, изглежда, я приеха.

Танцувайки около нея, момчето рече:

— Нова си тука, нали? Наблюдавам младите гаджета… за първи път те виждам.

Младите гаджета! Щеше й се да го прегърне.

Беше в такова приповдигнато настроение и толкова щастлива, че дори не й се пиеше мартинито. Когато музиката спря, момчето каза:

— Трябва да подсилиш тена си, красавице. Плуваш ли?

— Горе-долу…

— Ще поплуваш ли с мен?

— Защо не?

Той сграбчи ръката й и затича с нея по плажа към морето.

— Плувай след мен, миличка. Няма да влизам много навътре — каза.

Тя спря да го погледа. Фукльо, помисли си, никакъв стил, малка скорост. Като му остави доста голяма преднина, тя се гмурна бързо, изпревари го и продължи напред като ракета. Преплува около стотина ярда, завъртя се и го изчака.

Когато той се приближи, тя забеляза, че вече не беше щастлив.

— Я ми кажи коя си ти? Спортистка или какво? — Гласът му звучеше кисело.

Тя осъзна грешката си. Мъже! Винаги искаха да са най-добрите! Трябваше да се преструва на безпомощна.

— Защо не ме предупреди, че можеш да плуваш така добре? Подиграваш ли ми се?

Искрата бе изгаснала. Щеше ли някога да й дойде акълът?

— Питието ми ще се стопли — отвърна тя и след като се обърна, заплува назад, като го остави да зяпа след нея.

Да вървят по дяволите мъжете! — помисли си. Използвай ги, докато ти трябват, и ги захвърляй, когато не са ти нужни.

Тя се избърса в съблекалнята, облече се, плати за едва преполовеното питие и реши в края на краищата да обядва сама в грил-ресторанта на хотела. Когато си тръгваше, чу някакво момиче да казва:

— Защо, по дяволите, й е хрумнало на тази да ни се натриса тука?

Върви по дяволите и ти! — помисли си Хелга.

Качи се в минито и погледна през прашното предно стъкло. Е, поне я бяха нарекли младо гадже!

Докато стигне в хотела, беше възстановила бодрия си дух. Беше изгладняла и отиде право в грил-ресторанта. Метр д’отелът я посрещна на входа със сериозен вид.

— Извинете, мисис Ролф, търсиха ви от рецепцията.

Тя замръзна и го погледна втренчено.

— Кой?

— Предполагам, че вашият служител, Хинкъл…

Хвърли припряно поглед към часовника си. Беше 12.35.

— Ще трябва да почака — отвърна рязко. — Искам да обядвам.

Метр д’отелът се поколеба, после я поведе към една маса в ъгъла. Тя си поръча салата от раци и половин бутилка „Шабли“^[1].

Проклета да е, ако позволеше нещо да й попречи да обядва, каза си тя. Вероятно някакъв глупав проблем с багажа или нещо такова.

Тъкмо довършваше салатата от раци, когато видя Хинкъл да се върти край входа. Един поглед към лицето му бе достатъчен да я накара да смачка салфетката и да стане.

Сподирена от любопитните очи на останалите обядващи, отиде при Хинкъл и двамата излязоха във фоайето.

— Какво има? — попита остро.

— Мисис Ролф, мадам, съжалявам, но трябва да ви съобщя, че той е много зле.

Тя го погледна и сърцето й прескочи един удар.

— Зле? Какво искаш да кажеш?

— Д-р Белами е при него. Бихте ли дошли с мене, мадам?

През тялото й премина лека тръпка, но давайки си сметка, че персоналът и няколко туристи гледат, тя тръгна с Хинкъл към асансьора.

Тъй като обслужващият асансьора беше целият в слух, тя успя да продължи с въпросите едва когато поеха по коридора.

— Да не би заминаването да се отлага, Хинкъл? — Не можеше да мисли за нищо друго.

— Страхувам се, че да, мадам. Влошаването на мистър Ролф, изглежда, е сериозно. — Победата й над Джексън, вълнуващата перспектива да замине за вкъщи заедно с Дик Джоунс се изпариха яко дим.

Проклетият Херман! — помисли си тя. Но веднага щом тази мисъл мина през главата й, почувства срам. — Как би ти харесало да си с увиснала уста, с безполезна ръка и парализирани крака, ти, егоистична малоумна кучко — рече си.

Завари д-р Белами да я чака. Никога не бе виждала толкова разтревожен човек.

— О, мисис Ролф, имам лоши новини. Мистър Ролф не е в състояние да пътува.

— Какво се е случило?

— Съжалявам, но трябва да кажа, че и аз не знам. Д-р Ливай ще пристигне след няколко часа.

— Не знаете? — извика Хелга. — Нов удар ли е получил… Трябва да знаете!

— Беше под въздействието на успокоителни. Изглежда е изпаднал в кома.

— Изглежда? Би трябвало да знаете дали е изпаднал в кома, или не.

— Симптомите са объркващи, мисис Ролф. Сестра Феърли се разтревожила, когато дишането му отслабнало и лицето придобило синкав оттенък. Изпрати да ме повикат. Сърцето работи добре, но пулсът е доста забавен.

Хелга изтръпна.

— Умира ли?

— Бих казал, че не, мисис Ролф. Промяната е необичайна. Не мога да си я обясня. Взех предпазни мерки, като го включих на кислород. Помощникът ми е при него и ще остане с него. Всичко, което може да се направи, ще бъде направено.

— Значи не може да става и въпрос да лети за вкъщи?

— Страхувам се, че не.

— Значи трябва да чакаме д-р Ливай?

— Да, мисис Ролф.

— И вие не можете да разберете какво му е станало?

— Мисля, че ще е по-добре да изчакаме д-р Ливай. Мистър Ролф е негов пациент.

Лекари! — помисли си тя.

— Е, тогава ще трябва да чакаме — и без да се опитва да скрие раздразнението си, Хелга напусна стаята. Завари Хинкъл да я чака в коридора. — Искам да се преоблека, Хинкъл, после трябва да поговорим. Ще дойдеш ли след петнадесет минути?

— Разбира се, мадам.

Тя влезе в апартамента си, обзета от разочарование и горчива ярост. Бързо съблече роклята и облече пижама, после запали цигара и започна да крачи нагоре-надолу из голямата дневна. Можеше да мисли единствено за Дик. Все още крачеше, когато Хинкъл почука на вратата.

— Този тъп лекар не е наясно какво е станало — каза сърдито тя, когато Хинкъл влезе в стаята. — Трябва да чакаме д-р Ливай. Кога се случи това?

— Няколко минути, след като излязохте, мадам. Сестра Феърли ми се обади и ми съобщи, че е повикала д-р Белами. Той на свой ред се обади на д-р Ливай. За щастие беше достатъчно навреме, за да отменя събирането на багажа.

Тя загаси разгневено цигарата си.

— Ще полудея, ако трябва да остана още в този хотел!

— Мога да ви разбера, мадам. Вероятно д-р Ливай ще ви ориентира колко дълго ще продължи това.

— Надявам се! — Тя отново започна да крачи из стаята. — Е, добре, Хинкъл, трябва да чакаме.

— Трябва да се помисли за Джоунс, мадам — рече Хинкъл и гласът му падна с една нота.

Като че ли тя мислеше за нещо друго!

— О, да.

— Очевидно сега няма да имаме нужда от него. Предлагам да се видя с него и да го посъветвам да помоли хотела отново да го наеме.

Не, Хинкъл, помисли си тя, колкото и да си мил и добър, не ти ще вземаш решенията.

— Ако мистър Ролф бъде в състояние да пътува след няколко дни, искам все пак да дам на момчето възможност. — Тя продължи да крачи из стаята, така че да не й се налага да поглежда Хинкъл, за когото бе сигурна, че не одобрява това. — Нека почакаме, докато чуем какво ще ни каже д-р Ливай. Къде е Джоунс?

— Не знам, мадам. Не съм го виждал тази сутрин. Инструктиран е да бъде във фоайето в 13.15. Вероятно сега е там и чака.

— Добре, Хинкъл, ще изпратя да те извикат веднага щом говоря с д-р Ливай.

— Много добре, мадам. — И Хинкъл се оттегли.

Хелга отиде нетърпеливо до телефона и се обади на портиера.

— Дик Джоунс във фоайето ли е?

— Да, мисис Ролф. Чака нареждания.

— Кажете му да се качи в апартамента ми, ако обичате. — Тя остави слушалката и с трепереща ръка запали нова цигара. Онова, което искаше повече от всичко на света, беше, когато Дик дойдеше, да го заведе в спалнята си, но знаеше, че това беше невъзможно. Щеше да й се наложи да почака. Сви юмруци в отчаяна ярост. Да чака! Да чака! Да чака! Това като че ли беше всичко, което правеше в живота си… Все чакаше!

След като почука, Дик влезе. Застана точно до вратата, като държеше стара панамена шапка в ръце. Беше облечен в евтин омачкан сив ленен костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Очите й се плъзнаха по него. Въпреки опърпания си вид той все пак беше красив и големите му еленови очи предизвикваха у нея усещането, че потъва.

— Сигурно си чул, че мистър Ролф е твърде зле, за да пътува? — каза тя.

— Да, мадам. — Последва пауза. — Съжалявам.

— Благодаря, Дик. — Би могла да го свикне да му говори на малко име. — За съжаление това означава, че ще трябва да отложа пътуването си.

Тя го наблюдаваше внимателно и видя как само за миг тъмните му очи светнаха.

Значи си доволен, малкият, рече си. Всичко, което ти е в акъла, е глупавият мотоциклет. Е, аз ще променя това. Скоро ще мислиш само за мен.

— Чакам да чуя какво ще каже лекарят. Възможно е да тръгнем след три-четири дни. Можеш да се прибереш вкъщи. Когато ми потрябваш, ще изпратя да те повикат. — Тя отиде до масата и извади портмонето си от чантата. — Ето заплатата ти за седмицата. Сега си член на персонала ми. Разбираш ли?

Влажните му черни очи за миг погледнаха замислено стодоларовата банкнота, която тя държеше. Пълните му устни се изкривиха в нещо като усмивка, която той внезапно задържа.

— Да, мадам.

Тя му даде банкнотата.

— Не бива да имаш никакви контакти с Джексън, Дик. Разбрахме ли се по този въпрос?

Той трепна.

— Да, мадам.

— Добре. Сега си върви вкъщи и чакай. — Погледна го втренчено. — Радвай се на мотоциклета си, докато можеш.

Той я изгледа, после отмести поглед. Нещо припламна ли в очите му? — стрелна се в ума й, но не беше сигурна.

Той отвори вратата, поклони й се сковано и пристъпи в коридора, затваряйки тихо след себе си.

Дали онзи пламък в очите му би могъл да бъде омраза? — зачуди се тя. Беше възможно. Усмихна се. Противоборството винаги беше предизвикателство за нея. Вярваше, че то няма да продължи дълго. Тази авантюра щеше да бъде дори по-вълнуваща, отколкото си бе представяла отначало.

 

 

Подобно на червена топка слънцето бавно се скри в морето. По плажа запълзяха дълги сенки. Палмите се открояваха с чернотата си на фона на розово-жълтото небе. Щастливи хора продължаваха да се смеят, да викат, да тичат, да се плискат из водата и да пищят. Колите продължаваха да пълзят по крайморския път. За Насо това беше само още една гореща вечер, след която щеше да последва нощ с ярки светлини, музика, танци, удари на барабани и тътрене на крака.

Хелга седеше на терасата, нощните звуци едва стигаха до съзнанието й, тъй като умът й беше зает с проблема за бъдещето й.

— Изпратили сте да ме повикат, мадам?

Хинкъл се появи до нея и сложи на масата сребърен поднос с шейкър и чаша. Наля, после остави чашата близо до нея.

— Седни, Хинкъл.

— Предпочитам да остана прав, благодаря, мадам.

Тя се обърна към него.

— За Бога, седни! — Гласът й беше възбуден.

Учуден, Хинкъл придърпа един стол и приседна на ръба му.

— Съжалявам, Хинкъл. Прости ми. Не исках да ти викам. Нервите ми са обтегнати. — Насили се да се усмихне.

— Това е разбираемо, мадам. Имате ли някакви новини?

— Говорих с д-р Ливай. Колкото и да е умен, колкото и да е уравновесен, все пак стигнах до извода, че той не знае повече от д-р Белами за онова, което се е случило на мистър Ролф — което означава абсолютно нищо!

На дебелото лице на Хинкъл се изписа изненада.

— Но вероятно, мадам…

— Истината, Хинкъл, е, че тези скъпи и така наречени експертни лекари не си признават, когато са затруднени. Мъглявите приказки на д-р Ливай не могат да ме излъжат. Той казва, че мистър Ролф е много по-зле — това е очевидно — и смята, че влошаването на състоянието му няма нищо общо с удара. Това е нещо ново. Поне е достатъчно честен да си признае, че не знае какво може да се очаква. Говори смътно за симптоми, които напомнят за нарколепсия. Лекари! Как обичат да се крият зад професионалния си жаргон! Когато го попитах какво означава нарколепсия, той ми отговори, че това е любопитно състояние — цитирам думите му, — което води до неконтролируеми пристъпи на сън. Когато го попитах как е могло да се случи такова нещо на мистър Ролф, той отговори, че не знае. Каза, че, както изглежда, мистър Ролф не е в непосредствена опасност, но че ще бъде твърде неразумно да отпътуваме за вкъщи. В момента се урежда да бъде преместен в болницата в Насо.

Хинкъл се размърда неспокойно.

— Много съжалявам, мадам. Това са много тревожни новини. Какво предлага д-р Ливай?

Хелга вдигна ръце в отчаяние.

— Повика тук д-р Бърнстайн, който ще долети от Берлин днес.

— Доколкото разбирам, не е решено кога ще можем да си тръгнем оттук?

— Моля се на Бога да стане. Е, Хинкъл, ще трябва да чакаме.

Хинкъл стана с мрачно изражение.

— Много добре, мадам. Тук ли ще вечеряте?

— Мисля, че да… на терасата. Д-р Ливай ми предложи да вечерям с него, но за тази вечер достатъчно се разправях с лекари. — Тя вдигна поглед към него. — Направи ми един от прекрасните си омлети.

Лицето му светна.

— Това ще бъде удоволствие за мен, мадам.

— Все още ли няма новини от мис Шийла?

Той поклати глава.

— Не, мадам, но на пощата в наши дни не може много да се разчита.

Час по-късно Хелга присъства на откарването на Херман в болницата. Д-р Ливай, д-р Белами и неговият помощник, двама стажант-лекари, двама санитари и сестра Феърли се суетяха около неподвижното тяло, докато го пренасяха в асансьора.

Един от най-богатите и най-властните мъже в света, помисли си тя, в момента потънало в дълбок унес полумъртво тяло, все още получаваше отношение като към VIP.

— Оставете всичко това на мен — каза д-р Ливай почтително. — Ако настъпи някаква промяна, веднага ще ви уведомя. Не бива да се тревожите. Щом веднъж установим на какво се дължи тази невероятна промяна, сигурен съм, че ще настъпи и подобрение.

Думи! Думи! Думи!

— Благодаря ви — отвърна тя.

Колко по-добре щеше да е, помисли си, докато гледаше как асансьорът изчезва от погледа й, ако беше казал, че няма надежда: по-добре за Херман и много, много по-добре за нея.

Останалата част от вечерта беше ужасно, потискащо повторение на предишните вечери. Изяде омлета, похвали го и след това седна на терасата, заслушана в глъчката на хората, които все още бяха на плажа и се забавляваха. Часовете бавно отминаваха. Опита се да чете книга, но тя не успя да я заинтригува. Помисли си за Дик. Какво ли правеше сега? Може би летеше по пътищата, възседнал мотоциклета си? Имаше ли момиче? Дали момичето се притискаше до него, седнало отзад на мотора? Ако не трябваше да чака известия за Херман и мистериозната му болест, сега момчето, Хинкъл и тя щяха да са във вилата в Перъдайс Сити.

Д-р Ливай й бе казал, че няма и най-малка представа кога ще е безопасно да преместят Херман вкъщи. Така че тя бе хваната в този хотел като в капан, сама, докато дяволският лекар не вземеше дяволското си решение! Можеха да минат дни, дори месеци!

Изведнъж осъзна, че се е потопила в самосъжаление. Стегна се. Нямаше да се остави да седи тук, самосъжалявайки се, готова да приеме дългото и самотно очакване или Херман да умре, или да бъде преместен вкъщи. Трябваше да направи нещо! Щеше да направи нещо!

Очите й се присвиха, докато мислеше. Щеше да остане в Насо. Това беше нещо, което трябваше да приеме, защото Дик беше тук. Но това не означаваше, че трябва да седи в този скучен хотел, където я наблюдаваха и обсъждаха. Дейният й ум започна да препуска. Да можеше да си намери някоя малка вила! Мръщейки се, съзря един проблем. Хинкъл! Бе спечелила доверието му. Трябваше много да внимава да задържи това доверие. Знаеше, че Хинкъл копнее да се върне във вилата в Перъдайс Сити. Знаеше колко мразеше той хотелския живот. Стоеше неподвижна с цигара между тънките си пръсти и мислеше. Вила, където да бъде с Дик! Вила, където да го няма Хинкъл! Това беше решението! Продължавай да мислиш, рече си тя, решението ще дойде, ако продължа да мисля.

Иззвъняването на телефона я стресна. Влезе припряно в дневната.

— Кой е?

— Мистър Уинборн, мисис Ролф. Обажда се от Ню Йорк.

— Свържете го.

— Мисис Ролф, д-р Ливай ми се обади. — Гласът на Уинборн, студен и вежлив, се чу от другата страна на линията. — Изглежда, мистър Ролф отново е изпаднал в критично състояние. Страшно съжалявам. Загадъчна работа, нали?

— Да. Д-р Ливай ще се консултира с д-р Бърнстайн.

— Така разбрах и аз. Обаждам се да питам дали мога да направя нещо за вас?

— Няма да заминавам за Швейцария. Може би ще успеете да уредите да осребрявам чекове тук?

— Разбира се, мисис Ролф. Ще направя необходимото… да речем пет хиляди седмично?

— Това ще е повече от достатъчно.

Колко лесно беше да се харчат чужди пари, помисли си тя. Ако парите бяха негови, не би споменал за пет хиляди седмично.

— Значи не сте намерили писмото за мен, мисис Ролф?

— Щях да ви се обадя, ако го бях намерила.

— Странно, нали? Сестра Феърли каза, че мистър Ролф бил толкова настоятелен.

— Много странно.

Продължавай да говориш, помисли си Хелга, не си толкова умен, колкото си въобразяваш.

Последва продължителна пауза, пое де той додаде:

— Добре, дръжте ме, моля ви, в течение. Лека нощ, мисис Ролф — и затвори.

Хелга погледна часовника си. Беше 23.25. Чудеше се дали да вземе сънотворни. Защо не? Сънят прогонваше самотата й. Тя влезе в банята. Половин час по-късно сънуваше, че Дик лежи до нея. Беше еротичен, прекрасен сън и когато се събуди и видя влизащото през щорите слънце, се почувства отпочинала и освежена.

Беше облечена, когато Хинкъл й донесе кафето.

— Ще се обадя в болницата — каза тя, докато Хинкъл наливаше кафето.

— Няма промяна, мисис Ролф — съобщи й помощникът на д-р Белами.

Когато затвори, тя погледна Хинкъл и поклати глава.

— Няма промяна.

— Да се надяваме, че когато пристигне другият лекар…

— Да.

Когато той си тръгна, Хелга слезе във фоайето и попита портиера кой е най-добрият агент за недвижими имоти в града. Той й даде едно име и я насочи как може да го намери, след което тя се качи в минито и подкара към агенцията.

Уилям Мейсън, агентът за недвижими имоти, беше млад, приветлив англичанин, който я посрещна сърдечно. Каза, че със съжаление прочел за болестта на мистър Ролф, и изказа надеждите си за бързо възстановяване.

— Научих, че е трудно да се наеме мебелирана вила, мистър Мейсън — рече Хелга. — Моят майордом е направил запитвания, но, изглежда, всичко е наето. Не знам колко дълго ще ми се наложи да остана в Насо, но трябва да имам мебелирано местенце. Не мога да продължа да живея в хотела.

— Добре ви разбирам, мисис Ролф, но за съжаление нямам нищо подходящо за вас. Мога да ви уверя, за да ви спестя времето, че и другите агенти няма да ви предложат нищо задоволително. Големите вили са разграбени.

— Нямата ли нещо по-малко? Сега съпругът ми е в болница и не ми е необходима голяма вила.

— Ами, да, имам една много малка, но не смятам, че ще е подходяща за вас, мисис Ролф. Тя е само с една спалня. Прекрасно местенце е, но е малка.

Сърцето й затупа бързо от вълнение.

— Ще живея там сама. Прислужникът ми ще идва само за през деня.

Мейсън се усмихна лъчезарно.

— Е, тогава може би ще искате да я видите. Вилата е скъпа и усамотена, но наистина е хубава.

— Мога ли да я видя сега?

Мъничката вила беше точно онова, което Хелга искаше. Напълно усамотена, с четвърт миля частен закрит плаж, имаше голяма покрита тераса, която водеше към огромна дневна и трапезария, две бани, добре оборудвана кухня, голям басейн, покрито барбекю, бар и нагоре по стълбите спалня, почти толкова голяма, колкото дневната. Навсякъде беше прекрасно обзаведено и на нея й се струваше, че всичко е съвсем ново.

— Но това е великолепно! — възкликна тя. — Точно каквото искам.

— Наемът е три хиляди долара на месец. Опитах се да го намаля, но собственикът не ще и да чуе. — Мейсън й се усмихна. — Между нас да си остане, мисис Ролф, това е любовното гнездо на един богат човек. Както виждате, нищо не е спестено, за да се постигне разкош. Всеки ден идва да чисти жена. За нещастие господарката на дома загина при автомобилна катастрофа. Клиентът ми не е стъпвал тук оттогава. Това е единствената причина, поради която вилата се дава под наем.

Любовно гнездо!

Хелга се усмихна. Какво любовно гнездо само! Картите отново се нареждаха, както ги искаше.

— Ще я наема за един месец — рече тя. — Кога мога да се преместя?

— Веднага щом подпишем договора. — Мейсън изглеждаше леко учуден от бързото й решение. — Ще имате ли нужда от жена, която да чисти?

— Не… имам си собствен прислужник. Това означава ли, че ще мога да се преместя утре?

— Разбира се, мисис Ролф. Трябва да платите две хиляди долара авансово, да подпишем договора и после е ваша.

— Телефонът свързан ли е?

— Да, не се тревожете.

— Тогава да се върнем в офиса ви и ще подпиша.

Докато караше обратно към хотела, Хелга мислеше съсредоточено. Първо трябваше да се справи с Хинкъл, после — с Дик. Въпреки нетърпението си да има Дик до себе си трябваше да почака (отново това дяволско чакане!), докато д-р Бърнстайн пристигнеше и прегледаше Херман. Щеше да й се наложи да изчака, докато Хинкъл си тръгнеше.

Когато се върна в хотела, тя откри Хинкъл да седи на втората тераса и да чете есетата на Джон Лок.

Седна до него и сложи длан върху ръката му, за да му попречи да стане.

— Размишлявах, Хинкъл — рече тя. — Не е необходимо и двамата да оставаме тук. Безпокоя се за вилата. Ако мистър Ролф бъде в състояние да се върне, искам мястото да е готово за него. Знаеш какви са прислужниците, когато те няма да ги следиш. Не вършат нищо. Градинарите също мързелуват. Нали така стана, когато дойде с мистър Ролф в Швейцария. Налага се аз да остана, колкото и да не ми харесва, но искам ти да заминеш и да се погрижиш всичко да е безупречно, когато мистър Ролф се върне.

Очите на Хинкъл светнаха.

— Не мога да го направя, мадам — отвърна той, без да е много убеден. — Кой ще се грижи за вас? Не, мадам, ще се безпокоя.

Тя се насили да се засмее.

— Милият Хинкъл! Несъмнено сега вече ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че мога да се грижа за себе си. Обслужването в хотела наистина е много добро. Знам, че мразиш да седиш както сега. Има толкова много неща, за които да се погрижиш вкъщи. Това не е ли прекрасна възможност да се пребоядиса кабинетът на мистър Ролф? Толкова често си казвал, че има нужда от подновяване, и сега, когато той е на легло, можеш да го направиш. Така че, моля те, замини утре и започвай.

Хинкъл се усмихна лъчезарно.

— Е, така е, мадам. Отдавна искам да подновя кабинета на мистър Ролф. Да, ако действително смятате, че ще можете да се справите, това ще е добра възможност.

Толкова лесно беше.

 

 

Хелга почти не си спомняше как прекара останалата част от деня и следващата сутрин. Нервите й бяха изопнати до крайност. Единствено железният й самоконтрол й помагаше да не крещи на персонала, на Хинкъл, на д-р Ливай и д-р Бърнстайн.

Държеше се, защото знаеше, че ще има възможност да се оттегли и че след един ден Дик щеше да е при нея.

Преди да замине, Хинкъл й бе казал много мили неща. Тя се насили също да му каже добри думи. Виждаше какво облекчение изпитва от възможността да замине, но не му завиждаше. Животът й, помисли си тя, щеше да започне, когато той си тръгнеше. От прозореца на дневната си го видя да се качва в ролса, след като тя го увери, че няма да има нужда от него. Когато го видя да се отдалечава, въздъхна с облекчение: чифт очи по-малко щяха да я наблюдават.

Д-р Ливай доведе д-р Бърнстайн да се срещне с нея вечерта. Той беше нисък, невероятно дебел мъж. От пръв поглед не го хареса. Говореше със силен немски акцент и размахваше пълните си ръце, докато приказваше.

Въпреки авторитета му и очевидната му самоувереност Хелга, която добре преценяваше мъжете, след няколко минути разбра, че той е не по-малко озадачен от д-р Ливай.

— Ударът, както д-р Ливай ви е казал, разбира се, е бил силен — започна Бърнстайн. — Нанесъл е поражения, но да се надяваме, че не са непоправими. Това влошаване би могло да се дължи на пренатоварване на сърцето. Не бих искал да правя по-нататъшни заключения, мадам Ролф. Всъщност, докато не получа резултатите от различните изследвания, е по-добре да не навлизам в подробности. Ще наблюдавам пациента. Ще отнеме обаче време.

Отегчена от този дебел дребен мъж, Хелга каза:

— Значи не знаете какво се е случило? Трябва да направите изследвания и тогава вероятно ще разберете. Това ли е положението?

Той я погледна остро.

— Можете да разчитате на мен, че ще направя пълни изследвания, мадам Ролф. Това е необичаен случай.

Тя кимна, после се обърна към д-р Ливай.

— Ще се преместя оттук, докторе. Ето новия ми телефонен номер. — Подаде му едно картонче. — Моля, поддържайте връзка с мен.

— Разбира се, мисис Ролф.

Като се обърна към д-р Бърнстайн, който се беше намръщил, тя рече:

— Не можете ли донякъде да ме ориентирате кога съпругът ми ще е в състояние да бъде преместен вкъщи?

— Да ви ориентирам? — Той вдигна гъстите си вежди. — Със сигурност не. Твърде рано е да се мисли за пътуване със самолет. Много ще зависи от резултатите от изследванията.

Тази нощ й се наложи да вземе три приспивателни, за да заспи. Утре, каза си тя, докато лежеше и чакаше сънят да дойде, животът й щеше да започне.

Събуди се и се замисли за настъпващия ден. Хинкъл бе заминал. Херман беше в болницата в Насо за неопределено време. Уинборн благополучно се бе озовал в Ню Йорк. Тя разполагаше с любовно гнездо! Нямаше защо да чака повече. Сега беше ред на Дик!

Намръщи се. А как щеше да се свърже с него? Първото й желание беше да се качи в минито, да подкара към порутеното бунгало и да го прибере оттам, но веднага осъзна, че съпругата на един от най-богатите мъже в света не може да направи такова нещо. Можеше да каже на портиера, че иска да види Дик Джоунс. И това би било опасно. Защо ще иска да се свързва с един метис? Портиерът щеше да се почуди.

По дяволите! — помисли си тя. — Защо животът ми винаги е пълен със затруднения?

Трябваше да бъде внимателна и да избягва клюките. Така че лежеше в леглото и мислеше. Раздразни се, осъзнавайки, че когато човек има какво да крие, винаги трябва да прикрива следите си, непрекъснато да се оглежда през рамо и да бъде предпазлив, а „предпазливост“ бе дума, която тя ненавиждаше. После се сети за франк Гритън. Пресегна се към телефона и набра номера му.

— Обажда се мисис Ролф, мистър Гритън — рече тя, когато той вдигна. — Благодаря ви отново за онова, което направихте за мен.

— Надявам се, че сте успели — отвърна Гритън.

— Успях. Бяхте така добър да ме уверите, че ще ми помогнете, ако имам нужда.

— На вашите услуги, мисис Ролф.

— Искам да се свържа с един бивш прислужник в моя хотел. Казва се Дик Джоунс и живее на „Норд Бийч Роуд“ № 1150. Бихте ли могли да му изпратите съобщение да дойде при мен в „Ривиера Таверн“ в три часа днес следобед?

Последва дълга пауза. Можеше да си представи как Гритън пуфка през лулата си. После той отвърна:

— Това не е трудно, мисис Ролф. — Още една пауза. — Искате ли да ви придружавам, когато ще се срещнете с Джоунс?

Изненадана, Хелга попита:

— Че защо, за Бога?

— Джоунс е малолетен престъпник, мисис Ролф. Прекара една година в поправително училище, когато беше на дванадесет. Мисля, че не е човек, с когото би трябвало да се срещате, без край вас да има някой като мен.

Хелга се втренчи в пространството. Пред очите й изплува момчето, красивата му фигура, еленовите очи.

— Изненадвате ме, мистър Гритън. Оттогава имал ли е неприятности?

— Не, мисис Ролф. Но все едно — щом веднъж се забъркаш, винаги ще е така.

— Това не звучи ли много цинично, мистър Гритън?

— Аз съм бивше ченге. Човек става циник. Тук водим доста добра статистика на малолетните престъпници. Повечето от тях свършват в затвора. Все още ли искате да се свържете с Джоунс, след като знаете повече за него?

Тя не се поколеба.

— Разбира се. — Гласът й прозвуча рязко. — Моля, уредете срещата. В три часа в „Ривиера Таверн“.

— Добре, мисис Ролф.

— И ви благодаря, че не ми зададохте въпроси.

Той се засмя.

— Ако има нещо друго, с което мога да ви помогна, ще го сметна за привилегия.

Тя му благодари и затвори. Дали пък не беше напълно безразсъдна и глупава?

Помисли си за момчето и сърцето й запрепуска. Мога да бъда много предпазлива, помисли си. Хванала съм го здраво. Радвам се, че узнах от Гритън, че е имал неприятности. Това означава, че ще изпълнява с по-голяма готовност онова, което искам. Ще знае, че мога да му навлека много сериозни неприятности с онзи запис.

Отпусна се назад в стола си.

По дяволите предпазливостта! Искаше мъж, така че щеше да го има!

Наслади се на обяда си в грил-ресторанта, като знаеше, че за последен път се храни там. След обяда се видя с мениджъра и уреди сметката й да бъде готова на следващата сутрин. Той изрази огромното си съжаление, че тя напуска хотела и какво голямо удоволствие е било за него и за персонала да й служат. Отвърна му с общоприетите думи.

Няколко минути преди 15.00 ч. подкара към „Ривиера Таверн“. Когато спря на паркинга, съзря група твърде пестеливо облечени младежи, заобиколили мотоциклет „Илектра Глайд“. Момичетата бяха повече от момчетата — бъбреха и пискаха като ято дългоопашати папагали, а момчетата мълчаха и гледаха завистливо.

Дик Джоунс беше яхнал мотоциклета. За момент не можа да го познае. Носеше сламена шапка с червена панделка като гондолиер. Шапката беше килната настрани и това му придаваше дързък сексапилен вид. Беше облечен само с тесен червен панталон. Около врата му висеше дебел позлатен синджир, на който беше окачен миниатюрен, издялан от кост, череп.

Така ли се обличаше, когато не беше на работа? — зачуди се Хелга. — Или тази премяна бе купена с нейните пари? Разбира се, той беше безочливо, красиво младо животно, помисли си тя. Нищо чудно, че момичетата се тълпяха около него и бяха впечатлени от лъскавия бяло-червен мотоциклет.

Тя стоеше и го наблюдаваше с цигара в ръка. Изведнъж Дик очевидно усети, че го наблюдават, погледна рязко към нея и очите им се срещнаха. Хелга нарочно го изгледа със студения си, твърд като стомана поглед.

Щастливото му изражение и широката усмивка, разкриваща прекрасните зъби, изчезнаха. Той оправи шапката си и каза нещо на заобиколилата го група младежи.

Всички млъкнаха и се обърнаха да погледнат Хелга, която от своя страна също ги наблюдаваше. После те се разпръснаха, забързаха обратно към таверната с кикотене и смях, момчетата викаха… Само един член на групата остана.

Хелга не беше забелязала точно това момиче сред останалите, но в мига, в който остана само край мотоциклета, то й се стори невероятно важно.

Беше на около двадесет и две или и три и далеч над средния ръст. Като я гледаше обърната в профил, Хелга не откри нищо забележително в тази млада жена: малки гърди, никакъв задник, дълги крака. Спускащата се до кръста коса беше боядисана във венецианско червено. Хелга предположи, че вероятно преди да се боядиса, момичето е било мишо русо. Беше облечена с мърлява бяла тениска и тесни избелели дънки, гарнирани със заешка кожа. Хелга обхвана всичко това с един преценяващ поглед и после погледна лицето на момичето. Усети леко безпокойство: то беше силно, без да бъде сурово. Къс нос, широка твърда уста и големи очи. Не беше красива, но — за Бога, помисли си Хелга, — тя беше интересна: не като другите глупави момиченца, които бяха избягали.

Момичето продължи да я гледа, докато Дик не му заговори. После вдигна рамене и се отдалечи с широка и грациозна стъпка и с високо вдигната глава.

Дик слезе от мотора, свали си шапката и се приближи към минито.

Хелга видя, че групата младежи сега се беше настанила в сянката на верандата на ресторанта. Всички погледи бяха насочени към тях двамата. Беше грешка, помисли си тя, че се срещаше с него тук, но хич не й пукаше.

Той пристъпи сковано към нея и леко се поклони. Със студен и твърд глас тя попита:

— Знаеш ли къде е вила „Блу Херън“, Дик?

— Да, мадам. — Очите му шареха наоколо.

— Наех я. Започваш работа утре сутринта. Твоето задължение ще е да поддържаш чистотата. Разбираш ли?

Той я погледна и кимна.

— Можеш ли да готвиш?

Очите му се разшириха.

— Да готвя? Ами не, мадам. Не мога да готвя.

— Няма значение. Работното ти време ще бъде от осем и половина до седем вечерта.

Той завъртя шапката си в ръце, плъзгайки поглед встрани от нея.

— Чу ли какво ти казах? — кресна Хелга.

Той застина и кимна.

— Няма да разреша да ми кимаш, Дик! Ще казваш да или не!

— Да, мадам.

Тя го погледна — изправен под горещото слънце, сър сведени надолу очи, които избягваха нейните, с ръце, които мачкаха шапката, и с мрачно изражение.

— Чуй ме, Дик! Правя ти услуга! Ако дам касетата със записа на полицията, сериозно ще загазиш. Разбираш ли това?

Той потръпна и кимна.

— Да, мадам, благодаря ви, мадам.

Тя се опита да се въздържи да зададе напиращия въпрос, но изгарящото я любопитство се оказа прекалено силно.

— Кое беше онова момиче?

Еленовите му очи се разшириха.

— Кое момиче, мадам?

— Момичето с червената коса.

— Това е Тери, мадам.

— Тери… а другото й име?

— Тери Шийлдс, мадам.

Хелга усети как я обзема раздразнение. Защо й трябваше да пита? Можеше да предположи, че името на момичето няма да й говори нищо.

— Значи утре в осем и половина. Очаквам да бъдеш точен, Дик.

Очите му зашариха.

— Да, мадам.

— Добре. Сега върви и се забавлявай с приятелите си. — Запали и без да поглежда към него, подкара, като мина покрай ресторанта. Момчетата и момичетата я зяпаха, но не забеляза Тери Шийлдс сред тях. Дали тя не беше нещо специално за Дик? Беше я гледала враждебно, докато Дик не й каза да се отдалечи.

Съперница?

Хелга се усмихна.

Тя не се страхуваше от съпернички. Дик щеше да прави, каквото му кажеше: нямаше избор.

Щеше да събере една чанта багаж и да прекара нощта в любовното гнездо, за да усети атмосферата. Налагаше се да купи някои неща. Мляко, кафе, водка… дори тоалетна хартия. Трябваше да направи списък. Беше минало доста време, откакто се бе забавлявала за последен път. А също и откакто не бе влизала в магазин на самообслужване. Както и откакто не бе имала мъж в леглото си. Беше проявила търпение. Беше чакала, чакала, чакала.

Да можеше утрешният ден да дойде по-скоро!