Анди Андрюс
Последният жокер (10) (Когато всичко е вече изгубено…)

Девета глава

Пътешествениците в залата разпалено заговориха, а Дейвид се тръшна на стола си.

— Хей, не се оставяй на черното куче! — усмихна се Чърчил. — Знаеш ли, открай време се боря с отчаянието. Нарекох го моето черно куче, защото сякаш ме следваше по петите. Където и да отидех, то винаги беше до мен.

— О, това ли било! — обади се Линкълн. — Пък аз да не знам, че ме мъчи черното куче!

— Свикнах винаги да съм нащрек — не млъкваше премиерът. — Стоях далеч от ръба на перона, когато минаваше влак. Не се надвесвах от палубата, когато плавах с кораб. Защото знаех, че… само миг невнимание — и черното куче ще ме нападне в гръб!

Линкълн бавно закима с глава — отлично разбираше за какво говори британецът.

— И как се борехте с отчаянието? — намеси се Жана д’Арк. — Какво правехте в такива случаи?

— Мила девойко, запомнете това от мен: не хранете черното куче! То е ненаситно! Колкото повече се тъпче, толкова по-здраво захапва гръкляна ви!

— Че с какво ще го храни? — размърда се червенокосият.

— По-добре попитай как да го умори от глад! За твое сведение, неуместните въпроси му изострят апетита!

Ерик явно беше объркан.

— Ако искаш да получаваш уместни отговори, задавай уместни въпроси — обясни Чърчил. — През повечето време човек говори със себе си. Когато питаме нещо, умът ни бърза да отговори. Така че ако задаваме неуместни въпроси, той започва да работи върху предоставяне на неуместни отговори. Зле формулираните въпроси са храна за черното куче, защото предизвикват мрачни мисли.

— Най-неуместният въпрос, който съм си задавал — подхвана Линкълн, — беше защо не мога да разреша даден проблем. Щом изникнеше в главата ми този въпрос, умът ми започваше да изброява моите недостатъци. Не мога да се справя, казвах си, защото съм необразован. Срамувах се заради външността си, заради диалекта си, заради миналите си грешки… Всички тези неща бяха отговори на въпроса защо не мога. Но когато се запитах как най-успешно да разреша даден проблем, съзнанието ми се фокусира върху думата „успешно“. Тогава се чувствах щастлив и работоспособен.

— Ясно — кимна Ерик. — Значи трябва да задаваме правилните въпроси. Даже може да са насочващи, например: „Кой е най-приятният, най-бързият и най-удачният начин за разрешаване на проблема?“.

— Хей, браво на теб! — ухили се Чърчил. — Ето с такива въпроси ще умориш от глад черното куче!

— Тогава нека да ви попитам следното — намеси се Дейвид: — Кой е най-бързият начин да отговорим правилно на поставения ни въпрос?

— Най-бързият начин е като влеем свежа кръв — каза Линкълн. — Време е да повикаш следващия пътешественик.

Останалите се съгласиха.

Дейвид стана и се провикна:

— Председателят иска помощ от пътешественик!

Изведнъж всички в залата извърнаха глави към средната пътека. Един снажен мъж беше станал от мястото си на шестия ред и бавно слизаше по стъпалата. Златна диадема придържаше черната му къдрава коса, стигаща до раменете. Кожената му туника беше обгърната с къса препаска и украсена с орнаменти от бронз и сребро. Над лактите на мускулестите му ръце блестяха широки златни обръчи. Не носеше пръстени, а само солидни бронзови гривни. Краката му бяха обути в сандали.

Дейвид никога не беше виждал толкова впечатляваща гледка. Осанката и поведението на този човек вдъхваха респект. Хората около масата машинално станаха да го посрещнат, но никой не дръзна да се здрависа с него.

Той застана на мястото, отредено за председателя, и заповяда:

— Седнете!

„Виж го ти!“ — помисли си Дейвид, обаче се подчини. Ерик не го последва веднага — искаше да покаже, че не изпитва страхопочитание и няма да позволи да го командват.

Чърчил и Линкълн се спогледаха и повдигнаха вежди. Още в началото на съвещанието им беше направило впечатление, че председателят отказва да заеме почетното място, а предпочита да седне сред тях. И двамата оцениха ловкия ход, но сега безропотно изпълниха нареждането на новодошлия, защото се досещаха кой е.

Само Орлеанската дева не го послуша. Взе меча си с две ръце и го поднесе към човека с туниката, коленичи пред него и вдигна оръжието над сведената си глава. Мъжът го пое и великодушно й кимна. Изчака я да се върне на мястото си и сложи меча на масата.

Жана д’Арк забеляза учудването на Ерик и реши да му обясни:

— За този човек аз съм воин, а царят никога не сяда на една маса с въоръжени бойци. Дошъл е без своите хора, ето защо по традиция съм длъжна да му предам меча си.

— Цар ли?! — зяпна Ерик. — Какъв цар?

— Царят, който уби Голиат — прошепна тя, без да откъсва очи от човека, когото обсъждаха. — Цар Давид.

Ерик сякаш си глътна езика.

— Да започваме! — нареди цар Давид.

„Това вероятно е първият пътешественик, който не познава никого тук“ — помисли си председателят. Изкушаваше се отново да повика Гавраил и да го попита дали е така, но вместо това каза:

— Ваше Величество! — Отдавна знаеше как трябва да се държи в присъствието на такива хора, нали затова избра средния стол, когато се появи Уинстън Чърчил. — Както сигурно знаете, моето име изразява преклонение пред вашите славни дела! Много се радваме, че сте сред нас! Мъдростта ви ще е нашият пробен камък, докато търсим отговора, който досега ни убягваше поради скромните ни умствени способности!

Линкълн потисна усмивката си, но Уинстън не издържа:

— О-о, я стига! Още малко и ще предложиш да му направиш масаж! Гледай ме сега и се учи. — Той се обърна към царя: — Моите уважения, сър. Поласкани сме от вашето присъствие, но времето ни е ограничено. Убеден съм, че намирате прилика между настоящото съвещание и преговорите, които сте водили с израилските племена и съседите ви на източния бряг на река Йордан. Събрали сме се да търсим отговора на един изключително важен въпрос, който ще определи по-нататъшната съдба на човечеството. Смея да предположа, че ще ни позволите да общуваме с вас като с равен, както сам сте предложили навремето при онези преговори. Гениален ход! Прекланям се пред вашата мъдрост.

Той погледна останалите, сякаш ги подканяше: „Хайде де!“ — и те го подкрепиха, възкликвайки:

— Каква проницателност!

— Браво! — прошепна Дейвид на премиера. — Благодаря ти!

— О, изобщо не ме затрудни, имам опит. Малко ли съм преговарял с французи…

Преди да започнат обсъждането, Линкълн се сети да попита новодошлия:

— Носите ли ни някакво съобщение от залата, сър?

— Да — кимна цар Давид и се обърна към Дейвид: — Моят син Соломон седеше до мен. Изпраща ти поздрави.

— Благодаря! — Той се взря в публиката, но не видя Соломон.

— Обсъждахме различни варианти — продължи царят. — Синът ми настояваше на своя, който беше подкрепен и от мнозинството. Убеден съм, че това е верният отговор, но тъй като обещах да ви третирам като равни, разрешавам ви да проведете дискусия.

— Колко благородно! — възкликна престорено Уинстън, но Линкълн го изгледа накриво и той побърза да замаже гафа: — Благодарим ви, сър. Какъв е отговорът, който предлага вашият мъдър син?

— Проявете самодисциплина — отговори цар Давид. — Владейте се. Контролирайте сърцата и умовете си. Силна воля.

— Става — съгласи се Чърчил. — Може и това да е.

— Да, има логика — кимна Ерик. — Надеждата, стремежът към мъдрост и смелостта идеално се вписват в понятието самодисциплина.

Жана д’Арк се обърна към царя:

— И защо сте убеден, че това е отговорът, който търсим?

— Защото всичко, което съм постигнал, дължа на умението си да се владея.

— Бих искал… да ни обясните малко по-… подробно — намеси се Линкълн, като търсеше най-деликатните думи. — Ако не възразявате…

Цар Давид се усмихна и изведнъж сякаш всички се разведриха.

— Първия си урок по самодисциплина получих още като юноша. Обещах си, че докато съм жив, няма да се разделя с една вещ. Реша ли да си напомня онзи основен принцип, аз я докосвам и всичко възкръсва в съзнанието ми. Наистина не се разделих с нея до края на живота си. — Той бръкна в пазвата си и извади някакви кожени каишки, омотани на топка.

Всички се ококориха, само Жана д’Арк се пресегна невъзмутимо:

— Може ли?

— Разбира се. — Царят й подаде странната вещ.

Французойката се изправи и опъна двете кожени каишки, завързани от едната страна за парче кожа с размерите на детска длан.

— Значи още я пазите… — прошепна благоговейно.

Беше прашката, с чиято помощ някога пастирът Давид беше победил Голиат, най-силния човек в армията на филистимците. Пътешествениците около масата се оживиха и докато си предаваха реликвата от ръка на ръка, не преставаха да сипят въпроси като любопитни деца. Давид търпеливо даваше обяснения.

— Да, същата прашка е… Да, извадих пет камъчета от реката… Не, използвах само едното… Да, наистина взех меча на Голиат и с него му отсякох главата… — Той продължи да отговаря, докато прашката не се върна обратно при него. Тогава я положи върху оръжието на Жана д’Арк и промърмори: — Стотици пъти съм разказвал тази история и винаги ми е било чудно защо хората смятат, че тогава за пръв път съм стрелял с прашка.

— А не е ли така? — попита Ерик.

— Не, разбира се. Вече бях убил лъв и мечка… защото се опитаха да нападнат стадото на баща ми. Преди това се целех по камъни и дървета.

Ерик разбра поуката: Давид се е упражнявал в стрелба дълги години, затова е убил лъва и мечката и с един-единствен камък е повалил великана.

— Упражненията изискват силна воля, защото рядко са приятни. Но аз още в детството си разбрах колко важна е волята. Тя означава да помниш към какво се стремиш. Разбирате ли, и аз нямах желание да тренирам, исках само да стана точен стрелец. Затова си наложих всеки ден да се упражнявам по различни мишени — камъни, дървета, скали. „Какво искам в действителност?“ Този въпрос е в основата на самодисциплината. „Мога ли да направя нещо, което не ми е по сърце, ако то ще ме отведе до желания резултат?“

— Точно така! — съгласи се Ерик. — Това е най-точната формулировка, която съм чувал!

— Само че искам да ви разкажа и за обратната страна на монетата — продължи царят. — Да, самодисциплината се възнаграждава. Но и липсата й не остава без последствия. Аз спечелих важни битки… Пожънах много успехи. С малки изключения те се дължаха на моята воля… — Той замълча, сякаш се замисли за нещо, което го натъжава. — За съжаление, претърпях и ужасни загуби. Само шепа хора знаеха за тях. И представете си колко се изненадах, когато се озовах тук и разбрах, че даже най-срамните ми дела са документирани на хартия! Давам си сметка, че фактите не са в моя полза. Но като ще говорим за воля, искам да чуете моята история… — Той въздъхна дълбоко и заразказва: — Една вечер бях неспокоен и се качих на покрива на двореца. Оттам видях една жена… Красива жена. И я пожелах. Казваше се Вирсавия и беше омъжена за хетееца Урия, воин от моята армия. Знаех коя е и въпреки това пратих хора да ми я доведат. Та аз бях царят! Вирсавия нямаше избор… След като тя забременя, изпратих мъжа й на бойното поле с писмо до Йоав, с което му наредих да остави Урия сам на предната линия. Урия загина, беше убит… Няма да ви говоря за угризенията и скръбта си, за наказанието и покаянието. Разказах ви този случай, за да разберете едно: най-сигурното доказателство за силата на човешката воля са бедите, до които води нейната липса.

Чърчил замислено промълви:

— Понякога всички действаме под напора на емоциите и пренебрегваме разума. Тук е мястото да кажа, че именно волята ми помогна да победя черното куче.

— Как? — попита Ерик.

— Вие му обяснете, господин президент — каза Чърчил, обръщайки се към Линкълн. — Ако е вярно всичко, което съм чел за вас, вие знаете отговора.

— Разбира се, че го знам. Истината е, че доброто настроение е въпрос на самодисциплина. Аз самият на младини много често изпадах в депресия. Избягвах хората, отдавах се на мрачните си мисли… Повечето ми навици от този период само удължаваха живота на моето отчаяние.

— Значи сте хранили черното куче! — отбеляза Ерик и намигна на Уинстън.

— Точно така. Докато в един момент осъзнах, че има хора, чиято компания ми е приятна; че има места, на които настроението ми се повишава; че определена музика ме прави щастлив, че определени книги ме разсмиват и че след всяка кратка разходка ставам все по-усмихнат… Тогава започнах насила да се разхождам, да се срещам с приятни хора, да чета и да слушам музика. Знам, ще кажете, че когато човек е в депресия, няма желание да прави тези неща. Така е, но нали тъкмо затова говорим за воля! Както каза цар Давид, въпросът е „Какво искам в действителност?“. Е, аз исках да съм щастлив! И реших, че мога „да направя нещо, което не ми е по сърце“, стига то да ме „отведе до желания резултат“. Царят си е наложил да се упражнява в стрелба, защото е искал да победи исполина. Аз пък си наложих да упражнявам усмивката си, защото в моя живот исполинът беше депресията.

— Е, добре — кимна Ерик, — но… да речем, че просто не съм такъв човек. Тогава какво?

— Ако не си такъв човек, моето момче, значи трябва да се промениш! — отсече Чърчил. — Сериозно говоря! Ако си беден, ще работиш здраво, за да спечелиш пари. Ако си хилав, ще тренираш здраво, за да заякнеш. Защо тогава да не положиш усилие, за да промениш поведението си? Знаеш ли, аз дълги години се държах като… като човек в депресия! Докато накрая разбрах, че самото ми поведение упражнява контрол над емоциите ми. Тогава си наложих да се държа така, че да се чувствам добре.

— Аз пък не мога да се преструвам — възрази Орлеанската дева. — Каквото ми е на сърцето, това ми е на лицето.

— Ха! — извика Уинстън и посочи червенокосия. — Ами вземете пример от този човек! Държал се е самоуверено, когато е преговарял с Химлер; преструвал се е на равнодушен, когато пред очите му са разстреляли Мариане фон Мьолендорф! Накратко, действал е в противоречие с чувствата си, защото иначе е щял да загине! Който не е в състояние да контролира мислите си, скъпа госпожице, няма как да упражнява контрол и над действията си! Волята е мостът между това, което сме, и онова, което искаме да бъдем!

— Контролирай ума си, иначе той ще те контролира — съгласи се цар Давид. И добави нещо изненадващо: — Аз също неведнъж съм се чувствал отчаян.

— Вие?! Не-е-е! Не може да бъде! — възкликна Чърчил с престорена изненада.

Едва ли някой друг беше дръзвал да се надсмива на великия Давид и да го гледа в очите без капчица страх. Царят обаче не се разгневи, сякаш дори се забавляваше с нахалството на шишкавия британец.

— Ти пък откъде знаеш как съм се чувствал?

Чърчил огледа пътешествениците около масата:

— Шегува се, нали? За бога, сър, не сте ли чели собствените си писания? Вашите псалми са същински студии върху депресията! Ту сте щастлив, ту сте нещастен. Ту изпадате във възторг, ту потъвате в отчаяние. Веднъж казвате, че Бог ви обича, в следващия миг твърдите, че ви е забравил. И всичко това — в една-единствена творба! Да му се не види, в сравнение с вас аз съм най-уравновесеният човек на земята!

Всички изтръпнаха, но за щастие Давид се разсмя.

— В своя защита ще кажа, че тези противоречиви чувства си приличат повече, отколкото предполагах — отбеляза весело той.

— Като се върнах от първото си пътешествие — намеси се Дейвид, — се пристрастих към биографичните четива. Научих много за живота на великите хора и установих, че първата си голяма победа са удържали над себе си; всичките им велики дела са следствие от това. Само че по този въпрос рядко се говори. Всеки търси други причини за успеха и неуспеха. Саможертвата също е плод на човешката воля. Когато някой поставя на първо място собствения си интерес, резултатите са в ущърб на семейството, екипа, корпорацията, държавата…

— Така си е — каза Линкълн. — Често съм виждал законодатели да гласуват в интерес на своя щат, макар да знаят, че решението им е пагубно за страната. За да запази работата си, човек е склонен да говори неща, в които не вярва, а това е най-грозната лъжа. Според мен държавниците трябва да обърнат специално внимание на темата за саможертвата.

— Може би това е верният отговор — заключи Жана д’Арк.

— Волята е вид инвестиция — посочи Ерик. — Все едно да вложиш настоящите си действия в бъдещи резултати.

— Волята е присъща на лидерите — добави царят. — Достойнство, чест, богатство, влияние, власт… всички тези качества са нейни производни. — Той се замисли. — Ала както можем да направим нещо, така можем и да не го направим. Не проявим ли воля, светът ще го стори вместо нас. Аз убих Голиат. Предвождах армии. Но с предателството срещу Урия се изложих пред своите воини. Провалих се и като баща. Светът ми рухна. Армията ми се разедини. Синът ми се разбунтува.^[1] Да, разкаях се и получих опрощение, но резултатът от моите грешки ме преследваше до края на дните ми. Защото е най-трудно е да победиш собствените си слабости.

Пътешествениците се спогледаха.

— Готови ли сме? — попита Ерик.

Всички се обърнаха към председателя.

— Така мисля — предпазливо отвърна той. И след като никой не възрази, стана и се провикна: — Готови сме с отговора! — После се приведе през масата и прошепна на Линкълн: — Сър… господин президент, моля ви този път вие да го обявите. Моля ви, сър. Много ви моля.

Гавраил влезе в залата и застана до масата.

— Дейвид Пондър — каза той, — с нетърпение очаквам резултата от тази дискусия. Убеден съм, че мъдростта на цар Давид ви е била от полза. Както и фактът, че с него си поговорихме през почивката, преди да го призовеш.

— Да, Гавраил. Ако не възразяваш… този път президентът ще представи нашия отговор.

Архангелът кимна и Линкълн се изправи:

— Сър, нашият отговор не само включва, но и гарантира както възкресяването на надеждата и стремежа към мъдростта, така и проявата на смелост. Макар да се основава на принцип, който хората трудно възприемат и изпълняват, смятаме, че ще помогне на човечеството да се върне на пътя си към успеха. Да, решението, което предлагаме, е трудно, но неизбежно. Преценихме, че хората или трябва да изтърпят горчивината на самодисциплината, или горчиво ще съжаляват. Ние възнамеряваме да направим този избор от името на човечеството. Отговорът ни гласи: „Проявете самодисциплина“.

Изложението на Линкълн беше блестящо, архангелът го поздрави за това, но… отново обяви отговора за грешен. Напомни на Дейвид, че му остава само още една възможност, и напусна залата.

Цар Давид изглеждаше слисан от поражението. Останалите го приеха спокойно.

— Браво! — Ерик шумно изръкопляска. — Бяхте невероятен! Възхитен съм от вашето красноречие!

— Отлично представяне — кимна Чърчил.

Линкълн кисело се усмихна:

— Не се опитвайте да ме утешите. Не съм разочарован. Навремето все се провалях, само последният ми опит излезе успешен. — Той потърка длани в масата и неочаквано каза: — Много харесвам тази маса! Прехласнах се по нея още когато я видях за пръв път. Прекрасна изработка.

— Виждали сте я и преди? — учуди се премиерът. — По какъв повод?

— Ами… вечерял съм на нея. Два пъти.

— Сериозно?! — Чърчил прокара пръсти по ръба, украсен с дърворезба, и промърмори под нос: — Да, наистина, майсторска изработка.

— Ръчна е — поясни Линкълн и в очите му проблясваха дяволити пламъчета. — Както знаете, Синът на Шефа е дърводелец.