Анди Андрюс
Последният жокер (7) (Когато всичко е вече изгубено…)

Шеста глава

Дейвид беше като поразен от гръм. Краката му се подкосиха и той се отпусна на стола. Жана д’Арк наведе глава, а Чърчил зяпна от изумление; пурата се търкулна в скута му.

Изведнъж всички в залата заговориха едновременно. Никой не беше очаквал подобен развой на събитията.

Дейвид пак погледна пясъчния часовник, после извърна очи към помощниците си. Допреди минути и тримата вярваха, че разполагат с достатъчно време…

— Приемете искрените ми извинения — промълви Жана д’Арк. — Моята прибързаност ни изигра лоша шега.

— Глупости! — Чърчил нервно забарабани с пръсти по масата. — И аз бях сигурен в отговора.

— Аз също — каза Дейвид. — Честно казано, ако разсъждавах сам, щях да стигна до същото заключение.

Орлеанската дева му благодари с усмивка и промълви:

— Какво ще правим сега?

— Разполагаме с няколко минути — подсети ги Дейвид, — преди да повикаме още един помощник.

Гласовете в залата ставаха все по-гръмки, очевидно никой не знаеше кой ще е следващият призован. Уинстън се опита да се съсредоточи въпреки огромния шум, но вниманието му беше отвлечено от ожесточения спор между Алберт Айнщайн и Томас Едисън.

— Да помислим. Гавраил каза, че надеждата е задължителен елемент от решението, което търсим…

— Това означава, че отговорът ни не е напълно погрешен — отбеляза Дейвид. — Поне в известен смисъл надеждата е залегнала в него.

— Или ще ни отведе до него — намеси се Орлеанската дева. — Кои концепции се градят върху надеждата?

— Личността на човека… Интелектът… — подхвърли Дейвид.

— Способността да предвождаш и да мотивираш — предложи Уинстън.

Хрумнаха им и други варианти, но нито един не изглеждаше достатъчно правдоподобен.

Скоро идеите им се изчерпаха.

— На този етап — обобщи Дейвид — най-важното е да не забравяме, че надеждата със сигурност се съдържа във верния отговор. Готови ли сме да повикаме следващия помощник?

Той се изправи и разговорите в аудиторията утихнаха.

Бенджамин Франклин застана между Айнщайн и Едисън и им посочи масата, давайки знак, че почивката е свършила. Двамата учени бързо се върнаха на местата си, а Франклин поклати глава и се усмихна на председателя, сякаш за да му се извини.

Настъпи пълна тишина. Дейвид се озърна и без да губи време, извика:

— Председателят иска помощ от пътешественик!

На петия ред вдясно от масата настъпи суматоха. Неколцина души станаха от местата си и един висок мъж пристъпи между редовете, като учтиво се извиняваше на всички, които му правеха път. Като стигна до стълбите, той слезе едно стъпало надолу и се усмихна на Дейвид, който също му се усмихна и се отдръпна от масата, възнамеряваше да пресрещне новия си помощник, но Уинстън го спря, като се вкопчи в рамото му:

— Запознай ме с него! — зашепна настойчиво. — Непременно да ме запознаеш!

— Разбира се, нали ще седне при нас! — каза Дейвид и се ръкува с новодошлия. — Оглеждах се за вас, сър. Знаех, че сте тук. Много се радвам да ви видя отново.

— И аз се радвам, Дейвид. Добър избор, ти си най-подходящият човек за тази работа.

— Благодаря ви, сър. Не знам дали съм най-подходящият, но съм много щастлив, че тъкмо вие ще ми помагате. Госпожице Д’Арк, Уинстън, позволете да ви представя господин Ейбрахам Линкълн!

Орлеанската дева леко се поклони, президентът също й кимна. Чърчил обаче сякаш не знаеше къде да се дене. Очевидно благоговееше пред Линкълн, което изглеждаше доста забавно: Уинстън Чърчил, човекът, който беше спасил демокрацията през XX век, демонстрираше необуздано ликуване пред възможността да се срещне очи в очи със своя герой…

— Господин президент! — Той мощно разтърси дланта на Линкълн, който се извисяваше с цяла глава над него. — Нямате представа колко съм щастлив да се запозная с вас, сър!

— За мен е удоволствие, господин Чърчил…

— Уинстън! Уинстън! Много ви моля, наричайте ме Уинстън!

— С удоволствие — кимна президентът, изчака британеца да пусне ръката му, заобиколи масата и се настани до Орлеанската дева. Понамести се на стола и заговори първо на Чърчил, който седеше срещу него: — Вероятно сте се досетили, че с Дейвид сме стари приятели. Младата госпожица също чувствам като приятелка, защото стотици пъти съм препрочитал описанието на нейните подвизи. Но вие, сър, ме поставяте в неблагоприятно положение. Тъй като сте живели много след мен, вие сте имали възможност да се запознаете с всички хвалби и клевети, писани по мой адрес, докато аз съм лишен от това удоволствие… — Линкълн усети, че Уинстън се кани да го прекъсне, но продължи: — Естествено, знам кой сте и съм поласкан, че съм във вашата компания.

Премиерът засия:

— Благодаря ви, сър! Дейвид, знам, че нямаме време за губене, но ще ми отпуснеш ли няколко секунди? — Без да чака отговор, той започна да рови в дълбокия джоб, където държеше любимата си запалка. Извади я, стеснително се усмихна и каза: — Господин президент, години наред това ми беше талисман. Сега обаче… за мен е чест да ви го подаря.

Дейвид и Жана д’Арк се приведоха, за да виждат по-добре.

Уинстън разтвори пръсти:

— Това, сър, е монета от един цент. В Щатите я наричат Линкълнов цент. Първата емисия е била пусната в обращение през 1909 година. Сдобих се с нея съвсем законно… Видях я в колекцията на племенника си и я приватизирах. — Всички се засмяха. — Няма значение как е попаднала у мен, важното е, че оттогава е винаги в джоба ми. Вдъхновяваше ме, както ме вдъхновявате вие, сър. А сега ви моля да я приемете.

Дейвид изчака Линкълн да изкаже благодарността си за ценния дар, а после побърза да насочи вниманието му към предстоящата задача.

— Господин президент, предполагам, че сте следили нашата дискусия и разсъжденията, които ни насочиха към първия отговор.

— Да — отговори Линкълн и погледна Жана д’Арк, която седеше до него: — Млада госпожице, и аз бях убеден, че това е верният отговор. Много се изненадах, когато Гавраил го отхвърли.

Дейвид огледа залата и попита:

— Имахте ли възможност през почивката да чуете предположенията на другите пътешественици?

— Според някои хора отговорът е „Търсете мъдростта!“ — каза президентът. — В крайна сметка нали това е един от Седемте принципа. Други (сред които е и моя милост) бяха убедени, че възкресяването на надеждата не изключва непрестанния стремеж към мъдростта. Мисля, че… — той повиши глас — … ако направим още една почивка, колегите в залата ще обсъдят още идеи. Така следващият, който дойде при нас, ще има много по-богати впечатления. Знам, че ни е забранено да общуваме с публиката…

Присъстващите се засмяха.

— Така-а-а — промърмори Дейвид. — Търсете мъдростта. Търсете мъдростта. Как ви се струва?

— Да обсъдим и този вариант — съгласи се Уинстън, — само че не е зле да побързаме… Времето лети!

Президентът и премиерът многозначително се спогледаха.

Уинстън заговори пръв:

— Ако търсиш мъдростта, значи си мъдър човек; но ако си въобразиш, че си мъдър човек, значи си кръгъл глупак. Не помня кой го е казал, но аз току-що го изрекох. Чухте ме, нали? Така че си го приписвам.

И четиримата се засмяха, после Линкълн замислено отбеляза:

— Най-умните хора, които съм срещал през живота си, не се гордееха със своята мъдрост. Защото мъдрецът непрестанно се стреми към нови знания.

— Ами да — кимна Уинстън. — И тъкмо в това се коренят всички беди на този свят. Малоумните винаги са уверени в себе си, а умните са изпълнени със съмнения.

— Не са изпълнени със съмнения — възрази Жана д’Арк, — а са отворени за нови идеи.

Чърчил се усмихна:

— Ето че и вие сте натрупали житейска мъдрост, въпреки младостта си.

— Нищо не съм натрупала. Но съм убедена, че колкото повече пясък е изтекъл в житейския ти часовник, толкова по-ясно виждаш през стъклото.

— Така е! — ентусиазира се Уинстън. — Младите хора знаят правилата, а старите — изключенията.

— Напоследък все по-малко вярвам, че мъдростта идва с напредването на възрастта — възрази Дейвид. — От друга страна, смятам, че най-мъдър е онзи, който осъзнава колко оскъдни са знанията му. „Знам, че нищо не знам“… и така нататък.

— Което пък стимулира диренето на мъдростта — добави Линкълн. — Предлагам дирене: не търсене, а мъдро търсене. След като решихме, че това е възможният отговор, да го обсъдим, преди да го обявим.

— Съгласен съм — кимна Дейвид. — Но нека първо да го формулираме, така ще знаем към какво се стремим. Какво е мъдростта?

Всички се умълчаха.

Жана д’Арк първа наруши тишината:

— Мъдростта е в истината.

След малко Линкълн колебливо вдигна ръка, сякаш искаше разрешение да говори:

— Мисля, че мъдростта е способността да предвиждаш последствията от всеки свой избор. И първата крачка към помъдряването е да го желаеш с цялото си сърце. — Той сви рамене и добави: — Предполагам, че желанието стимулира първата стъпка към диренето.

— Иска се търпение, докато човек осъзнае, че е помъдрял — обади се Жана д’Арк.

— Първата стъпка към мъдростта е любопитството! — провикна се Чърчил.

— И никой не помъдрява случайно — додаде Дейвид. — Убеден съм в това. Както и че никой не се ражда мъдър.

— Вярно е — закима Линкълн. — Ето защо това качество е рядкост при младите. — Той погледна Орлеанската дева, понамести се на стола, кръстоса крака и лицето му се проясни. — Хрумна ми нещо: характерно за мъдрите хора е, че те не вършат безразсъдни дела.

— Точно така! — Чърчил удари с длан по масата. — Да си мъдър означава да не подхващаш начинания, при които се изисква мъдрост! Ха!

Дейвид се засмя и попита:

— И така, кого можем да наречем „мъдър“? Вече уточнихме, че мъдрите хора са скромни. И все пак кой е мъдър?

— Който чете книги — заяви Чърчил. — И общува с мъдри хора. Също и който подлага на съмнение своите възгледи и убеждения. Е, разбира се… онзи, който се съмнява във фактите, е кръгъл глупак.

Линкълн присви очи:

— Може би затова най-прочутите ни учени невинаги са най-мъдрите хора. Не ми се сърдете, цитирам Джефри Чосър… който днес е сред нас! — Той кимна към публиката. — Ето го, на четвъртия ред! Господинът с лилавия костюм!

И четиримата се обърнаха да погледнат писателя, който очевидно се почувства поласкан от това внезапно внимание.

Уинстън продължаваше да разсъждава на глас:

— Хората често бъркат ерудиция с мъдрост. Може да си ерудиран благодарение на познанията, получени от някой друг, но не можеш да си присвоиш мъдростта му. В крайна сметка е напълно възможно знанията просто да спят в картотеките на ума ни. Не и мъдростта! Мъдростта е будна и е винаги нащрек! И макар че е боязлива и често се крие… уловите ли я, тя ще ви стане най-вярна приятелка!

Жана д’Арк рязко смени темата:

— Старостта невинаги върви ръка за ръка с мъдростта.

— Да, някои хора никога не помъдряват — съгласи се Линкълн.

— А как натрупваме мъдрост? — попита Дейвид.

— Казах го одеве и пак ще повторя: като четем и като общуваме с мъдри хора — настоя Уинстън.

— Като се отдаваме на размишления в самота — подхвърли президентът.

— Съгласна съм — кимна Жана д’Арк. — Човек трябва да отделя време и за да остане насаме със себе си.

— А също и чрез подражание — предложи Дейвид. — Нали тъкмо това правим, когато четем за мъдри хора или общуваме с тях — подражаваме им!

— Така си е! — подкрепи го Линкълн. — Аз израснах в най-затънтения край на Кентъки. Дори не съм ходил на училище. Езикът и поведението ми до голяма степен са заимствани от хората, на които исках да подражавам.

— Една стара поговорка гласи — обади се Чърчил, — че животът е най-добрият учител. Според мен това изобщо не е вярно. Най-добрият учител е животът на другите хора! Ха! „Я да видя първо какво ще направят онези хора!“ — казвам си. Наблюдавам ги и ако за тях водата е топла, значи и аз ще поплувам. — Той комично вдигна пръст към Жана д’Арк и я накара да се засмее. — Ето какво искам да кажа, скъпа девойко: мъдър е оня, който притежава здравомислие и чувство за самосъхранение.

— Аз пък мисля, че понякога е най-мъдро човек да си мълчи! — отбеляза Жана д’Арк.

В дъното на аудиторията някой се изсмя. Британецът се извърна и присви очи, опитвайки се да види кой е нахалникът.

— Да-а-а — въздъхна той. — Работата на ерудирания човек е да говори, а преимуществото на мъдрия е да слуша. — Той погледна Орлеанската дева: — В името на добрите ни колегиални отношения съм склонен да приема, че вашият коментар, макар и свързан с разговора ни и представляващ база, на която ще изградим заключението си, не беше отправен лично към мен.

Дейвид се помъчи да скрие усмивката си:

— Знаете ли, непрекъснато си повтарям въпроса наум и след всичко казано дотук съм убеден, че ключовата дума е мъдрост. Но ще ви попитам нещо: какви са проявленията й в живота? Как я прилагаме?

Линкълн се замисли и посочи някого в публиката; един възрастен човек приятелски му кимна.

— Това е Микеланджело — поясни президентът. — Може да не сте го виждали, но със сигурност познавате творбите му. Микеланджело влагаше мъдрост, когато ваеше своите скулптури. — После махна с ръка към една красива чернокожа жена, седяща на първия ред. — А тази дама е Махалия Джаксън. Мъдростта е въплътена в песните й. — Той стана и закрачи из залата, като се спираше пред различни хора: — Чарлз Дикенс пишеше мъдро. Хелън Келър^[1] преподаваше мъдро. Рембранд рисуваше мъдро. Орвил и Уилбър^[2] фантазираха мъдро. Убеден съм, че мъдростта, придобита навреме, отвежда обикновените хора в необикновени посоки. Планините ни учат на стабилност. Слънцето и Луната — на постоянство. Моретата и океаните ни учат да се променяме. Дори мъничката мравка ни учи да работим самоотвержено и колективно, учи ни и на спестовност. Мъдростта е умението да наблюдаваме. Тя е нашият мироглед, нашето равновесие. Мъдростта е нашето чувство за хумор, когато не ни върви. Тя е игрива, тя е грижовна, тя подпомага правилната преценка, охлажда страстите и прогонва раздразнението… — Линкълн направи кратка пауза, за да се увери, че всички погледи отново са вперени в него. — Ако се възползваме от мъдростта, тя ще ни помогне да върнем човечеството на пътя му към успеха.

Възцари се тишина. Това ли е отговорът, който ще предложат на Гавраил?

Дейвид погледна към пясъчния часовник:

— Не знам доколко сте запознати с настоящето, обаче в момента човечеството не е особено мъдро.

— Тази тактика се използва само когато ножът опре до кокала — промърмори Уинстън.

Линкълн се усмихна и кимна, но Дейвид се озадачи:

— За какво говориш?

— Хората и народите действат мъдро едва след като са изчерпали всички други възможности — поясни премиерът и скръсти ръце.

Дейвид се умълча.

— Удивително е как човечеството позволява да го манипулират, без да прояви капчица разум — загатна Линкълн.

— Защо да е удивително? — отвърна Уинстън. — Само мъдреците разпознават мъдростта. Музиката не означава нищо за глухите.

Линкълн въздъхна и промълви:

— Политиците може да са съдници на тази земя, но хората са тези, които ще съдят самите тях. Да се надяваме, че на хората не им липсва мъдрост.

— Но ако им липсва — трепна Жана д’Арк, — или най-малкото ако не могат да я придобият… тогава всичко е загубено.

Отново настъпи тишина. Пътешествениците се мъчеха да си припомнят казаното досега и да се досетят за нещо пропуснато.

Накрая Дейвид попита:

— Всички ли сме съгласни с това заключение?

Избраниците кимнаха.

Той се обърна към публиката, която също го подкрепи. Тогава пое дълбоко въздух и се провикна:

— Готови сме с отговора!

Вратата мигом се отвори и се появи Гавраил, който прекоси залата и застана точно срещу председателя. Притисна длани една в друга и заяви:

— С нетърпение очаквам резултата от тази дискусия, Дейвид Пондър. Убеден съм, че Ейбрахам Линкълн ви е оказал безценна помощ.

— Наистина безценна. Благодаря ти. Да ти кажа ли отговора?

— Както решиш. — Архангелът посочи пясъчния часовник: — Имаш време.

Дейвид усети как нещо го жегва в сърцето — допреди малко беше толкова спокоен, а сега… като видя как пясъкът неумолимо и безвъзвратно изтича, изведнъж се разколеба. „Бъди твърд! — каза си. — Това е верният отговор!“ Но му струваше много усилия да изрече:

— Според нас една от причините ние, хората, да се отклоним от правия път е… че прекалено много се осланяхме на обществените норми. Използвахме ги като пътна карта на живота си… Престанахме да се питаме какви биха били последствията от нашите действия… Поведението на знаменитостите стана еталон за нас при вземането на важни решения… Ето защо… за да върнем човечеството на пътя му към успеха, ние, хората — заедно и поотделно — трябва да потърсим мъдростта… както в личния, така и в професионалния си живот. „Търсете мъдростта!“ — Той направи пауза и повтори: — „Търсете мъдростта!“ Това е нашият отговор.

— Да, Дейвид Пондър — каза архангелът и Дейвид изпита неописуема радост. — Да, разсъжденията ви са логични, но… за съжаление отново сгрешихте. Наистина стремежът към мъдрост е много важен. Това обаче не е верният отговор.

Гавраил изгледа един по един съветниците около масата и излезе.