Анди Андрюс
Последният жокер (2) (Когато всичко е вече изгубено…)

Първа глава

Човекът машинално се облегна на металното перило; само то го разделяше от живота и от… ами от онова, което следваше. „Странно е, че мисля по този начин — каза си. — Знам отлично какво следва.“ Между палеца и показалеца си въртеше зърното кафе, което беше взел от кутията в кухнята. Счупи го с нокът и го помириса. Жена му обожаваше този аромат. Затвори очи, бавно го вдиша и сякаш се пренесе на остров Сейнт Джон. Спомни си медения месец, пясъка на плажа и зашеметяващото ухание на кафе „Блу Маунтин“, който сякаш се беше просмукал във всяка стая в курорта.

Много пъти се връщаха на Сейнт Джон и винаги отсядаха в хотел „Канил Бей“ — дори когато вече можеха да купят целия остров. Елън настояваше да не наемат апартамент, а стая като онази, която толкова им беше харесала преди години.

Преди години… А колко точно? Дейвид Пондър хвърли в мрака парченцата от кафееното зърно. Петдесет и пет етажа. Намираше се на около двеста и двайсет метра височина сред разредения въздух на топлата даласка нощ. Тръгна към вратата, понечи да влезе, но се отказа и седна на люлеещия се стол на терасата.

— Седемдесет и четири! — каза високо. — Аз съм на седемдесет и четири! Как… — Разпери ръце, сякаш за да наблегне на нещо, обаче нямаше на какво, нямаше и с кого да си поговори, затова отново отпусна ръце в скута си и замижа.

На младини му вървеше. Вярно, имаше затруднения като се ожени и стана баща, но преди да навърши петдесет се издигна до ръководен пост. И тъкмо когато изглеждаше, че вече му е потръгнало, неочаквано го уволниха. От този момент нататък животът му стремглаво се плъзна по наклонената плоскост. После се случи нещо, което промени всичко. Нещо, което близките и роднините му наричаха „злополуката“. За него то не беше злополука, а дар. Защото със Седемте принципа късметът се завърна в живота му с тройна сила.

Онова наистина си беше пътуване във времето. Не беше сън, нито халюцинация. Седемте принципа на другите пътешественици предизвикаха реални промени не само за него и Елън, но и за стотиците хиляди хора, с които ги сподели. След автомобилната катастрофа той подхвана търговия с недвижими имоти, а после стана строителен предприемач и пожъна небивал успех. Щедро раздаваше парите си и също така щедро споделяше принципите, чрез които ги беше натрупал. С времето се прочу и често го изтъкваха като пример за обикновен човек, станал милионер. Несъмнено му провървя, обаче допусна грешка. Наречете я както искате — рисковани борсови игри, неразумни инвестиции, лошо управление на финансите… Накратко, Дейвид направи точно онова, което баща му го беше учил никога да не прави: похарчи повече пари, отколкото имаше. Кредиторите го подгониха и на петдесет и пет години той загуби всичко, включително яхтата, колите, двете къщи, бижутата… Бижутата на Елън.

Отначало не можеше да повярва. Една нощ излезе на двора, вдигна взор към небето и закрещя. Знаеше, че Бог е там, горе. Знаеше го със сигурност, нали в един момент от живота си беше пътешественик. Тогава той, Дейвид Пондър, се сдоби с онези принципи, чрез които успя да натрупа богатство. А сега? Сега всичко това му беше отнето. Дейвид крещеше и проклинаше колкото му глас държи… Но Бог не му отговори.

Когато се разчу за банкрута, дъщеря му Джени беше във ваканция. Разбира се, идеше й да потъне в земята от срам. Дори прислугата напусна — с изключение на младата Глория Джаксън и нейния съпруг. Двамата наеха жилище близо до апартамента, в който заживя и Дейвид със своето семейство. Скоро Джени си намери работа в Остин, поднови следването си и животът продължи.

Дейвид и Елън се захващаха с каквото им падне. Той работеше като консултант и рекламен агент, тя стана портиер в съседна сграда (на шега се нарече Петкана — като верния помощник на Робинзон Крузо)… Двамата печелеха достатъчно, за да вържат двата края. Понякога нощем Дейвид изваждаше кесията за тютюн, която пазеше като очите си, и заравяше пръсти в нея, сякаш за да се увери за пореден път, че онова наистина се е случило.

Елън не знаеше какво да си мисли. Обичаше съпруга си и от все сърце й се искаше да повярва в тази безумна история. В интерес на истината, не й хрумваше откъде другаде може да се е взела старинната кесия със седемте безценни послания, нито как Дейвид се е сдобил с нея точно във фаталния ден. От момента, в който Маршал го беше уволнил, до мига на катастрофата имаше само двайсет минути… А най-странното беше, че Седемте принципа наистина му бяха от полза. Скоро след като се възстанови, Дейвид натрупа огромно състояние, беше нещо като приказка наяве… до деня на банкрута. Дори това обаче си имаше и положителна страна: двамата се сближиха като в студентските си години, станаха още по-добри приятели и материалните придобивки не ги блазнеха както преди. Атаката на медиите след гръмкия провал беше безмилостна, но Дейвид и Елън я посрещнаха с благодарност, защото им помогна да отсеят най-верните си приятели. Уви, оказаха се малцина.

Една вечер той изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Страданието е първата стъпка към величието. Каза ми го Хари Труман. Знам… по изражението ти личи, че ме смяташ за луд, обаче аз му вярвам.

— Спокойно, свикнала съм ти вече — кротко отвърна Елън. — Все пак ще ми обясниш ли за какво става дума?

— Едно от изказванията на президента Труман, които имах възможност да чуя, докато бях… — Дейвид млъкна за миг, сякаш мислено се редактираше. — Е, ти знаеш какво ми се случи… Както и да е. — Размаха ръце, сякаш за да заличи думите си, и продължи бързо: — Та Труман каза… — Отново млъкна. — Разбира се, аз не го наричах така. Обръщах се към него с „господин президент“… Ох, все едно. „Страданието е първата стъпка към величието“, така каза той. Изнесе ми лекция и за отговорността… И его какво осъзнах за сегашното ни положение: аз съм виновен за всичко това. Допуснах поредица от грешки… Обаче си взех поука от тях. Седемте принципа, от които се ръководех преди, са вечни. Моята недалновидност е причината за всичките ни беди. Елън, чуй какво ще ти кажа: време е отново да тръгнем напред. Имаме пари, имаме време, имаме енергия, липсва ни само идея.

Елън разбра за какво й говори и с радост видя как очите му заблестяват отново. Няколко месеца по-късно му хрумна идеята, която отдавна търсеше: елементарна компютърна програма, съчетаваща теорията на графите с аспектно ориентираното програмиране и позволяваща на фирмите да съгласуват счетоводството и данъчните си планове с всяка друга компания, включително в други щати и държави.

— Беше лесно — призна той пред репортер на „Далас Морнинг Нюз“. — Учил съм го по алгебра още в десети глас. Всеки можеше да го измисли. Повярвайте ми, аз не съм чак толкова умен.

Умен или не, идеята му донесе цяло състояние. Не беше обвързана с конкретен продукт или стока, а представляваше новаторска концепция за подобряване живота на хората независимо дали развиват голям, или малък бизнес. Софтуерът пестеше време, пари, хартия и нерви. Скоро „Пондър Интернешънъл“ се извиси в небето като феникс. Това си беше чиста проба тексаска легенда. След дълги преговори с общината и след известни промени в градоустройствения план (които също се превърнаха в новина) Дейвид купи парцела и обяви намерението си да построи невиждан небостъргач. Пет минути след като представи на градските съветници архитектурния план (пресконференцията се предаваше по телевизията), той съобщи на изумената публика, че проектът ще се осъществи без кредитиране.

— Ще плащаме в крачка — добави.

Всички го обявиха за луд. Така за няколко минути от герой се превърна в шут. Като стана ясно, че Дейвид Пондър не се шегува, нито една строителна компания не пожела да сключи договор с него. Той обаче доказа, че е в състояние да осигури нужното финансиране, и строителството започна. В един момент спестяванията му намаляха и се стигна до замразяване на строежа — новина, която медиите разтръбиха веднага. Но Дейвид си беше обещал никога повече да не взема кредити и удържа на думата си.

След завършването на небостъргача първата му работа беше да махне името си от фасадата.

— Тази сграда не е моя — подчерта предприемачът, прерязвайки лентата. — Целта ми не беше да построя най-красивата или най-високата сграда в града, а да разкрия нови работни места в нашия район и да обединя усилията на обществото. Исках да докажа, че е възможно да се ръководи голям бизнес и да се осъществяват грандиозни проекти без кредити и без досадни недоразумения между работниците и управата.

И така, в крайна сметка Дейвид победи. Без никакви заеми вдигна петдесет и пет етажа — по един за всяка година от онова, което наричаше „моя пръв финансов живот“.

Следващата му стъпка беше още по-изненадваща: раздаде имуществото си и с помощта на опитни адвокати основа мрежа от благотворителни фондации, пръснати в целия свят. Ръководеше ги дъщеря му Джени заедно със съпруга си.

Дейвид и Елън се оттеглиха от работа. Той продължи да изнася лекции — предимно безплатно. Често пътуваха до Карибите, но общо взето предпочитаха да си стоят у дома. Апартаментът им заемаше целия последен етаж на небостъргача. Елън имаше страхотен усет за вътрешен дизайн. Двамата притежаваха богата колекция от мебели и произведения на изкуството, купувани в годините, когато пътешестваха заедно, и така създадоха мечтаното убежище за старините си — красиво и изискано жилище, предлагащо уединение за тях и за най-близките им приятели.

Домът им непрестанно се обсъждаше от медиите, най-вече защото никой не беше допуснат да го заснеме отвътре. По телевизията и във вестниците се появяваха само кадри на басейна и градината, направени от хеликоптер.

Дейвид отвори очи, подсмръкна, залюля се на стола и се загледа в мрака отвъд парапета. Пред него беше „Магнолия Билдинг“ — с червения кон на покрива, който се беше превърнал в запазена марка на сградата. Вдясно грееха зелените светлини на небостъргача на Националната банка. Джени го наричаше Веселия зелен великан.

— Ха-ха-ха! — изграчи Дейвид, мъчейки се да не заплаче.

Елън почина преди осем месеца. Четирийсет и девет години съвместен живот… а тя си отиде без дори да се сбогува… Не беше болна, просто отиде в Остин да навести Джени и внучетата и издъхна в съня си. Легна си и повече не се събуди. Месеци наред Дейвид напразно се надяваше да го сполети същото. Дори да умре не можеше! Проклятие!

Изведнъж се почувства като грохнал старец; приведе се и стъпи на терасата. Стана, погледна отново Веселия зелен великан и влезе в апартамента. Поколеба се дали да не изпие чаша кафе, отказа се и отиде в кабинета. Машинално седна зад бюрото и посегна да отвори сейфа в шкафа. Вратичката не беше заключена. Защо изобщо се беше съгласил да монтират сейф? Дори не знаеше комбинацията на ключалката! Пресегна се, както беше правил хиляди пъти досега, и извади синята кесия за тютюн. Внимателно я сложи в скута си. Почувства как се отпуска, как напрежението в крайниците му изчезва; облегна се в стола, нежно прокара пръсти по предмета, който му беше толкова скъп, затвори очи и се остави на спомените.

Кесията беше от грубо платно, но с времето се беше протрила и сега му се стори мека като молескин. Да, износена беше, но пак си беше красива. Затваряше се с две метални копчета с гравюри на орел. Над тях бяха избродиран и кръстосани мечове — символ на борещия се човек.

Дейвид и до днес помнеше момента, в който полковник Чембърлейн му я подари — на 2 юли 1863 година, малко преди щурмуването на Гетисбърг. Двамата си поговориха, той се взря в очите на младия полковник, дори стисна ръката му, почерняла от мръсотия и прах… По-късно изчете всичко написано за Джошуа Чембърлейн. Дълго лежа в болницата след катастрофата — разполагаше с часове, седмици и дори месеци, през които можеше само да чете, да размишлява, да си припомня и да крои планове. Най-интересна му беше съдбата на Чембърлейн. Другите пътешественици също го развълнуваха, но за тях предварително поназнайваше нещичко. А за Чембърлейн… за него не беше и чувал. Едва после разбра за удивителната връзка на полковника с настоящето и за почти мистериозното му въздействие върху световните събития след онзи исторически ден в Пенсилвания… Радваше се, че има възможност да размишлява и над тази тема.

Без да отваря очи, той посегна към книгата, която винаги лежеше на бюрото му: „Лъвско сърце“, биография на Джошуа Чембърлейн. На корицата имаше снимка на полковника, вече на преклонна възраст.

От години не се разделяше с тази книга, знаеше съдържанието й наизуст: Чембърлейн е трийсет и четири годишен, когато се сражава при Гетисбърг; преди войната работи като учител, а след завръщането си в родния Мейн е избран за губернатор — с мнозинство, което до ден-днешен е рекордно за щата; след четири пълни мандата се отказва от високия пост, за да се отдаде на преподаване и писане; посвещава на тази дейност цялото си време и всичките си лични средства.

Откакто за пръв път прочете, че полковникът е бил обучаван за мисионер, Дейвид често си мислеше: ако Божията намеса наистина е спасила някого на тоя свят, то това със сигурност е Чембърлейн. В онзи паметен ден дори видя катарамата на колана му, улучена от вражески куршум! По-късно намери в един мейнски музей писмо до полковника, написано от войник на Конфедерацията, който разказваше как на два пъти разпознал Чембърлейн и го държал на мушка, но не могъл да натисне спусъка. Авторът на писмото недоумяваше какво му е попречило да стреля. „Пръст Божи“ — заключи Дейвид. Беше убеден, че и Джошуа Чембърлейн си е помислил същото. През годините изчете купища книги и документи, запазени от времето на Гражданската война, и се убеди в изумителния факт, че шест от конете, които е яздил Чембърлейн, са били застреляни, без той да пострада.

Пръст Божи.

Той отвори очи. Щеше му се да заспи на стола и да се събуди чак на сутринта. Ставаше му мъчно, когато си лягаше сам в празната спалня — миеше си зъбите, четеше в леглото и мълчаливо гасеше нощната лампа… Беше непоносимо.

Върна книгата на обичайното й място и остави кесията за тютюн върху кожения бележник. Помилва я и осъзнавайки, че е изпълнявал този ритуал хиляди пъти, внимателно отвори дясната й преграда, сетне лявата… Изсипа съдържанието и започна да го подрежда на бюрото.

Вляво остави грижливо сгънатия лист хартия, изписан с почерка на Хари Труман. „Поемам пълна отговорност“ — беше написал президентът, подчертавайки колко е важно човек да стои зад решенията си.

После идваше ред на посланието от Чембърлейн. Текстът беше набързо надраскан на лист хартия, който младият полковник беше държал в джоба си цели два месеца, преди да реши какво да го прави. „Аз съм човек на действието.“

Ето го и пергамента на Колумб — трошлив, но още в сравнително добро състояние. „Сърцето ми е изпълнено с решителност.“ Като се сетеше за Колумб, Дейвид винаги се усмихваше. Смяташе го за малко смахнат, но се възхищаваше на умението му да се съсредоточава върху целта, без да обръща внимание на злобните критики. До голяма степен това повлия и на собствения му живот. Винаги когато срещнеше младеж с нестандартни идеи, дразнещи закостенялото общество, Дейвид мислено се връщаше в онази нощ, която прекара на кораба заедно с великия мечтател.

Номер четири.

— Ла, ла, ла, ла, ла-а-а…

Преди години придоби навика да си тананика, когато докосва листата, откъснати от дневника на Ане Франк — шест на брой, много малки и сгънати през средата. Доскоро плачеше всеки път когато ги препрочиташе. Тананикаше си, за да потуши бурята от емоции, които изпитваше към това дете… „Днес ще избера да бъда щастлива.“ По време на едно пътуване до Европа заведе Елън в музея, посветен на холандското момиче. Заедно със своите близки то се укривало от нацистите в тайна пристройка. Докато разглеждаха скривалището, Дейвид шепнешком обясняваше на жена си и какво е видял на това място вечерта на 28 октомври 1943 година. Разбира се, Елън не му повярва. Та кой нормален човек би повярвал?! Той се усмихна, като си спомни скептичното й изражение, и избърса сълзите, стичащи се по лицето му.

— Ла, ла, ла, ла, ла, ла-а-а-а-а…

Изчака да свърши обиколката на музея, приближи се до уредника и го помоли да му покаже дневника на Ане Франк. Другите посетители си бяха отишли, наближаваше краят на работния ден. Дейвид подчерта, че няма да докосне безценната реликва, само иска да я види отблизо. Естествено, човекът не се съгласи, дори заплаши, че ще повика полицията, защото Дейвид го удари на молба. Елън не разбираше какво става и много се разстрои, но когато съпругът й заизважда от портфейла си стодоларови банкноти, тя се умълча. За пръв път го виждаше в такова състояние. Той отброи две хиляди долара и спря. Уредникът крадешком погледна към вратата, после грабна пачката и притеснено я пъхна в джоба си. Пристъпи към стъклената витрина в средата на помещението, извади ключ и я отвори. Бръкна вътре и внимателно извади бележника, подвързан с червеникавооранжево платно. Озърна се и прошепна настойчиво:

— Моля ви, побързайте! Какво точно искате да видите?

— Само прелиствайте страниците — отвърна Дейвид. — Една по една. — Служителят се подчини. Елън затаи дъх, а Дейвид извади от задния си джоб нещо увито в найлон. След няколко секунди каза: — Спрете, спрете тук! — И бавно сложи в дневника шестте листчета. Откъснатите краища пасваха идеално, мастилото и почеркът бяха еднакви. — Благодаря — прошепна Дейвид и извади от тетрадката късчетата хартия, после хвана жена си подръка и я изведе от музея.

— Ла, ла, ла, ла, ла… — Той приглади страничките с длан и ги постави на бюрото вдясно от пергамента. Избърса очите си с носна кърпа и вдиша дълбоко, за да се успокои. — Ла, ла, ла, ла, ла! — повтори, наблягайки на всяка сричка. — Днес ще избера да бъда…

В сказките си за Седемте принципа често споменаваше колко неестествено му се е сторило това в началото. Трудно е да „избереш да бъдеш щастлив“, когато си толкова далеч от постигането на своите цели. Дейвид обаче неведнъж имаше възможност да се убеди, че фразата „избирам да бъда щастлив“ е най-могъщото оръжие на лидера. И колкото и странно да звучи, тя е универсален ключ за финансов успех.

Съдбата на Ане Франк имаше и друго значение за него. Докато проучваше фактите за живота и смъртта й, Дейвид стигна до извода, че хората непрестанно трябва да си припомнят този епизод от историята. Данните бяха красноречиви: по-малко от десет процента от германците бяха участвали активно в установяването на нацистката власт. По-малко от десет процента бяха съдействали за съсредоточаването на властта в ръцете на един човек, който само месеци преди да бъде избран е бил най-обикновен ефрейтор.

Дейвид проучи редица публични изказвания, държавни документи, законодателни решения и архивни материали за изборите. Доказателството беше на разположение на всеки, който би си направил труда да потърси информация в интернет: Адолф Хитлер е дошъл на власт в момент на икономическа нестабилност и е излъчен от една нация, отчаяно жадуваща по-добри времена. Този „човек от народа“ е лъгал своите съотечественици право в очите, обещавайки им по-добър живот. Зарекъл се е да предприеме спешни промени, действайки бързо и непоколебимо. Дейвид проучи всички публични речи на фюрера, както и данните за гласуването и броя на доброволците, участвали в изборния процес. Изобщо не се затрудни — архивът на Третия райх беше свободно достъпен и в документите не липсваше нито една подробност. Така стигна до заключението за десетте процента германци, съдействали за „промяната“, прокламирана от фюрера. Едно не му беше ясно: какво са правили през това време останалите деветдесет процента от населението на страната — лекари, учители, свещеници, земеделци? Нима са гледали отстрани? С безразличието си мнозинството от тях са позволили масовото избиване на евреите! Мъже и жени, майки и бащи са си затваряли очите за истината, надвиснала над тях като отровна змия, дебнеща жертвата си, и преспокойно са си вземали заплатите. А после, когато нацистите са дошли да арестуват и техните деца, вече е било твърде късно.

Той се прокашля и шумно подсмръкна. Погледна официалната бланка с обета на Линкълн „Ще посрещна деня с опрощение“, написан във влака на път за Гетисбърг. Усмихна се, като се сети за реакцията на президента, когато го попита във влака ли е съчинил прочутата си реч. Та нали така се твърдеше повече от един век…

— Не — отвърна Линкълн, — съчиних я още във Вашингтон, а във влака написах това за теб. — И му подаде Петия принцип.

Дейвид остави бланката до страниците от дневника на Ане и отново бръкна в кесията. По гърба му полазиха студени тръпки.

Номер шест представляваше фин пергамент, навит много стегнато. Не го разгъна, не беше нужно — помнеше думите наизуст. „Ще търся мъдрост.“ Беше чел написаното от цар Соломон стотици, може би хиляди пъти…

Така и не можа да свикне с допира до Седмия принцип — малък свитък, направен от… Дейвид до ден-днешен не знаеше от какво. Получи го от самия архангел Гавраил и когато го докосна за пръв път, усети лек електрически заряд, който с времето не изчезна, а и силата му не намаля; не помръкна и луминесцентната светлина — онова необяснимо сияние, появило се още в мига, в който небесният пратеник му връчи свитъка. „Ще преследвам целта си докрай“ — последният принцип обединяваше предходните шест в сила, способна да промени живота на всеки човек.

Дейвид внимателно постави свитъка на бюрото. В този момент Елън му липсваше повече от всякога.

След посещението в музея на Ане Франк взаимоотношенията им драматично се промениха. Да, тя открай време се мъчеше да повярва, че изумителното му „пътуване“ наистина се е състояло, но без доказателства тази история й звучеше като фантазия. Ала когато видя с очите си онези шест странички в дневника, Елън изпита уважение към съпруга си; от този момент двамата станаха екип в прекия смисъл на думата. Бяха неразделни и никога не вземаха важни решения, без да ги обсъдят помежду си. И преди се обичаха, но оттогава любовта им един към друг стана безгранична.

А сега Елън я нямаше и животът му беше приключен.

Дейвид знаеше, че тя би искала съпругът й да „преследва целта си докрай“, но сърцето му беше разбито на милиони парченца. Просто нямаше сили да продължи напред. Преди осемнайсет месеца тя го насърчи да разкаже преживяванията си в книга. Но от деня на смъртта й насам ръкописът събираше прах в кабинета.

Месеци наред Дейвид се бореше с мисълта за самоубийство, защото си даваше сметка, че тази отчаяна стъпка ще опетни паметта на съпругата му и ще навреди на финансовото състояние на многобройните благотворителни организации, които заедно бяха създали. От друга страна, не проумяваше защо е изоставен на произвола на съдбата…

Смазан от скръб, той се пресегна и събра на купчинка Седемте принципа; придърпа към тях и кесията за тютюн. Обгърна ги с ръце, отпусна глава върху кръстосаните си китки и горчиво зарида.

Скоро сълзите му пресъхнаха.

— Не знам какво да правя — простена Дейвид. — Изобщо не знам.

— Аз също — каза някой. — Може би затова съм тук.

Дейвид се сепна и вдигна глава; ококорен от изненада, той се втренчи в лицето, което не беше виждал от двайсет и осем години.

Лицето на Гавраил.